Георги Полской
Рицари на фалшивите банкноти (6)

ОДИСЕЯТА НА КНЯЗ ВИНДИШГРЕЦ

За похожденията на този авантюрист от международна класа е известно малко. Запознаването с одисеята на Людвиг Виндишгрец би ни помогнало да си представим по-добре порядките з буржоазна Унгария през двадесетте години, корупцията сред държавните органи, които били призвани да пазят реда в капиталистическия свят както през онази недалечна епоха, така и в наше време. И сега се случва някой съвременен Виндишгрец да изплува на повърхността на мътните води на Запада и леко и свободно да преодолява такива препятствия на пътя си, като например параграфите на закона …

Това се случило в края на декември 1925 г. в Хага. Елегантният полковник Янкович от унгарския генерален щаб се приближил до гишето на една банка, подал на касиера банкнота от 1000 франка и го помолил да я обмени за гулдени. Касиерът се усмихнал приветливо, взел банкнотата, хвърлил й бърз поглед и казал:

— За съжаление в момента тук при мене няма толкова голяма сума и затова ви моля да почакате малко, докато донеса пари за размяна. Това ще ви отнеме само две-три минути.

— Но моля ви, разбира се…

Наистина само след няколко минути… двама яки полицаи хванали клиента под мишниците и го отвели в участъка. Разбира се, полковникът се възмущавал, крещял, размахвал дипломатическия си паспорт. Ала нищо не помогнало. В участъка станало ясно, че Янкович не е просто някакъв случаен военен, а важна особа, защото бил сътрудник на военната канцелария, начело на която стоял адмирал Хорти — глава на унгарската буржоазна държава. Въпреки всичко Янкович бил обискиран и намерили в портфейла му още две банкноти по хиляда франка от същото „производство“. След това му заповядали да се съблече.

Това била интересна сцена. Отначало полковникът загубил ума и дума, а после се нахвърлил върху полицаите. Те обаче продължили да настояват Янкович да свали дрехите си и го заплашили, че в противен случай ще направят това насила без никакви церемонил. Настойчивостта на полицаите не била случайна — оказало се, че полковникът бил обут с дълги черни дамски филдеперсови чорапи, превързани със синя лента. Под превръзката имало още една фалшива банкнота от хиляда франка…

Докато в участъка се разправяли с полковника, други полицаи арестували в разни вертепи нищо неподозиращите негови колеги Манкович и Марсовски. Последният бил не само фалшификатор, но и един от най-известните изпълнители на чарлстон. Още същия ден било съобщено в Париж за арестуването на фалшификаторите и веднага оттам за Будапеща тръгнали трима полицейски агенти, които само за няколко дни открили главатаря на бандата фалшификатори — известния унгарски аристократ княз Людвиг Виндишгрец.

А сега ще направим малка историческа екскурзия и се надяваме, че читателите няма да скучаят.

Да обърнем няколко страници от историята назад и да се върнем почти двадесет години преди описаните вече събития в далечна Манджурия, в района на военните действия по време на руско-японската война. Там, сред нивите с гаолян, войниците пленили странен японец. Той носел униформа на японски офицер, но по всичко друго приличал на европеец. Опитите да установят контакт с него се провалили — той не говорел японски. В края на краищата на пленника му омръзнало да упорствува и на чист френски език помолил веднага да го изпратя при генерал Куропаткин. Оказало се, че това е младият Людвиг Виндишгрец.

Как е попаднал при японците и защо е бил на бойното поле, не е известно. Трябва да направим уговорка, че много „как“ и „защо“ ще ни съпровождат по време на разказа за живота на този авантюрист.

Князът не останал дълго в плен. Скоро той се появил в Ню Йорк в бърлогата на американските гангстери. Как е успял да избяга от плен? Какво го е довело на американския континент? Няма отговор на тези въпроси. Предполагаме, че в Америка Виндишгрец преминал през много полезна школа за бъдещата си дейност.

Всички тези факти от биографията на младия княз станали известни на баща му и когато блудният син се завърнал в Будапеща, бащата го заплашил, че ще го лиши от наследство, ако не престане да компрометира доброто име на семейството. За наказание старият княз изпратил сина си на заточение в… Африка. Тук бъдещият престъпник се развличал с лов на лъвове и скучаел в обществото на зулусите.

