Георги Полской
Рицари на фалшивите банкноти (3)

САМОТНИТЕ „ГЕНИИ“

В една от картинните галерии на САЩ може да се види с нищо незабележителна картина. Семейството — мъж, жена и дъщеря, е седнало около масата и пие чай, а до тях стои момчето — слуга. Мъжът държи в дясната си ръка чашата като блюдце — съвсем по московски. Той е съвсем плешив, с малки насмешливи очи. Облечен е в скъпа тъмнозелена жилетка и дантелена риза. Това е един от най-богатите граждани на провинция Роуд Айлънд — Джон Потър. За неговото добро положение в обществото говори и фактът, че на парите, които се печатали в тази провинция, стоял и неговият подпис наред с подписите на другите най-видни и достойни граждани. Но Джон Потър е влязъл в историята не защото е бил един от най-богатите в тази провинция в началото на XVIII в., а защото бил един от най-хитрите и ловки фалшификатори на своето време!

Веднъж Джон Потър отишъл в монетния двор в Нюпорт. Придружавал го помощник, чието име историята не е запазила. Мистър Потър пожелал да се запознае с дейността на печатари-те, гравьорите и другите майстори, благосклонно слушал обясненията им, задавал въпроси, а после величествено напуснал монетния двор с доста ясна представа за това как се печатат парите.

Скоро той вече имал собствен „монетен двор“. Единствен работник в него бил споменатият вече помощник. И въпреки че отпечатаните там пари били фалшиви, подписът на Джон Потър на тях бил истински. Следователно това били „частично“ фалшиви пари. Останалите подписи Потър подправял собственоръчно. Най-куриозното в тази история било, че когато в провинцията се заговорило за появяването на фалшиви пари, първият, който „узнал“ за това, бил самият фалшификатор. Това е естествено, защото той бил сред шепата хора, които държали кормилото на властта. Потър взел няколко от „своите“ и няколко истински фунт-стерлинги и отишъл при главния печатар на монетния двор. „Защо работиш така лошо? Някои банкноти са ясни, а другите много лоши. В едни случаи тази завъртулка тук е отпечатана ясно, а в други, както ето на тази банкнота, е размазана. А и моят подпис като че ли не е мой… Е, приятелче, може би ти се иска да бъдеш вързан на позорния стълб?“

Нещастният печатар, който не подозирал още за появяването на фалшиви пари, се заклел, че банкнотите на Потър са истински. Той се оплакал, че печатарската форма бързо се износва и че не винаги успява да улучи състава на боите. Потър великодушно простил на печатаря и му предложил да подпише декларация, че разликите във външния вид на парите се дължат само на неговото недоглеждане.

Потър „работил“ дълго, но в края на краищата и той бил разкрит. За това време обаче Потър толкова забогатял, че срещу огромната за това време сума от 10 000 фунт-стерлинги запазил не само живота си, но и достойнството си. Той успял да избегне позорния стълб, камшика, дамгосването и дори съхранил ушите си.

В тези далечни времена в САЩ се налагали следните наказания за фалшифициране на пари: отрязване на ушите, позорно клеймо „R“ на двете бузи (от „Rascal“ — мошеник), бой с камшик и привързване на позорния стълб за поругание. Позорният стълб бил широк дървен подиум, на който качвали престъпника и поставяли главата и ръцете му в правоъгълни дървени окови. В това неудобно положение той престоявал доста дълго време. Заканвали и надпис за пояснение. Всички тези наказания се налагали в различни комбинации с изключение на случаите, когато били определяни глоба или смърт. В последния случай виновните просто окачвали на бесилото.

Въпреки всичко бизнесът с фалшиви пари процъфтявал. Работата стигнала дотам, че през 1735 г. в щата Южна Каролина се наложило да изземат от обръщение всички пари на стойност 10 и 15 фунт-стерлинги, защото тези парични знаци били подправени, както писала тогавашната преса, от „разни дяволски личности“, а и никой вече не бил в състояние да отличи истинските от фалшивите пари. Сред „дяволските личности“ имало представители на всички социални групи, в това число преуспяващи търговци, духовни лица, лекари. Историята е запазила само едно име на фалшификатор от „низините“ на американското общество — негъра Цезар Фрик.

