Даниел Стийл
Майчин грях (22)

22.

Събраха си багажа бързо, заключиха къщата и Тейлър предложи тя да шофира до града. Филип се съгласи, което бе необичайно за него. Не каза почти нищо през целия път и всеки път, когато тя го погледнеше, той продължаваше да плаче, а тя протягаше ръка и докосваше лицето или ръката му. Не знаеше какво друго да направи. Радваше се, че беше с него, когато научи. Помнеше ясно, сякаш бе вчера, колко съсипана бе, когато родителите й починаха. А баба му беше като трети родител. Плачеше за детството, за всички онези случаи, в които бе проявявал кураж. Четирийсет години болка и разочарования се изливаха от него също като порой, който поглъщаше всичко, докато Тейлър шофираше.

— Не мога да си представя живота без нея — изхлипа той. — Щях да я посетя тази седмица, но така и не ми остана време.

Тейлър помнеше, че беше ходил при нея преди две седмици. Човек винаги съжалява за последния път, който е пропуснал, но тя знаеше колко внимателен е бил към баба си. Ходеше да я вижда поне по два пъти в месеца, понякога дори по-често.

— Имала е късмет, че е поживяла толкова време — каза тихо Тейлър, — че се е наслаждавала на живота до самия край. Сега ще ви бъде трудно на всички, но тя си е отишла спокойно — напомни му младата жена. — Не е страдала, била е щастлива. Играла е на карти с приятели и е заспала. — Това беше най-леката смърт, въпреки това шокира всички. До един вярваха, че Бабабел ще живее вечно, защото я обичаха много. — Как се чувства майка ти? — Все пак Бабабел беше нейна майка.

— Стори ми се, че е в шок. Когато става въпрос за нас, винаги се съобразява с възрастта ни. Сигурно първо на мен е позвънила. Извинявай, мила, трябва да те оставя и да отида в Бедфорд. Мама спомена, че трябвало да уредим всичко. Не знам какво означава това. Сигурно погребението ще бъде след няколко дни.

— Не се тревожи — отвърна тя и Филип долови обичта в гласа й. — Ще те чакам. Ще направя каквото кажеш, за да не преча. — Тя не познаваше нито един от семейството и макар те да знаеха за нея, сега не бе подходящ момент да се появи. Разбираше проблема като чувствителен, загрижен човек.

— Радвам се, че бях с теб, когато мама звънна — обърна се той към нея, като наближиха града.

— И аз — кимна тя и го попита дали не иска да спрат първо в апартамента му.

Той отвърна, че трябвало да си вземе прилични дрехи, затова тя подкара към тях и предпочете да вземе такси, след като той тръгне. Не искаше да го бави, знаеше, че той няма търпение да отиде в Бедфорд. Сигурно останалите щяха да се съберат там и вероятно бяха тръгнали.

— Нали нямаш нищо против да се прибереш сама? — Той се притесняваше за Тейлър, но също и за майка си, тъй като тя не беше млада, а бе преживяла ужасен удар. Мисли по този въпрос през целия път. Отначало му се струваше, че загубата е само за него, докато сега вече си даваше сметка какво й е на нея.

— Ще се оправя — увери го тихо любимата му. — Не се тревожи за мен. Просто се погрижи за себе си. Ще можеш ли да шофираш? Искаш ли да поръчам автомобил?

— Добре съм. Благодаря ти, че ме докара.

Помогна му да приготви малко дрехи, не забрави бельото и чорапите, обувките и колана. Той се канеше да тръгне за Бедфорд само с два костюма, три ризи и нищо друго. Нямаше представа колко време ще остане там. Подозираше, че може да останат седмица, докато мине погребението, и обеща на Тейлър да й звънне, за да й каже.

— Ще ми липсваш — погледна я тъжно той, след това се разплака отново. — Извинявай, че съм толкова ревлив, но я обичах много.

— Разбира се.

