Даниел Стийл
Майчин грях (3)

3.

През последните години поканите на Оливия за семейната ваканция пристигаха по имейла, приблизително шест седмици преди самото пътуване. Те знаеха, че предстои, че трябва да отделят поне две седмици през юли, а в последната вечер празнуваха рождения й ден. Онова, което не знаеха, с което тя успяваше да ги изненада всяка година, беше мястото. Тя винаги избираше някое невероятно място и винаги много се стараеше то да бъде необикновено, да допадне на всички.

Искаше децата й да запомнят и мястото, и самата ваканция. Навремето, докато внуците й бяха малки, се спираше на нещо подходящо за малки деца. Като поотраснаха, от края на тийнейджърските им години до средата на двайсетте, тя избираше оживени курорти, където всички да се забавляват, не някое тихо и усамотено кътче, което би допаднало единствено на възрастните. Трябваше да има възможности за риболов за синовете й, които бяха пристрастени към този спорт, също и голф игрище, тъй като Филип играеше винаги щом имаше възможност. И двамата с Джон обичаха плаването още от деца, когато излизаха в морето с баща си. Още съвсем малки бяха ходили на лагер за малки яхтсмени. Ваканцията трябваше да е на място, което ще хареса и на жените — дъщерите й, снахите и внучките — а тя също искаше да си почине и да се позабавлява, затова изключваше Непал с трудните планински преходи. Винаги предпочиташе лукса пред приключенията. Каквито и колебания да имаха за ваканцията като семейство, Оливия се опитваше да организира почивка, по време на която да съчетае нуждите и желанията на всички, да угоди на прищевките им и да успокои страховете им, че ще прекарат заедно цели две седмици под един покрив. Предизвикателството беше интересно и тя винаги се стараеше да измисли нещо специално, да организира незабравима за всички ваканция. Това бе най-малкото, което можеше да направи за тях.

През първата година нае шато в Перигор във Франция, където персоналът им осигуряваше всичко. Беше забележително красиво, с живописна околност, лозя и възможност за езда в близкия Дордон. Тогава внуците й бяха малки и много им хареса. Друг път нае прекрасна вила в Сен Тропе със скутери и частен плаж; първокласно имение в Испания; частен остров в Гърция, оказал се страхотно попадение. После бяха в известна къща в Сен Жан Кап Фера, която по-късно бе продадена за седемдесет и пет милиона долара, замък в Австрия, частен остров на Карибите, където беше ужасно горещо, но невероятно красиво, и къщата на семейство Вандербилт в Нюпорт. Оливия никога не ги разочароваше и се надяваше и тази година да останат доволни. Мястото най-сетне бе избрано, след почти цяла година проучвания и както винаги беше тайна, докато не получеха поканата на първи юни.

Аманда Грейсън, съпругата на Филип, отвори имейла рано сутринта и първа разбра къде са поканени тази година. На деветдесетметровата яхта „Лейди Лък“, построена преди две години, закотвена в Монако, и с нея щяха да обикалят Средиземно море около Италия и Франция. На яхтата имаше всякакви удобства, включително фитнес и спа център, киносалон и фризьорски салон, треньори и обслужващ персонал, екипаж от двайсет и четири човека, какви ли не водни забавления от джетове до лодки и моторници за огромна радост на децата. Оливия бе надминала себе си.

Аманда седеше с напълно безизразно лице, докато четеше списъка с екстри на яхтата. От години й се искаше да отиде на такава ваканция. Тъй като Оливия й беше свекърва и работодателка на съпруга й, Аманда възприемаше поканата като заповед за присъствие. Колкото и да беше луксозна яхтата, двете седмици ваканция щяха да бъдат в компанията на властната й и безобразно преуспяла свекърва. Аманда предпочиташе да замине на почивка само с Филип. На Филип обаче семейните ваканции му допадаха, особено възможността да прекара известно време с братята и сестрите си и дори тя не можеше да не признае, че „Лейди Лък“ изглежда невероятно.

Докато препрочиташе имейла с поканата на свекърва си, Аманда се замисли за гардероба, от който се нуждаеше. Знаеше, че зълва й Лиз разменя елегантни дрешки с дъщерите си. Трите редовно си прехвърляха тоалети, въпреки че момичешките модели изглеждаха прекалено младежки за Лиз, но пък тя имаше хубаво тяло и й стояха добре. А за съпругата на Джон, преподавателка в колеж, каквото и да облечеше, човек имаше чувството, че е облякла износените дрехи на студентите си. Оливия пък предпочиташе ленени рокли, подходящи за възрастта й, но никога прекалено претенциозни.

Старата проявяваше интерес към бизнеса, не към дрехите, притежаваше авангардно мислене в дизайна на мебели, не в модата. Сигурно щеше да е със съвършена прическа, снежнобялата й коса както винаги щеше да е късо подстригана и щеше да си сложи наниза перли, подарък от Джо по случай ранния успех на бизнеса им. Оттогава не ги сваляше, вероятно от сантименталност. Четиринайсет години след смъртта на съпруга си все още носеше тънката златна халка, а единствените други бижута бяха семпли обеци и златна гривна, която никога не сваляше. Видът й бе на съвсем скромна жена. Аманда си помисли, че след като ще ходи на почивка на великолепно място против волята си, ще се облече подходящо за случая, не заради присъстващите.