Интересно е да се отбележи, че с фалшифициране на пари се занимавали и жени. В началото на XVIII в. в Ню Йорк били арестувани 7 жени, в Кънектикът — 2, в Ню Хемпшир — 1, в Пенсилвания — 7. Кетрин Джонсън, Фрилав Липинкот и Мери Батъруърд като най-талантливи дори влезли в историята.

Мистър Джон Батъруърд, собственик на малка строителна фирма, бил известен в своя окръг като „мъжа на Мери“. В това нямало нищо чудно, тъй като младата му 30-годишна жена, майка на седем деца, умеела да печели хората, била енергична и находчива стопанка, упорита и амбициозна.

Работите на строителната фирма вървели добре, семейство Батъруърд винаги имало пари, но… Мери непрекъснато имала чувството, че нещо не стига, за да бъдат напълно щастливи. И това, разбира се, били пари, още пари! Но как да се сдобие с пари в глухите покрайнини на провинция Роуд Айлънд, където няма находища на злато или елмази? Ала Мери не била от онези, които чакат благоволението на небето със скръстени ръце.

Един ден тя се затворила в кухнята и дълго не излязла оттам. После извикала и брат си Израел Пек и двамата дълго си шушукали нещо. В това време плачът на гладните деца огласял цялата къща. Най-после вратата на кухнята се отворила и се появила майка им с димящо гърне в ръце. Докато децата утолявали глада си, Израел изтичал за гъши пера и черна боя. Вратата на кухнята отново се затворила…

Вечерта, когато децата си легнали, в кухнята се събрал „семейният съвет“. В него участвували Джон, Мери, братята й Израел, Стивън и Николас и жената на Николас — Ханна. Отначало всички слушали внимателно разказа на Мери за това, как е успяла да направи фалшиви пари без помощта на клише. Тя забелязала, че боята на новите книжни пари от 5 фунта на провинция Роуд Айлънд не изсъхва бързо. Тогава Мери взела влажно муселиново платно, сложила го върху банкнотата и започнала да глади отгоре с топла ютия. Рисунката от банкнотата ясно се отпечатала върху материята. След това тя наложила плата върху чист лист хартия и с още по-гореща ютия се опитала да „препечата“ изображението. Получило се доста добро подобие на банкнота. Платнената „матрица“ се изгаряла, а лошо отпечаталите се детайли дорисували с гъши пера и бои.

Фирмата „Мери Батъруърд и К°“ заработила с пълна сила. Братята приготвяли гъши пера с различна дебелина и дорисували по-простите детайли на обратната страна на банкнотите, а Мери и Ханна „гладели“ и подправяли орнаментите на лицевата страна на банкнотите. Парите, които правела тази „фирма“, се разпространявали от строго подбрани доверени лица. Сред тях бил и… помощникът на шерифа. Заслужава да се спомене, че Мери продавала парите на разпространителите за половината от номиналната им стойност.

През 1725 г. властите забелязали появата на фалшивите пари Те не могли да предположат, че парите са направени по „кухненски метод“ — с ютия и гъши пера, и полицията усилено започнала да търси клише. Правели обиски навсякъде и не пропуснали даже местния съдия Даниел Смит. Всъщност вече споменахме за облика на самите пазители на реда.

Обиските не довели до никакъв резултат. А фалшивите пари продължавали да наводняват пазара. „Съревнованието“ между монетните дворове продължило осем години без загуба за фирмата „Мери Батъруърд и К°“, но през юли 1733 г. станало събитие, което било много неприятно за фирмата.