Запита се дали да каже на Аманда, но откри, че няма никакво желание. Щеше да й пусне есемес за погребението, но не искаше да я вижда преди това. Искаше да заведе Тейлър със себе си, но не беше редно да я представя на семейството си, когато са покосени от мъка заради загубата на Бабабел. Предпочиташе да ги запознае в по-ведър момент, когато щяха да я оценят. Най-много съжаляваше, че няма да може да я покаже на баба си. Загубата бе огромна за всички.

Целуна я за довиждане, преди да тръгне и портиерът спря такси, за да я закара до Вилидж. Тя остана загледана как автомобилът на Филип се отдалечава по Парк авеню и се надяваше той да е добре.

Обади й се, докато все още пътуваше, а час по-късно пристигна в Бедфорд. Беше пръв, майка му каза, че останалите били тръгнали. Икономката беше дошла, за да помага. Всички деца и внуци на Оливия щяха да отседнат в къщата и стаите щяха да се напълнят.

Оливия беше със сухи очи, опитваше се да бъде силна, но беше разтърсена, Филип забеляза колко силно треперят ръцете й всеки път, когато посегнеше към телефона. Тя бе преживяла ужасен шок. Цял живот бе много близка с майка си и Филип не помнеше някога да са се спречквали, по какъвто и да било въпрос. Между тях имаше понякога разногласия, съвсем малко, но той не ги беше чувал да се карат. Двете жени бяха необичайно близки през седемдесетте години от живота на Оливия.

— Поне са заедно сега — промълви Оливия, замислена за покойния си съпруг и неочакваната смърт на майка си този следобед. — Очевидно не е страдала — обясни тя на Филип, докато пиеха чай. Говореше така, сякаш се опитваше да обясни на себе си, защото не разбираше как е възможно да се случи подобно нещо, въпреки че майка й беше на деветдесет и пет. — Тя не беше болна, не е казала, ако не й е било добре. Играла е бридж с приятелките си, след това отишла да полегне преди вечеря и това е всичко. Лекарят каза, че не се е събудила. Сърцето й просто е спряло.

— Дано е спечелила на бриджа — обади се Филип в опит да разведри момента и майка му се усмихна. — Тя ме научи на всичко за картите.

— А мен на всичко за живота — въздъхна Оливия, все още неспособна да повярва. — Винаги се е държала чудесно с мен. Дори по времето, когато бяхме бедни, тя ми осигуряваше всичко, което исках или от което имах нужда. Прощаваше ми всичко, дори глупавите грешки.

Тя погледна Филип, когато го каза, и той я погледна, без да крие болката си. Разбра колко трудности е създавал на майка си през годините. Сега, след като се сблъска с тази огромна мъка, му се струваше, че се е сърдил за маловажни неща, защото всички бяха смъртни, а животът кратък, както бе при баща му. Добре поне че Марибел се бе радвала на дълъг, пълноценен живот, въпреки че всички се надяваха да доживее до сто и често си говореха за празненството, което щяха да й организират за стотния рожден ден. Почти бе стигнала до деветдесет и шест и бе в удивително добра форма.

Лиз пристигна малко след Филип и каза, че момичетата били тръгнали. Софи щяла да дойде с кола от Бостън, а Каръл да се качи на нощния полет от Ел Ей и да пристигне рано на следващата сутрин. Джон и Сара бяха тръгнали от Принстън заедно с Алекс преди половин час. Семейството се събираше, както винаги в добри и лоши моменти. Това бе много повече от империя. Оливия беше създала династия. В подобни моменти всички проявяваха разбиране и разчитаха един на друг да преодолеят мъката си. Последното погребение беше на Джо. То бе много по-мъчително, а гневът на Кас, насочен към майка й, го бе направил още по-тежко. Филип го разбра едва сега. Смъртта на Марибел беше много по-спокойна и безболезнена. Нямаше гневни. Никой не беше виновен. Баба му просто бе угаснала, точно както искаше, тихо и безпроблемно, след като цял следобед бе играла карти.

— Звънна ли на Кас? — попита тихо Филип, след като Лиз пристигна.

Тя кимна.

— Разбира се. Ще вземе самолет от Далас. Там е турнето на Дани Хел.

