Георги Полской
Рицари на фалшивите банкноти (12)

СЪВРЕМЕННИТЕ ФАЛШИФИКАТОРИ НА ПАРИ

В мрачния декемврийски ден на 1964 г. в кабинета на директора на Френския национален център за борба с фалшификаторите на пари иззвъня белият телефон. Господин Емил Бенаму в този момент стоял до прозореца с мрачен вид и разсеяно барабанил по стъклото. Само преди няколко минути той затворил другия, червения телефон, станал от стола, приближил се до стъклото и погледнал на улицата. Валял мокър сняг, който бързо се топял и под колелата на автомобилите хвърчали на разни страни кални пръски. Секретарката Франсоаз, жена на средна възраст, която от много години работела с господин Бенаму, отворила вратата, за да донесе папка с документи, но се разколебала. Тя знаела, че е по-добре да не тревожи директора, когато той стои до прозореца и барабани с пръсти по стъклото.

Наистина скоро той имал много неприятен разговор с министъра на вътрешните работи. Финансовите органи продължавали да откриват отлично направени фалшиви парични знаци. Това продължавало вече дванадесет години. През това време се сменили трима министри и всеки от тях чакал кога господин Бенаму ще удържи на обещанието си. Без да дочакат и тримата се оказали зад борда след периодичните министерски промени. Само последният, четвъртият, веднага щом заел този пост, казал на директора направо:

— Не мога да чакам, докато се размърдате. Вече много години все обещавате и обещавате… Пред мен е папката и първият документ в нея е отпреди дванадесет години — вашето донесение, че са открити фалшиви пари. Оттогава до днес са се появили девет донесения, подписани от вас. А колата, както се казва, си е все на същото място. Няма да бъда търпелив както предшествениците си, имайте предвид това.

И ето днес, когато звъннал червеният телефон, господин Бенаму отново чул неприятни думи по свой адрес. „Трябва да си подам оставката“ — помислил си директорът, скръстил ръце отзад и закрачил из стаята — от сейфа в ъгъла до прозореца. Той се разхождал така, докато чул скърцане на автомобилни спирачки. Тогава се приближил до прозореца и се загледал надолу към улицата. Точно в този момент звъннал белият телефон. Това бил апаратът за оперативна връзка и директорът веднага вдигнал слушалката. Това, което чул, го поразило като гръм от ясно небе:

— Господин директор, току-що Брасе доложи, че заедно с Груаз са засекли най-сетне човек, който обменял в банката франкове за ценни книжа. Всички франкове са фалшиви и освен това са съвсем нови, току-що напечатани. Изглежда, че човекът е бързал, защото такива нови още топлички фалшификати по-рано не сме откривали. Брасе и Груаз тръгнали след този човек. Ако ми съобщят нещо ново, веднага ще ви доложа.

Това бил помощникът Жорж льо Руа. Бенаму не можел да си обясни по какъв начин този обикновен човек, син на провинциален дърводелец, е успял да получи дворянска фамилия, и при това Руа. Но работата не била в това — главното било, че паниката, продължила дванадесет години, завършила. Оставало най-лесното — да се проследи човекът, да се установи кой е той, къде живее, да се намерят съучастниците му и капанът да се затвори.

Директорът позвънил в полицията — арестите, обиските и другите формалности са тяхна работа. След това той вдигнал слушалката на червения телефон и след като чул хрипливия глас на министъра, спокойно, без възторг, като за нещо обикновено и делнично му съобщил, че неговите хора са открили един от участниците в бандата фалшификатори, която „отдавна ни ядосваше“. Министърът изказал съмнение в причините за оптимизма на Бенаму, но за всеки случай го поздравил. „Какъв човек“ — помислил си директорът, когато министърът мрачно промърморил нещо като „Дочуване“. — „Сухар“.

Отново звъннал белият телефон.

— Господин директор! — казал Брасе. — Подозрителният човек, който обменяше фалшиви франкове, влезе в една голяма къща на улица „Гренел“. Наблюдаваме къщата. Тя принадлежи на Чеслав Боярски. Кой е стопанинът на къщата и кой е човекът, който влезе там, изясняваме в момента. Може би са едно и също лице…

Не, оказало се, че те не били едно и съшо лице. Стопанинът си бил в къщи и не знаел, че сградата се наблюдава Но ако разберял това, първото, което би възкликнал, би било: „Аз го предупреждавах, предупреждавах го! Но какво може да се направи с човешката алчност?“

Всъщност всичко това щяло да се случи по-късно, а сега Боярски още не знаел какъв смъртоносен удар му е нанесъл далечният роднина, от когото дълго скривал източника на материалното си благополучие. Но да се върнем малко назад в историята.

Случило се така, че Чеслав Боярски, млад строителен инженер от красивия полски град Ченстохов, попаднал в плен при немците. Той преминал през няколко концлагера, а след това неочаквано бил изпратен във Франция, където заедно с другите военнопленници със строителна специалност трябвало да работи по разширяването и укрепването на хитлеристките отбранителни съоръжения на брега на Ламанш. По пътя ешелонът бил бомбардиран от американската авиация — в тези дни се откривал Вторият фронт. Чеслав успял да се скрие с двама другари-чехи, напуснал района на боевете и след освобождението на Париж от съюзниците се добрал до там. Другарите от Чехословакия побързали да се върнат в родината си и да се присъединят към партизаните, а Чеслав…

Войната свършила, а той продължавал да живее в Париж. Оженил се, жена му работела, а той все се опитвал да се устрои в някоя строителна фирма. Строители се търсели, но все пак трябвало да знаят малко френски А на Боярски никак не се удавали чуждите езици. Той би трябвало да се върне в Полша, в родния Ченстохов, родината му възкръсвала от руините — ето къде били необходими знанията на строителния инженер. Хората не си дояждали, не доспивали, но въодушевени от патриотични чувства строели нова Полша.