На 19 юли 1733 г. 20-оръдейната фрегата „Грейхаунд“ взела на абордаж близо до американските брегове пиратския кораб „Рейнджър“. Тази вест се разпространила с бързината на мълния сред жителите на малкото градче Нюпорт и на близките селища. Всички тръгнали към пристанището, където трябвало да пристигне „Грейхаунд“, влачейки своя трофей. Към Нюпорт бързал и дилижансът, в който пътували три миловидни девици и галантен богато облечен кавалер. Прахът и ямите по пътя не им попречили да се запознаят и да прекарат добре. С пристигането си в Нюпорт те забравили за целта на пътуването и побързали към един бар, за да отпразнуват запознанството си. Поръчали си разкошен обяд и скъпи напитки. След това галантният кавалер извадил тлъста пачка 5-фунтови банкноти, щедро заплатил на кръчмаря и се приготвил да съпроводи дамите до пристанището. Но се случило нещо непредвидено — кръчмарят се оказал предпазлив и скоро злощастният ухажор-фалшификатор се намерил в затвора заедно с двадесет и шестте пирати от кораба „Рейнджър“, които се готвел да посрещне на пристанището.

Като разбрала от кого е получил фалшивите пари, полицията нахлула в дома на семейство Батъруърд, но не намерила никакво клише. Арестували цялото семейство, но скоро се принудили да го пуснат, защото не било открито главното доказателство. Въпреки всичко властите били принудени да изземат от обръщение всички 5-фунтови банкноти. Дори и след като прекратила бизнеса, Мери успяла да осигури добре старините си и починала на 89 години с пълното съзнание, че ще я заместят не по-малко ловки и находчиви „бизнесмени“.

И наистина, както пише един нюйоркски вестник от 1748 г., в страната се образувал сплотен клан фалшификатори на пари, „разни господа, не по-малко от 500, които са разпръснати из цялата колония чак до Северна Каролина“. Сред тази огромна армия от престъпници изпъквали един-двама особено талантливи. Такива „крале“ на фалшификаторите от XVIII в. били Оуен Съливан и Самюел Форд. Форд наричали още ковчежника на три провинции. За похожденията на Оуен Съливан си заслужава да разкажем по-подробно.

В хладното и дъждовно утро на 1 март 1756 г. през гъстата гора в северната част на провинция Нова Англия преминала група въоръжени конници. Водел ги детективът от град Ню Хейвън Еливалет Бичер. До него яздел човек с изпито лице и с вързани на гърба ръце. Кавалкадата, която се движела бавно по едва забележима хлъзгава пътечка, прегазила блатото и спряла в подножието на стръмен хълм.

— Тук е — казал пленникът с дрезгав глас и кимнал към три гъсти храста. Един от конниците слязъл от седлото, приближил се до храстите и ги разгърнал. Зад маскировъчните храсти имало огромен пън. Той се оказал кух и лесно го преместили. Открил се вход към някакво подземие. Всички слезли от конете и с насочени напред пушки се спуснали в подземния тунел. Най-отпред вървял полицай със запален факел, а след него Бичер. Пред вратата всички спрели. Бичер внезапно я отворил и се втурнал в помещението. Вътре нямало никой. То било осветено с дневна светлина, която идвала от голям прозорец, издълбан в противоположния склон на хълма. Бичер се учудил на това, че стаята била обзаведена със скъпи мебели, била топла и суха. По всичко личало, че стопанинът на това странно убежище го бил напуснал съвсем скоро. Бичер оставил засада и повел отряда към близкото селище.

Единадесет дни групата, към която се присъединили още няколко души, напразно обискирала домовете в цялото графство Датчес. Но ето че на 12 март капналите от умора и загубили всяка надежда да намерят престъпника полицаи от отряда на Бичер направили обиск в дома, където предполагали, че живее един от съучастниците на неуловимия Съливан. И при този обиск не открили нищо. Бичер вече се готвел да напусне дома, когато забелязал бучка прясна кал под кревата, на който лежала болна жена. Бързо преместили кревата с болната встрани и тогава забелязали, че една дъска на пода не прилепва плътно като другите. Тя затваряла вход към мазе, откъдето измъкнали Оуен Съливан — гравьор и печатар, човека, който за десет години фалшифицирал книжни пари на стойност 240 000 фунт-стерлинги-огромна за онова време сума.

