Георги Полской
Рицари на фалшивите банкноти (10)

КОРНЕТИ, ЩАБРОТМИСТРИ И ДРУГИ

Ако си представим картата на Европа и Турция от двадесетте години, на която са отбелязани с кръгчета местата, където емигрирали руските белогвардейци, тя цялата ще бъде обсипана с кръгчета. Къде само не отвял тези нещастници мощният вятър на революцията! Истанбул, София, Париж, Берлин… Колко хора, потъващи към дъното и готови да се захванат за всякаква работа само срещу няколко мизерни гроша, за да се спасят от блатото на емиграцията!

Но защо показалецът на човека, който ръководел тази мръсна операция, отминал на картата най-населените с белогвардейски емигранти места и неочаквано се спрял на град Данциг. След революцията тук бил основан белоемигрантски „Съюз на офицерите от армията и флотата“. Ръководел го бившият царски генерал Лебедев, но фактически начело на цялата дейност стоял генерал Глазенап. Както вече е установено, оглавяваният от него „съюз“ бил развъдник на шпиони и диверсанти, които по указание на немското разузнаване били изпращани на територията на СССР. Достатъчно е да споменем известния бандит Балахович, който се прочул с кървавия си терор в Псковска губерния. Самият Глазенап поддържал тесни контакти с много видни главатари на финансово-промишления свят в Германия и с немския генералитет. Сред близките му познати бил и фелдмаршал Людендорф. Глазенап не прекъснал тайните си връзки с английското разузнаване, както и непосредствено с Чърчил. Генералът поддържал с Чърчил кореспонденция, често пътувал до Лондон и неведнъж получавал от него големи суми за издръжка на шпионско-дивер-сионните кадри и за лични разходи.

През пролетта на 1928 г. по инициатива на Арвид фон Сиверс, бивш офицер от царската армия и немски шпионин, в берлинския хотел „Екселсиор“ се състояла секретна среща на генерал Глазенап с представители на немския капитал и с някакъв английски генерал. Били обсъдени въпроси за активизиране на антисъветската подривна дейност и за изпращане на шпиони и диверсанти в СССР. Има основания да се предполага, че този генерал, познат на Глазенап от армията на Юденич, бил личен представител на Чърчил.

Глазенап се върнал в Данциг в началото на юни и поискал да говори с мистър Шилер. Тъй като ще срещнем този човек и по-нататък в повествованието, трябва да запознаем с него читателя по-подробно.

Алберт Христианович Шилер (той бил и Гринберг, Дернов, Алексеев, Домровский) произхождал от семейство на заможни селяни и започнал световната война като обикновен войник. Трезвият му ум, неговата храброст и съобразителност му позволили до Февруарската революция да стане офицер и кавалер на четири георгиевски кръста. Той бил необикновена личност и не случайно Глазенап, който го познавал от фронта, избрал точно него.

Генералът възложил на Шилер следните задачи: тайно да проникне през границата в Съветския съюз и там да събере сведения за икономическото състояние на страната, за бойната готовност на Червената армия, за настроението на различните групи от населението, за строителството и състоянието на военния флот. След това Шилер трябвало да създаде контрареволюционни групи и да организира масов терор и въстания. За финансиране за пътуването, за привличане на „кадри“ и за проверка на възможностите за разпространяване на фалшиви пари в СССР му дали „за опит“ сума от 100 000 във фалшиви десетрубльовки, отпечатани от престъпната група Карумидзе-Бел.

През септември 1928 гг. Шилер тайно преминал съветската граница и се убедил, че „прозорецът“ тук е сигурен. Това не е чудно, тъй като пунктът за преминаване на границата в Рига завеждал такъв „надежден човек“ като монархиста Покровский, а в Двинск (Даугавплис), не по-малко „надеждният“ диверсант Гребньов. Те разполагали с голям щат от опитни водачи, които познавали всички пътечки из псковските блата. Скоро Шилер се върнал в Данциг през същия „прозорец“ и доложил на генерал Глазенап, че пътят е проверен и при престоя си в СССР не срещнал особени трудности, а парите успешно „пласирал“. Имал затруднения само при опитите да намери някой от бившите си бойни другари. Не успял да се свърже с един бивш офицер, както настоявал Глазенап, защото органите на ОГПУ арестували този офицер и го разстреляли за предателство. Шилер се надявал при второто си преминаване през границата да направи всичко както трябва: да пласира парите, да разузнае всичко, да организира диверсионни групи.

