Даниел Стийл
Майчин грях (12)

12.

Първите дни на Оливия след ваканцията бяха наистина трескави. Очакваше се. Беше получавала факсове и имейли, на няколко пъти й звъняха на яхтата, но когато се върна, я чакаше сериозна работа. Винаги имаше още за вършене. Филип също беше много зает. Почти не го бе виждала, откакто се прибраха, а Джон си взе още няколко дни, за да остане в Париж със Сара и Алекс.

В няколко фабрики заплашваха със стачки, имаше проблеми със строежи, пускаха нова линия и тя непрекъснато следеше въпроса с човешките права. Мусон в Индия бе причинил наводнение, което разрушило шест от складовете им, земетресение в Мексико беше причинило значителни щети в магазина им, но за щастие никой не беше ранен. Когато се случваха подобни нещастия в райони, където имаха бизнес, тя даряваше огромни суми за местни хуманитарни организации и изпращаха медицинска помощ, ако имаше нужда. Оливия даряваше пари от години, често пъти анонимно. Не търсеше публичност, искаше да помогне, най-вече на изпаднали в беда деца. От години се опитваше да следва мотото: „Клиентите са наши приятели“. Не беше проява на приятелско отношение да мамиш купувачите, да продаваш стоки второ качество, да се възползваш от детски труд, за да държиш цените ниски. Прилагаше тези високи морални стандарти и в бизнеса.

Четеше доклад за възможно дело в магазина им в Стокхолм. Някаква жена отказала закупената стока да й бъде доставена и мъкнала масата цели четири етажа. Получила нараняване на гърба и сега заплашваше да ги съди, защото масата била по-тежка, отколкото трябвало. Това бе скалъпена работа, жената очевидно очакваше обезщетение, но бе вдигнала толкова шум пред правния отдел, че случаят бе изпратен на вниманието на Оливия. Тя все още не беше сигурна какво иска да направи. Колебаеше се дали да не й подари и осемте стола, които бяха в комплект с масата, като подарък. Подобен въпрос изискваше внимание. Клиентката бе или бедна, или стисната, щом бе отказала да плати за доставката. Оливия тъкмо обмисляше въпроса, когато Питър Уилямс влезе в офиса й. Усмихна му се, като вдигна глава. Зарадва се, че го вижда и същевременно бе малко развеселена от заплахата за съд. Жената й беше написала писмо, в което твърдеше, че използването на толкова висококачествено дърво е направило масата прекалено тежка и опасна за клиентите, решили да я пренесат сами. Никой обаче не си бе представял, че някоя жена ще я мъкне на гръб четири етажа. Тя бе направена в една от индийските фабрики и Оливия добре познаваше модела. Масата бе чудесна, по дизайн на Джони, на смешно ниска цена.

— В неподходящ момент ли идвам? — попита я Питър, готов да си тръгне, ако се окажеше, че е твърде заета, но тя поклати глава и се отпусна на стола с усмивка.

— Не, четях за преписката в Стокхолм. Едва ли й е било весело, докато е мъкнала масата четири етажа. Мисля да й подаря столовете към масата. В бележките пише, че не искала да ги купи.

— Ако решиш да й ги подариш, уреди доставката, за да не последва нова заплаха за съд — засмя се той. — И аз разгледах материалите. Не мисля, че иска да ни съди.

Други обаче нямаше да оставят нещата да се разминат толкова лесно. Питър винаги я съветваше добре. Преди време имаше проблем с библиотека, която паднала върху някого по време на земетресение. Не била хваната за стената, а в инструкциите пишело, че е задължително.

Въпреки това Оливия плати. Плащаха огромни застраховки за подобни споразумения и когато ставаше въпрос за нещо разумно, винаги бързаха да уредят проблема, за да запазят доброто си име. Не искаха никой да бъде наранен, нито да се възползват от хората, дори когато клиентите постъпваха глупаво.