Нито един представител на семейство Грейсън не беше претенциозен, нито пък се възползваше от богатството си и това бе нещо, което Аманда не разбираше. Защо не харчеха парите, с които разполагаха? Това бе изкуство, на което се опитваше да научи Филип, откакто се ожениха преди деветнайсет години. Със съпруга си се запозна, когато той защитаваше магистърска степен в бизнес школата на „Харвард“, а тя следваше право. Аманда не криеше амбициите си да направи стремителна кариера. Двамата се ожениха, след като тя завърши, и веднага постъпи на работа в престижна юридическа фирма. Издигна се до върха забележително бързо и вече дванайсет години беше пълноправен партньор. Изкарваше добри пари, макар че никога нямаше да спечели толкова, колкото Филип щеше да наследи един ден и не разполагаше със сумите, с които разполагаше той в момента. Баща му бе инвестирал много консервативно и предвидливо и бе създал попечителски фонд за децата. Братята и сестрите на Филип живееха обградени от всякакви удобства, макар и скромно, а майка им си имаше красива къща в Бедфорд, но никой от тях не парадираше с парите си, освен ако не бяха за някаква кауза като например важно благотворително събитие.

Аманда от години се опитваше да научи Филип да се радва на парите си. Купиха си къща в скъп квартал и тя я напълни с прекрасни антики, повечето купени в Лондон. Филип пък имаше малка, но елегантна яхта, която държеше в яхтклуба в Саутхамптън, близо до малката им вила. Кариерите и на двамата бяха най-важното в живота, Аманда много държеше на социалния живот и затова нямаха деца. Още от самото начало беше изтъкнала, че малките ще ги отклонят от поставените цели и ще изцедят и средствата, и енергията им. Не искаше бебета и убеди Филип, че и той не иска. По-важното бе, че тя настояваше, че нямат нужда от деца, защото имат един друг и водят прекрасен живот. Какво повече можеха да искат? Децата само щяха да им се пречкат.

Филип не съжаляваше, че няма наследници. И сестра му Кас нямаше, и то поради същите причини като неговите. Нямаха хубави спомени от детството заради майка им. Не желаеше да причини подобно нещо на друг, а пък за Аманда майчинският инстинкт бе напълно чужд. Не беше заложено нито в нейното ДНК, нито в неговото. Тя бе от жените, които притежаваха онази ледена студенина, привличаща Филип като магнит. Привидната й липса на емоции по всеки въпрос, различен от кариерите им, бе предизвикателство за него. Той не беше нито прекалено емоционален, нито експанзивен, но имаше моменти, когато показваше силна обич към Аманда, на която тя рядко отвръщаше. Жена му бе истинска ледена кралица, а когато се запозна с родителите й, се оказа, че и те не са по-различни. Бяха дистанцирани, амбициозни, суетни хора, и двамата адвокати. Останаха впечатлени от богатството на Филип и бизнеса, който един ден щеше да наследи.

Аманда копнееше Филип да поеме управлението и се дразнеше, че Оливия няма желание да се пенсионира и да остави империята на най-големия си син. Тя имаше чувството, че свекърва й контролира всичко, не само във „Фабриката“, ами и децата си. Единственото желание на Аманда беше Филип да поеме работата, вместо да стои като безгласна буква зад майка си в ролята на финансов съветник. За разлика от Аманда, той нямаше желание да попадне в светлината на прожекторите. Аманда често го обвиняваше, че майка му го „притежавала“, което го дразнеше много, но той нямаше никакво желание да й доказва обратното. Чувстваше се доволен от живота си такъв, какъвто беше, доволен, че Аманда командва у дома. Тя ръководеше социалния им живот, тя определяше с кого да се виждат, а той знаеше колко е решителна, когато си наумеше да се запознае с важни хора, които да я тласнат напред по пътя към съдийското място. Престижът и представителността бяха особено важни за нея, много повече, отколкото за Филип. Той бе живял в сянката на майка си години наред и в някои отношения така му беше много удобно. Нямаше никакво желание да поема управлението и не желаеше да има нищо общо с главоболията, които съпътстваха длъжността на изпълнителен директор. Беше видял как работата унищожи живота на майка му, колко голяма част от времето й отнемаше. Вместо това предпочиташе да плава на яхтата си през уикендите или пък да играе голф и да си тръгва от офиса в шест. Нямаше желание да остава след полунощ, както често се случваше на майка му, или да прекарва живота си в самолети до други градове и чужди страни. Освен това знаеше, че брат му Джон е на същото мнение. Двамата бяха наясно каква цена бе платила майка им за живота, който водеше. За Аманда липсата му на желание за власт бе непростим недостатък и никога не му позволяваше да го забрави. Често се караха по този въпрос и когато започнеше поредната тирада за майка му, той или не й обръщаше внимание, или излизаше. Харесваше живота си такъв, какъвто беше.

Аманда беше висока, представителна жена, руса, със студени сини очи и великолепна фигура. Често ходеше на фитнес, но не и през уикендите. Обличаше се добре и той с удоволствие плащаше за дрехите й. Беше му много приятно, че съпругата му е толкова красива. Освен това беше наясно, че като единствено дете тя не харесва особено семейството му, намираше и двете му сестри за странни, смяташе брат му за некадърен художник, а снаха му, преподавателката в колеж, не представляваше за нея абсолютно никакъв интерес. Съпругата на Джон, Сара, не играеше никакви социални игри, интересуваше се само от академичния живот и интелектуалните си постижения. Единствената в семейството, на която Аманда искрено се възхищаваше, беше майка му, въпреки че тя така и не я обикна, но човек не можеше да не я уважава, задето бе превърнала магазинче за железарски и кухненски принадлежности в известна по цял свят верига. Аманда не можеше да не признае какво огромно постижение е това. Много й се искаше Филип да прилича повече на нея, но за съжаление синовете й не притежаваха грам амбиция. И двамата приличаха повече на баща си, който доволно си живуркаше в сянката на съпругата си и бе част от животоподдържащата система на Оливия. Джо Грейсън никога не бе искал повече от това, нито пък момчетата му.