Чеслав решил да опита щастието си в страшната капиталистическа лотария, която се нарича „свободна конкуренция“, и претърпял пълно поражение. Когато жена му се разболяла и всички спестени пари (а те били съвсем малко), отишли за лекари и лекарства, Чеслав разбрал, че остава съвсем малко, за да стигне дъното. Той не успял да стане нито обущар, нито певец, нито чертожник или изобретател, макар че безуспешно опитал всички тези професии. Обкръжавала го степа от пълно безразличие и презрение, очаквали го нищета и глад…

Но Чеслав Боярски бил способен човек. Той бил търпелив, целеустремен и страшно упорит. Когато неочаквано открил у себе си и качествата на художник-копист и химик, той тръгнал по прекия път, като решил да прескочи междинния стадий — работата. Боярски решил да стане фалшификатор на пари.

Трябва да кажем, че това решение гой не взел изведнъж. По-късно в съда той твърди: „Аз съм порядъчен човек“. Той дълго се колебал. Но гладът го принудил да действува.

Отначало, в продължение на денонощия, той с помощта на лупа най-внимателно изучавал банкнотите, които избрал за „усвояване“ От време на време му се струвало, че си е поставил неизпълнима задача. Вглеждайки се в ужасно сложната плетеница от преплитащи се тънки разноцветни линийки, Боярски чувствувал, че му се завива свят Той си обяснявал това състояние с недояждането и старателно прогонвал мислите за безполезността на целия замисъл. Той бил особено поразен от сложността на рисунките върху банкнотите с образите на Молиер и Юго. Но Боярски бил упорит човек. След като изучил банкнотите, той се заел да усвои всички процеси по производството на хартия. За тази цел с много усилия той започнал работа във фабрика за хартия В края на краищата успял при домашни условия да създаде точна такава хартия като онази, на която се печатат франковете.

Направата на клише му отнела около година. По-късно, по време на процеса, експертите разглеждали клишето и мълчаливо клатели глави — как може човек-занаятчия да направи такова клише? Но най-сложното било там, където никой не го очаквал — боите. Да се постигне постепенен и незабележим преход на светло-сините линии в тъмносини и на светлокафявите в тъмнокафяви било много трудно. Боярски изобретил, построил, а впоследствие довел и до съвършенство редица миниатюрни прибори, с помощта на които успял отчасти да механизира процеса на печатането. Година и седем месеца той работел по 10—12 часа в денонощието без почивни дни и при това се хранел много оскъдно.

Когато най-сетне Боярски получил първа партида, не бивало да я пуска в оборот — парите изглеждали съвсем нови. Наложило се да разработва специални методи за „стареене“ на парите. Впоследствие многочислените експерти пресъздали четиринадесетте фази на неговия метод, за да изяснят крачка по крачка целия процес. Боярски се научил блестящо да се справя с работа, която обикновено изисква усилията на шест души специалисти с много висока квалификация.

Двете години непрекъснат изтощителен труд позволили на Боярски и жена му да седнат на коледната маса през декември 1949 г. с традиционната пуйка. Изтощеният „маестро“ тъпо гледал апетитната кожичка на задушеното месо и несъзнателно си мислел с помощта на какви бои може да получи на хартията цвета на препечената кожичка на пуйката…

От този момент нататък, без да вдига глава от работа, Боярски „копаел гроб“ на френското министерство на финансите. Той разбирал, че от качеството на неговата работа зависело благополучието на семейството му и дори животът му. Това било рядък случай, когато без каквото и да е напомняне човек полага всички усилия, за да постигне безупречно качество на продукцията си.

Всяка сутрин жена му си купувала всички парижки и един полски вестник. Тя ги преглеждала внимателно дали няма съобщение за появяването на фалшиви франкове. Но всичко било спокойно. Вечер умореният Боярски вземал „Жиче Варшавы“ и четял на глас. По-късно той си признал, че се страхувал да не забрави родния си език. От вестника той разбирал как расте, възкръсва от пепелищата и хубавее бившата му родина. Понякога си мислел каква страшна и непоправима грешка е направил. И някъде в душата си, тайно от своята жена живеел с мисълта: „Като се позамогна, ще отида на почивка в Ница, после ще купя хубави дрехи и разни ценни неща и ще замина за родния Ченстохов. Как ли са мама, брат ми Здислав?“. Но това били само мечти — той нямал време да отиде в Ница. Боярски продължавал непрекъснато да работи, защото трябвало да купи къща, не бивало да живее вече в бордея от покрайнините на Париж.

В продължение на три години, до средата на 1952 г., „франковете“ на Боярски напълно изчезнали в огромната маса от истински франкове. Неговите пари незабелязано се вливали в многомилионния поток и заедно с него благополучно минавали през строгия контрол на банките и другите финансови организации.

Едва на 13 юли 1952 г. върху масата на директора на националния център за борба с фалшификаторите на пари поставили първата фалшива банкнота, направена от занаятчията Боярски. Експертът я взел от касата на националната банка, и то след известно колебание. Всички съмнения отпаднали след специалното изследване на състава на хартията и боите. Освен това открили, че на парите няма секретни знаци. Това можело да се забележи само при внимателно разглеждане на банкнотата, и то от малкото експерти, които знаели за тях.

Според установената традиция фактът за появяване на фалшиви пари не се разгласявал и нищо не се съобщавало на пресата. Затова Боярски заявил после пред съда: „Ако бяха вдигнали шум, аз веднага щях да спра. Но те мълчаха и аз реших, че никой не се интересува от това“.

Но „те“ се интересували. Минавали месец след месец, след това и година след година, а в ръцете на Бенаму попадали само нови фалшиви франкове. Напразните усилия да се заловят фалшификаторите породили мнението, че действува голяма, отлично организирана шайка, в състава на която са не само отлични специалисти по производството на хартия, химици, инженери, полиграфисти, но и отлични конспиратори. В противен случай как можело да се обясни това, че в продължение на години те действувала така тайно, че агентите на Бенаму нищо не могли да направят.

