Едуард Успенски
Чичо Фьодор, кучето и котарака (5)

Пета глава
Първата покупка

Татко и мама много тъгуваха, че чичо Фьодор изчезна.

— Ти си виновен — казваше мама. — Всичко му разрешаваше и той се разглези.

— Просто той обича животните — обясняваше татко. — Затова е избягал с котарака.

— Да беше го насочил към техниката. Да беше му купил конструктор или прахосмукачка, за да се заеме с нещо полезно.

Но татко не се съгласяваше:

— Котаракът е живо нещо. С него можеш и да си играеш, и да се разхождаш по улиците. Може ли конструкторът да ти подскача подир някоя хартийка? Или например да си водиш прахосмукачката на връвчица? На него не му трябва играчка, а приятел.

— Не зная вече какво му трябва! — каза мама. — Всички са деца като деца — седят си в някой ъгъл и си правят човечета от жълъди. Погледнеш ги и сърцето ти се радва.

— Твойто се радва, а мойто не се радва. В къщи трябва да има и кучета, и котки, и цял кош приятели. И всякакви жумички-криеници. Тогава децата няма да бягат.

— Тогава родителите ще започнат да бягат — рече мама. — Защото аз и без това се изморявам на работата. Едва ми стигат силите да погледам телевизия. И изобщо, стига си ми говорил глупости. По-добре кажи как да намерим момчето.

Татко мисли, мисли, а после каза:

— Трябва да дадем обява във вестника, че е изчезнало момче. Казва се чичо Фьодор. И да опишем всичките му белези. Ако някой го види, да ни съобщи.

Така и направиха. Написаха обява. Описаха как изглежда чичо Фьодор. На колко години е. И че косата му отпред стърчи, сякаш го е близнала крава. И обещаха награда за този, който го намери. Занесоха обявата в най-интересния вестник. Който има най-много читатели.

А чичо Фьодор нищо не знаеше за това. Той си живееше на село. На другата сутрин попита котарака:

— Слушай, котарако, ти как живееше по-рано?

Котаракът отговори:

— Лошо. По-лошо не можеше да бъде. Не искам да живея пак така.

— А ти, Шаро, как живееше?

— Нормално живеех. Средна хубост. Когато ме нахранят — добре, когато не ме нахранят — лошо.

— И аз също живеех нормално. Средна хубост — каза чичо Фьодор. — Само че сега ще живеем другояче. Ще живеем щастливо. На тебе, Матроскин, какво ти трябва, за да си щастлив?

— Трябва ми крава.

— Ами добре, купи си крава. А най-добре си я вземи под наем. Да я опиташ отначало.

Котаракът помисли и се съгласи:

— Правилно — ще си вземем крава под наем. А после, ако ни хареса да си имаме крава, ще си я купим завинаги.

Чичо Фьодор попита Шаро:

— А на тебе какво ти трябва, за да си щастлив?

— Трябва ми пушка — рече Шаро. — Ще си ходя сам със себе си на лов.

— Добре — каза чичо Фьодор. — Ще имаш пушка.

— Ще ми трябва още и нашийник с медали! — викна кучето. — И ловджийска чанта!

— Гледай го ти! — ядоса са Матроскин. — Че ти така съвсем ще ни разориш! Никакви доходи няма от тебе, само разходи. А ти, чичо Фьодор, какво искаш да си купиш?

— На мене лично — каза чичо Фьодор — ми трябва велосипед. В града не ми разрешаваха — там има много коли. А тук мога да си карам, колкото си искам. Из селото и по полето. Насам-натам. Натам-насам.

Но котаракът не се съгласи.

— Ти, чичо Фьодор, само за себе си мислиш. Ти, значи, ще си се возиш из селото, а ние отзад ще тичаме пеша. Насам-натам. Натам-насам. Не, не за това съм си мечтал цял живот. Не ни трябва твоят велосипед!

— Купи си мотоциклет — предложи кучето. — Че като запрашим из селото, ПЪР-ПЪР-ПЪР! Всички кучета ще си умрат от завист.

Само като си представи това ПЪР-ПЪР-ПЪР, на чичо Фьодор веднага му стана весело. А котаракът се разкрещя:

— За нищо не мислите! Само ви дай да харчите пари! Ами като завали или като стане студено например? Нали всички ще изпонастинем. Ще се изпоразболеем. А аз едва сега започвам да живея — крава се каня да си купувам! Не, мотоциклетът не е кола. Не ми трябва вашето ПЪР-ПЪР-ПЪР, хич не ме кандърдисвайте!

