Едуард Успенски
Чичо Фьодор, кучето и котарака (6)

Шеста глава
Сврачето Крадливко

Така си живееше чичо Фьодор на село. И хората от селото го обикнаха. Защото не стоеше без работа, все нещо правеше или си играеше. А после грижите му се поувеличиха. Разбраха хората, че обича животните, и започнаха да му носят разни зверчета. Птиченце ли изостане от ятото си, зайче ли се изгуби, веднага го взимат и го носят на чичо Фьодор. А той се занимава с тях, лекува ги и ги пуска на свобода.

Веднъж у тях се появи свраче. Очите му като копчета, носът му дебел. И едно такова, страшно сърдито.

Чичо Фьодор го нахрани и го качи на гардероба. Нарекоха сврачето Крадливко — каквото видеше, веднага го отмъкваше на гардероба. Види кибрит — на гардероба. Види лъжица — на гардероба. Даже будилника качи на гардероба. И нищо не можеш да вземеш от него. Крадливко веднага разперва крила, съска и кълве. Върху гардероба стана цял склад. После малко поотрасна, понапълня и започна да излита през прозореца. Но привечер непременно се връщаше. И не с празни ръце. Ту ключ от гардероб ще отмъкне, ту запалка, ту детска формичка. Веднъж донесе даже биберон. Сигурно някое бебе си е спяло в количката на улицата, а Крадливко е прелетял и му е измъкнал биберона. Чичо Фьодор много се страхуваше за сврачето: лоши хора можеха да го застрелят с пушка или да го ударят с пръчка.

А котаракът реши да привиква сврачето към работа.

— Какво го храним напразно! Нека бъде полезен!

И той започна да учи сврачето да говори. По цели дни стоеше край него и повтаряше:

— Кой е? Кой е? Кой е?

Шаро се поинтересува:

— Нямаш ли си друга работа? Да беше го научил поне на някоя песен или стихотворение.

Котаракът отговори:

— Песни и аз мога да пея. Само че от тях няма полза.

— А от твоето „кой е“ каква полза има?

— Такава. Ще идем ние в гората за дърва и в къщи няма да има никого. Всеки може да влезе и да изнесе нещо. А така, ще дойде човек, ще почука на вратата, сврачето ще попита: „Кой е?“. Човекът ще си помисли, че в къщи има някой и няма да краде. Ясно ли ти е?

— Но ти самият казваше, че у нас няма нищо за крадене — взе да спори Шаро. — Даже мене не искаше да вземеш.

— По-рано нямаше какво — обясни котаракът, — а сега намерихме съкровище.

Шаро се съгласи с котарака и също започна да учи сврачето на „кой е“. Цяла седмица го учиха и най-после сврачето се научи. Щом някой почукаше на вратата или затропаше по стълбите, Крадливко веднага питаше:

— Кой е? Кой е? Кой е там?

И ето какво излезе от това. Веднъж чичо Фьодор, котаракът и Шаро отидоха в гората за гъби. И в къщи нямаше никого, освен сврачето. Тогава дошъл раздавачът Печкин. Почукал на вратата и чул:

— Кой е?

Той отговорил:

— Аз съм, раздавачът Печкин. Донесох списание „Мурзилка“.

Сврачето пак попитало:

— Кой е?

Раздавачът отново казал:

— Аз съм, раздавачът Печкин. Донесох списание „Мурзилка“.

Само че никой не отворил вратата. Раздавачът пак почукал и пак чул:

— Кой е? Кой е там?

— Никой. Аз съм, раздавачът Печкин. Донесох списание „Мурзилка“.

И така продължили цял ден. Чук-чук.

— Кой е?

— Аз съм. Раздавачът Печкин. Донесох списание „Мурзилка“.

Чук-чук.

— Кой е?

— Аз съм, раздавачът Печкин. Донесох списание „Мурзилка“.

Накрая на Печкин му станало лошо. Съвсем се измъчил. Седнал на стълбата и сам започнал да пита:

— Кой е?

А сврачето му отговаряло:

— Аз съм, раздавачът Печкин. Донесох списание „Мурзилка“.

Печкин пак питал:

— Кой е?

А сврачето пак отговаряло:

— Аз съм, раздавачът Печкин. Донесох списание „Мурзилка“.

Когато чичо Фьодор, Матроскин и Шаро се върнаха в къщи, много се учудиха. Седи си раздавачът на стълбите и си повтаря едно и също: „Кой е?“, та „Кой е?“.

И от къщата все едно и също се чува:

— Аз съм, раздавачът Печкин. Донесох списание „Мурзилка“… Аз съм, раздавачът Печкин. Донесох списание „Мурзилка“.

Едва свестиха раздавача, напоиха го с чай. А като разбра каква е работата, той не се разсърди. Само махна с ръка и сложи в джоба си още два бонбона.