— Изглеждаш великолепно — отбеляза Питър и я погледна с възхищение.

Тя наистина беше в добро здраве, загоряла, отпочинала. Личеше, че ваканцията на яхтата с децата й се е отразила чудесно. Винаги изглеждаше прекрасно след почивка. Той също беше освежен след отпуската в Мейн. Беше се прибрал цяла седмица по-рано. Каза, че имал много работа. И двамата знаеха, че предстои стачка в испанските магазини, която можеха да предотвратят. Местното правителство бе влошило положението и щеше да стане още по-зле, ако стачката започнеше. В склада им в Южна Дакота бе извършен умишлен палеж. Трудно беше да се следи всичко, но двамата се справяха. Трябваше да са много разумни и да вземат бързи, интелигентни решения, за да не позволят положението да се влоши.

— Благодаря ти, Питър — усмихна се тя и той седна срещу нея. — Кажи как прекара в Мейн?

Очите му, които имаха същия цвят като нейните, помръкнаха.

— Както винаги. Двамата с Емили почти няма какво да си кажем. Тръгнах си веднага след децата. Беше ми приятно, но се радвам, че се прибрах у дома. Тя ще остане още няколко седмици до Деня на труда. Ами ти? Ще пътуваш ли през август? — Този път й каза повече от обикновено за брака си, макар тя да знаеше, че нещата не вървят. Беше й доверил мъката си преди години. Бракът му бе започнал да угасва скоро след раждането на децата, когато бе открил, че съпругата му е алкохоличка. Тя обещаваше от години да се лекува, но така и не предприе нищо. Всичко си беше както преди и те двамата все още бяха женени, но само на хартия. Той ходеше от години на сбирки на анонимните алкохолици, а накрая дори спря да я моли да престане. Беше вдигнал ръце и от брака им. Оливия се беше запознала със съпругата му. Оказа се приятна жена, интелигентна, но съсипана от порока, който все още гореше като развилнял се горски пожар. Питър вече не си позволяваше да излиза с нея. Беше на шейсет и три години, женен, но емоционално бе сам от години, отдаден на работата, също като Оливия.

— Никъде няма да ходя, освен ако някъде не възникне проблем, който трябва лично да реша — отвърна тя. — Тук ме чака твърде много работа. Не искам да пътувам до септември.

— Струва ми се разумно. — Той я погледна нежно и за миг се поколеба. — Какво ще кажеш за вечеря в събота?

Това бе стенография, която добре разбираха. Тя кимна и двамата се усмихнаха.

— Супер. Бедфорд? — Той кимна. След тези думи Оливия стана и безмълвно заобиколи бюрото. Работното време беше свършило, асистентката й си беше тръгнала, сградата беше притихнала, а тя беше по-спокойна след почивката. Носеше лека лятна рокля и той не можа да откъсне очи от нея, докато тя приближаваше към него, след това се наведе напред, за да го целуне. — Липсваше ми. Винаги ми липсваш — промълви тя тихо.

Искаше той да го знае, въпреки че не очакваше от него абсолютно нищо в замяна. Открай време беше така. Тя добре разбираше положението му. Щеше да остане женен до края, нямаше да напусне Емили, която се напиваше, без да мисли, че всяка чаша я съсипва.

Тогава Питър направи нещо, което никога досега не си бяха позволявали в офиса, но този път бяха сами. Прегърна я и я целуна. Въздъхна. Чувстваше се жив винаги когато я целуваше.

— Ужасно ми липсваше — призна той.

Останаха прегърнати, притиснали устни дълго, потопени в нежност. Неочаквано чуха шум.

Отдръпнаха се, извърнаха глави и го видяха едновременно. Филип беше застанал на вратата с купчина документи в ръка, неспособен да скрие изумлението си. Изглеждаше така, сякаш бе изстрелян от оръдие. Питър и Оливия се отдръпнаха дискретно. Той я погледна сериозно и понечи да излезе. Не й каза нищо, а когато мина покрай застаналия на прага Филип, само кимна.