Второто си преминаване през границата той възнамерявал да извърши в края на октомври. Преди това опасно пътешествие Шилер получил инструкции от Глазенап, който му дал задачите от името на немското разузнаване. След това Шилер се срещнал с офицерите от 2-ри отдел на генералния щаб на латвийската буржоазна армия, бароните Фиркс и Барби, които представлявали интересите на френското разузнаване, а после и е някой си Судаков, помощник на военното аташе на Англия в Латвия, който уточнил получените по-рано от Шилер задачи от английското разузнаване. То се интересувало освен от всичко друго и от положението в Туркестан.

Почти едновременно с подготовката на Шилер за второто преминаване на границата но заповед на немското разузнаване Бел спешно заминал за Трапезунд, за да установи през Турция връзка с кавказките националисти и да подготви въстание. Няма съмнение, че куфарите му били пълни с фалшиви банкноти. Интересно е, че почти заедно с Бел в Турция пристигнала голяма група офицери от райхсвера със същото задание. Офицерите се представяли за инженери и техници. Тези коварни планове по-късно били разобличени от вестника на германските комунисти „Роте Фа-не“ в броя му от 11 януари 1929 г.

Но да се върнем при бившия кавалер на георгиевския кръст, а по това време троен шпионин и диверсант Шилер. Той взел фалшивите пари и през същия „прозорец“ преминал границата на Съветския съюз. Скоро се появил в Ленинград, където се свързал с бившия корнет от драгунския полк Гайер Алексей Алексеевич. Някога те служили заедно. Бившият корнет работел без особено усърдие в синдикат на кожари. Срещата била много сърдечна и Шилер лесно привлякъл специалиста по кожите към шпионска дейност, след като му дал солидна сума фалшиви пари.

След това с помощта на Гайер гостът от чужбина открил друг свой боен другар, бившия щаб-ротмистър Николай Василиевич Федотов, който заедно с пачка пари получил задачата да следи производствената програма на корабостроителния завод, в който работел. Скоро към него се присъединил и някой си Карташов, бивш драгун.

Шилер си мислел, че началото е положено. Сега не било лошо да премине към изпълнението на следващите задачи. Но той така и не успял да направи следващата крачка.

Един ден Федотов се опитал да плати за пакет кафе с фалшива банкнота. Касиерката на магазина повъртяла парите в ръка и ги върнала с думите: „Груба работа“. Федотов се усмихнал, махнал с ръка и бързо изчезнал в тълпата, като с трепереща ръка стискал в джоба си меката банкнота. След този инцидент той решил да прекъсне временно „охолния живот“ и дал част от фалшивите пари на своя роднина Биткин, който живеел на станцията Званка. Той небрежно подал на Биткин голяма картонена кутия от обувки с марката на фабрика „Скороход“, натъпкана с ба нкноти. Федотов му казал да пусне в оборот малка част от парите, а останалите заедно с кутията да закопаят под пода на банята. Биткин бил потресен от такова количество пари. Той глупаво казал „слушам“ на своя роднина, притиснал кутията към гърдите си и се скрил в своята „дупка“. Как завършило всичко това вече знаем …

На разпита Биткин веднага разказал за „господина от чужбина“, който разполагал с много пари, интересувал се от разни сведения и плащал за тях щедро, но с фалшиви банкноти.

Трябва да се отбележи, че по това време съответните органи вече били получили не един сигнал за появяването на фалшиви пари. Отначало се предполагало, че това е дело на някаква шайка в пределите на страната. Но според експертите от държавната банка качеството на парите било доста високо и те били печатани не от занаятчии. И наистина това били парите, отпечатани в Германия от фирмата „Карумидзе-Бел“ и от друга не по-малко солидна фирма със седалище в Париж. Тя вероятно била финансирана от френското разузнаване и от хората, които крояли планове за възстановяване на изгубените си икономически позиции в Русия. В Париж с тази мръсна работа се занимавали бившият вицегубернатор на град Сувалка Мясоедов, бившият секретар на Разпутин Симанович, белогвардейците Еристов и Литви-нов. Има сведения, че Шилер поддържал тесни контакти и с тази „фирма“.

След ареста на Биткин компетентните органи лесно попаднали по следите на Федотов, Карташов, а по-късно и на Шилер.