А работниците от центъра имали немалък опит. През 1950 г. те разкрили нелегален „монетен двор“, който печатал отлични „американски долари“. Качеството им било толкова високо, че дори след 20 (!) години банкнотите от по двадесет и сто долара все още безпрепятствено циркулирали в шест европейски страни. И в тази шайка имало умни конспиратори, но те успели да поработят едва три години. А сега минали много години и като че ли не се виждал краят на тази безплодна борба.

Бенаму се вълнувал най-много от въпроса, колко фалшиви франкове се вливат в оборота. Този въпрос бил обсъждан неведнъж от правителството и всеки път настъпвала все по-голяма паника. Френските финанси били застрашени.

Бенаму отлично разбирал, че преди да рухнат френските финанси, той ще се прости с поста си. И затова можем да разберем състоянието му, когато потомъкът на дърводелец с дворянска фамилия му съобщил, че е намерен краят на нишката, която трябвало да доведе до залавянето на шайката.

Когато полицията се появила в дома на Боярски, той разбран, че това е краят. Но и той, и жена му се държали спокойно. Когато им казали, че от къщата им са изнесени фалшиви франкове, Боярски вдигнал рамене: „Търсете франковете, господа“. Полицията започнала обиск. В началото претърсването било затруднено, тъй като било неизвестно кой печата парите, въпреки че Бенаму и агентите му имали много данни за това, че точно в къщата на Боярски се правят фалшиви франкове.

Обискът продължил девет часа. Претърсили цялата къща, местили мебели, надзъртали във всички шкафове и галерии, вдигнали килимите. Нищо, абсолютно нищо! Офицерът, който ръководел обиска, бил бледен — нещата вървели зле. Ако не намерят нищо, няма да минат без неприятности. А Боярски ще има право да даде интервю пред журналистите и с възмущение да разкаже какви глупости прави полицията и как тъпите стражи на реда хвърлят кал върху честните хора.

Обискът завършвал. Към осем часа вечерта всички се събрали в гостната. Стопанинът на къщата седнал в креслото и закрил с ръка лицето си. Отстрани изглеждало, че той е така изтощен от процедурата, че е заспал. В гостната царял полумрак — светел само лампион. Офицерът заповядал да се запалят всички лампи. Стопанинът и стопанката не се помръднали. Тогава един от полицаите щракнал ключа и стаята била залята от ярка светлина.

Офицерът огледал подчинените си. Всички били налице. Можел да обяви завършването на обиска и, разбира се, да поднесе извинения за безпокойството. Но той решил за последен път да вдигне килима в гостната и отново да огледа пода — тук обискът бил проведен в момент, когато започвало да се стъмва, а да се палят лампите било още рано. Вдигнали килима и офицерът внимателно огледал пода. Минал насам-натам, после се навел и започнал внимателно да разглежда паркета. На едно място процепите в паркета му се сторили по-широки от останалите. Донесли лост и пред удивените полицаи се открили дупка в пода, стълба със седем стъпала и доста голямо подземие. Намерили ключа, запалили светлината и радостно оживените полицаи видели нелегален монетен двор — в прекия и преносния смисъл на думата.

За петнадесет години упорита и непрекъсната работа Боярски направил шумящи многоцветни банкноти с изображенията на Молиер и Юго на обща стойност 1 000 000 франка. За тези години той толкова се изморил, че след дълги колебания решил да си вземе двама помощници — един свой приятел и един далечен роднина. Той ги предупредил да не изнасят от къщата банкнотите, докато не са преминали процеса на „стареенето“ и в никакъв случай да не ги обменят в държавната банка или спестовната каса.

Но родственикът толкова се зарадвал на голямата си „заплата“, че веднага се отправил към банката. Така работата на „фирмата“ приключила. Чеслав бил даден под съд и в началото на юни 1966 г. осъден на двадесет години затвор.

Емил Бенаму тържествувал и решил да си върне. По негово указание бил направен документален филм, посветен на търсенето и разобличаването на „най-опасния фалшификатор в историята на Франция“ — така гласели субтитрите на филма.

След като обявили присъдата и отвели подсъдимия, журналистите се хвърлили към Емил Бенаму. „Квалификацията на Боярски като художник е изумителна — казал директорът на центъра за борба с фалшификаторите, за човека, който едва не го вкарал в гроба. — Ако той беше фалшифицирал долари, никога не бихме го хванали“. А ето какво пише американското списание „Тайм“ за продукцията на Боярски: „Това е толкова чиста работа, че когато го дали под съд, всички се съгласили, че дори във Франция, където се произвеждат 80% от всички фалшиви пари, Боярски може заслужено да разчита на титлата «Леонардо да Винчи».“

Не можем да приемем твърдението на списанието, че 80% от фалищвите пари се произвеждат във Франция. Известно е, че именно в САЩ се произвеждат около половината от всички фалшиви пари, а може би и повече. Но важно е друго — нито един печатен орган на Запад не отбелязва, че историята на Боярски е пример за страшната трагедия, постигнала човека, отказал се от родината си.

И след прекратяване „дейността“ на Боярски във Франция от време на време откривали изкусно направени банкноти. Те се появявали като резултат от дейността на цели корпорации. Франция заедно със САЩ, ФРГ; Англия и редица други страни е един от световните центрове за производство на фалшиви банкноти. На „черната борса“ в Париж, Марсилия, Лион, Ница кипи оживена търговия с фалшиви банкноти. Според официални данни през 1977 г. във Франция били иззети 25 милиона фалшиви франка, арестувани 502 фалшификатори, конфискувани 11 000 подправени златни монети и чуждестранни парични знаци на стойност 59 милиона франка! А през 1978 г. полицията успяла „да залови“ 66 милиона фалшиви франка. Това не говори за голямото майсторство на полицията, работата е друга. Налице е главоломен ръст на този „бизнес“. Освен това според експертите в оборот имало 2–3 пъти повече фалшиви франкове, отколкото е успяла да открие полицията.