— Извинявай, Филип — бяха единствените му думи, когато по-младият мъж пристъпи вбесен към майка си. Питър не искаше да я остави с него, но прецени, че така е най-добре. Тя щеше да се разбере със сина си насаме.

— Каква беше тази лудост, на която току-що се натъкнах? — изстреля гневно Филип, докато Оливия сядаше тихо зад бюрото си.

В мига, в който бяха разкрити, тя реши, че няма да му се извинява. Беше достатъчно голям и щеше да понесе истината. Двамата с Питър имаха дискретна връзка от години.

— Не е никаква лудост, Филип. Освен това не ти влиза в работата, защото личният ми живот си е мой. И двамата сме възрастни.

— Ти да не би вече да имаш връзки със служителите? Какви глупости вършиш? Ами ако някой ви види?

— Мислехме, че сме сами. Освен това Питър не е служител, а юридически съветник. Личните ми дела не са твоя работа. Извинявай, ако съм те разстроила, но те уверявам, че сме дискретни. — Тя трепереше заради обвиненията му, но не позволи той да забележи. Вече се бе овладяла и никак не й се понрави казаното от него.

— Дискретна ли? Ти луда ли си, или просто моралът ти куца? Той е женен, десет години по-млад е от теб и ако пресата надуши, ще те направи за смях. Ще бъдем напълно компрометирани. Той е женен мъж, за бога! Това ли си правила по времето, когато бяхме деца? Така ли било? Татко знаеше ли? Ами всичките ти безумни приказки за морал. Какъв майтап! Как смееш да ни приказваш за морал, след като ти се чукаш с женени мъже и сигурно е така още от едно време.

— Престани! — отсече Оливия властно и се изправи. Разбра, че той използва момента, за да натяква за детството си. — Била съм вярна на баща ти през целия ни брак и той го знаеше. Отсъствах от къщи, за да създам този бизнес за всички нас и той знаеше и това. Сам настояваше да продължа напред. Уважаваше онова, което правех, въпреки че ти пет пари не даваш. И аз го уважавах. Баща ти почина преди четиринайсет години, Филип. Работя с Питър Уилямс отпреди това. Той беше много внимателен, когато баща ти почина, и години наред ми е давал безценни съвети. Трябваха ми четири години, докато се реша да започна връзка с него, след като баща ти почина, не че ти влиза в работата. Той е не по-малко самотен от мен и е седем години по-млад от мен, не десет. Съпругата му е алкохоличка и двамата са женени само на хартия. Дискретни сме цели десет години. Никой не знае за нас, освен теб. Връзката ни нито ще навреди на бизнеса, няма да го допусна, нито пък той ще ни навреди по някакъв начин. Прав си за едно. Това не е проява на кой знае какъв морал. Ние сме истински хора, с истински живот, с пораснали деца по на трийсет и четирийсет години. Аз съм вдовица, той се държи почтено със съпругата си. Не препоръчвам на никого да попада в подобно положение, но се случва. Аз нося огромна отговорност съвсем сама и ако добротата на Питър Уилямс ми помага да се справям, то аз съм готова на този компромис. Трябваше ми много време, за да взема това решение. Положението не е идеално, в това отношение съм съгласна с теб. Само че сме човешки същества и идеалното невинаги е възможно. Той никога няма да напусне жена си от уважение към нея и двамата с него не се държим нито нагло, нито проявяваме някаква показност. Стара съм, Филип. Работя упорито, винаги е било така. Ако тази връзка ни носи радост в последните години от живота, така да бъде. Не ти ще решаваш кое е правилно за мен и кое не. Можеш да вземаш решения за себе си. На всички ни се налага да правим компромиси. Ти си решил, че ти е достатъчно да си женен за жена, която се държи като айсберг и доколкото виждам, не те подкрепя почти в нищо. Аз пък съм преценила още преди десет години, че ще имам връзка с женен мъж. Бях вярна на баща ти до последния му дъх и години след това. Във всички важни отношения все още е така. Обичах го, докато беше жив, все още го обичам. След като съм преценила, че ще бъде така, решението с изцяло мое, не твое. Компромисите, които правиш, са си твоя работа. Този компромис си е мой. Наистина е компромис, но понякога човек взема подобни решения. Не ти дължа обяснение и няма повече да обсъждам въпроса с теб. Не се опитвай да съдиш поведението ми по времето, когато бях омъжена за баща ти, защото няма да ти позволя. Ако не ти харесва онова, което правя сега, жалко. С това слагам точка на този въпрос. Разговорът приключва завинаги.