Не се знае кой точно пристигнал при Виндишгрец от Виена, но има сведения, че той се срещнал в района на планината Килиманджаро с някакъв господин и беседвал няколко пъти с него на четири очи. След това князът инкогнито заминал за Австро-Унгария, после под чуждо име се добрал до вражеска Сърбия и постъпил на работа в едно белградско кафене като сервитьор. Скоро бил забелязан в друго кафене, този път в Ниш, близо до военен обект — крепост.

Князът, издънка на старинен аристократичен род и личен приятел на престолонаследника принц Карл, едва ли е бил толкова загрижен за подобряване на общественото хранене в съседна Сърбия, че изоставил скъпите развлечения и елегантните любовници в родната Австро-Унгария и ги заменил с уморителното шетане между масите и малката заплата на сервитьор, Колкото и да е странно, младият и скромен работник в кафене прахосвал много пари и черпел в скъпите ресторанти вече не любовниците си, а младшите офицери от сръбската армия. Когато го питали за източниците, които пълнели бездънния му джоб, той отговарял, че има богат чичо във Виена…

В началото на Първата световна война Людвиг благополучно се завърнал в столицата на Австро-Унгария. Тук го посрещнала с разтворени обятия цялата върхушка на монархията. Патриотът Виндишгрец приемал похвалите и ласкателствата с достойнство и без излишни думи, както подобава на един добър шпионин.

След като австро-унгарските войски завзели част от Украйна, Виндишгрец се появил в Киев. Какво го накарало да отиде там? Оперетният хетман Скоропадский и порядките в неговия „двор“ били огънчето, около което се събирали от цяла Европа авантюристи и спекуланти от всякакъв вид и ранг. Точно затова княз Людвиг пристигнал там.

Няма съмнение, че точно там, в отровната петлюровска атмосфера, князът се срещнал с одесчанина Сьома Товбин. Бившият посетител на одеските кафенета на Рабин и Фанкони, известният играч на билярд и донжуан Сьома се преквалифицирал в бизнесмен. Той продавал, купувал и пак препродавал. Огромните приходи от тези операции му позволили да натрупа голям капитал, който той решил да пусне в оборот в Париж, но под италианското име сеньор Симон Товбини. Заедно с брат си той основал във Франция нелегален филиал на унгарския монетен двор. От печатане на фалшиви унгарски банкноти той натрупал състояние от 30 милиона франка…

Срещата в Киев между Людвиг Виндишгрец и Сьома Товбин била интересна не само защото съдбата сблъскала на украинска земя двама бъдещи фалшификатори на пари. Куриозът бил в това, че скоро Людвиг Виндишгрец започнал да фалшифицира френски банкноти, а Семьон Товбин — унгарски.

Впрочем всичко това изплувало на повърхността по-късно. А в Киев и двамата правели истински пари и не мислели за фалшиви.

Когато избухнала революцията в Австро-Унгария, княз Людвиг побързал да се върне във Виена на помощ на приятеля си император Карл, който неотдавна се бил възкачил на престола. И наистина кой друг би могъл благополучно да прехвърли в чужбина заграбените от Карл и предците му скъпоценности, злато, валута? Князът уредил безпрепятствено пътуване до Швейцария на влака със съкровищата на Хабсбургите, а след завръщането си в Унгария застанал начело на монархистите, които мечтаели отново да върнат Карл на престола.

Гуляите, големите разходи намалили състоянието на Виндишгрец. Освен това пари били нужни и за организиране на заговор против републиката, която всъщност била република само на думи. Фактически страната се управлявала неограничено от адмирал Хорти.

Но откъде да се вземат пари? Княз Людвиг се затворил в своя наследствен замък и се замислил сериозно над тази вечна тема. И ето в един мрачен зимен ден на 1921 г. му позвънил старият приятел и монархически настроен единомишленик Барош, управител на държавната спестовна каса. Той бил посветен във всички подробности на това, как княз Виндишгрец попаднал в бездънната финансова яма и горял от желание да помогне на приятеля си. Разговорът им не продължил дълго — Барош предложил на Виндишгрец да разреже гордиевия възел с един удар, като започне да печата фалшиви френски банкноти. Това предложение звучало много впечатляващо в устата на шефа на спестовната каса. Той решил да не дава на поразения от сензационното предложение Виндишгрец време да се опомни и ковял желязото, докато било още горещо. Барош помолил секретаря на Виндишгрец — Рабе, да покани в кабинета човека, който седял в колата пред входа.