„На 16 ноември 1928 г. в Ленинград беше задържан неизвестен гражданин без документи, който се представи като Гринберг, Александър Карлович. При обиска намериха у него револвер и 222 банкноти по 10 рубли“. Това са първите редове от обвинителното заключение по делото на Шилер, Карташов, Гайер, Федотов и Биткин.

По време на разпита на 19 ноември Шилер казал: „Целите на моите преходи в СССР са: 1) събиране на сведения за икономическото състояние на СССР, за състоянието на Червената армия, за настроенията на различните групи от населението, за строителството и състоянието на военния флот; 2) създаване на контрареволюционни кадри на територията на СССР и организиране на масов терор (въстания).“ След като премине границата, той трябвало да убие някой съветски гражданин, да вземе документите му и така да се легализира. После трябвало да събере шпионски сведения, а след това да замине за Украйна и да организира въстанически отряди.

Ето с какви задачи бил изпратен в родината си кавалерът на георгиевския кръст Шилер. Съветската общественост гневно заклеймила враговете на народа и с удовлетворение приела суровата присъда, издадена от Военната колегия на Върховния съд на СССР в началото на 1929 г.

„ЧУДЕСАТА“ НА БУРЖОАЗНАТА ТЕМИДА

Случило се така, че точно по това време в Берлин изправили пред съда известните ни вече Карумидзе, Садатерашвили, Бекер, Бел, Ракете и Вебер. О, не, не ги съдили за това, че са взели участие в икономическата диверсия против страна, с която в момента Германия поддържала нормални дипломатически отношения. Престъпниците, заети във фирмата „Карумидзе-Бел“, не могли да се примирят с това, че банкнотите, които можели да пуснат в ход лично и да забогатеят, изчезват в неизвестна посока и не остават в джобовете им. В немската полиция започнали да постъпват сведения за появяването на фалшиви банкноти отначало в Германия, а след това във Франция и в Латвия. За пръв път сигнал за появяването на фалшиви пари постъпил през лятото на 1927 г. Фалшивите банкноти били открити в различни германски градове, но най-често в Берлин.

В началото на август 1927 г. комисарят от криминалната полиция фон Либерман арестувал в една берлинска банка Бекер, който се опитвал да обмени фалшивите банкноти за марки. Можем да разберем действията на германската полиция — фалшивите банкноти вредели не само на Съветския съюз, но и на Германия, защото се обменяли за марки. Страдала финансовата система на страната и това било съвсем друга работа.

От Бекер следите водели към Садатерашвили, който тогава живеел в Мюнхен. Полицията проникнала в дома му, арестувала човек с грузинска националност, но по време на разпита се изяснило, че това не е Садатерашвили. Без да се досетят, че това е главатарят на бандата фалшификатори Карумидзе, освободили арестувания. От първия уличен автомат той веднага предупредил мюнхенските си съучастници за търсенията на полицията, а след това от квартирата на Садатерашвили позвънил във Франкфурт на Майн, където стопанинът на дома спокойно печатал пари, и предал условния сигнал за тревога. Всички се разбягали кой на където види, а Садатерашвили се опитал да напусне града с пет клишета за фалшиви банкноти, но закъснял и бил арестуван на 11 август.

Обискът във франкфуртската печатница удивил даже и привикналите на всичко полицаи. Били намерени 120 000 полуготови банкноти по 10 рубли, необходимите за печатането им бои и оборудване и огромно количество хартия, което би стигнало за печатане на 1 200 000 фалшиви банкноти.

Но следствието, което на старта получило голямо ускорение, постепенно започнало да заглъхва. Зад дребните риби като Садатерашвили, Ракете и Бекер неочаквано започнали да се появяват много по-важни фигури и следователите вдигнали ръце. Като по команда спряла и информацията в печата, и целият процес на разследването замрял.

Изминали почти две години. Така и щели да се забравят „подвизите“ на ловките грузински емигранти и на национал-социалистическите им приятели, ако не се пуснал слух, че съдебните актове на берлинската прокуратура по това дело били снимани и изпратени на заинтересованите от делото английски учреждения. Скоро се установило, че при пренасянето на документите от Берлин в Мюнхен те били откраднати, а след това били изпратени на английската секретна служба в Лондон. Вестникът на германските комунисти „Роте Фане“ публикувал името на крадеца — това бил прокурорът доктор Васмунд. Ето какви служители има буржоазната Темида!