Съливан бил разкрит и арестуван за пръв път в Луисбърг през 1747 г. за разпространение на фалшиви пари. Той успял да се отскубне и заминал за Бостън, където официално започнал да се числи към майсторите — златари. Всъщност Съливан продължавал да се занимава с противозаконния си бизнес и твърде преуспял. Но бъбривостта на жена му, която обичала силните спиртни напитки, била причина той да бъде арестуван неочаквано. При ареста през август 1749 г. в къщата на Съливан намерили много улики, между които и клишета. В джоба на жилетката му имало 30 фалшиви банкноти.

Докато излежавал присъдата си, Оуен Съливан между другото направил клише за 40-шилинговата банкнота на провинция Ню Хемпшир. Как е успял да направи това, не е известно и до днес. Чудно е и как е успял да предаде клишето на жителя на Бостън Джон Файрсървис, който му обещал да го отърве от затвора. След като получил клишето, Файрсървис с такова увлечение се заел да печата пари, че забравил за обещанието си. Спомнил си за него едва в затворническата килия.

Съливан бил признат за виновен в направата на клише за фалшиви банкноти и бил осъден да стои два часа на позорния стълб и да получи 20 удара с камшик.

След наказанието Съливан си дал обещание занапред да бъде внимателен. Той напуснал Бостън и заминал за Провидънс, където направил чудесно клише за банкноти на провинцията Роуд Айлънд. Съливан предпазливо си избрал няколко помощници, на които възложил разпространяването на фалшивите пари. Предупредил ги, ако ги залови полицията, да отричат всичко и да уверяват, че парите са истински и че те нищо не подозират за фалшификация на пари. В такъв случай щели да съдят само него.

През август 1750 г. бандата на Съливан била разкрита. Всички според уговорката отричали съучастието си в престъплението. Само един от тях — Николас Стефан, решил, че Съливан ги мами и си признал, че е разпространявал фалшивите пари, които печатал Съливан. Така той признал съучастието си. Всички останали били пуснати на свобода, а Съливан и Стефан били осъдени да бъдат дамгосани, да им бъдат отрязани ушите и да бъдат хвърлени в затвора за продължителен срок.

Тогава започнали да се случват странни неща. Спрямо Съливан присъдата формално била приведена в изпълнение, а фактически… Както и преди двете му бузи били украсени с рижи бакембарди, ушите му били на мястото си, а в затвора той си живеел като на свобода. За наказанието на Стефан разрешили на Съливан да излезе от затвора и да гледа как режат ушите на „нарушителя на договора“.

Не се учудвайте на снизходителността на властите по отношение на Съливан. Силата на престъпната паплач, която той ръководел, била толкова голяма, че властите не случайно се отнасяли вежливо към закоравелия престъпник.

Съливан излязъл на площада, придружаван от стража. Внезапно той изтръгнал сабята от войника, който го охранявал, пробил си път до ешафода и като заплашвал с оръжието, поискал от палача да отреже до основи ушите на бедния Стефан и да го дамгоса по двете бузи. Публиката посрещнала това с одобрителен шум. След като се убедил със собствените си очи, че присъдата е изпълнена, Оуен Съливан изчезнал. Нещастният страж дълго време след екзекуцията тичал из площада и викал: „Съливан! Съливан!“ Той се отказал от търсенето едва когато джентълмените, които напускали площада, го помолили „да престане да вдига прах“.

Но само след няколко дни Съливан сам паднал в ръцете на полицията като зряла круша и отново бил изправен пред съда. Този път го обвинили не само в бягство, но и в самоуправство при изпълнение на присъдата спрямо друг осъден. Но Съливан не чакал да го дамгосат и отново избягал.

По това време в глухите покрайнини на провинция Ню Йорк, в графството Датчес, съществувала нещо като „република“ на престъпници, обединени от солидарно поръчителство. Местните власти били подкупени от престъпниците и не ги закачали. Съливан тайно пристигнал там.