Това бил Артур Шулце. До този момент историографите не са се интересували от него и това е жалко, тъй като Шулце бил авантюрист и мошеник от много по-висока класа дори в сравнение с Виндишгрец. Този човек неведнъж изчезвал и отново се появявал на неочаквани места. С лекота заобикалял параграфите на закона, никъде не оставял следа и само случайни обстоятелства понякога позволявали на полицията да попадне по дирите на този необикновено ловък престъпник. Например по време на работата си над книгата авторът срещна в архивите фамилията на господин Шулце и се оказа, че много преди Октомврийската революция той е заемал поста на началник-отдел за експедиция на държавни книжа в Петербург. Този висок пост бил изключителен и затова, че позволявал да се знаят подробно всички секрети в печатането на руски пари. Има сериозни основания да се предполага, че появилите се непосредствено преди Първата световна война във финансовите канали на Русия прекрасно направени фалшиви рубли (със стойности 10, 25, 50, 100 и даже 500), изработени в Австро-Унгария, са били направени благодарение на квалифицираната консултация на господин Шулце. В мрачния ден на 1921 г. Барош не случайно довел при княз Людвиг „засекретения“ Шулце. Работата е там, че правителството на Германия било заинтересовано от финансовата диверсия и решило да привлече за изпълнението й унгарските фашисти. Не е трудно да се отгатне кой искал Шулце да се захване с тази работа.

Видът на авантюриста и спокойната му и самоуверена реч направили голямо впечатление на Виндишгрец. И ето че той се свързал с началника на политическата полиция Надоши, известен палач на унгарските революционери, с военния министър граф Чаки, с министър-председателя граф Телеки, с директора на Държавния военен картографски институт генерал Геро и с други видни държавни служители и заедно определили мерките по безопасността и организацията на „работата“.

Струва ни се, че ако някой се обърнел с предложение да участвува във фалшифицирането на пари към който и да е обикновен унгарец, той щял да помъкне „изкусителя си“ към полицейския участък. Но нека читателят не забравя, че тези събития са станали в буржоазна Унгария през 20-те години, когато управляващата върхушка била прогнила изцяло, а за уважение към закона от страна на тези господа не можело и да се говори. Какъв ти закон, щом началникът на политическата полиция и даже министър-председателят са готови сами да застанат до машината за печатане на пари!

Любопитен е фактът, че сред активните участници в тази престъпна организация бил и личният секретар на държавния глава адмирал Хорти — Барта. Господин Барта толкова се увлякъл в престъпната акция, че се съгласил да държи в кабинета си куфар, пълен с фалшиви френски банкноти. Наистина за тази услуга го помолил самият началник на полицията, тъй че нямало основания за безпокойство. Това, а също и фактът, че в шайката на фалшификаторите участвували много министри ни убеждават, че държавният глава адмирал Хорти бил в течение на нещата.

Има и още едно интересно обстоятелство — сред престъпниците съвсем не второстепенна роля играел и епископ Задравич. Той тайно заклевал членовете на шайката, че в случай на провал трябва да мълчат като риби. Както виждате, нарушителите на закона привлекли като съюзник пълномощника на бога на земята. Впрочем на всевишния неведнъж се налагало да прикрива тъмните дела на своето паство.

Операцията по подготовката на голямата финансова диверсия била организирана отлично. В подземието на триетажното тухлено здание на картографския институт началникът Геро за много кратък срок организирал тайна печатница. Впоследствие „филиал“ на нелегалната печатница бил открит и в замъка на Виндишгрец.

Важно е да се отбележи, че обединяването на много държавни мъже в банда фалшификатори се обяснява не със стремежа да се окаже финансова помощ на княз Виндишгрец, който пропилял състоянието си в гуляи. Парите били необходими на унгарската реакция за финансиране на антинародните коварни замисли на десните сили, които готвели фашистки преврат през декември 1925 г. Най-удивителното е в това, че държавният глава адмирал Хорти, против когото формално била насочена тази акция, знаел за нея и я поддържал. Е, това не е ли оперета?

Нямало никакви проблеми при снабдяването с бои и хартия-та нали делото било подготвено на държавно ниво. Работата вървяла с голям размах при тайната и явна поддръжка на много от членовете на правителството. Още през 1922 г, били отпечатани повече от 30 000 фалшиви 1000-франкови банкноти. След това започнали да фалшифицират югославски динари, чешки крони, румънски леи. Апетитът идва с яденето!

Но ако в другите страни фалшивите банкноти се разтворили в общото море без следа и не предизвикали никакви подозрения, го във Франция забелязали появяването им и вдигнали тиха паника — да се шуми около това тъмно дело не бивало. Вдигнали на крак съответната служба, а в страните, бивши членки на Антантата и в други приятелски държави било изпратено от Париж секретно известие с молба незабавно да съобщят, ако разкрият фалшификаторите. Позвъняването от Хага било най-хубавият коледен подарък за французите.