— Чух, че бил голяма работа — подхвърли Филип в опит да разсее майка си и тя се усмихна.

— Така разправят. — И двамата бяха наясно, че Кас за пръв път щеше да бъде със семейството си след четиринайсет години. И отново Бабабел беше оправила нещата. Оливия знаеше, че майка й би се зарадвала. Не можеше да си представи живота без нея, също както и останалите.

Сара и Джон пристигнаха час по-късно, а Алекс й се стори съкрушен. Отиде в кухнята с Лиз и двамата си поговориха известно време. Той призна, че отношенията с родителите му се оправяли. Все още ходели на терапия, той отишъл веднъж с тях, за да обясни как се чувства. Каза, че се стараели да приемат положението, полагали огромни усилия, въпреки че баща му го попитал дали може някой ден нещата да се променят, сякаш това бе въпрос на избор. И двамата се усмихнаха.

— Баща ти още от дете си е малко задръстен. Според мен е така, защото е човек на изкуството. Той просто не разбира какво става в истинския свят. Витае някъде в облаците или просто не вижда по-далече от носа си — заяви Лиз и Алекс се разсмя.

Харесваше я, защото винаги бе откровена и с него, и с момичетата. Не че неговите родители бяха прикрити, просто заблуждаваха себе си. Виждаха света такъв, какъвто искаха да бъде, сякаш всички бяха като тях. Лиз бе преживяла тежки удари и се отнасяше по-реалистично към света, беше честна със себе си. На Алекс му се искаше родителите му да са като нея, но поне можеше да разчита на леля си. А пък Оливия беше неговият герой. Беше овладяла кризата с него съвършено и на него му беше много приятно да остане при нея. Радваше се, че се е върнал в Бедфорд, макар причината да бе ужасна. На всички им беше мъчно, че Бабабел си е отишла, нищо че беше стара.

Филип поръча вечеря за всички от близък ресторант. Трите деца на Оливия, Сара и Алекс, седнаха в трапезарията. Докато вечеряха, говореха за Марибел, разказваха си весели истории с нея и си спомниха някои от лудориите, които бяха правили като деца. Този път Оливия добави свои разкази и всички много се смяха. Беше истинско облекчение да си припомнят хубавите времена. Знаеха за Ансел Морис, защото той й беше завещал железарския магазин. Мислеха, че й е бил предан ухажор, за когото тя така и не се беше омъжила от уважение към покойния си съпруг, бащата на Оливия. Не знаеха, че през повечето време той е бил женен, а тя не им беше разкрила тайната си. Това бе свободомислещата страна на баба им, която не бе сметнала за нужно да разбират, че е била любовница на женен мъж. Оливия започваше да мисли, че подобни връзки са генетично обусловени, тъй като в момента и тя се намираше в същото положение. Беше й приятно да знае, че майка й е имала намерение да се омъжи за Ансел, че той бе починал преди сватбата. Така имаше чувството, че е проявила повече благоприличие, макар тя самата да нямаше намерение да се омъжи за Питър.

Когато му позвъни, за да му каже новината, той й изказа искрени съболезнования и предложи да дойде, но според нея не беше удобно да присъства. Децата вече знаеха за него, въпреки това той си оставаше неин любовник, женен мъж, а децата й не бяха достатъчно близки с него, за да го покани. Той прояви разбиране и не се наложи да му дава обяснения.

Софи пристигна от Бостън в десет и всички стояха до полунощ, защото решиха да играят на карти в памет на баба си. Предложението дойде от Филип и всички го одобриха. Играха за пари, както тя правеше, разгорещиха се и стана шумно. Това бе най-добрият начин да прекарат нощта, като мислят за нея. Тя щеше да одобри. Филип позвъни на Тейлър между две игри. Тя чу виковете и смеха и остана силно изненадана.

— Какво правите?

— Играем карти в памет на баба ми. Току-що спечелих двайсет долара от сестра си и тя се разбесня. А племенникът ми спечели десетачка от нея. Хич не умее да играе на карти — обясни той.