Оливия нямаше равна на себе си, когато поемеше на боен поход, готова да превземе света с фанфари, благодарение на творческия си и финансов гений. Единственото желание на Аманда беше и пред нея да се предоставят възможностите, които бе имала Оливия. Сега обаче се възползваше от името й и никак не се свенеше да го използва, когато й беше угодно. Правеше всичко по силите си, за да го споменава по-често и се надяваше това да й послужи като трамплин за съдийския стол, пост, към който се стремеше от няколко години. Толкова много й се искаше да стане съдия, че използваше всяка връзка за целта. Не спираше да се дразни, че Филип не й оказва достатъчно помощ, за да постигне заветната си мечта, но той все повтаряше, че не познавал подходящите хора. Аманда бе сигурна, че свекърва й познава когото трябва, но досега не бе събрала смелост да поиска подкрепа, а Оливия така и не предложи помощта си. Двете жени винаги се държаха любезно една с друга, но между тях нямаше никаква топлота. Аманда се радваше на всяка възможност да попадне на светските страници на вестници и списания, докато това бе едно от нещата, към които Оливия не проявяваше абсолютно никакъв интерес, четеше единствено бизнес страниците, където редовно пишеха за нея. Филип никога не бе попадал на първа страница, но и не се интересуваше. За него нямаше никакво значение, че Аманда успява някак да уреди снимката им да се появи във вестниците по повод на някое събитие.

— Какво четеш? — полюбопитства Филип, когато влезе в кухнята и завари Аманда да чете имейла със сериозно изражение пред изстиващото кафе.

Той си наля чаша и седна срещу нея на масата в кухнята. Както винаги, тя бе прекрасно облечена в кремав, ленен костюм. Беше със съвършен грим, а дългата й руса коса бе прибрана на кок. Приличаше на манекенка.

— Поканата за лятната ваканция — измърмори тя и продължи да чете за яхтата.

— Какво? — попита Филип, докато вадеше кисело мляко от хладилника.

Аманда не готвеше. Имаше други, по-важни неща, на които можеше да посвети времето си, освен това винаги беше на диета. Същия ден бе ходила на фитнес, както обикновено в шест сутринта, но поне имаше полза. Фигурата й беше забележителна и годините изобщо не й личаха. Можеше да мине за трийсетгодишна, а не на четирийсет и четири.

— Пътуването по случай рождения ден на майка ти — обясни Аманда и продължи да чете за екстрите на яхтата. Не изглеждаше нито развълнувана, нито доволна. Тази ваканция никога не й доставяше удоволствие. Според нея племенничките и племенникът му нямаше да дойдат, защото сигурно им беше досадно възрастните да ги влачат с тях. Летата й се струваха нетърпими, когато децата бяха малки. Сега пък нямаше тема за разговор с тях. Държаха се любезно с нея и взаимно се стараеха да се избягват всяка година по време на ваканцията, въпреки че на Филип понякога му беше приятно с децата, освен това харесваше племенника си Алекс, който ги придружаваше, когато с Джон ходеха на риболов. Това бе единственият контакт на Филип с млади хора, а пък Алекс беше умно момче. Учеше в гимназия, надяваше се да го приемат в „Станфорд“, вместо в „Принстън“, където майка му преподаваше литература.

— Къде ще ни води тази година? — погледна я любопитно Филип.

На него му беше приятно да ходи на почивка с братята и сестрите си, въпреки че Аманда не спираше да се оплаква от тях. Беше се научил да не обръща внимание на приказките й, защото тя, така или иначе, отиваше с него. Съжаляваше само, че не са организирали такива почивки, докато бяха малки, а баща му беше жив. Бяха ходили на семейна ваканция до Мейн, но майка му прекара повечето време в разговори по телефона и двамата с баща му непрекъснато обсъждаха бизнеса и градяха планове за ново развитие. По онова време това беше единственото, което я интересуваше, или поне така му се струваше. На Оливия не й оставаше абсолютно никакво време за тях като бяха малки. Баба им Марибел, или Бабабел, както я наричаха, изпълняваше ролята на майка за него, брат му и сестрите му. По онова време живееше с тях и бяха непрекъснато заедно. Двамата с баща им ги бяха отгледали, докато Оливия се мяркаше от време на време, ако не пътуваше, или се прибираше от офиса късно вечер. Баща им все им повтаряше колко много ги обичала майка им и може би наистина беше така, но според Филип поне доказателство за това нямаше, докато беше дете.

Филип все още обичаше Бабабел и я посещаваше винаги когато имаше възможност. Тя беше отишла да живее в старчески дом на Лонг Айлънд. Беше луксозен, тя се чувстваше добре и му се струваше доволна. От нея цял живот лъхаше на щастие. Поне така си спомняше от детството, помнеше и любовта, и радостта, които споделяше с тях, топлотата, с която ги обграждаше. Дори сега, на деветдесет и пет, очите й все още искряха, а той я питаше шеговито дали не си е намерила нов ухажор, при което тя избухваше в смях. Допреди няколко години имаше един господин на деветдесет и две, който й обръщаше специално внимание, ала той почина. Марибел не се оставяше на тъгата. Независимо от обстоятелствата, за нея чашата беше наполовина пълна, дори всеки момент щеше да прелее от щастие. Четиримата й внуци бяха една от най-големите радости в живота й. Филип често се опитваше да накара Аманда да го придружи при тези посещения, но на нея почти никога не й оставаше време. В офиса имаше много работа, също като майка му, когато беше малък. Оливия беше по-топъл човек от Аманда. Съпругата му притежаваше студенина, каквато Филип не бе срещал у никоя друга жена.

— Наела е яхта — отвърна хладно Аманда и вдигна поглед към него.

Филип изви изненадано вежда.

— Сестра ми Лиз ще се притесни. Интересно дали ще дойде. Страда от морска болест. Мама го знае. Чудно, защо ли е избрала яхта този път?

— На тази яхта няма да страда от морска болест — изсумтя Аманда. — Почти колкото „Кралица Елизабет 2“ е. Има стабилизатори и всички възможни съвременни измишльотини, които осигуряват гладко пътуване. Всичко е описано в имейла — поясни тя, а Филип обърна монитора, за да вижда по-добре. Огледа снимките, зачете се за няколко минути, след това подсвирна и погледна Аманда широко ухилен.