Сред малкото гениални фалшификатори на пари — самотници, които се появяват понякога и в наше време, трябва да се спомене и американецът Гес Раймер — слабичък, нисък човек, почти неграмотен, който в нашия век на сложна и ефективна техника успял с подръчни материали да направи поразителни по качество клишета. Интересно е това, че американският съд, известен с „хуманното си“ отношение към обикновените хора, признал Гес Раймер… за невинен.

Тази загадъчна история започнала необичайно. Големият четиримоторен самолет ДС—6, който на 26 юни 1962 г. излетял от летището на перуанската столица Лима за Вашингтон, скоро след излитането престанал да отговаря на повикванията по радиото. Успели да се свържат с летището в Каракас, но оттам съобщили, че самолетът не само не е кацал там, но дори не са установявали връзка с него.

Започнали да търсят изчезналия самолет. Скоро чилийски въртолет открил отломъци от ДС—6 на склона на огромен заснежен връх в разклоненията на Кордилерите. По това време самолетите още нямали „черна кутия“ с магнетофон, което значително облекчава изясняването на обстоятелствата на катастрофата в случай на авария, тъй като там автоматично се записват всички команди и доклади от борда на самолета.

Заедно с лекарите и с членовете на комисията за разследване на причините за аварията на ослепително блестящия сняг слезли и двама чилийски полицаи. Те открили у един от загиналите 57 000 долара на едри банкноти. Поразили ги две обстоятелства. Първо, всички пари били съвсем нови. Второ, ако се съдело по паспорта, те принадлежали на американец, а не е прието янките да носят със себе си големи суми. Те предпочитат да използуват чековите си книжки. Най-сетне паспортът бил на името на Ърл Трейс, а собственикът му много приличал на известния гангстер Рикардо Болцано, по прякор „Бомбата“.

Парите и паспорта заедно с другите лични вещи на Трейс — Болцано незабавно изпратили в САЩ. В лабораторията на Вашингтонската секретна служба внимателно изследвали банкнотите от хиляда долара с изображение на президента Кливленд. Те били фалшиви. По това време ФБР, секретната служба и полицията на три източни щата усилено търсели членовете на гангстерската банда, към която принадлежал Трейс — Болцано.

Този път полицията имала успех. Белезниците щракнали шест пъти, били иззети фалшиви банкноти на обща стойност около 750 000 долара, конфискувани били майсторски направени клишета, бои, типографско оборудване, но майстора на клишетата полицията не успяла да залови. Гангстерите упорито мълчали, явно се надявали скоро да излязат на свобода и отново да прибягнат до помощта на майстора със златните ръце.

Късно вечерта на 30 юли 1962 г. в полицейския участък на малкия град с познатото на всички име Одеса, само че намиращ се в щата Тексас, се е появило мъничко слабо момиченце на единадесет-дванадесет години. След като се убедило, че дежурният е сам в помещението, то бързо казало: „Мистър, много ви моля бързо да изпратите патрулната кола на този адрес…“ Дежурният записал адреса и вдигнал глава, за да попита какво се е случило, но зад дървената бариера вече нямало никой — момиченцето било изчезнало. Въпреки това дежурният взел слушалката на радиотелефона и дал команда на най-близката патрулна кола да отиде на записания адрес.

Какво било удивлението на полицаите, когато стопанинът на дома Раймер ги посрещнал радушно, завел ги в малка тъмна стаичка и им показал две клишета за фалшиви банкноти. Полицаите съвсем се объркали, когато Раймер им предал клишетата и казал: „Много се радвам, че най-сетне ме открихте сами. Аз направих пет клишета. Три от тях, както ми е известно, вече сте конфискували в Бостън. Тези са последните“.

Полицаите не разбирали нищо, но въпреки това с привично движение сложили белезниците на този странен човек и го завели в участъка. Когато във Вашингтон разбрали за този необикновен случай, изпитали голяма радост. Секретната служба празнувала победа, тъй като бил арестуван много опасен фалшификатор.

По време на следствието се установило, че през март 1961 г. в дома на известния в града самоук гравьор Раймер дошли двама души и му предложили да направи клишета за печатане на фалшиви пари. Раймер отказал. Тогава един от посетителите извадил пистолет и казал, че вече са му доверили тайната и ако откаже, ще го разстрелят като куче. Раймер бил принуден да се съгласи. Той отказал да получи пари за труда си, тъй като знаел, че скоро го чака затвор, а парите ще бъдат конфискувани. Работил упорито няколко месеца под непрестанното наблюдение на двамата бабаити. Раймер ги представил на съседите си като „далечни роднини от Аляска, които пристигнали да му погостуват“. Той направил две клишета, но те му се сторили лоши, а след като се обиграл, направил още три клишета, които вече били безупречни. Съдът решил, че Раймер е невинен, тъй като е бил принуден да извърши престъпление под заплахата на оръжие, а след това с помощта на дъщеря си сам се предал на полицията и предоставил клишетата. Така завършила тази странна история.

За да приключим разказа за гениалните престъпници-самотници, трябва да споменем за още един талантлив човек, чиято съдба била смазана от чудовищната преса, наречена капиталистическа действителност.

Известният инженер от Барселона Аугусто Рамирес бил голям почитател на изкуството. Той имал чудесна колекция от картини и старинни предмети. Висшето общество на Барселона, в което Рамирес се движел, било поразено, когато из града плъзнал слух, че той е арестуван. Скоро слухът се потвърдил. Оказало се, че инженерът бил потънал до гуша в дългове и решил да намери изход, като фалшифицира пари. Една част от оборудването купил, а останалата конструирал и построил сам. Той изобретил много удобна, малка, с елементарно устройство печатна машина за дълбок печат и даже я патентовал.

