Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Дядя Фёдор, пёс и кот, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 7 гласа)

Информация

Редакция
maskara (2015)
Източник
detstvoto.net

Издание:

Едуард Успенски. Крокодилът Гена и други приказки

Руска. Първо издание

Издателство Отечество, 1983

Редактор: Жела Георгиева

Художествен редактор: Георги Нецов

Рисунки: Г. Калиновски

Коректор: Цанка Попова

История

  1. — Добавяне

Втора глава
На село

fiodor_05.png

Чичо Фьодор се качи на автобуса и потегли. Пътуването беше приятно. По това време извънградските автобуси са почти празни. И никой не им пречеше да си приказват. Чичо Фьодор питаше, а котаракът отговаряше от чантата.

Чичо Фьодор попита:

— Как се казваш?

Котаракът каза:

— Вече не зная как. Наричаха ме и Барсик, и Пухчо, и Безделник. И даже Мър Мърович бях. Само че всичко това хич не ми харесва. Аз искам да си имам фамилия.

— Каква?

— Някаква сериозна. Морска фамилия. Аз съм от морските котараци. От корабните. И баба ми, и дядо ми са плавали по корабите с моряците. И мене морето ме тегли. Много тъгувам по океаните. Само че ме е страх от водата.

— Тогава хайде да те кръстим Матроскин — предложи чичо Фьодор. — Тази фамилия хем е свързана с котараците, хем има нещо морско.

— Да, има нещо морско — съгласи се котаракът, — това е вярно. Ами как е свързана с котараците?

— Не зная — каза чичо Фьодор. — Може би с това, че котараците са на ивици и моряците също. Имат си моряшки фланелки.

И котаракът се съгласи:

— Харесва ми тази фамилия — Матроскин. И морска, и сериозна.

Той така се зарадва, че вече си има фамилия, та чак взе да се усмихва от радост. Напъха се по-дълбоко в чантата и започна да си пробва фамилията.

„Моля ви, повикайте на телефона котарака Матроскин.“

„Котаракът Матроскин не може да се обади. Много е зает. Лежи на печката.“

И колкото повече я пробваше, толкова повече му харесваше. Подаде се от чантата и каза:

— Много ми харесва това, че фамилията ми не е подигравчийска. Не е например като Иванов или пък Петров.

Чичо Фьодор попита:

— А те защо да са подигравчийски?

— Защото винаги може да се каже: „Иванов е картоф, Петров е дървен философ“. А за Матроскин нищо такова не може да се каже.

В този момент автобусът спря. Бяха пристигнали на село.

Селото бе красиво. Наоколо — гора, поле и рекичката не бе далеч. Духа един такъв топъл ветрец и комари няма. Пък и в селото живеят доста хора.

Чичо Фьодор видя едно старче и го попита:

— Да имате тук случайно някоя празна къщичка? Да може да се живее.

Дядото отговори:

— Къщи — колкото щеш! Отвъд реката построиха нов блок, пететажен, като в града. Та половината село се премести там. А къщите си оставиха. И градините. И даже тук-таме и кокошките. Избери си, която искаш, и си живей.

И те тръгнаха да си избират. Изведнъж при тях дотича едно куче. Едно такова къдраво, разрошено. И цялото в бодли.

fiodor_06.png

— Вземете ме да живея при вас! — рече то. — Ще ви пазя къщата.

Котаракът не се съгласи:

— Няма какво да пазиш. Ние и къща си нямаме. Ела след една година, като забогатеем. Тогава ще те вземем.

Чичо Фьодор каза:

— Ти, котарако, мълчи. Доброто куче още на никого не е попречило. По-добре да разберем къде се е научило да говори.

— Пазех вилата на един професор — отговори кучето, — който изучаваше езика на животните. Та така се научих.

— Това сигурно е моят професор! — извика котаракът. — Иван Трофимович Сьомин! Той имаше и жена, две деца и баба с метла. И все съставяше речник — „Руско-котешки“.