— На това му се вика яхта! Екипаж от двайсет и четирима, спа център, фризьорски салон, кинозала, две лодки, три моторници. Тази година мама е надминала себе си. Права си, на Лиз нищо няма да й има. Май седемдесетият й рожден ден ще бъде по-грандиозен, отколкото си представях. Ще се позабавляваме.

Аманда му хвърли изпепеляващ поглед, но не каза нищо, ала успя да му развали настроението. Яхтата беше невероятна и той нямаше търпение да заминат. Аманда щеше да се почувства по-добре. Всяка година ставаше така, независимо от мястото и дали й харесваше и колко й харесваше. Не можеше да си представи, че може да устои на подобно изкушение. За него „Лейди Лък“ бе истински рай. Можеше да лови риба с брат си, да пробват лодките под яхтата, описани като „водни играчки“. Деветдесет метра бе адски голяма яхта.

— Нямам какво да облека — заяви тя с леден глас.

— Ти никога нямаш — усмихна й се той. Чуваше тези думи всяка година. Гардеробът й беше изключително важен за нея, за външния й вид, важен за приятното прекарване както по време на пътуването, така и в живота. — Иди си купи каквото ти трябва, позабавлявай се — подкани я той. Никога не лишаваше Аманда от нещата, които тя искаше. Нямаше за кого друг да харчи, затова му беше приятно да глези съпругата си. — Предполагам, че ще ти трябва чисто нов гардероб — подхвърли закачливо той и й се усмихна.

Едва този път тя отвърна на усмивката му. В някои отношения бракът им беше съвършен, само дето тя искаше съпругът й да е по-амбициозен, докато той си бе доволен от настоящето положение на нещата.

— Много добре знаеш, че ненавиждам тази ваканция — въздъхна Аманда и отпи от студеното кафе. Яхтата наистина й се струваше великолепна, просто тя не искаше да се окаже затворена със семейството му за цели две седмици.

— Знаеш, че никога не е толкова зле, колкото си мислиш отначало — напомни й той. — Ще ходим на интересни места, а яхтата е страхотна. Накрая винаги казваш, че си прекарала добре. — Тя кимна, макар да й беше неприятно да си признае, че е прав. — Започвай да пазаруваш. След това ще се почувстваш по-добре.

— Благодаря — отвърна тя и го целуна по бузата, мина покрай него и си наля нова чаша кафе.

Знаеше, че той е прав. Впечатляваща яхта като „Лейди Лък“ щеше да подобри значително прекарването тази година. Погледна часовника си, докато затопляше кафето. Трябваше да бъде в съда след половин час. Сигурно днес щеше да отиде да понапазарува.

Седна отново, докато Филип четеше с неприкрит интерес за яхтата. Спря и я погледна.

— Да приема ли? — попита той.

— Да не би да имам избор?

— Всъщност нямаш — отвърна честно той. Никога не я лъжеше, а тя знаеше, че ежегодната ваканция със семейството му е задължителна. Оливия щеше да е съсипана, ако не отидеха, и се стараеше да им е колкото се може по-приятно, нещо, което децата й оценяваха. Опитваше се да се реваншира за изгубените години и време.

— Давай, пиши, че приемаш — подкани го глухо тя.

Филип написа бърз отговор на поканата на майка си, след това изпрати писмото и се усмихна на Аманда.

— Готово — обяви, докато тя ставаше и посягаше към куфарчето и дамската си чанта. — Приятен ден. До довечера — подхвърли той, без да откъсва поглед от нея.

— Благодаря — отвърна тя и излезе.

Не спря нито да го целуне, нито да му пожелае приятен ден. Никога не го правеше.

Той продължи да чете имейла за яхтата, която майка му беше наела, и същевременно мислеше за съпругата си. Странно, но тя винаги му се струваше недосегаема. Цели деветнайсет години се опитваше да спечели сърцето й. Тя бе недосегаемата ледена кралица, която щеше винаги да обича, но никога нямаше да бъде изцяло негова. Знаеше, че е перверзно, но в това имаше нещо, което му харесваше. За него беше болезнено, че жената, която обича, не е до него, но той беше свикнал с това положение още от малък. Беше се чувствал по този начин цял живот, още от дете.

 

 

Лиз, по-малката сестра на Филип, се беше привела над компютъра и се взираше в празния екран, когато пристигна имейлът. Компютърният глас започна да повтаря „Имате поща!“ и тя направи физиономия, когато видя от кого е, защото подозираше какво пише вътре. Време беше и тя изпитваше ужас от дни наред, че ще получи поканата всеки миг. Мразеше момента, в който пристигаше, ненавиждаше да ходи на пътуването по случай рождения ден на майка си. Тя винаги се оказваше аутсайдер или поне така се чувстваше. На четирийсет и четири се чувстваше като единствения провалил се член от семейството.

Беше впила съсредоточено поглед в екрана, с полупритворени очи, опитваше се да напише къс разказ. Имаше желание да пише още от дете. Когато беше на двайсетина години, публикува няколко разказа, след това написа роман. С помощта на приятелка си намери агент, но нито един издател не пожела да го издаде. Казаха, че не била достатъчно интересна, че героите й не били задълбочени, а сюжетът слаб. Агентът й се опита да я накара да пробва отново — не всички успяваха да публикуват творбите си от първия път. Вторият роман се оказа още по-зле. Агентът я накара да го пренапише три пъти, но и след това не успя да го продаде. Тя отново се зае да пише разкази, последваха и няколко стихотворения, които бяха публикувани в литературно списание. След това се омъжи, роди децата и се опитваше да задържи глава над водата. Бе дотолкова емоционално изтощена, че нямаше сили да напише и ред, а несигурността не й позволяваше дори да опита.