Рамирес работил малко време — само 17 дни. За това време той направил 41 000 отлични банкноти по 1000 иесети, но 30 000 от тях унищожил, защото решил, че не са достатъчно качествени. Пуснал в оборот само 600 банкноти по 1000 песети и спрял дотук, тъй като изплатил дълговете си и оправил личните си работи. Пред съда той заявил, че възнамерявал да използува собствения си „монетен двор“ само в случай на крайна нужда. Качеството на банкнотите било толкова високо, че според шефа на специалния отдел за борба с фалшификаторите на пари на Банко де Еспаня, Грегорио Гуихаро, експертите от испанския монетен двор загубили много часове да анализират и изучават неговите песети, преди да произнесат своя вердикт — парите са наистина фалшиви. В статия, публикувана в един от броевете на „Бюлетин на Интерпол“ Гуихаро твърди, че инженер Рамирес се стремял да прави всичко на високо равнище Той не се задоволявал неговите изделия само да приличат на истинските банкноти (с което се задоволяват обикновените фалшификатори), а според Гуихаро, той търсел такава идентичност, че бил готов да възпроизведе на своите банкноти дефектите на истинските посети, които практически не е възможно да се открият без специална апаратура.

Експертите от Банко де Еспаня казали пред съда, че Рамирес е успял при домашни условия да предаде с удивителна точност детайлите на фона и цветовата гама на банкнотите. Въпреки всичко тези постижения не го избавили от затвора.

Такива самотни „гении“ се срещат все по-рядко. Вече никой не иска да се работи месеци, за да направи клише. На Запад настана време, когато всеки бездарен, но алчен човек може да се обедини със себеподобни, да организира шайка и да купи (или да получи безплатно чрез способа „лизинг“) най-съвършена офсетова техника, автоматична фотолаборатория и т.н.

Ето как решили да „спечелят“ средства за съществуване двама американски престъпници — Рейнголд Лангер и Джозеф Хорстел. Те прекарали доста дълго време в затвора на щата Илинойс, обвинени в убийство и въоръжен грабеж. Напуснали затвора през 1967 г. и решили да търсят други пътища към охолен живот. В Чикаго купили бои и хартия, а необходимото им типографско оборудване получили по способа „лизинг“ в Питсбърг. Фирмата не просъществувала дълго — качеството на „продукцията“ не било много високо и скоро полицията попаднала на следите им. В град Оак Лоон (щата Илинойс) се опитали да задържат Лангер за разпространяване на фалшиви долари. Той стрелял срещу полицаите, но успели да го арестуват. Скоро заловили и Хорстел.

През 1969 г. в Бостън някой си Фредерик Донатели създал своя „фирма“. Всичко било организирано с размах — наели къща и най ново оборудване, поканили опитни специалисти. Отпечата-ли около 2 милиона много „чисти“ долари и започнали да ги разпространяват по подробно разработена схема. Когато в града се пуснал слух, че се появили фалшиви 10- и 20-доларови банкноти, Донатели наредил да се измени номерацията и да се правят банкноти с друга стойност. Полицията дълго не могла да открие тайния монетен двор. Това станало едва след като агент на секретната служба успял да проникне в здраво оплетената мрежа от разпространители.

Такива шайки фалшификатори са разкривани без особен труд в много капиталистически страни. Обикновено по-рано те се специализирали във фалшифицирането на долари. Сега когато тази валута изгубила своето значение на международния пазар, фалшификаторите от много страни започнали да правят парични знаци на други държави: ФРГ, Япония, Франция. През 1967 г. в Париж била разкрита шайка, която отпечатала банкноти на република Заир на огромната сума от 15 милиона франка. Според данните на Интерпол най-големите и добре законспирирани корпорации на международните фалшификатори на пари се намират в САЩ, Аржентина, Франция, Италия. Тяхното разкриване от полицията е много трудно. Известни са само някои от главатарите им: в Латинска Америка действуват братята Рикардо и Тадео Шуман, в Европа — испанецът Освалдо Кокучи и съучастницата му, международната авантюристка с прякор „Черното лале“-Истинското й име е Анна Хоегорова.

Обикновено международните концерни на престъпниците съществуват тайно под формата на легални и „напълно порядъчни“ фирми и компании. Те служат не само за „покрив“, но и за много удобен пункт за свръзка на международните престъпни концерни.

В последно време Израел е новият център на този вид престъпен бизнес. Според йорданския вестник „Аш-Шааб“ в наши дни „Израел стана един от центровете на фалшифициране на пари. След арестуването на видни полицейски чиновници и на собственика на една печатница в Тел Авив, където са открити сто хиляди фалшиви американски долара, израелското правителство вече не може да скрива този факт. Фалшивата валута се изпраща в европейските страни, за да бъде използувана при финансови операции“.

Израелският режим се поддържа с милиарди долари, взети от американските данъкоплатци. В това време оттам тече поток от фалшиви долари към САЩ и това спомага за увеличаване финансовите трудности на Вашингтон. Така Израел се отплаща на своя господар за поддръжката от милиарди долари.

Тези „хитрини“ намират опора и в САЩ сред американските фалшификатори на пари. Понякога се случват анекдотични [???]

Според кореспондента на агенция Франс прес в Тел Авив, израелските банки по недоразумение получили голяма сума фалшиви американски долари, които били внесени в страната от чужбина Шефът на департамента за борба с фалшификаторите на пари заявил пред представители на пресата, че сега в Израел са в обръщение голямо количество фалшиви американски банкноти. Повечето от тях са направени в САЩ и са толкова технически безупречни, че се различават от истинските много трудно, и то само с помощта на специална апаратура.

Само случайното невнимание на престъпниците може да помогне на полицията да разобличи големи и строго специализирани шайки, които се занимават с фалшифицирането и разпространението на пари. Понякога полицията губи следите, на които е попаднала, защото заработва системата за ограничени връзки между изпълнителите от различни равнища. Скоро такъв случай имаше в Италия.

Веднъж на някой от неаполитанските полицаи му хрумнало да се заинтересува от необичайната активност на едно солидно погребално бюро. Особено странни били честите пътувания на катафалките извън чертите на града по пътя Неапол — Рим. Два пъти полицията спирала тези катафалки, но не намерила нищо подозрително — ковчезите били затворени и пломбирани както обикновено. Шофьорът разяснил, че потребителите искат продукцията да бъде съвсем нова и това се удостоверява с пломбата.