Звучеше по-ведро отколкото, когато тръгна. Тейлър се зарадва, че е с тях.

— Май сте открили съвършения начин да прекарате нощта. На Марибел щеше да й хареса. — Това й заприлича на типично ирландско бдение, въпреки че те не бяха ирландци, но идеята беше същата. Нямаше търпение да се запознае с тях и се надяваше да я харесат.

Филип каза, че след като всичко се успокои и траурът мине, ще я представи, по всяка вероятност около Деня на благодарността. Засега Филип трябваше да помогне на майка си. Тейлър му благодари, че й се е обадил. Каза му, че мисли за него, а той отвърна, че я обича.

 

 

Лиз изпрати майка си до стаята й, когато Оливия реши, че е време да си ляга. Изглеждаше уморена, възрастта й личеше, за разлика от обикновено. На нея й беше най-трудно. Това бе краят на една ера.

— Имах късмет, че беше до мен толкова дълго — отрони тихо тя пред дъщеря си и я прегърна.

И двете се питаха какво ли ще стане, когато Кас се прибере, но и двете замълчаха. Лиз остана при нея, докато се съблече и си легне. После младата жена се върна при останалите и пийна чаша с братята си и Сара. Алекс също си беше легнал, след като побъбри известно време със Софи и й разказа всичко, което му се беше случило през последния месец. Тя му призна, че открай време знае, че е гей, още от дете. Беше сигурна, че с течение на времето родителите му ще свикнат с тази мисъл. Алекс също започваше да вярва, че ще е така след твърде бурното начало.

Тримата останаха да пият вино дори след като Сара си легна. Беше им приятно заедно и Лиз попита Филип за развода.

— Ще стане голяма каша — въздъхна той. — Започвам да си мисля, че са я интересували единствено парите.

Майка им отдавна бе на това мнение, макар никога да не му го беше казвала. Щеше да го нарани и да създаде още повече проблеми помежду им, но Марибел знаеше. Лиз си беше мислила същото.

— Разкажи ми за новата жена в живота ти. — Лиз нямаше търпение да научи повече и се надяваше момичето да не е като съпругата му. Тя самата не се беше справила по-добре с браковете си.

— Прелестна е. Много ще ви хареса. Прецених, че не е удобно да идва с мен. Скоро ще ви запозная — обеща той.

Най-сетне си легнаха тъжни, но доволни, че са заедно и че могат да се опрат един на друг.

Лиз стана, когато Каръл пристигна от Калифорния. Беше рано, но тя я чу да влиза и отиде да я посрещне, а Софи стана след няколко минути. Седнаха в кухнята и си направиха кафе, тъй като икономката все още не беше дошла, след това Оливия влезе, изморена, но с бистро лице, сресана, в сатенена нощница. Половин час по-късно се събра цялото семейство. Бяха станали рано и говореха оживено, докато закусваха, когато на вратата се звънна. Лиз стана, за да отвори и Кас влезе. Двете сестри се погледнаха и прегърнаха. Лиз не я беше виждала от години.

— Леле! Много си красива! — възкликна тя и Кас се разсмя. Беше в тесен черен, кожен панталон и потник, кожено яке и високи токчета, а късата й коса стърчеше във всички посоки. — Адски си готина — продължи тя и Кас прихна отново. Зарадваха се, че се виждат, и влязоха в кухнята заедно.

В първия момент всички замълчаха и я зяпнаха. Оливия стана първа, прегърна я, след това разговорите на масата се подновиха с пълна сила, настана суматоха, докато всички се изредят да я прегърнат и щастливи, да я огледат. Блудната дъщеря се беше завърнала.

Тя седна на масата с тях, изяде филия препечен хляб и им разказа за турнето с Дани Хел. Бяха се сблъскали с хиляди дребни проблеми, но като цяло вървяло добре, докато не дошла лошата вест за Бабабел. Тя бе съсипана, както и останалите, но в края на закуската се чувстваше така, сякаш никога не са се разделяли. Вече не изглеждаше гневна, само й беше мъчно за баба й. Бабабел бе обединила семейството.