Преди няколко години отново започна да пише разкази, но през последните години не бе написала нито един. Беше напълно блокирала. Независимо от това се опитваше да пише, но така и не довършваше нищо. Тъй като момичетата й вече не живееха у дома, тя си каза, че моментът е настъпил. От няколко месеца се зае сериозно с писането и се насилваше да работи на компютъра всеки ден. Нищо не се получаваше. Просто седеше пред екрана и плачеше. Беше зациклила и емоционално, и психически, а най-лошото бе, че единствено тя от цялото семейство не бе постигнала нищичко в живота. За Лиз публикуването на няколко разказа, които никой не бе прочел, не се броеше за нищо. Нямаше значение, че агентът й настояваше, че има талант. Това беше чудесно, докато беше на двайсет или на трийсет години. Сега, на четирийсет и четири, тя не беше постигнала нищо, нямаше победи, нямаше кариера, а годините като майка на две дъщери и домакиня бяха приключили.

Дъщеря й Софи се беше заела с магистратура в Масачузетския технически университет в Бостън, специалност „Компютърни науки“, след като защити бакалавърска степен в „Кълъмбия“. Тя беше гениална математичка и все говореше, че ще постъпи в някоя бизнес школа. Също като баба си, тя имаше усет към бизнеса и на двайсет и три успяваше да се грижи за себе си много по-успешно, отколкото майка си. Беше умна, красива, много самостоятелна млада жена. Беше рожба на първия брак на Лиз за пилот от Формула 1. Навремето тя се влюби безумно в него, прекъсна следването си в колежа и на двайсет и една избяга, за да се оженят. Забременя веднага, а той загина в рали няколко седмици преди Софи да се роди. Две години по-късно Лиз и Софи заминаха за Ел Ей, където младата жена започна да излиза с известния тогава актьор Джаспър Джоунс. Беше на двайсет и три, колкото Софи в момента, само дето не притежаваше нито уменията, нито способностите й. Софи бе практична млада жена, докато Лиз открай време беше идеалистка. Лиз се бе опитала да си намери работа като сценарист, вместо това се забърка с Джаспър. Той беше най-красивият мъж, когото бе виждала. Ожениха се, когато тя беше бременна в шестия месец, и бракът им просъществува по-малко от година.

Каръл беше на осем месеца, когато двамата се разведоха. Сега беше на двайсет, мечтателка също като родителите си. Имаше много таланти, беше умно момиче, но изглежда, не бе открила правилната посока. Говореше, че има желание да стане художничка, но не се отнесе сериозно към това занимание. Записа се в курс по актьорско майсторство, ала се оказа, че не може да преодолее сценичната треска. Известно време работи като манекенка, искаше да се премести в Ел Ей, но нямаше окончателен план кога и как да стане и какво да започне да работи, когато замине там. По два пъти в годината ходеше на гости на баща си в Калифорния. Той правеше филми след кариера с много успехи и провали и сега бе женен за продуцентка, постигнала много повече успехи от него. Двамата все още бяха женени, имаха три деца, все момчета. Каръл обожаваше да им ходи на гости, атмосферата на Ел Ей я опияняваше. Мисълта да се премести там и да заживее със семейството на баща си я караше да потръпва от възторг, но все още не бе готова да загърби Ню Йорк.

Лиз непрекъснато се притесняваше за нея. Беше се превърнала в майка закрилница и двете й дъщери не спираха да се шегуват с този факт. Звънеше им по три пъти на ден, за да провери как са. Единственото й желание беше да са щастливи. През последните двайсет години целият й живот се въртеше около двете момичета. Не искаше да бъде като своята майка и да пропусне радостта от майчинството. Затова изостави всичко заради тях, а ето че сега вече ги нямаше, а тя дори не бе сигурна, че все още може да пише. Беше си обещала да опита, но така и не се получаваше, а тя изпитваше ужас от поредната ваканция със семейството, защото пак щеше да се наложи да им обяснява, че през последната година не е направила абсолютно нищо. Как да обясниш този факт на хора като тях?

Според Лиз брат й Филип беше вторият след майка им в невероятната империя, която тя бе успяла да изгради сама с мълчаливата подкрепа на изпълнения им с обич баща. Филип бе наследникът на трона. Съпругата му, успешен адвокат, партньор в известна юридическа фирма, гледаше всички отвисоко. Беше красива, слаба, великолепно облечена и бе уверила всички, че ще стане съдия. Брат й Джон беше невероятен художник, гений в дизайна. Съпругата му беше защитила докторат и преподаваше литература в „Принстън“. А пък малката й сестра Кас никога не идваше на тези летни почивки. Дистанцира се от тях, откакто баща им почина, и бе станала една от най-влиятелните музикални продуценти в света, живееше и работеше в Лондон и през последните пет години съжителстваше със световноизвестната рок звезда Дани Хел, десет години по-млад от нея. Лиз непрекъснато се питаше как би могла да се сравнява с подобни хора. Тя бе написала няколко смотани разказчета, имаше зад гърба си два провалени брака и бе отгледала и възпитала две чудесни дъщери. Софи и Каръл бяха единственото й постижение, ала никой в семейството не беше впечатлен. Знаеше, че според тях тя се е провалила напълно.

Майка й се отнасяше снизходително към писането й и се опитваше да й вдъхне кураж, но Лиз се страхуваше, че го прави от любезност. Всички я съжаляваха. Лиз потъваше и цял живот се опитваше да задържи глава над водата. Единственото, в което беше сигурна, бе възпитанието и отглеждането на децата. Покрай тях никога не се съмняваше в решенията и действията си, обичаше дъщерите си повече от всеки и всичко друго на този свят. Тя бе единствената от цялото семейство, която не завърши колеж, омъжи се повече от веднъж и двата й брака се провалиха. Нямаше кариера, живееше благодарение на попечителския си фонд и бе парализирана от страх, че целият й живот е едно нищо.

