Едуард Успенски
Чичо Фьодор, кучето и котарака (11)

Единадесета глава
Бобърчето

Пък чичо Фьодор и Матроскин си стояха в къщи. Чакаха Шаро да се върне от лов. Чичо Фьодор майстореше хранилка за птици, а котаракът се занимаваше с домакинство: пришиваше копчета и кърпеше чорапи.

Навън вече се беше стъмнило, когато Шаро се върна. Вдигна чантата си и изтърси на масата едно животинче. Едно такова мъничко, пухкаво, с тъжни очи и с опашка като лопатка.

— Ето кого ви донесох.

— Къде го намери? — попита чичо Фьодор.

— Извадих го от реката. Седеше си на брега, а като ме видя — скок! — във водата. От страх. Едва го измъкнах. Щеше да се удави. Още е мъничък.

Котаракът го слуша, слуша, пък рече:

— Ама че си глупак! Та това е бобърче! То си живее във водата. Тя е неговият дом. Може да се каже, че от къщи си го измъкнал!

Кучето отговори:

— Откъде да зная, че живее във водата. Помислих си, че иска да се удави! Вижте какъв съм мокър!

— Хич не искам да те гледам! — каза котаракът. — И това ми било ловец — нищо не знае за животните! — И се качи на печката.

А бобърчето стои, пули очи към всички. Нищо не разбира. Чичо Фьодор му даде прясно мляко. Бобърчето си пийна и очите му започнаха да се затварят.

— Къде да го сложим да спи? — попита момчето.

— Как къде? — отговори кучето. — Щом живее във водата, трябва да го сложим в легена.

— Тебе трябва да те сложат в легена! — викна Матроскин от печката. — Та да поумнееш малко!

Кучето съвсем се обърка:

— Нали ти самият каза, че живее във водата?

— Във водата той само плува, а си живее в къщичка на брега — обясни котаракът.

Тогава чичо Фьодор взе бобърчето и го сложи в гардероба, в чекмеджето за обувки. И бобърчето веднага заспа. Шаро също отиде да спи в къщичката си. Не беше свикнал да се излежава по кревати. Той си беше селско куче, не беше разглезен.

На сутринта чичо Фьодор се събуди и чу, че в къщата става нещо странно. Сякаш някой режеше дърва — др-др… др-др…

И пак: др-др… др-др…

Той стана от леглото и видя ужасно нещо. Това вече не беше никаква къща, а дърводелска работилница. Наоколо хвърчаха стружки, трески и талаш. А масата я нямаше, сякаш никога не я е имало. Сред куп стърготини си седеше бобърчето и дялаше крака на масата.

Котаракът провеси лапи от печката и рече:

— Виждаш ли какво ни докара до главата твоят Шаро! Сега ще трябва да купуваме нова маса. Добре, че поне прибрах всички съдове. Щяхме да останем и без чинии! Само с вилици.

Извикаха Шаро.

— Видя ли каква я свърши!

— Ами ако беше изпилил леглото ми — каза чичо Фьодор, — посред нощ щях да тупна право на пода. Благодаря ти!

Подаде на Шаро ловджийската чанта и каза:

— Тичай на реката още преди закуска и занеси бобърчето там, откъдето си го взел. И да не си посмял да ловиш още някого от реката! Ние да не сме милионери!

Шаро без възражения пъхна бобърчето в чантата и хукна… Той самият вече съжаляваше, че го е хванал. А родителите на бобърчето много се зарадваха и не се караха на Шаро. Разбраха, че той не е отмъкнал синчето им нарочно, а по недоразумение. Така че всичко свърши много добре. Само се наложи да купят нова маса.

Но оттогава Шаро започна да тъгува. Искаше му се да отиде в гората на лов и това си е! А като излезе с пушката, като види някое животинче, не може да стреля — чак да ти се доплаче! Прибере се от гората — нито яде, нито пие: мъка го гризе. Отслабна, измъчи се — по-зле не можеше да бъде!