Синът й стоеше срещу нея, на мястото, на което бе застанал Питър преди малко, и целият трепереше от гняв.

— Все още мисля онова, което казах преди малко. Ти си лицемерка. Нямам представа дали си била вярна на татко, надявам се да е било така заради него. Но ти не си ангел, майко. Любовница си на женен мъж. Пет пари не давам дали жена му е алкохоличка, това няма значение. Той е женен, а ти спиш с него. Той работи за нас. Ти спиш с наемната работна ръка. Така че не си позволявай да ми четеш лекции. — Не отрече онова, което тя каза за Аманда, но мислите му бяха насочени към Питър. Беше възмутен, че майка му има връзка.

Оливия се запита дали щеше да има значение, ако Питър не беше женен, може би тогава нямаше да понесе мисълта, че майка му спи с мъж, който не му е баща. Разбиранията му бяха в черно и бяло, както и нейните, но с годините всичко се бе променило, двамата с Питър се обичаха и пазеха любовта си в тайна.

— Ще забравя онова, което каза току-що. Не се гордея с това, което правя, но и не се срамувам. Това е положението. Ние сме хора, които имат нужда един от друг и носят тежък товар на плещите си. Работим много и намираме утеха, когато сме заедно. Поддържаме се в тежки моменти, а такива има в изобилие в този бизнес, както и във всеки друг. Не нараняваме никого. Извинявай, че те разстроих, но сме възрастни хора, дори ти. На четирийсет и шест си. Истина е, че не бях до теб всяка минута от детството ти. Иска ми се да бях, но не можех. Имаше други неща, които бях преценила, че трябва да свърша и баща ти беше на същото мнение. Може и да сме сбъркали. Винаги ще съжалявам за онова, което съм пропуснала. Само че това е вече минало, Филип. Не можем да върнем годините назад. Не мога да променя нищо, колкото и да ми е мъчно, че съм те наранила. Имам право на утеха в живота си, независимо дали ти одобряваш, или не.

— За бога, ти си на седемдесет. Стара си. Как може да се чукаш на тази възраст?

— Не се „чукам“, както се изрази. Жалко, че приемаш нещата по този начин. А и не ти влиза в работата какво правя, освен да въртя бизнеса както трябва и да не се излагам пред хората, което не правя. Останалото, Филип, както казах, си е моя работа. Не подлежи на обсъждане. Не сме на съвещание на борда и ти нямаш право на глас.

Той я погледна. Едва сдържаше гнева си. Без да каже и дума повече, той се обърна рязко и изскочи от стаята. Кипеше от ярост заради всяка дума, която тя беше изрекла.

Тя също трепереше, след като той изфуча. Не искаше Филип да разбира по този начин за връзката й с Питър. Не искаше никой да разбира. Той обаче бе научил и сега му се налагаше да приеме фактите. Това не променяше нищо и на сина й щеше да му се наложи да преглътне наученото. Спомни си собствените си чувства, когато разбра, че майка й е любовница на Ансел Морис. Беше й станало крайно неприятно, дори й се стори нередно. Тогава реши, че майка й е пропаднала жена, но беше на тринайсет, не на четирийсет и шест. Беше разбрала за връзката на майка си по същия начин като Филип. Беше ги видяла да се целуват един ден и майка й призна какво става. Обясни, че е самотна, а той е мил човек. Тя обаче никога не се омъжи за него, дори накрая, след като той овдовя, макар да се обичаха.