Лиз живееше във фермерска къща в Кънектикът, която имаше намерение да преустрои и преобрази още откакто я купи преди десет години, но така и не направи нито едно от двете. Просто не намери време. Въпреки че архитектурата бе красива, а околността прелестна, къщата имаше нужда от стягане, покривът течеше, все нещо се чупеше, а тя нямаше представа как да го поправи. В някои отношения оприличаваше живота си на къщата: имаше огромен потенциал, но се разпадаше неусетно. А сега й се налагаше да отиде на почивка с всички. Не притежаваше смелостта на малката си сестра, която отказваше категорично на майка им. Затова пък Лиз винаги правеше онова, което се очакваше от нея, никога не искаше да дразни хората, затова с момичетата ходеха всяка година. Дъщерите й си прекарваха славно. Софи и баба й бяха сродни души, също както Лиз и нейната баба, но всяка година, след лятната ваканция, Лиз се кълнеше, че никога повече няма да отиде. Стресът бе огромен, защото се сравняваше с тях, търпеше небрежно подхвърлените им забележки и уж градивната критика, която й отправяха. Никой не разбираше какво прави, как уплътнява времето си, особено след като момичетата вече не живееха у дома. Беше невъзможно да им обясни, че има дни, в които така и не успява да се надигне от леглото.

Единствената, която проявяваше разбиране, беше Бабабел. Лиз я посещаваше в дома на Лонг Айлънд всяка седмица. Също както и за Филип, тя беше истинската майка, която я бе отгледала. Оливия възприемаше по-скоро като приятелка. Тя беше винаги мила с нея, изслушваше я със състрадание, но Лиз бе убедена, че двете са твърде различни, за да се разбират. Бабабел винаги настояваше да даде шанс на майка си, твърдеше, че тя съжалявала за времето, което не е била с тях, докато са били деца. Но Лиз бе убедена, че е твърде късно. А пък почивката с рождения й ден всяка година подсилваше това впечатление. Прекарваше с тях две седмици на някое прекрасно място, чувстваше се като несретница и се измъчваше. Ето че сега поканата бе в компютъра й, а на Лиз не й стискаше да я отвори. Седя и я гледа дълго, най-сетне кликна върху нея и видя снимките на огромната яхта.

— Мама му стара — възкликна високо Лиз в кухнята. — И какво да правя?

Усети как морската болест я притиска само като гледа снимките на гигантската яхта. Прочете описанието с всичко, което имаше на борда, но дори това не помогна. След като семейството й щеше да е там, тя знаеше, че ще се чувства нещастна, не на място, независимо дали страдаше от морска болест, или не. Беше сигурна, че и на двете й дъщери ще им бъде приятно да прекарат ваканцията със семейството на страхотната яхта. Фризьорски салон, спа център, кинозала, водни играчки — майка й беше надминала себе си. Лиз знаеше, че не може да лиши дъщерите си от подобно пътуване. Освен това искаше да прекара малко време с децата си. Напоследък все не се виждаха достатъчно, защото те бяха заети с приятелите си. Както и всяка друга година, Лиз усети, че няма избор. Ако искаше да види децата си и да прекара ваканцията с тях, трябваше да се примири с присъствието на останалите. А тази мисъл бе много потискаща.

Препрочете имейла няколко пъти, описанието на яхтата и препрати поканата на дъщерите си. След това пръстите й увиснаха над клавиатурата за отговор и тя усети как сърцето й натежава.

„Благодаря, мамо!“, написа тя на майка си. „Изглежда страхотно! Пристигаме с вдигнати опашки. Момичетата ще са във възторг! С обич, Лиз.“ Прочете написаното няколко пъти, след това изпрати имейла. Съдбата й бе решена. „Пак старата песен“, помисли си тя. Нямаше какво да облече, но знаеше, че ще вземе нещо от момичетата. Бе запазила слабото си, гъвкаво тяло непроменено още от времето, когато беше на тяхната възраст. Годините бяха сложили отпечатък върху лицето, но тялото й не се беше променило.

След като отговори на поканата на майка си, тя посегна към бележника и излезе в градината. Имаше два счупени шезлонга със съдрани възглавници, но ако седнеше внимателно, беше сигурна, че ще я издържат. Беше й хрумнала тъпата идея да напише детска книжка. Не се беше занимавала с подобна литература, но може би така щеше да се поразсее и ободри. Нямаше какво друго да прави, очевидно нямаше да напише великия американски роман през следващите шест седмици, затова можеше да се заеме с нещо весело, заради самата себе си. Никой от семейството й нямаше да се впечатли от детска книжка, но сега вече това нямаше никакво значение. Беше се примирила, че е неудачникът на семейството, че не бе постигнала абсолютно нищо и тази година.

 

 

Сара Грейсън се втурна у дома между лекциите, за да вземе още книги, които бе оставила вкъщи. В малката уютна къщичка край кампуса на „Принстън“ цареше тишина. Джон беше на работа като шеф на творческия отдел във фирмата на майка си, златният им ретривър Лаб спеше дълбоко, изтегнал се на слънцето. Кучето надигна глава, когато чу, че Сара влиза, след това отново я отпусна. Беше твърде уморен, затова само помаха с опашка и отново заспа.

Тя отвори имейла си, за да провери дали някой от студентите не й е писал за домашното, дали някой не моли за помощ и тогава видя писмото от свекърва си. Отвори го бързо и ахна в мига, в който видя снимката на „Лейди Лък“.

— Боже! — възкликна тя, след това се отпусна тежко на бюрото, за да прочете всичко, до самия край. Бе направо стряскащо, но тя знаеше, че Алекс ще бъде очарован, както и Джон. Летните им ваканции бяха забавни, въпреки че й беше малко трудно.