— За „Руско-котешки“ не зная, но „Ловно-кучешки“ съставяше. И „Краво-овчарешки“ също. А бабата вече не е с метла. Купиха й прахосмукачка.

— Няма значение, това е моят професор — рече котаракът.

— А той сега къде е? — попита момчето.

— Замина за Африка. В командировка. Да изучава езика на слоновете. А аз останах с бабата. Но се откри несходство на характерите. Аз обичам, когато човекът има весел характер — саламо-почерпителен. А тя, обратно, има тежък характер. Метло-изгонителен.

— Точно така е — подкрепи го котаракът, — и характерът й е тежък, и метлата също.

— Е, какво? Ще ме вземете ли да живея при вас? — попита кучето. — Или да дойда по-късно? След година?

— Ще те вземем — отговори чичо Фьодор. — Трима е по-весело. Как се казваш?

— Шаро — каза кучето. — Аз съм обикновено куче. Не съм породисто.

— А аз се казвам чичо Фьодор. А котаракът — Матроскин, такава му е фамилията.

— Много ми е приятно — поклони се Шаро. Личеше си, че е възпитан. Куче от добро семейство. Само че изоставено.

Но котаракът пак не бе доволен. Той попита Шаро:

— Ти какво можеш да правиш? Че то и катинарът просто може да пази къщата.

— Мога да заравям картофи със задните си крака. И да мия съдове — облизвам ги с език. Пък и място не ми трябва — мога да спя и навън.

Той много се боеше, че няма да го вземат.

А чичо Фьодор каза:

— Сега ще си избираме къща. Нека всеки мине из селото и да разгледа. А после ще решим кой е избрал най-хубавата къща.

И те започнаха да разглеждат. Всеки ходеше и избираше какво най-много му харесва. А после отново се срещнаха. Котаракът каза:

— Ама каква къща намерих! Цялата измазана. И печката е топла! Половин кухня заема! Хайде там да живеем.

А Шаро направо му се изсмя:

— Чудо голямо — печка! Глупости! Това ли е най-важното в една къща? Аз каква къща намерих — това се казва къща! Там такава кучешка колиба има — разкошна! Никаква къща не ни трябва! Всички ще се поберем в колибата!

Чичо Фьодор ги прекъсна:

— И двамата нищо не разбирате! В къщата непременно трябва да има телевизор. И големи прозорци. Аз намерих точно такава къща. Покривът е червен. И двор с градина има. Елате да я видите!

И те тръгнаха да я видят. Щом се приближиха, Шаро извика:

— Та това е моята къща! Аз за тази колиба говорех.

— И моята печка! — рече котаракът. — За такава печка цял живот съм си мечтал! Когато беше студено.

— Много добре! — каза чичо Фьодор. — Сигурно наистина сме избрали най-хубавата къща.

Разгледаха къщата и се зарадваха. Всичко имаше в нея. И печка, и легла, и перденца на прозорците! И радио, и телевизор в ъгъла. Наистина, старичък. И различни котлета имаше в кухнята, чугунени. И в градината всичко беше посадено. И картофи, и зеле. Само че беше запустяло, неоплевено. А в бараката имаше въдица.

Чичо Фьодор взе въдицата и отиде да лови риба. А котаракът и кучето запалиха печката и донесоха вода. След това ядоха, послушаха радио и легнаха да спят. Много им харесваше тази къща.

На другата сутрин чичо Фьодор, кучето и котаракът оправяха къщата. Обираха паяжините, изнасяха боклука, чистиха печката. Котаракът беше най-старателен — той обичаше чистотата. Бършеше с парцала всички шкафове, завираше се под всички дивани. Къщата и така не беше особено мръсна, ама сега съвсем заблестя.

А от Шаро нямаше много полза. Само тичаше, лаеше от радост и кихаше във всички ъгли. Чичо Фьодор не издържа и го прати в градината да заравя картофите. И кучето така се разработи, че пръстта се разлетя на всички страни.

fiodor_07.png