Оливия не одобряваше връзките между женени. Вярваше в брака, в съпружеската вярност, също и Марибел. Тя бе останала вярна на женен мъж, когото обичаше и който й отвръщаше със същото. Друг мъж в живота й нямаше, дори след като Ансел почина. А пък Оливия бе вярна на двама — на Джо, докато бяха женени, а сега на Питър, вече десет години. Животът й не беше безупречен, но пък беше хубав, разумен при създалите се обстоятелства. Не харесваше такъв живот, но имаше оправдание пред себе си. Не бе казала на никого за Питър и нямаше намерение да споделя, освен може би с майка си. Дълбоко в сърцето си знаеше, че дължи на майка си извинение за онова, което мислеше за нея, когато беше на тринайсет. Тогава не бе разбрала, че Ансел защитава майка й и колко много е държал на нея. Марибел пък бе имала нужда от него, точно както тя сега имаше нужда от Питър, въпреки че той беше женен за друга, която нямаше да напусне.

Беше се питала защо майка й така и не се омъжи за Ансел, след като съпругата му почина, но никога не посмя да попита. Той самият почина скоро след това, около година по-късно — може би просто не са имали време. Независимо от причината, това бе решението й. Марибел беше добра жена, жена с чест и достойнство. Както и тя, нищо че Филип беше на друго мнение. Съжали го заради ограниченото му мислене, заради крайностите и омразата, която го измъчваше години наред. Той не можеше да приеме, че хората правят всичко по силите си дори когато не са съвършени. Той пък се примиряваше със съпруга, за която Оливия бе сигурна, че не го обича, че е неспособна на обич. Животът му беше тъжен. Тя предпочиташе своите си компромиси пред неговите, любовта на женен мъж, който се държеше чудесно с нея, когото тя уважаваше. Не им трябваше брак, двамата се обичаха истински. Оливия нямаше да позволи на Филип да съсипе връзката им с черно-белите си представи за добро и лошо. Имаше право да реши сама за нещо толкова лично.

Набра мобилния на Питър с разтреперана ръка и той отговори веднага. Личеше му, че е разтревожен.

— Добре ли си?

— Да — отвърна убедено тя, решена да покаже, че всичко е наред, въпреки гневния изблик на сина си, обвиненията му и ниското му мнение. Важното бе как тя се възприема, а знаеше, че е постъпила правилно. — Ще му мине. Той е много консервативен, впримчен е в брак, в който няма любов, затова се държи грубо и безсърдечно с другите. Освен това има стари сметки за уреждане с мен, което не му помага. В известен смисъл това няма нищо общо с теб. За него това е възможност да подкладе гнева си към мен. — Тя го познаваше достатъчно добре.

— Извинявай, че те изоставих. Никак не ми се искаше да си тръгна, но прецених, че няма да ти е приятно да остана, докато разговаряш с него.

— Правилно си преценил — потвърди тя. — Постъпи добре.

— Той какво каза?

— Много грозни неща. Искаше да знае дали съм изневерявала на баща му, а аз, разбира се, не съм и помисляла. Може би му се отрази добре, че го чу от мен. Достатъчно голям е, за да се сети какво има между нас. Почти на петдесет е — на неговата възраст би трябвало да се е научил да приема човешките слабости. Ако не може, тогава никога няма да си прости за каквото и да било. Веднъж някой каза, че си пораснал единствено когато приемеш родителите си такива, каквито са. Бедата е, че повечето от нас никога не успяват да пораснат в това отношение. Искаме родителите ни да са съвършени и да съответстват на идеалите ни. Нашите деца искат да им простим безусловно за грешките, ала те не са готови да ни простят и най-малкото прегрешение. В един момент просто не се получава. На Филип му предстои да научи доста трудни неща. Кас е същата като него. Тя никога не ми прости, най-вече, че не съм била до баща й, когато почина. И аз се обвинявам, години наред ми се струваше, че той щеше да преживее инфаркта, ако бях до него. Има и други грешки, които съм допускала, тази обаче не е от тях. Не нараняваме никого, Питър, стига ти да запазиш брака си. Та ти не нараняваш Емили с връзката ни, поне си мисля, че е така.