Странната пломба смущавала някои полицаи, но никакви по-активни действия за изясняване на това какво съдържат запечатаните ковчези те не се решавали да предприемат. През това време катафалките продължавали да сноват по улиците на Неапол и извънградските автостради не само през деня, а и през нощта. Създавало се впечатление, че жизнерадостните италианци са започнали масово да умират. Какво би могло да означава това?

Веднъж полицията получила отговор на този въпрос. Столицата на Италия и Неапол са свързани с прекрасната автострада „Слънце“. Това е частно шосе и за да се пътува по него, трябва да се плати съответна такса. В началото и в края на автострадата има специални контролно-пропусквателни пунктове, където всеки шофьор пуска определена сума в автомата и получава право на пътуване по автострадата. На билетите се отбелязва часът на началото на пътуването и часът, в който пътуването трябва да завърши. Нарушителите на това правило се глобяват — както онези, които много бързо изминават разстоянието, така и тези, които не успяват да го изминат за определеното време.

Случило се така, че при влизането в Рим един от шофьорите на катафалка представил билет с просрочено време — той пътувал по-бавно, отколкото се разрешавало. Това било така необичайно за „свръхзвуковите“ катафалки, че полицията сериозно се заинтересувала от шофьора и колата. Докато шофьорът ги убеждавал, че работи цяло денонощие без почивка и че шофьорите от всички погребални бюра се готвят да обявят стачка, тъй като не искали да работят вече така, полицаите внимателно разгледали катафалката. Един от тях случайно открил, че пломбата на разкошния ковчег с бронзови дръжки е счупена. Любопитният полицай решил да повдигне капака на ковчега и изгубил ума и дума — той бил натъпкан с пачки нови банкноти.

Но какво от това?! Шофьорът заявил, че вероятно ковчегът е сменен, докато обядвал в Неапол, а собствениците на погребалното бюро вдигнали шум и обвинили полицията в опит за шантаж и изнудване. Полицията конфискувала парите и с това всичко приключило. Кой от погребалното бюро печата пари и печатат ли се там изобщо фалшиви банкноти — всичко това останало неизвестно.

В ръцете на полицията обикновено попадат любители и дилетанти, а големите и добре организирани шайки тя не може да разкрие.

През 1978 г. западногерманската полиция преживяла мрачен период — тя имала данни, че в страната действуват няколко големи банди фалшификатори. Тя успяла да обезвреди само част от тях. Отначало баварската полиция с помощта на Интерпол разкрила престъпна мрежа в Мюнхен, където били направени 772 хиляди фалшиви долара. След това с помощта на холандските си колеги тя арестувала още по-голяма банда, която в тайна печатница на холандска територия правела фалшиви гулдени и ги обменяла в банките на ФРГ за западногермански марки. Фалшификаторите успели да пуснат в оборот около 6 милиона фалшиви гулдена, което се равнява на 2,8 милиона американски долара. Но полицията успяла да залови далеч не всички престъпници.

През 1946 г. в Испания били открити много добре направени банкноти от 1000 песети. Опитите да бъдат разкрити фалшификаторите в страната не дали резултат. Тесните връзки, които съществували в този период между фашистките режими в Испания и Португалия, позволили на полицията в двете страни да обедини усилията си в търсене на престъпниците. Португалската полиция много се изненадала, когато се оказало, че главатар на шайката и главно действуващо лице в нея бил експерт от Португалския национален монетен двор.

Трябва да се каже, че фалшифицирането на пари става най-често извън пределите на страната, чиято валута е обект на престъплението. И това е така, защото според законодателствата на много страни фалшификаторите на чужда валута се наказват много по-леко. По тази причина испанската полиция често се сблъсквала с необходимостта да търси „своите“ фалшификатори в чужбина и да прибягва до помощта на колегите от други страни и на първо място на Скотланд Ярд. Фалшификаторите на испански песети най-често работели на Британските острови.

На 17 август 1970 г. в три часа през нощта в покрайнините на Лондон полицията арестувала ръководителите на банда фалшификатори, която печатала фалшиви банкноти от 1000 песети с дата на тиража 29 ноември 1957 г. Конфискували 40 000 полуготови банкноти, 32 клишета, цялото печатарско оборудване, машините за номерация на паричните знаци, бои и огромно количество специална хартия.

В „Бюлетин на Интерпол“ директорът на специалния отдел за борба с тези престъпления на Банко де Еспаня Грегорио Гуихаро отбелязва, че шайката действувала под прикритието на официална търговска полиграфска фирма, която печатала цветни реклами, проспекти, цветни картички и други издания и престъпниците били извън всякакво подозрение. Една нощ полицията забелязала, че в много късен час в печатницата още свети. Самият директор на печатницата посрещнал двамата полицаи, почерпил ги по чаша чай в кабинета си и обяснил, че печатницата е получила бърза поръчка за рекламни плакати и проспекти на испанската авиокомпания „Иберия“ във връзка с предстоящия курортен сезон. Той подарил на полицаите по един комплект картички с пейзажи и ги поканил във вилата си в Барселона на брега на Средиземно море.

