Едуард Успенски
Чичо Фьодор, кучето и котарака (12)

Дванадесета глава
Мама и татко четат писмото

Най-сетне писмото на чичо Фьодор пристигна в града. Там друг раздавач го сложи в чантата си и го понесе към къщата на татко и мама. А навън валеше силен дъжд. Раздавачът се намокри до кости. Татко чак го съжали:

— Защо в такова мокро време носите писма? Да бяхте ги изпратили по пощата.

Раздавачът се съгласи:

— Ами да, ами да. Защо ли ги нося и аз в тази влага? Добре го измислихте. Още днес ще докладвам на началника.

А татко и мама започнаха да четат писмото. Отначало всичко им харесваше. И това, че чичо Фьодор си има къща и крава. И че къщата му е топла, и че си е купил трактор. А после започнаха да се плашат. Татко четеше:

„И още си имаме топла печка. Много обичам да си почивам на нея! Със здравето не съм много добре: ту лапите ме въртят, ту опашката ми е като откъсната. Защото, скъпи татко и мамо, животът ми беше тежък, пълен с лишения и изгонения. Но сега всичко е различно. И салам си имам, и току-що издоено мляко имам в чинийката на пода… Мишките хич не искам и да ги видя. Ловя ги само така, за развлечение… с въдица… или с прахосмукачката… А денем обичам да се качвам на покрива… опуля очи, разперя мустаци и се пека като ненормален. Облизвам се на слънце…“

Мама слуша, слуша и хоп — припадна. Татко донесе вода и я свести. По-нататък мама сама продължи да чете:

„Тия дни започнах да се скубя. Старата козина пада от мене — да те е страх да влезеш, в къщи. Затова пък расте нова — чиста, мека като коприна! Просто астраган. Пък и малко съм попрегракнал. Минувачи много, по всички трябва да лаеш. Час полаеш, два полаеш, после не лай, а някакво свистене и бълбукане излиза…“

В този момент в стаята се разнесе гръм. Татко припадна. Сега пък мама изтича за вода и започна да го свестява.

Татко дойде на себе си и рече:

— Какво е станало с нашето дете? И лапите го въртят, и опашката му е като откъсната, и по минувачите е започнал да лае.

— И мишки лови с въдица — каза мама. — И козината му е от чист астраган. Да не би там, сред природата, да се е превърнал в агънце? От чистия въздух?

— Така ли? — попита татко. — Пък аз не съм чувал агънцата да бълбукат по минувачите. Може би просто се е побъркал от чистия въздух?

Решиха да прочетат писмото до край. Четяха и не вярваха на очите си:

„Скъпи татко и мамо, сега просто няма да ме познаете. Опашката ми е вирната, ушите ми стърчат, носът ми е студен и рунтавостта ми се е увеличила…“

— Какво му се е увеличило? — попита мама.

— Рунтавостта му се е увеличила. Сега вече ще може през зимата да спи на снега.

Мама помоли:

— Добре, чети до края. Искам да знам цялата истина, всичко, което се е случило с моя син.

И татко дочете до края:

„Вече сам ходя в магазина. И всички продавачи ме познават. Дават ми безплатно кокали… Така че не се безпокойте за мене… Ако се покажа на изложба, всички медали са ми вързани в кърпа. За красота и за съобразителност.

Довиждане.

Ваш син — Фаро.“

След това писмо мама и татко половин час се свестяваха, изгълтаха всички лекарства в къщи.

После мама каза:

— Може пък това да не е той? Може пък ние да сме се побъркали? Може би нашата рунтавост се е увеличила? И ние ще можем през зимата да спим на снега.

Татко започна да я успокоява, а мама продължи да вика:

— Мене всички продавачи ме познават и ми дават безплатно кокали! Аз не искам и да видя мишки! Ето сега и мене ме въртят лапите и опашката ми е като откъсната! Защото животът ми е бил тежък, пълен с лишения и изгонения! А къде ми е чинийката на пода?!

Татко едва успя да я свести.

— Ако ние сме се побъркали, не може да е и двамата заедно. Хората се побъркват един по един. Само от грип се разболяват всички заедно. И никаква рунтавост не ни се е увеличила, а обратното. Защото вчера бяхме в бръснаро-фризьорския салон.

Но за всеки случай си премериха температурата.

И температурата им беше нормална — 36,6. Тогава татко взе плика и внимателно го разгледа. На плика имаше печат, а на него името на селото, откъдето е било изпратено писмото. Там беше написано — село Киселомляково.

Мама и татко извадиха картата и започнаха да търсят къде се намира това село. Изброиха двадесет и две такива села. Седнаха и написаха за всяко от тях по едно писмо. До всеки селски раздавач.

„Уважаеми раздавано,

Има ли във вашето село едно градско момче, което да се казва чичо Фьодор? Той избяга от къщи и ние много се безпокоим за него.

Ако той живее при вас, пишете ни и ние ще дойдем да си го вземем. А на вас ще ви донесем подаръци. Само че не казвайте нищо на момчето, за да не знае. Иначе може да се премести в друго село и вече няма да може да го намерим. А ние не можем без него.

С голямо уважение — мама Рима и татко Дима.“

Те написаха двадесет и две такива писма и ги изпратиха във всички села с името Киселомляково.