— Тя е алкохоличка повече от трийсет години — промълви тъжно той. — Не й отнемаме нищо. Бракът ни се беше изчерпал години преди ти да се появиш.

Той й го повтаряше непрекъснато и тя му вярваше. Въпреки всичко се тревожеше за Оливия заради нападките на сина й. Трудно бе, когато децата те упрекват, и той изпита съжаление към нея. Неговите нямаха представа, че има връзка с Оливия, макар да знаеха, че бракът на родителите им е формален. Дъщеря му настояваше да се разведат от много отдавна, но той изпитваше отговорност към Емили, докато синът му си затваряше очите, макар да знаеше колко тежко е състоянието на майка му. Тя бе съсипала семейството им още когато децата бяха малки, отиваше пияна на училищни мероприятия, понякога изобщо не се появяваше или припадаше, когато бяха поканили приятели. Бяха търпели унижения цял живот и уважаваха баща си, задето бе останал с нея. В някои отношения за тях така бе по-лесно. Той се грижеше за нея, така че на тях не им се налагаше.

— Искаш ли да дойда тази вечер? — попита тихо Питър и Оливия се усмихна.

— Да — отвърна честно Оливия, — не само заради това. Липсваше ми, докато бях във ваканция.

Обикновено прекарваха по една или две нощи заедно всяка седмица. Не му се налагаше да дава обяснения на Емили. Тя не забелязваше дали той е вкъщи, или не. Имаха отделни спални от години, а икономката се грижеше за нея. Той не даваше обяснения, просто излизаше и ако се налагаше, можеха да се свържат с него по мобилния по всяко време.

— И ти ми липсваше. Ще дойда в осем.

Вече бе шест и трийсет. И двамата имаха работа за довършване в офисите си, а на него щеше да му отнеме час, докато стигне до Бедфорд. Тя щеше да се прибере приблизително по същото време. Нямаше домашна помощница, която да живее у тях. Никой не знаеше кога той ще остане да преспи. Това бе чудесно разрешение и за двамата. Той винаги си тръгваше преди идването на икономката. Оливия знаеше, че жената подозира, но нямаше представа кой е посетителят на работодателката й. Бяха успели да запазят дискретност в продължение на десет години, до тази вечер. Жалко, че Филип ги разкри, но това съвсем не беше трагедия, а доказателство, че е обикновен човек. Що се отнася до Филип и неговата способност да се прояви като човек, по-точно като зрял човек, тя предстоеше да бъде проверена.

— До осем — отвърна тихо Оливия. — Шофирай внимателно. Обичам те, Питър — напомни му тя и той се усмихна.

— И аз те обичам. До скоро — рече той, след което и двамата затвориха.

Оливия остави недовършените папки на бюрото. Тази вечер се чувстваше уморена. Денят беше дълъг, а и сблъсъкът с Филип я беше изтощил. Годините може и да не й личаха, както я уверяваха всички, но тази вечер се чувстваше стара.

Няколко минути по-късно взе дамската си чанта и куфарчето и загаси лампите в офиса. Нямаше търпение да се види с Питър.