Поразителна история! Тя придобива особена окраска, ако споменем как германското правителство отговорило на законното искане на съветското правителство, разтревожено от появяването на фалшивите банкноти, да се предостави възможност на негови представители да се запознаят с материалите по разследването. Това искане било отхвърлено.

Скандалът се разраствал и заедно с него растяло възмущението на обикновените хора от безсилието на органите на правосъдието и от подчертаната секретност, с която се водело следствието. Не е чудно при това положение защо държавният прокурор поискал бързо завършване на разследването и предаване на делото в съда.

На 6 януари 1929 г. в берлинския съд започнал съдебният процес. И тук не минало без скандали — четири дни преди началото на процеса неочаквано бил уволнен „по здравословни причини“ прокурорът, който до този момент не се уморявал да подканя „заспалите“ следователи за по-бързи действия. Въпреки че шайката фалшификатори извършила престъпление, съдебният процес напомнял малък фарс — всичко било скроено така, че да бъдат оправдани фалшификаторите. А когато английският шпионин Бел заявил пред съда; „Ние бяхме вдъхновявани от най-висшите германски инстанции“, съдията се изплашил, поискал публиката да напусне залата и по-нататък заседанието се водело при закрити врати.

Апотеозът на представлението било изявлението на експерта от Дармщадската банка. Откритието, направено от него, хвърлило в смут дори и свикналите на всичко берлински юристи. Същността на уникалното му изказване била следната: тъй като по съветските закони изнасянето и вносът на банкноти са забранени, то на чуждестранните пазари не трябвало да има от тези пари. И ако те все пак са се появили с усилията на достопочтените господа, не трябва да се приемат за валута. Затова фактът на подправянето на банкнотите не е наказуемо деяние, тъй като не става дума за подправяне на валута, а за забавление, за лудория. Накратко, никой не трябва да бъде осъден, тъй като няма правонарушение.

Фактически „експертът“ отишъл и по-далеч. Карумидзе и Садатерашвили вече били съдени в царска Русия за фалшифициране на пари, а по германските закони за едно и също престъпление никой не можело да бъде съден два пъти. Затова всички обвиняеми трябвало веднага да бъдат освободени.

На 8 февруари 1929 г. издевателството над правосъдието завършило благополучно за фалшификаторите — обвиняемите били оправдани и освободени. „Философията“ на богатите надделяла. Тази юридическа комедия предизвикала негодуванието на цялата съветска общественост. В броя си от 9 февруари 1930 г. вестник „Правда“ пише: „Оправдателната присъда на фалшификаторите е не само поощрение за всички врагове на СССР… Преди всичко това е един от зачестилите в последно време симптоми за прехода на отговорни германски кръгове на позициите на явна враждебност по отношение на СССР“.

Берлинският фарс предизвикал невиждана вълна от възмущение в Германия. За всички било ясно, че само с усилията на Карумидзе и помощниците му се готвела икономическа диверсия просия първата в света социалистическа държава. Вестникът „Форвертс“ например пише на 30 януари 1929 г., че „фалшифицирането на банкнотите имало явната цел да наруши стабилитета на руската валута“. Възмутителната комедия, разиграна в берлинския съд, била осъдена и от някои видни промишленици и финансисти. Започвала криза в западната финансова система и това заставило немските капиталисти да търсят спасение от краха, като сключват договори със СССР. Историята с фалшификаторите и със скандалното им оправдаване не можела да създаде атмосфера на доверие в хода на търговските преговори.

Ето заши през лятото на 1930 г. немският съд отново измъкнал от архива папките от делото на Карумидзе, които започнали вече да се покриват с прах. Започнал нов съдебен процес. На заседанията на съда специално присъствували представители на работническите колективи от най-големите берлински предприятия. Възмутени от антисъветските инсинуации на някои подсъдими и особено на Садатерашвили, работниците не могли да останат безучастни и веднъж, когато след съдебното заседание Садатерашвили излизал от залата, те изразили отношението си към него с юмруци. От този момент дейците на фирмата „Карумидзе и К°“ били усилено охранявани.