Следобедът беше труден за всички. Оливия бе организирала нужното с помощта на Лиз и Филип. Тялото на майка й бе отнесено в погребален дом в Бедфорд, където щеше да се събере семейството. Оливия настоя за затворен ковчег и те отидоха, за да си вземат последно сбогом. Филип бе предложил да отскочи до старческия дом, за да вземе нужните дрехи. Нямаше да я видят в тях, но Оливия искаше майка й да е хубаво облечена. За да разведри обстановката, Филип каза, че ще поиграе на карти.

Моментът беше болезнен за всички. Разплакаха се, когато се събраха около ковчега в малкия параклис. Бяха поръчали бели рози и орхидеи и се носеше аромат на цветя. Оливия се разплака в прегръдките на Лиз, покосена от силна скръб по любимата си майка. След това коленичи и каза кратка молитва, останалите замълчаха, неочаквано осъзнали, че онова, което се случва, е реално. Бабабел вече я нямаше.

Прибраха се тъжни, унили и обсъдиха какво ще правят след това. Погребението беше след два дни и те решиха да останат заедно в Бедфорд, преди да се пръснат. Филип, Джон и Оливия проведоха конферентен разговор с офиса и всичко беше под контрол. Сега бе време за семейството и нито един от тях не искаше да си отиде преди погребението на Марибел.

След работа Питър се отби да види Оливия.

— Как си, държиш ли се? — Той бе силно притеснен за нея. Знаеше, че мъката й е огромна, тъй като Марибел бе здрава и жизнена и те не бяха имали време да се подготвят.

— Добре съм — отвърна тъжно тя, а той я прегърна и притисна нежно. — Радвам се, че Кас се прибра. Мама щеше да се зарадва. Не ми се искаше обаче смъртта й да е поводът. — Тя се усмихна през сълзи, докато той я прегръщаше.

— Моите съболезнования, Оливия.

— Благодаря.

Той я погали по ръката. Остана колкото да се види с останалите и да им изкаже съболезнования. Всички се държаха мило с него, дори Филип беше любезен. После той си тръгна. Вечеряха отново заедно. Макар да скърбяха за майка й, Оливия имаше чувството, че са се събрали, за да отпразнуват завръщането на Каси у дома. Тя се чувстваше необичайно добре с братята и сестра си, дори с майка си, след толкова дълга раздяла, и попиваше новините в семейството, даже им разказа малко за живота си, който бе коренно различен от техния. Племенниците и племенникът й бяха във възторг от нея и заявиха, че била невероятно готина. Тя не ги беше виждала от деца и остана впечатлена колко са пораснали.

На следващия ден в погребалния дом дойдоха много хора да им изкажат съболезнования, а на по-следващия беше погребението, красиво, елегантно и много тъжно. Оливия беше избрала музиката, която знаеше, че майка би искала, включително „Ода на радостта“ на Бетховен, символ на нейната същност, светлина, красота и блясък. След свещеника децата на Оливия говориха за Марибел от амвона. Филип излезе пръв и разказа прекрасни спомени за баба си от детството, как го е научила да играе покер, когато бил на шест години и му извадили сливиците, след него се изправи Лиз, а накрая Джон обясни колко е обичала изкуството и как го е насърчавала да следва мечтите си. Накрая стана Кас, изпъна гръб пред всички в църквата, облечена в семпла черна рокля, черни чорапогащи, високи обувки и шапка с малка черна воалетка. Беше поразителна, докато разказваше за миналото, и разплака всички. Умееше да говори, беше красива жена и обичта към баба й личеше във всяка казана дума. Докато Оливия я слушаше, разбра, че най-малкото й дете е пораснало и се е превърнало в забележителна личност, която умееше да привлича вниманието на хората и да го задържа. За нея беше очевидно, докато слушаше децата си, че Марибел им е била като майка, когато Оливия не е могла. Беше изпълнявала нейните задължения и им беше дала нещо, което Оливия не бе имала възможност. Прободе я чувство на вина и същевременно изпита огромна благодарност. Почувства се малка, незначителна и отново си каза, че майка й е била невероятна, че загубата е огромна за всички. Докато семейството следваше ковчега под звуците на Бетховен, всички в църквата плачеха.