Скоро около него се образувала група от главорези, които основали тъй наречения „Монетен двор на Дувър“. Възглавяваните от Съливан 30 души бързо наводнили с фалшиви пари Нова Англия и южните провинции на страната. Властите на щата, в чиито граници влизало графството Датчес, от време на време залавяли някой от разпространителите на фалшивите пари, но до главатаря на бандата не могли да се доберат, въпреки че знаели кой е той. Асамблеята на Роуд Айлънд обявила награда от 400 фунт-стерлинги за залавянето на Съливан Губернаторът на Ню Йорк обявил, че търси доброволци, които да доведат в полицията престъпника — жив или мъртъв. Неизвестният дотогава детектив Еливалет Бичер успял да залови престъпника. През декември 1755 г. той получил от нюйоркските власти заповед за арестуването на Съливан, а Асамблеята на Кънектикът обещала да плати всички разходи по търсенето и залавянето на престъпника и предложила награда за всеки заловен фалшификатор.

Обхванат от желание да залови Съливан, Бичер развил бурна дейност и скоро успял да арестува няколко от членовете на „монетния двор“. По с това приключили неговите успехи. Мировият съдия на графство Датчес обявил публично, че Бичер е арестувал честни хора н ги пуснал срещу гаранция от 50 фунт-стерлинги, а Бичер… бил глобен и осъден да заплати разходите, свързани с разследването на неговата „дейност“ в графство Датчес…

Още тогава станало ясно, че американската Темида е сляпа. Както и днес, очите й били затворени, но не завързани, а закрити с парични знаци. Още от онези времена законът в Америка бил на страната на онези, които плащат повече. И ако такова е било началото, то какво можем да кажем за днешния ден, когато според американската преса от мафията са подкупени цели полицейски участъци в Ню Йорк и други градове на САЩ?!

Съливан разбрал, че рано или късно упоритият Бичер ще попадне по следите му и се скрил. Но в това време и Бичер не стоял със скръстени ръце. В едно от селищата на графство Датчес той се отбил с помощниците си в кръчмата. Когато се разплатили със стопанина и той им върнал рестото, те веднага го арестували, тъй като това били само фалшиви банкноти. Бичер не дал на арестувания да се опомни, веднага го разпитал и научил много ценни сведения за състава на бандата, за това, кой къде живее и най-важното — за района, в който се предполагало, че се намирала щаб-квартирата на Съливан. Бичер веднага арестувал и разпитал някои от членовете на бандата и успял да установи не само броя на престъпниците, но и пълния състав на „монетния двор“. И най-важното — успял да намери човека, който знаел къде се крие Съливан.

Вече разказахме как заловили главатаря на „монетния двор“. А сега да проследим събитията, след като измъкнали Съливан от мазето.

След като изтупал праха от дрехите си, Съливан поискал да говори насаме с Бичер. Разрешили му. Тогава той извадил от джоба си голяма пачка пари и ги предложил на детектива. Бичер отказал. Не само защото бил наистина честен човек, а и защото (както сам признал), се надявал да извлече много повече полза от залавянето на фалшификатора, отколкото от подкупа.

Съливан бил изпратен в Ню Хейвън, а после в Ню Йорк. Съдът го признал за виновен и го осъдил на смърт чрез обесване. Присъдата трябвало да бъде изпълнена на 7 май 1756 г. между 10 и 12 часа.

Но екзекуцията не се състояла в определеното време — избягал палачът… Не е трудно да се обясни неговата странна постъпка — Съливан се ползувал с огромна популярност, бил смятан едва ли не за герой, за него се говорело с уважение като за човек, който умее да „прави пари“.

През нощта на 7 срещу 8 май рухнала бесилката, издигната на площада. По-късно се установило, че някой я е подсякъл. 9 май било неделя и зрелищата били забранени. В понеделник сутринта пред затвора се събрала голяма тълпа, сред която имало и представители на властта. Съливан се възползувал от това и се обърнал към народа с „възвание“. Той заявил, че всички клишета са унищожени от неговите съучастници и следователно въпросът с фалшифицирането на пари може да се смята за приключен. Съливан се заклел, че ще стане честен човек. Речта му направила силно впечатление на присъствуващите.