Шаро помисли, помисли и се съгласи с него:

— Да, мотоциклетът не е кола. Прав е. Няма да го купуваме. За нищо на света. По-добре да си купим кола.

— Каква кола?

— Обикновена, лека — каза кучето. — Колата си е кола.

— И какво? — викна котаракът. — Може някъде колата да си е кола. Само не в нашата област. Пътищата ни са такива… А като заседне в гората? С трактор ли ще я измъкваме? Купете си тогава и трактор към нея!

— Ами да! — разкрещя се кучето. — Точно така! Чичо Фьодор, купувай трактор!

Чичо Фьодор погледна към котарака. Ала котаракът си мълчеше. Какво да каже? Махна с лапа: „купувайте, ако щете, комбайн, щом не ме слушате“.

Взе котаракът парите и тръгна да купува крава. А чичо Фьодор отиде на пощата да напише писмо до завода, да му изпратят трактор. Той написа следното писмо:

„Здравейте, уважаеми, които правите трактори. Изпратете ми, моля ви се, трактор. Само че не съвсем истински и не съвсем играчка. Да му трябва по-малко бензин, а да върви по-бързо. И да бъде весел, и да пази от дъжд. А парите ви изпращам — сто рубли. Ако ви останат, върнете ги обратно.

С уважение… чичо Фьодор (момче)“…

След известно време Матроскин се върна в къщи и доведе за връвчицата една крава. Взел я под наем от селското бюро за услуги. Кравата беше рижа, с голяма муцуна и една такава важна. Просто професор с рога! Само очила й липсваха. И котаракът също стана важен.

— Това — вика — е моя крава. Ще я кръстя Мурка в чест на баба ми. Вижте колко е красива! Беше последната. Никой не искаше да я вземе. А пък аз я взех: много ми хареса. А ако ми хареса още повече, ще си я купя завинаги. Разрешено е.

Той взе косата и отиде да се запасява със сено за зимата. А кравата се приближи до прозореца. На прозореца имаше перденца. Тя взе, че изяде всички перденца. И всички цветя, които бяха в саксиите. Кучето видя и каза:

— Какво правиш? Защо ядеш цветята и перденцата? Да не си нещо болна? Може би трябва да ти измерим температурата? Да ти сложа ли термометъра?

Кравата го погледна така, сякаш всичко е разбрала, а после взе, че се пъхна през прозореца, издърпа новата покривка и я задъвка! Шаро даже припадна от учудване. После скочи от припадъка и се хвана за другия край на покривката. Не й дава да я дъвче. Той дърпа към себе си, кравата — към нея. И никой не може да си отвори устата, за да не изпусне покривката.

Тогава се върна чичо Фьодор с покупки от магазина. На котарака беше купил моряшка фланелка, а на Шаро — нашийник с медали.

— Каква игра сте измислили с новата покривка? — развика се той. — Я ги виж ти, веселяците, какви били умни!

А те мълчат. Само пулят очи към него. Тогава той видя, че всички цветя по прозореца са изядени и че пердетата ги няма, и всичко разбра. Измъкна колана от панталона си и плесна глупавата крава. Но, изглежда, кравата беше разглезена. Нахвърли се върху чичо Фьодор с рогата. А той като хукна… Но панталоните му бяха без колан и се спъна в тях. Още малко и кравата щеше да го намушка.

Кучето хвана кравата за опашката — не й даде да набоде чичо Фьодор. В този момент се върна котаракът.

— Какво правите с моята крава? Да не съм я купил, за да я теглите за опашката! Хубаво забавление сте си намерили!

Но чичо Фьодор обясни всичко на котарака. И проядените перденца му показа. А кучето държеше кравата за опашката — всичко става!

— Завържи кравата си със синджир — каза чичо Фьодор.

Котаракът се опъна:

— Това да не е куче, че да я завързвам със синджир. Кравите така си се разхождат.

— Да, но нормалните крави! — викна Шаро. — А твоята е психо! — и пусна кравешката опашка.

Че като хукна оная ми ти крава — право към котарака! Горкият котарак едва се изплъзна. Качи се на покрива и извика:

— Съгласен съм! Съгласен съм! Нека стои вързана със синджир, щом е такава глупачка!