И така, „справедливият съд“ се състоял. Но фарсът си останал фарс. Карумидзе бил осъден на две години и десет месеца затвор, Садатерашвили на две години, а Бел бил осъден да заплати незначителна глоба. Останалите подсъдими били оправдани. По това време Карумидзе живеел в Швейцария и разбрал за процеса от вестниците, а на Садатерашвили зачели предварителното задържане по време на следствието и затова веднага го пуснали на свобода. И двамата грузински емигранти се завърнали в Германия след завземането на властта от фашистите и отдали „цялата си душа“ на борбата срещу Съветския съюз. Има сведения, че тези реабилитирани от хитлеристите престъпници взели дейно участие в „съветския вариант“ на операцията „Бернхард“, за която стана вече дума. Когато някои юристи писмено изразили съмнение в законността на реабилитирането им, министърът на външните работи фон Нойрат отговорил на писмото им: „Аз се придържам към друго мнение и моля да не се възразява“. Или, с други думи, законът е едно, а мнението на фашисткия министър — съвсем друго. Ето ви всесилната Темида.

Така завършил процесът на фалшификаторите на съветска валута. Впрочем могло ли е да бъде другояче? Съветският закон стоял тогава, както и сега на стража на интересите на съветските трудещи се. Той не можел да погали по главите тези, които се опитвали да подкопаят основите на икономическата система на страната на съветите. „Лудориите“ с фалшивите пари може ли да имат тежки икономически последствия, да забавят процеса на индустриализацията и в края на краищата да поставят СССР в икономическа зависимост от правителствата на капиталистическия Запад. Точно към това се стремели немските генерали и английските капиталисти начело с яростния враг на нашата държава Чърчил. Но те заложили на бита карта…

Много пъти враговете на нашия народ се опитвали да използуват отровно оръжие против съветската държава, но техните усилия нито веднъж не се увенчали с някакъв забележим успех.

Въпреки това си заслужава да споменем за някои от опитите им. Както пише в книгата си „Фалшификатори на пари“ известният публицист от ГДР Алберт Норден, съвсем неочаквано по време на процеса в Мюнхен през юни 1926 г., когато реакционерът генерал Людендорф обвинил вече споменатия херцог Лейхтенбергски з обида, изплувало на повърхността още едно мръсно дело, което било подготвено тайно от кайзерова Германия. По време на процеса престъпникът на държавна служба херцог Лейхтенбергски направил сензационно изявление: „Трите милиона рубли, предоставени през лятото на 1918 г. за формиране на руска доброволческа армия, се състояли от банкноти, печатани в Берлин“. Ясно е, че за грузинските белогвардейски емигранти не било трудно да нагласят работата — в Германия имало обучени кадри, специализирали се в печатането на фалшиви пари. Те помагали на фирмата „Карумидзе и К°“, а след това и на хитлеристите в знаменитата операция „Бернхард“.

А ето и още една финансова диверсия против нашата страна, предприета, така да се каже, от друг фланг.

Вестник „Известия“ от 13 декември 1928 г. съобщава, че на компетентните съветски органи е станало известно за нелегален монетен двор в Шанхай, който печатал големи количества съветски парични знаци. Главни организатори на тази диверсия били руските белогвардейци, които разчитали на помощта на други белогвардейци, работещи в местната полиция. Предполагало се, че „своите хора“ в полицията ще дадат знак, ако стане опасно и се наложи да се скрият, но това не станало и тримата главни участници в диверсията били арестувани от полицията през 1928 г. Конфискувани били печатна машина, клишета и др., както и вече „готовата продукция“ на обща сума 1 500 000 рубли.

Делото на тези негодници се разглеждало от смесен френско-китайски съд, защото белогвардейците са извършили престъплението на територията на френска концесия. И тук, както и в Берлин, процесът се превърнал в откровен фарс. Спрямо белогвар-дейските престъпници трябвало да се приложи параграф 280 (подправяне на парични знаци на чужда държава) и параграф 240 от китайския наказателен кодекс (подправяне на парични документи), но въпреки това Темида и този път била използувана за антисъветски цели. На основание неписаните разпоредби на неписания „кодекс на антикомунизма“ белогвардейците-престъп-ници били погалени по главите. Двама от обвиняемите получили наказание по два месеца, а другите трима — по един месец затвор. Но тъй като им било зачетено предварителното задържане, обвиняемите били освободени. Белогвардейските вестници, без да скриват възторга си от присъдата писали, че когато престъпниците напускали залата на съда, „те не могли да скрият радостните си усмивки“.