Едуард Успенски
Чичо Фьодор, кучето и котарака (17)

Седемнадесета глава
Разговор с професор Сьомин

Откакто се появи теленцето Гаврюша, работата в стопанството стана още повече.

Тогава чичо Фьодор разбра, че без помощта на Матроскин, съвсем ще я закъса. Идеше му да се махне от селото и да се върне при родителите си. И той реши да поговори с професор Сьомин.

Облече си най-хубавата риза, най-хубавия панталон, среса се хубаво и тръгна.

И ето, стигна до вилата, където живееше професорът, и позвъни. Веднага се показа бабичка с прахосмукачка.

— Какво има, момченце?

— Искам да говоря с професора.

— Добре, влез — каза тя. — Само си изтрий краката.

Чичо Фьодор влезе и остана поразен — толкова чисто беше навсякъде. Всичко блестеше като в градски апартамент. Наоколо имаше шкафове с книги, кресла и столове. А кухнята беше цялата бяла.

Бабата хвана чичо Фьодор за ръка и го поведе към кабинета на професора.

— Ваня — рече тя, — при тебе идва един младеж.

Професорът вдигна глава от бюрото и каза:

— Здравей, момченце. Защо си дошъл?

— Искам да ви попитам за котарака.

— Какво за котарака?

— Да предположим, че сте имали котарак — започна чичо Фьодор. — А сега той живее на друго място и не иска да се върне при вас. Можете ли да си го вземете, или не?

— Не — отговори професорът. — Ако той не иска да се върне при мене, как ще го взема! Това няма да бъде правилно. А за кой котарак говорите?

— За котарака Матроскин. Той по-рано е живял при вас. А сега живее при мене.

— А вие откъде знаете, че не иска да се върне при мен?

— Той самият ми каза.

Професорът направо подскочи:

— Кой?

— Котаракът Матроскин.

— Слушайте, младежо — учуди се професорът, — къде сте виждали говорещи котараци?

— В къщи.

— Не може да бъде — каза професор Сьомин. — Аз цял живот изучавам езика на животните и зная малко котешки, но никъде не съм срещал говорещи котараци. Бихте ли ме запознали с него?

— А вие няма ли да си го вземете? Нали е вашият котарак?

— Няма. Няма да го взема. Знаете ли какво, елате ми на гости с този котарак! На обяд. Днес имам много вкусна супа.

Чичо Фьодор се съгласи и отиде да вика котарака. Той искаше да покани и Шаро, но Шаро категорично отказа:

— И без това не мога да седя прилично на масата, и изобщо ме е страх и се срамувам.

— От какво те е страх?

— Че ще ме вземат.

— Странно куче. Той нали каза, че, ако животното не иска, не може да го вземе.

— Казал е за котараците. А за кучетата още не е ясно. По-добре да си остана в къщи да проявявам снимки.

И тръгнаха само двамата с Матроскин. Като отидоха, масата вече беше сложена. Много красиво беше сервирана. Имаше и вилици, и лъжици, и хлябът беше нарязан. И супата наистина беше много вкусна — борш със сметана. А професорът през цялото време разговаряше с котарака. Питаше го:

— Искам да уточня. Как ще бъде на котешки език „Не се приближавайте до мен, ще ви одраскам“?

Матроскин отговаряше:

— Това няма да бъде на език, а на нокти. Трябва да се извие гърба, да се вдигне дясната лапа и да се извадят ноктите напред.

— А ако се добави „ш-ш-ш-ш-ш-ш“? — попита професорът.

— Тогава — каза котаракът — вече става котешка ругатня. Нещо като: „Не се приближавайте до мен, ще ви одраскам. И изобщо, вървете по дяволите кучешки“.

Професорът си записваше всичко. А след това им подари много бонбони и бурканче сметана за котарака.

— Да — каза, — имал съм не котарак, а злато. Но не съм разбирал това. Иначе отдавна щях да бъда академик.

После подари на чичо Фьодор своята книга за езика на животните и все ги канеше на гости. Обеща и той да им гостува. Изобщо, излезе много добър. Оттогава котаракът Матроскин престана да бъде в нелегалност и от най-малкото нещо да скача от печката в мазето.