След това отидоха на гроба и там се проведе кратка церемония само със семейството, а после се прибраха у дома, където се бяха събрали двеста човека, за да им изкажат съболезнования. Питър остана до Оливия през повечето време, без да се натрапва, и тя му беше благодарна за присъствието и подкрепата. Децата й се видяха с хора, с които бяха изгубили връзка от години, а на Кас се зарадваха всички, които не я бяха виждали отдавна. Аманда дойде на погребението в строг черен костюм на „Шанел“, но прояви достатъчно благоразумие и не отиде в къщата. На тръгване Филип й благодари за проявеното уважение. Тя също изглеждаше трогната от службата. Все пак и тя беше човек.

Когато гостите най-сетне се разотидоха, всички от семейството се отпуснаха на столове. Бяха останали без сили. Последните дни бяха наситени с емоции, последвани от трогателното погребение на майката, бабата и прабабата, която всички обичаха много. Бяха избрали нейна красива снимка, на която Марибел бе засмяна, весела, с игриви искри в очите. Всички изглеждаха изтощени. Лиз сервира паста, доставена им от кетъринг фирмата за вечерта. След погребението бяха поднесли шампанско и ордьоври, но Филип призна, че умира от глад.

— Първо да свалим черните дрехи — предложи Оливия. — Да се поотпуснем малко. Бабабел не би искала да сме толкова тъжни.

Питър си беше тръгнал с гостите, а Филип звъня на Тейлър десетки пъти през последните дни. Нямаше търпение да я види. Всички си тръгваха на сутринта, след тази последна нощ заедно, а на следващия ден Оливия, Филип и Джон бяха на работа, Кас, Софи и Каръл се връщаха там, откъдето бяха дошли. Бяха прекарали времето си като едно сплотено семейство.

Вечерята бе шумна, на масата цареше възбуда, всички бърбореха, както би било, ако Марибел беше сред тях. Пастата се оказа превъзходна с вино и разговорите се лееха.

Вдигнаха тост за Марибел, а Филип почука по чашата с лъжица и заяви, че искал да направи съобщение. Всички се обърнаха към него, любопитни какво се кани да каже. Той беше малко пиян от изпитото вино, но и всички други бяха замаяни. Последните дни бяха натоварени и те имаха нужда да се отпуснат.

— Влюбен съм в красива жена и ще се оженя за нея, щом се разведа. — Всички на масата го аплодираха възторжено.

— Сбогом, Аманда! — провикна се Лиз и всички избухнаха в смях, а тя даде знак, че иска да продължи.

Оливия неочаквано си припомни, че докато бяха деца правеха какви ли не възмутителни изказвания, когато бяха на масата. В този момент бе убедена, че всичко това щеше да хареса безкрайно много на майка й и тя също щеше да изтърси нещо стряскащо. Бяха оживена група, поувлекли се в момента, но пък се обичаха.

— Продадох книгата си за цяло състояние — обяви Лиз и Сара едва се сдържа да не извие очи, защото в първия момент се почувства обидена, — и мисля, че излизам с агента си, въпреки че не съм съвсем сигурна. Той е англичанин, много красив и аристократичен. Сигурна съм обаче, че продадох книгата! — завърши тя и всички се разсмяха. Да каже, че не е сигурна дали излиза с Андрю, бе типично в неин стил.

— Да ни кажеш, когато разбереш — провикна се Филип от другия край на масата и всички прихнаха отново, включително и Лиз, но не й се присмиваха. Тя рядко бе сигурна за нещо в живота си.

Алекс реши също да говори, огледа роднините си и заяви с ясен глас.

— Аз съм гей. И съм сигурен — натърти през смях.

Дори майка му се усмихна, а останалите се разкискаха. Братовчедките му, седнали от двете му страни, го потупаха по гърба, задето е проявил такава смелост и се е разкрил. Никой на масата не се притесни, дори родителите му и Алекс се огледа доволно.