Доволните от любезното посрещане полицаи напуснали печатницата и на другия ден споделили с колегите си приятните впечатления. Това стигнало до ушите на началството, което разполагало с подробна информация от специалния отдел на Банко де Еспаня за масовото появяване на фалшиви песети. Тревожни сигнали били получени от Скотланд Ярд и от Международната организация на криминалната полиция (Интерпол), с която и Скотланд Ярд, и специалният отдел поддържали тесни контакти. Започнали тайно да наблюдават печатницата, особено през нощта. Внимателно проверили стопанската й дейност и скоро в Скотланд Ярд установили, че там се печатат не само ярките плакати на компанията „Иберия“…

Ако се обърнем към статистиката, ще видим, че фалшификаторите на испански песети наистина смятали мъгливия Албион за „филиал“ на испанския монетен двор. На 8 юни 1971 г. била арестувана шайка фалшификатори, които печатали банкноти от 1000 и 500 песети На 9 октомври 1971 г. агентите на Скотланд Ярд намерили в наскоро откритата печатница близо до Флийт стрийт всичко необходимо за печатането на фалшиви пари. В ъгъла на печатарския цех били внимателно подредени металически плочи за клишета. Полицията намерила и много фотографски негативи с изображения на испански банкноти. Но най-чудно било това, че в печатницата не открили нито една фалшива банкнота, нито един полуфабрикат, нито един лист хартия в размер на испанските песети. Не арестували никого, тъй като не намерили нищо незаконно За фотографските негативи на испански пари обяснили на полицията, че снимките били направени по поръчка на курсовете за преводачи на испански език, които обслужват туристите. Полицията проверила това обяснение и то отговаряло на истината.

Тази загадъчна история останала в аналите на британската полиция, като не намерила обяснение, въпреки че по думите на споменатия шеф на специалния отдел на Банко де Еспаня за известно време потокът от фалшиви пари в страната рязко намалял. Възможно е между тези две събития да има определена връзка.

Престъпниците избягнали съда и скоро дали да се разбере, че не са се отказали от целта си. През август 1975 г. в испанския курорт Коста Брава, любимо място за лятна почивка на английските туристи, отново били открити фалшиви песети. Те били направени много добре, но имали един сериозен недостатък — в номера на серията имало две цифри повече.

Бизнесът от фалшифицирането на пари се увеличава с всяка година. Според статистическите данни на предпоследната конференция за борба с фалшификаторите на пари, която се проведе през 1977 г. в Мадрид и в която участвуваха страните от Интерпол, през 1976 г. е отбелязано появяването на фалшиви пари в 56 страни, като в 48 от тях са открили фалшиви долари. Основната маса фалшиви пари била направена в САЩ — през 1974 г. Там разкрили 75 нелегални фабрики и арестували 1785 души, а през 1976 г. разкрили 62 тайни монетни двора и арестували 1803 души. В другите капиталистически страни през 1976 г. са открити всичко 13 „монетни двора“.

За мащабите на бизнеса може да се съди и по следните данни. За периода от 1969 г. до 1977 г. в капиталистическите страни са открити 396 тайни монетни двора, от които в Африка 6, в Азия 2, в Европа 40, в Америка 348, от които в САЩ 337.

През 1973 г. в САЩ били иззети 24 милиона фалшиви долара, през 1974 г. — 50 милиона, а през 1976 г. — повече от 52 милиона. При това, както самодоволно твърди американската секретна служба, 92% от тях били конфисувани още преди да са пуснати в оборот.

Интересни са данните за това, къде най-често се появява „чужда“ валута. През 1976 г. в Европа често откривали фалшиви парични знаци на Хонконг, Мароко, Аржентина, Канада, Турция и на редица африкански страни, без да се смята валутата на европейските страни — ФРГ, Италия, Холандия, Англия и други. През същата година в Африка е регистрирано появяването на фалшива валута на Италия, Саудитска Арабия, както и на Кения, Мароко, Замбия. В Азия често конфискували фалшиви банкноти на ФРГ, Хонконг, Индия, Индонезия, Йордания, Ливан, Тайланд. В Южна и Северна Америка се появила валута на Италия и Венецуела. Във всички континенти най-често се появили фалшиви парични знаци на САЩ.

Според данните на Интерпол през 1976 г. е отбелязано появяването на 560 нови по изпълнение и по-рано нерегистрирани фалшиви долари, което е със 75% повече от 1975 г. Що се отнася до фалшивите парични знаци на другите страни, то през 1976 г. са се появили 48 нови образци.

И ако по-рано фалшификаторите подправяли предимно парите с малка стойност, които се срещат най-често в оборот (например до началото на седемдесетте години американските фалшификатори се специализирали на двадесетдоларовите банкноти), го след рязкото падане на покупателната способност вече се правят парични знаци на стойност от 50 и дори 100 долара. Секретната служба на САЩ се убеди в това още в началото на седемдесетте години. През 1979 г. например бяха иззети от обръщение фалшиви банкноти с такива стойности за 49 милиона долара.

В капиталистическите страни в този престъпен бизнес се въвличат все повече и повече хора. Например на зимната олимпиада през 1980 г. в американския град Лейк Плесид един от италианските скиори не можал да участвува в състезанията по гигантския слалом — пристигналите от Италия полицейски агенти го задържали малко преди старта. Скиорът фалшификатор безропотно позволил да му сложат белезниците и да го изпратят в Ню Йорк, където вече го чакали. Впрочем този случай не бил единственият.

Неотдавна на страниците на италианските вестници се появи името на тихото местенце Солто Колина, разположено в провинцията Бергамо на три километра от живописното езеро Изео. „Виновник“ за това станал настоятелят на местната църковна енория дон Ремо Череда, който фалшифицирал пари. Очевидно заплатата и оскъдните пожертвования на вярващите не могли да покрият големите разходи на „духовния пастир“ за „светски“ забавления, а може би и за по-сериозни неща.

Когато полицията неочаквано нахълтала, свещеникът в обществото на четирима енориаши бил зает с работа извън преките си задължения — печатали банкноти от 50 хиляди. В специален тайник открили няколко сандъка с подготвена за реализация „продукция“ от 40 милиарда фалшиви италиански лири. И още една любопитна подробност — пазителите на реда конфискували много порнографски списания. От нищо не се гнусял този Църковен служител.

Къде престъпниците начело с протойерейя пласирали фалшивите пари? Може би властите никога няма да узнаят, защото фалшификаторите мълчали упорито на всички разпити. Италианският печат подчертавал в съобщенията си за това дело, че провинция Бергамо е емиграционна зона, от която много хора заминават на работа в Швейцария, ФРГ, Франция. Следователно лесно е да се предположи, че и фалшивата валута е могла да бъде препращана в тези страни.