А сега си представете следното: тримата френски агенти, за които вече споменахме, пристигат в чуждата страна, за два-три дни разкриват заговора на фалшификаторите, арестуват главатарите, конфискуват оборудването на двата „монетни двора“. Въпреки известно противодействие на властите помагат да бъдат заловени всички участници в шайката с изключение на военния министър Чаки, който успял да избяга в Гърция. Двадесет и четирима видни чиновници и представители на аристокрацията били дадени под съд. Но както граф Чаки, така и Артур Шулце не бил сред тях. Граф Чаки успял да се скрие и не могли да го намерят.

„Производителността“ на тримата френски агенти ни се струва неправдоподобна. В действителност всичко било по-просто. Политически междуособици раздирали върхушката на буржоазна Унгария. Както се казва в статията „Скандал в благородното семейство“ (вестник „Известия“ от 15 януари 1926 г.), разобличаването на престъпниците било изгодно за „легитимистите“ начело с премиера граф Бетлен в борбата им против диктатурата на Хорти.

Скоро в страната започнали да се случват фантастични неща. Потъпканата от диктатора Хорти опозиция вдигнала глава. И въпреки, че се водела борба между различни монархически групировки, започнали да падат глави. Един от представителите на опозицията бил отровен, друг нападнат и убит от „хулигани“, вестник „Вилаг“, който излязъл с остра статия против фалшификаторите, бил спрян, а арестувания секретар на княз Виндишгрец — Рабе — подложили в затвора на мъчения, за да го принудят… да мълчи!

В историята на буржоазното правосъдие има много страници, които разказват как силните на деня потъпкват безнаказано законите, които то е длъжно да охранява. Но изтезанията на арестуван, за да бъде принуден да мълчи по време на следствието — втори такъв случай не може да се намери лесно даже в историята на буржоазното право. За този поразителен факт съобщава вестник „Известия“ в броя си от 29 февруари 1926 г.

Същевременно станало известно, че правителствата на Франция, Румъния, Чехословакия и Югославия поискали обезщетение за загубите, нанесени им от финансовата диверсия на унгарските фалшификатори.

За да се успокои общественото мнение в страната и в чужбина, още в средата на януари унгарските вестници публикували правителствено съобщение за прекратяване следствието по делото на фалшификаторите, понеже всички обстоятелства били изяснени. Твърдяло се, че подправянето на парите е дело на няколко души, които нямали нищо общо с политическите партии.

По-късно на 10 февруари се появило съобщение, че е създадена парламентарна комисия за пълното и всестранно разглеждане на делото. И въпреки че тази „комисия“ нямала никакви права, шефът на правителството граф Бетлен заявил, че сега всичко ще се оправи и трябва да се обърне внимание на истинските дела, по-точно, бързо да се внесат за разглеждане в съда „делата“ на Ракоши и други комунисти. Лесно е да се обясни този неочакван вираж на премиера: разобличаването на фалшификаторите получило такъв отзвук, че наплашило враждуващите сили от унгарската върхушка и било взето решение „да се сложат спирачки“ на делото, за да се спасят и привържениците на Бетлен, и активистите от лагера на диктатора Хорти.

По това време завършил съдебният процес по делото на фалшификаторите. Най-явните престъпници, между които и княз Виндишгрец, били изпратени в затвора. По повод на „честното и справедливо“ решаване на това скандално дело се вдигнал много шум. Трябвало да се създаде впечатление за това, колко е обективно правосъдието в хортиска Унгария, колко стриктно се спазва буквата на закона. „Виновните трябва да понесат заслужени наказания, въпреки че половината от тях са графове и князе.“ Съдът завършил с фарс. И Виндишгрец, и помощниците му живеели в „затвора“ като вкъщи. Носели им обяд от най-хубавите ресторанти, роднините и близките им се срещали с тях, изобщо всичко напомняло по-скоро сцена от популярна оперета, отколкото суров затворнически живот.

Но всичко си има край. „Палавите“ държавни служители предсрочно напуснали луксозния затвор и със спокойно сърце се заели отново с предишните си занимания. Един се върнал в генералния щаб и получил повишение, друг се захванал с доходен бизнес, трети отново се отдал на светския живот. Сега вече не бихте могли да срещнете Людвиг Виндишгрец по хълмовете на Манджурия, защото станало ясно, че може да преуспява и без да напуска пределите на страната.