Родителите й бяха непоклатими либерали и активисти, баща й бе преподавател по биология в университета „Бъркли“, майка й пък преподаваше феминизъм, предмет, станал изключително популярен. Баща й бе един от ранните поддръжници на движението за граждански права, знаеха, че Джон има пари, но нито един от двамата не беше наясно колко и какво означават. Тя също не разбираше. За щастие двамата с Джон споделяха еднакви политически идеи, една философия за живота. По-голямата част от доходите на Джон отиваха за благотворителни каузи и искаха синът им да цени същите стойностни неща, които не са продукт на личното богатство, да не бъде изкушен от парите.

Бяха решили да живеят в малка къща и прекарваха времето си сред академичната общност. Алекс знаеше, че баба му има пари, но нямаше никаква представа колко е богата, нито че един ден баща му ще наследи една четвърт от това необятно богатство, нито че вече разполагаше с много пари. Внимаваха много никой да не разбере колко са заможни. Джон караше тойота, с която се придвижваше до града всеки ден. Сара пък имаше стара, грохнала хонда, купена за хиляда долара от студент, а когато Алекс поиска планински байк, те го накараха да започне работа след училище и сам да си изкара парите. Сара не искаше синът й да бъде разглезен от примамливото богатство на семейство Грейсън. Летните им ваканции бяха като пътувания до Дисниленд. Добре че през изминалите години Алекс беше още малък и не бе направил връзка между взето под наем шато и сумата, необходима, за да бъде наето. Но наетата от Оливия яхта бе нещо коренно различно. Щеше да й е доста трудно да обясни на Алекс. Според Сара Оливия трябваше да раздава парите си на хора, които се нуждаеха от тях, а не за някаква префърцунена средиземноморска ваканция. Единственото, което й носеше известно спокойствие, бе уверението на Джон, че „Фабриката“ дарява огромни суми всяка година за благородни каузи. Беше повече от очевидно, че ваканцията тази година струваше на Оливия цяло състояние.

Сара се почувства гузна, докато гледаше снимките на яхтата. Прииска й се свекърва й да бе избрала нещо по-скромно, но тя знаеше колко важни са за нея тези ваканции, че искаше да осигури най-доброто за децата и внуците си. Това бе добронамерен жест, но въпреки това Сара не го одобряваше. Подозираше, че на съпруга й ще му бъде приятно, защото той обичаше да ходи на риболов и да плава с брат си. Бяха като деца, когато се откъснеха от офиса. Според нея, Джон на четирийсет и една години се държеше като момче.

Сара тъкмо бе навършила четирийсет. Омъжи се веднага след като завърши колежа. Първоначалният план беше да постъпят заедно в Корпуса на мира и да заминат за Южна Америка, но забременя по време на медения месец и това промени всичко. Натъпкаха се в малък апартамент в Ню Йорк, а майката му го убеди да защити магистърска степен по дизайн, а след като вече имаше семейство, което трябваше да издържа, да постъпи при нея в семейната фирма. На него сърце не му даваше да й откаже. Накрая и Сара се върна в училище, първо за магистърска степен по американска и европейска литература, а след това за докторат по американска литература. Преподаваше в „Принстън“ вече десет години и преместването в кампуса им се отрази добре, и двамата бяха дълбоко свързани с академичната общност. Джон все още мечтаеше да напусне работа и да стане художник, но все повтаряше, че не може да причини подобно нещо на майка си. Затова и мечтите му бяха изтласкани настрани, вероятно завинаги, и се примиряваше единствено с възможността да рисува през уикендите. На няколко пъти бе излагал творбите си в местна галерия и на изложби в университета, където показваха платната на преподаватели или половинките им. Той всеки път продаваше всичките си картини. Това му носеше удовлетворение, но то бе колкото сладко, толкова и горчиво. Успехът му по време на изложбите го караше да мечтае как един ден ще напусне работа и ще се посвети на рисуването.

Бързината, с която заченаха Алекс по-рано от предвиденото, ги накара да мислят, че ще имат много деца. Сара искаше четири или пет, а благословията на парите на Джон означаваше, че могат да си го позволят, но извънматочна бременност две години след раждането на Алекс промени плановете им и съсипа мечтите им. Дори с помощта на ин витро процедури Сара така и не успя да забременее отново. Направиха пет опита ин витро, преди да се признаят за победени и да се откажат. Разочарованието им беше огромно, но Алекс бе прекрасно момченце, радостта на живота им. Бяха обсъдили възможността да осиновят дете от Централна или Южна Америка, но когато приключиха с ученето, се посветиха на работата и решиха, че едно дете, страхотно като Алекс, им е предостатъчно. Също като братовчедките си Софи и Каръл, Алекс се разбираше великолепно с баба си. Нямаше търпение да дойде лятната ваканция и от време на време се качваше на влака за града, за да обядва с нея. Тя му беше обещала да го заведе в Китай, когато завърши гимназия, и Алекс не спираше да говори за това. Сара знаеше, че той ще изпадне във възторг, щом види яхтата, която баба му е наела за лятната им ваканция.

Сара въздъхна и се приготви да отговори. Яхтата беше нещо прекалено и я накара да се почувства виновна, че ще се отдаде на подобен лукс, но също така знаеше, че ще достави огромно удоволствие на съпруга и сина й. Написа бърза бележка до Оливия, благодари й и я увери, че ще отидат; натисна копчето за изпращане, взе книгите, които й трябваха за следващата лекция, профуча покрай спящото куче, което отново размаха опашка, и излезе от къщата. Десет минути по-късно, докато влизаше в час, яхтата бе последното, за което мислеше. В момента най-важни бяха лекциите, студентите и любимият й академичен живот. Както и всяка година нямаше да кажат на никого за ваканцията, още по-малко този път. Познатите им нямаше да проявят разбиране. Светът на суперяхтите, на круизите в Средиземно море не беше част от истинския живот. За Сара това беше животът на Оливия, не техният.