В един от затворите на столицата на Перу, Лима, група затворници организирали производството на фалшиви перуански банкноти — соли. По-късно експертите от националната банка разглеждали внимателно фалшивите соли и вдигали рамене: как са успели в затвора да направят напълно прилични, без видими отклонения от „истинските“ фалшиви пари? Затворниците успели да пуснат в оборот повече от 50 хиляди соли, но скоро ги разкрили. И то не защото надзирателите ги „засекли“, а поради вътрешните раздори в шайката. Един от шайката решил, че са го изиграли и издал цялата шайка на администрацията на затвора. Стражите на закона изпаднали в трудно положение Как да постъпят с фалшификаторите? Да ги арестуват ли? Но как да арестуват затворници? Те и без това били в затвора. Какво да се прави? Накрая намерили съвсем банален изход — разпръснали членовете на шайката в различни затвори и прибавили към наказанието на всеки от тях допълнителен срок.

Вълната на фалшификаторството заляла и Англия, която досега е известна в целия свят като главен пазар на фалшиви монети, предимно редки. Но за фалшивите редки монети ще разкажем по нататък. А сега нека споменем за тъй наречените „файве“, т.е. за петфунтовите банкноти, които се печатат от шотладската банка и са най-разпространените в Англия.

От английската банка позвънили в Скотланд Ярд и помолили незабавно да пристигне ръководителят на отдела за борба с фалшификаторите. Показали му четири банкноти по 5 фунта-стерлинги, открити в крайморския град Брайтън. Било в разгара на курортния сезон и любимите на англичаните градове и местенца в южната част на страната били пълни с почиващи.

Една дузина агенти от Скотланд Ярд кръстосвали от сутрин до вечер магазините, като предварително предупреждавали собствениците и касиерите за целите на своите посещения. Няколко дни минали без резултат — никакъв улов. В края на краищата провървяло само на Ерик Четхем. Той успял да задържи две момичета с помощта на касиера на галантериен магазин. Те се казвали Мойра Снодграс и Кетрин Потър. Безработни. Пристигнали от Глазгоу. За покупките се разплатили с две фалшиви „файве“. При обиска намерили у тях 41 банкноти на стойност по пет фунт-стерлинги, печатани от шотландската банка. Момичетата заявили, че не знаят нищо за фалшиви пари и фалшификатори и помолили да не ги задържат, тъй като не са виновни. Пуснали ги. Наблюдението, което установили над тях по пътя за Глазгоу и в самия град, не довело до нищо.

Ръководителят на отдела в Скотланд Ярд за борба с фалшификаторите заявил по този повод: „Ние арестувахме дузина фалшификатори, повечето от които разпространители, но това не доведе до нищо. Потокът от фалшиви пари не намаля. Мисля, че пред нас е съвсем нова ситуация. Петфунтовите банкноти, иззети от разпространителите, са направени блестящо. Единственият им недостатък е липсата на водни знаци. Но за толкова разпространени банкности това няма съществено значение…“

Наистина при фалшифицирането на пари престъпниците използуват обикновени фотолитографски процеси и не си поставят такива неизпълними задачи, като тази да заблудят специалисти-те-експерти. Достатъчно е „продукцията“ да бъде с такова качество, че да се приема без всякакво съмнение от широката публика.

Но времената се изменят, техниката се движи напред и ето …

Неотдавна в малкия американски град Тайр (щата Калифорния) агентите от секретната, служба на САЩ след дълго търсене разкрили нелегална фабрика за фалшиви долари. Там намерили и иззели продукция на стойност 500 000 долара. Малко преди, това задържали трима души, у които намерили 100 000 фалшиви долара. За американските мащаби тези цифри са направо мизерни. И не това е предизвикало тревогата на агентите от секретната служба, а качеството на продукцията на тази свръхсъвременна нелегална фабрика. За първи път в историята на фалшифициране на американски банкноти от „частни монетни дворове“ тези фалшиви петдесетдоларови банкноти с лика на генерал Грант имали водни знаци! Наистина те били неясни, но при първия бегъл поглед на светлина тези знаци били на място, а това е най-главното.

Един от най-големите специалисти в света по фалшиви парични знаци, англичанинът Джулиус Грант, така коментирал съобщението в американския печат: „В наше време фалшифицирането на пари получи такова разпространение, а качеството им толкова се подобри, че тези факти са сериозна угроза за паричното обръщение в капиталистическия свят“. Когато кореспондентите помолили представителя на американската финансова служба, адмирал в оставка, да сподели мнението си по този повод, той с чисто професионална прямота заявил: „Аз нямам право да говоря и се съмнявам дали изобщо Вашингтон има такова право“ (!). Както заявил експертът по фалшиви банкноти американецът Деймс Нисбет на същите кореспонденти, тревогата на администрацията е основателна — съвременната техника позволява за една нощ да се отпечатат един милион долара. Ето колко далеч са отишли нещата.

Тук е мястото да кажем няколко думи за секретната служба на САЩ. В първата глава вече запознахме читателя с историята на възникването й. Секретната служба не е ФБР и не е полицията. Тя била създадена преди 100 години, за да пази особата на президента от нападения на терористи и да се бори с фалшификаторите на пари.

През ноември 1963 г. в момента на убийството на президента Кенеди числеността на секретната служба беше 600 души През май 1966 г. тя се състоеше вече от 920 души, а само след година от 1230. Нарастването на щата на секретната служба беше предизвикано не от това, че днес зад всеки ъгъл президентът е причакван от терористи, а от увеличаване броя на фалшивите банкноти, които циркулират в страната.

Американското списание „Ридърс дайджест“ в средата на седемдесетте години съобщи, че през 1972 г. са арестувани десет пъти повече фалшификатори, отколкото през 1962 г. През 1979 г. според статистическия сборник „Информейшън плииз алманах“ броят им нараснал осем пъти в сравнение с 1972 г. Не е чудно, че нарастването на щата на секретната служба продължава в същата прогресия — към 1980 г. тя наброявала около 1450 души.