 

 

Филип изчака да се качи в колата си, за да позвъни на брат си. Дълго мисли какво да прави след онова, което видя тази вечер. Прецени, че брат му и сестрите му трябва да научат. Знаеше, че Лиз е мекушава и сигурно щеше да заяви, че е романтично. Той не виждаше никаква романтика. Не беше говорил с Кас от години. Преди всичко искаше да съобщи на Джон. Беше убеден, че ще побеснее и ще се възмути също като него. Филип изобщо не се върза на приказките, че била вярна на баща им. Запита се затова ли Кас беше толкова различна от останалите. Може би това беше причината Оливия да не се прибира вкъщи. Може да се е чукала с когото й попадне години наред. Един господ знае какво се е случвало. Догади му се при мисълта, че я бе заварил да се целува с Питър. Прегръдката им беше много страстна. Стомахът му се преобърна, като си спомни. Беше седем вечерта, когато подкара към къщи, и един след полунощ в Париж. Позвъни на Джон в „Риц“, където беше отседнал със Сара и Алекс. По сънения глас на брат си се досети, че го е събудил.

— Да не би нещо да не е наред? — разсъни се веднага той. Баба им беше на деветдесет и пет, а майка им беше десет години по-стара от баща им, когато почина. Непрекъснато се страхуваше, че нещо може да им се случи, на тях, на съпругата му или на сина му, но слава богу, Алекс и Сара бяха с него в Париж. Имаше и опасност от криза в бизнеса. — Ти добре ли си? — попита Джон, седна в леглото и запали лампата. Сара спеше дълбоко, без да усеща какво става до нея.

— Изобщо не съм добре. И ти няма да си добре, когато ти кажа какво става.

— По дяволите. Бабабел или мама? — Филип оправдаваше най-ужасните му страхове, а досега Джон не беше доловил гнева в гласа му.

— Майка ни. Има любовна връзка с Питър Уилямс. Започнали са преди десет години, поне тя така твърди. Един господ знае колко време продължава и дали не е изневерявала на татко. Тя изобщо не се прибираше.

Всичко това бе твърде много, за да го осмисли. Джон се опита да приеме фактите.

— Мама има връзка, така ли? — Стори му се малко вероятно.

— Има — натърти Филип със задгробен глас.

— Ти откъде знаеш?

— Заварих ги в офиса й. Бяха се награбили, когато влязох преди час.

— Правили са секс в офиса? — не можа да повярва Джон.

— Не, целуваха се — уточни Филип. Сигурно щеше да получи удар, ако правеха секс. — След това тя призна, че имат връзка. Той си тръгна, а двамата с нея си поговорихме. Ако си спомняш, той е женен.

— Да, помня. Но пък е готин човек. Поне не ламти за парите й и не е трийсет години по-млад. — Знаеше, че майка им е твърде разумна, за да направи подобно нещо, но остана изненадан, че има романтична връзка. Мислеше, че се интересува единствено от работата си. Стана му приятно, че най-сетне се проявява като човешко същество. Баща им беше починал преди почти петнайсет години. Скоро престоеше годишнина от смъртта му. Това бяха много години самота. — Сериозно ли е?

— Разбира се, че е сериозно. Той е женен. Колко по-сериозна може да бъде една връзка с женен мъж? При това се виждат от десет години. Ти представяш ли си какво ще стане, ако пресата надуши?

— Изобщо няма да им пука с кого спи — отвърна разумно Джон. — На бизнес страниците на „Ню Йорк таймс“ не обсъждат любовни връзки. А тя може да прави каквото иска, Филип. Носи огромен товар на плещите си. Няма на кого да се опре, след като татко почина. Питър много й помага, а сега е сама.

— Глупости. Има нас — заяви Филип надуто и Джон се замисли.

— Не бих казал. Ние работим за нея, но не й помагаме. Когато стане проблем, тя е на пангара, да не говорим, че сама се справя с всичко. Много ли се скарахте заради тази работа? — Джон подозираше, че се е разразил страхотен скандал и му дожаля за нея. Филип не спираше да я критикува, както и Кас. Те така и не й бяха простили за миналото, а на Филип му трябваха точно такива муниции, за да докаже старата си теория колко е лоша.

— Да — призна Филип без всякакво съжаление.