Кас успя да шокира всички. Завръщането й в семейството беше колкото радостно събитие, толкова и изненадващо. Можеше да дойде за погребението, да си мълчи и веднага след това да си тръгне. Вместо това тя прекара с тях три дни и по всичко личеше, че й е приятно. Часове наред разговаря със сестра си и майка си, дори се постара да опознае племенничките и племенника си, държа се добре с по-големите си братя, когато се шегуваха с нея както обикновено.

Нейната новина обаче шокира всички.

— Чакам бебе. Бременна съм. Току-що разбрах. Ще го задържа. Нямам намерение да се омъжа за Дани Хел. Той е бащата. Ще родя през юни. И съм напълно сигурна.

Зяпнаха я с отворени уста, след това всички около масата заговориха оживено, а майка й я погледна с дълга, бавна, одобрителна усмивка. Не я интересуваше, че няма да се омъжи, защото времената вече бяха други. Радваше се, че дъщеря й се чувства достатъчно излекувана от раните в детството и вече иска свое дете.

— На върха на щастието съм — произнесе Оливия с ясен, силен глас и вдигна чаша към дъщеря си, а после й изпрати въздушна целувка.

— Като най-голяма от внуците — обади се Софи, — държа да кажа, че ви обичаме, въпреки че сте малко лудички. Би трябвало да ни давате пример, а чичо Филип се развежда и се жени пет минути след това, мама дори не знае дали излиза с агента си, или не, което е типично за нея и означава, че по всяка вероятност двамата излизат, а пък леля Каси ще си има бебе и няма намерение да се омъжи, да не говорим, че бебето сигурно ще се роди с някоя татуировка. Вие сте страхотни и ви обичаме. Благодаря ви, че сте нашето семейство.

Всички се разсмяха гръмко и заговориха едновременно към Кас за бебето и й честитиха отново. Оливия се запита какво я е накарало да промени мнението си и да роди, но каквато и да беше причината, тя се радваше и си помисли колко щеше да бъде очарована майка й.

Накрая в памет на Марибел играха карти до три след полунощ, изпиха още много вино и с огромно нежелание си легнаха.

На другата сутрин, на закуска, бяха напълно трезви, готови да се върнат към живота, но трите дни, прекарани заедно, бяха прекрасни, красиви, щастливи, същевременно много тъжни. Преди да се разпръснат, Оливия ги покани за Деня на благодарността. Тази година щеше да им бъде по-тъжно без Марибел, но Оливия държеше да са заедно.

— Това означава да доведете и половинките си — уточни тя. — Филип, заповядай с Тейлър. Лиз, ако решиш, че излизаш с агента си, доведи го. Каси, мила, за мен ще бъде огромно удоволствие, ако ни запознаеш с Дани. Той все пак е баща на следващото ми внуче. — В очите й имаше сълзи, когато го каза, и Кас прегърна майка си на тръгване.

— Благодаря ти, мамо, за всичко.

— Аз ти благодаря и се грижи за бебето.

— Разбира се. Надявам се да не му скапя живота. Заета съм също като теб.

— Няма да повториш моите грешки — отвърна тихо тя. — Ще бъдеш чудесна майка.

Каси я прегърна отново, след това се качи в лимузината, която чакаше да я откара на летището. Турнето беше продължило към Хюстън и тя щеше да се види там с Дани.

Разбраха се да се съберат на Деня на благодарността. До празника оставаха само шест седмици. След като всички си тръгнаха, Оливия се отправи към офиса. Имаше чувството, че е отсъствала цяла година. Майка й вече й липсваше. Искаше да й разкаже толкова много. Последните дни бяха наситени със събития, но тя имаше чувството, че майка й е знаела какво предстои и едва ли щеше да се изненада. Нали ставаше въпрос за децата, които бе отгледала, които следваха сърцата си, мислеха трезво и винаги щяха да бъдат честни и смели. Те знаеха същите уроци, на които Марибел бе научила Оливия, все уроци, които й бяха послужили добре.