И все пак Съливан бил обесен. В книгата си „Фалшифицирането на пари в Америка“ Лин Глезер пише, че с неговата смърт, „синдикатът на фалшификаторите, който нямал равен нито по размерите си, нито по размаха на дейността си, загубил своя лидер“.

Съливан бил екзекутиран, но изработените от него клишета останали в ръцете на съучастниците му. Затова на 9 юли 1756 г. Асамблеята на град Ню Йорк приела закон, според който всеки опит да се пусне в ход някое от клишетата на Съливан, се наказвал със смърт.

По това време инфлацията в страната достигнала фантастични размери. Успели малко да закрепят икономиката чрез заеми от Франция и помощи от Европа (около 2 милиона фунт-стерлинги). За това спомогнала и находчивостта на Роберт Морис, кой-то ръководел финансите на страната. Правителството постановило да се преустанови печатането на книжни пари.

През 1786 г. конгресът на САЩ взел решение за въвеждане в обръщение на нова парична монета — долар („сребърен долар“). В началото сечели само сребърни монети, а през 1792 г. конгресът решил да се установят две парични единици — сребърен и златен долар, които били в твърдо съотношение. В началото все още продължавали да бъдат в обръщение и монетите на други страни. След английските пари най-разпространени били испанските дублони. Те най-често били подправяни. Особено голям майстор в тази дейност бил бижутерът Ефраим Брешер, който живеел в Ню Йорк в съседство с първия президент на САЩ-Джордж Вашингтон. Без да се смущава от това съседство, през 1789 г. той започнал да прави фалшиви дублони. Едва след смъртта му наредили сечените от него фалшиви монети да бъдат иззети от обръщение.

Много по-късно станало ясно, че не са иззели всичко. След около двеста години един от първите „дублони“ на Ефраим Брешер станал обект на вниманието на нумизматите.

В края на 1980 г. Йелският университет в САЩ изпитвал известни финансови затруднения и решил да продаде т.нар. „златен дублон на Брешер“, който бил изложен в музея на института. Това била странна „испанска“ монета. На лицевата й страна (аверс) в средата били изобразени планини и изгряващо слънце. По края имало надпис: „Nova Elboraca Columbie Excelsior“. На обратната страна (реверс) в центъра бил изобразен американският орел, а по края имало надпис: „E Pluribus Unum“ и годината — 1707. На лявото крило на орела Ефраим Брешер поставил своите инициали: „Е. В.“

Независимо от странния външен вид, тези дублони „вървели“ наред с истинските пари, докато не ги иззели от обръщение.

У нумизматите са останали седем такива монети и днес те струват много скъпо. Дублонът на Йелския университет бил продаден за 650 000 долара на някакъв богаташ от Флорида, който пожелал да остане неизвестен.

През същата година друг „испански“ дублон бил продаден на един американец — нумизмат за рекордната сума 725 000 долара. Дотогава фалшиви монети не били продавани за такива огромни суми По този повод „Вашингтон пост“ коментирал този факт по следния начин: „Няма нищо чудно в ажиотажа, който цари на пазара за редки монети. За разлика от долара техният паричен еквивалент расте с всяка изминала година и все повече ще надминава обезценилия се долар…“ Интересно признание!

През 1742 г., още преди началото на Войната за независимост, бил приет закон, който установявал наказание от две години затвор за фалшифициране на дребни монети — половин пенс и фартинг. Това не бил особено строг закон, като се има предвид, че дребните монети били фалшифицирани често, както по-късно и сребърните долари. С постепенното преместване на населението от източната към западната част на страната се премествал съответно и центърът на фалшифицирането на пари. В началото това бил щатът Кентъки, в който през първата половина на XIX в. развивали бурна дейност Джейкъб и Нанси Спринкл. Историята, свързана с тяхната дейност, ярко характеризира съществуващите тогава обичаи в САЩ.

На пет мили югоизточно от Уайсбърг, до малък приток на река Киниконик, имало две малки колиби. По-късно се изяснило, че под земята те били свързани с проход, в който се намирала „работилницата“. Произвежданите от семейство Спринкл сребърни долари били с много високо качество. Преди началото на съдебното заседание, когато в залата още нямало публика, съдията Уокер Рийд се приближил до съдебните заседатели с шепа монети на „фирмата Спринкл“ и казал: „Нека Съединените американски щати правят в монетните си дворове толкова истински пари, колкото тези, които държа в ръцете си“.