 

 

Кас, най-малката дъщеря на Оливия, прочете имейла в Лондон в три следобед. Получи го на блекбърито си по време на заседание, на което планираха турнето на един от най-големите си клиенти. Каси Грейсън погледна екрана и веднага разбра за какво става въпрос. Видя първата снимка на яхтата и без да чете подробностите, затвори имейла. Запита се защо ли майка й изобщо изпращаше тези покани, след като тя никога не ходеше. Беше отказвала цели четиринайсет години. Нямаше да се остави да бъде купена с някаква ваканция в шато във Франция или на страхотна яхта. Вече не й пукаше. Беше заминала от Щатите на двайсет, когато баща й почина, и си изгради хубав живот в Англия. Попадна в света на музиката, зае се с продуцентска работа, изкара много пари и не искаше нищо от когото и да било от тях, най-малко от майка си. За Кас Оливия бе изпуснала шанса си. Пет пари не даваше какво разправяше баба й, когато ходеше да я вижда. Кас продължаваше да твърди, че отношенията с майка й са прекратени завинаги. Нямаше спомени, в които да присъства и майка й, помнеше само баща си и баба си. Оливия бе прекалено заета да гради империя, вместо да прекарва времето си с нея. При другите бе полагала някакви смешни опити да се прибира в приличен час. Когато обаче се бе появила Кас, най-неочаквано, седем години след Джон, вече бе прекалено късно и за двете, и за майката, и за детето. Това бяха най-натоварените години от живота на майка й и Кас нямаше нито нужда, нито желание да й дава втори шанс.

Тя се радваше на живота, който си бе създала. Имаше си бизнес, работеше упорито, беше се издигнала съвсем сама; имаше си приятели и през последните пет години живееше с мъжа, когото обичаше. За Кас, с изключение на баба й, отношенията със семейството бяха приключили, когато баща й почина. Открай време винеше майка си, че не е била до него, когато се случи нещастието. След тежкия инфаркт той живя още два дни. Каси бе убедена, че чака съпругата си да се прибере. Отне им цял един ден, докато я открият на Филипините, а когато тя се върна след още два дни, той бе починал часове преди пристигането й. Каси бе сигурна, че ако тя се беше прибрала навреме, щеше да го спаси. Това бе последната капка. Никога не прости на майка си и три месеца по-късно замина. Оттогава почти не се бе виждала с братята и сестрите си. Нямаше нищо общо с тях. За нея Филип бе надут, претенциозен тъпак. Не можеше да понася съпругата му, която й се струваше истинска гаднярка. Нямаше нищо против Сара и Джон, но и с тях нямаше общ език, а пък горката Лиз бе толкова неуверена и уплашена от майка им, че едва смееше да си поеме дъх. Кас се потискаше само като мислеше за тях, затова гледаше възможно по-рядко да се сеща за семейството си.

Единствената, с която поддържаше връзка, беше Марибел, и я посещаваше винаги когато пътуваше по работа до Щатите, а понякога се качваше на самолета само за да прекара следобеда с нея. Бабабел не се беше променила. Беше си същата прекрасна, изпълнена с обич жена и все молеше Каси да отвори отново сърцето за майка си. Каси я изслушваше, без да каже и дума. Така беше по-добре, отколкото да спори с баба си и да я разстройва.

За да угоди на баба си, Каси се виждаше с майка си веднъж или два пъти в годината. Понякога, когато беше в Ню Йорк, обядваха заедно или когато Оливия пътуваше по работа до Лондон. Тези срещи бяха кратки, изпълнени със стрес. Нито една от двете не знаеше какво да каже на другата. Оливия нямаше представа как да компенсира миналото, макар много да й се искаше. Кас не споделяше абсолютно нищо с нея, не й казваше и дума за живота си. Дори не беше споменала Дани Хел. Онова, което Оливия знаеше за него, бе чула от Лиз, която четеше клюкарските вестници и списания. Единственото, което Оливия знаеше за Кас, беше, че има невероятно успешен бизнес и че дъщеря й няколко пъти бе споменала, че не иска деца. Твърдеше, че е твърде заета, за да ражда, че не иска абсолютно никой да има детство като нейното. Намекваше за миналото при всеки удобен случай.

Също така категорично отказваше да ходи с тях на семейните почивки. За Кас семейство Грейсън вече не беше нейното семейство. Филип се отнасяше към нея по същия начин и не правеше опити да поддържат връзка и да се срещат. Не я беше виждал през последните десет години. Джон я съжаляваше, чувстваше се неудобно от позицията, която бе заела, и не искаше да разстройва майка им, като я вижда. Лиз усещаше липсата на сестра и щеше да й е приятно да си поговорят, да я запознае с момичетата. Лошото бе, че всички започваха да мислят, че е минало прекалено много време. Единствената, която не се отказваше от опитите да върне Кас при останалите, беше Марибел. Беше казала на Оливия да не престава да се вижда с нея, да поддържат връзка и един ден Кас ще се върне у дома. Оливия вече не вярваше, че е възможно, въпреки това я канеше на семейните ваканции и продължаваше да обядва с нея винаги когато можеше.

Щом се върна в офиса си, Кас изпрати същия отговор, който бе изпращала всяка година досега. Отказа поканата на майка си. Отговорът й винаги беше кратък и ясен. „Благодаря, не мога. Приятна почивка. Кас.“

Оливия видя отговора на блекбърито си след интервюто за „Ню Йорк таймс“. Прочете го и затвори имейла. Не се изненада, въпреки това остана наранена. Нещо у нея умираше всеки път, когато най-малкото й дете я отхвърляше. Тя знаеше защо го прави. Разбираше откъде идва всичко. Не я винеше, въпреки това сърцето я болеше. След като едната беше изпратила имейла, а другата го бе получила, те въздъхнаха и отново се заеха с работа. Марибел беше казала, че много си приличат в някои отношения. Тя ги познаваше по-добре от всички.