— Наистина ли я обвини, че е изневерявала на татко? Започнала е връзка четири години след смъртта му, а това съвсем не е доказателство, че е била невярна по време на брака — обясняваше притеснено Джон. Майка им не заслужаваше да я укоряват, задето има тайна връзка. След като се виждаше с Питър от десет години, а никой от тях не бе заподозрял, това бе доказателство, че двамата са били изключително дискретни.

— Точно в това я обвиних, защото показва, че няма морал, а подобно нещо хвърля сянка върху всичко.

— Нелепо е — ядоса се Джон. — Как може да е неморално двама души по на шейсет и отгоре да имат връзка? И какво от това, че той е женен? Жалко за тях, но този факт няма абсолютно нищо общо с живота й с татко, Филип. Те двамата бяха луди един за друг, тя беше лудо влюбена в него. Винаги сме го знаели. Ако сега си е намерила някого, радвам се за нея. Никой не иска да умре в самота.

— Нито пък в прегръдките на чужд съпруг. Не би трябвало да ги върши такива. — Той имаше твърде много изисквания към нея, дори повече от Джон.

— Тя е просто човек, за бога. Все още изглежда страхотно. Младее за годините си. Защо не? Защо да не получи малко утеха, малко обич? Той очевидно няма намерение да зареже жена си, след като имат връзка от десет години и е още женен. — Думите на Джон бяха разумни, добронамерени, но Филип беше на различно мнение.

— Говориш като нея — сопна се гневно Филип. — Какво ви става на всички? В това семейство нямате ли морални принципи? Сигурно си мислиш, че и баба ни върти номерца на Лонг Айлънд, за да не умре сама? — Беше бесен на Джон, задето не тръгна на бой в защита на морала като него. Превръщаше негодуванието си в кръстоносен поход, но Джон отказваше да се включи.

— Престани — прекъсна го уморено Джон. Спеше, когато брат му позвъни. — Животът си е неин, не е наш. Всички постъпваме по най-добрия възможен начин. Тя има право да допуска свои си грешки, ако това може да бъде наречено грешка, въпреки че аз не съм убеден. Единственото, в което съм сигурен, е, че не ни влиза в работата. Докато не ни излага, нас или себе си, докато не се чука на пода на офиса си на отворена врата или на съвещание на борда, хич не искам да знам, а и на теб не ти влиза в работата. Попаднал си на тях случайно, отворил си вратата и си видял нещо, което не е трябвало. Пак ти казвам, че това не ни влиза в работата. Не намесвай татко. Сега затвори тази врата и забрави за случая. Само ще създадеш излишни проблеми на всички и ще направиш ненужно голям въпрос.

— Виждам, че си наследил нейния морал, или по-точно казано, липсата на такъв — заяви студено Филип.

— Не е наша работа да съдим „морала“ й или да решаваме с кого да има връзка и дали трябва да я има. Освен това не ни натрапва Питър. Уважавам я, че не е разгласила връзката си. Най-добре да престанеш. Така само ще се разстроиш още повече, също и нея, а не е нужно. Намери си нещо друго, за което да се заяждаш. Сега си лягам. Почти два след полунощ е. Прибирам се в неделя, но нямам намерение да я нападна заедно с теб. Браво на нея, че има страстна връзка на седемдесет! — завърши разгорещено Джон.

— Ти си същият глупак като майка ни — процеди Филип и затвори, без да каже друга дума. Очакваше брат му да е на същото мнение, да побеснее. Не очакваше да застане на нейна страна.

Джон се отпусна усмихнат в леглото си в парижкия „Риц“ и се замисли. Харесваше Питър Уилямс. Обичаше майка си и след като Питър я правеше щастлива, какво толкова? Обърна се и прегърна Сара. Колебаеше се дали да й каже. Предпочете да премълчи от уважение към майка си, но знаеше, че ако сподели с нея, тя ще бъде на неговото мнение. Според него Филип много грешеше, както и за куп други неща.