Тази тирада на пазителя на закона направила силно впечатление на съдебните заседатели. По време на делото, след пледоарията на адвоката екстравагантният Джейкъб станал от мястото си, приближил се до него, извадил от един мръсен чувал шепа собственоръчно направени сребърни долари и ги връчил на адвоката за награда. Въпреки тази демонстрация съдебните заседатели оправдали съпрузите Спринкл.

Скоро съпрузите отново били призовани в съда, но адвокатът им представил свидетелство за „внезапната смърт на съпрузите Спринкл по естествени причини“. Всички много добре знаели, че няма никакви „естествени причини“ и че съпрузите са живи Въпреки това делото било прекратено и Спринкл спокойно заминали за Калифорния. По това време, в този щат започнали да се появяват частни монетни дворове, тъй като пари били необходими както на златотърсачите, така и на авантюристите, от които гъмжал този благодатен южен район.

На 21 април 1806 г. бил издаден федерален закон, който забранявал фалшифицирането на монети под страх от сурово наказание. Но по това време в САЩ нямало закон, който да забранява сечене на собствени монети; т.е. на пари с различно изображение от това на правителствените, с други размери или с различно съдържание на злато. През 60-те години на миналия век се случило нещо необичайно. Банкерската фирма „Кларк, Грабер и К°“, която изпитвала недостиг от налични пари, построила монетен двор и започнала да прави свои 20-доларови монети, които съдържали повече злато от правителствените. От едната страна на монетата бил изобразен женски профил, заобиколен от 13 звезди. Отдолу била обозначена датата 1861 г. От другата страна бил изобразен традиционният двуглав орел и кръгъл надпис: „Clark Gruber & Co, Denver, Twenty D.“

Тези странни пари се разпространявали дори по-добре от истинските. Специална комисия, назначена от Конгреса, се заела да разследва случая. Според тогавашните закони действията на банкерите не съставлявали престъпление, но въпреки това всички смятали, че се е създало ненормално положение и трябва да се предприеме нещо След дълги размишления и колебания конгресмените взели решение монетният двор да бъде купен от правителството за 25 000 долара. Това станало през 1863 г.

По това време страната попаднала в огъня на остри политически и военни схватки — през 1861 г. започнала гражданската война на Севера против Юга. Южните робовладелски щати започнали метеж против буржоазния Север, стремейки се да увековечат робството. Това довело до необходимостта от финансиране на важни военни мероприятия и правителството решило отново да започне печатането на книжни пари.

Само за една-две години страната била залята от огромен по-ток фалшиви пари и „съмнителни“ парични знаци и „ценни“ книжа, голяма част от които били дело на южняците До 1914 г. всяка банка в САЩ имала право да печата пари и ценни книжа. Така че наред е правителствените банкноти, обезпечени със злато и сребро, съществували и банкноти на националните банки, обезпечени с държавни ценни книжа За да се създаде банка, било достатъчно да се спазят няколко прости условия и сред регистрирането по определен ред да се пристъпи към печатане на банкноти.

В страната се появили голям брой фиктивни банки, които били наречени „банки на дивата котка“. Те така задръстили паричните канали на държавата, че било немислимо да се определи дали даден паричен знак е истински, дали е печатан от някоя от „банките на дивата котка“, или е просто фалшификат.

Така започнал златният век за американските фалшификатори на пари. В своята книга „История на паричната система на САЩ“ Бартън Хепбърн задава логичен въпрос за този период: „Как изобщо е могла да се развива търговията, щом почти всеки гражданин смятал, че конституцията му дава право да печата пари?“

През 1959 г. в обръщение се намирали повече от 4000 фалшиви парични знаци с различна номинална стойност и година на пускането им в оборот. Установено е, че през 1858 г. всяка седмица се появявали средно по 10 различни фалшиви банкноти. Хаосът се засилвал и от това, че в страната имало много банки с еднакви имена. В щата Ню Йорк през 1863 г. например имало 8 „Юниън бенк“, 7 „Къмършъл бенк“, 7 „Фармърс енд Марчънтс бенк“.

През 1861 г правителството издало специален списък, в който се изброявали фалшивите пари. В него били описани 1727 фалшиви банкноти, от които 588 петдоларови. Изброявали се и подправените банкноти, печатани от различни банки.

През февруари 1862 г. 188 американски банки създали Асоциация за борба с фалшивите пари. Асоциацията обявила награди за изобретяването на специална боя, хартия и други материали, необходими за печатането на пари, тъй като според нея тези мерки трябвало да затруднят фалшификаторите. Отчаяните банкери обявили и награда за залавянето на фалшификатори на пари. Резултатът не закъснял — за 10 години, от 1863 до 1872 г. били арестувани 434 души. Те били осъдени общо на 1425 години затвор.

Изглеждало, че нещата вървят добре. Но количеството на фалшивите пари в страната не намалявало. Необходимо било правителството да вземе решителни мерки. На 14 април 1865 г. по време на заседание на правителството в Белия дом се състоял следният разговор между министъра на финансите Хю Маккалох и президента на САЩ Ейбрахам Линкълн. Диалогът е цитиран в официални американски документи:

Маккалох: Според мен е направено всичко възможно, за да се преустанови това (фалшифицирането на пари — Б. а.), но както сам виждате, взетите мерки се оказаха недостатъчни.

Линкълн: Вие говорите за безполезността на досегашните ни усилия. Може би ще ни предложите някакви други мерки?

Маккалох: Мисля, че трябва непрекъснато да правим усилия, и то настъпателни, а не отбранителни. Тази работа трябва да се ръководи от постоянен орган, начело на който да стои отговорен и енергичен човек.

Линкълн (след като всички членове на правителството потвърдили целесъобразността на предложенията на министъра на финансите): Подгответе предложение по този въпрос, Хю. Мисля, че идеята ви е правилна.

Това били последните думи на президента, които чул министърът на финансите. След няколко часа Ейбрахам Линкълн бил убит. На 5 юли 1865 г. в кабинета на заместник-министъра на финансите Едуард Р. Джордън се състояла церемония по полагане клетва от Уилям Р. Ууд, който ставал ръководител на нов правителствен орган — Секретната служба. На церемонията Е. Джордън заявил, че „главната цел на новото ведомство е да възстанови доверието на населението в нашата парична система“. Задачата наистина била сложна, Но бившият директор на затвор У. Р. Ууд и шепата хора, които ръководел (в началото 30 души), за една година успели да арестуват повече от 200 фалшификатори на пари освен онези, които били заловени, след като банката обявила награда. Това били престъпниците, които, както се казва, „плавали по повърхността“. „Акулите“ на противозаконния бизнес, най-големите майстори във фалшифицирането на пари, „плавали“ дълбоко и не било така лесно да бъдат заловени.

Сред тези „самотни гении“, за които вече разказахме, трябва да споменем и още двама — Томас Маккартни и Емануил Нинджер, които също „прославили“ Новия свят в това съмнително поприще.

Томас Питър Маккартни е роден в средата на миналия век в графството Шелби (щат Илинойс). Тихият живот в глухата провинция би го потопил постепенно в блатото на еснафщината, ако не било случайното запознанство със семейството на Джонсън — родоначалник на една от първите династии американски гангстери. По това време Джонсън успешно се занимавал с фалшифициране на пари. Цялото семейство — дядото, бабата, бащата, съпругата, синът и дъщерите, владеели занаята и научили Питър на много неща, но той дълго не се захващал с този бизнес.

Един ден стопанинът на фермата, при когото работел Маккартни, го изпратил в града да продаде някаква стока. Като се връщал, той седнал под едно дърво в безлюдната прерия и започнал внимателно да разглежда банкнотата от един долар. Дали да не опита? И ето Маккартни вече седи зад голямата дъбова маса в западналия хан в Индианополис и „работи“ над доларовата банкнота. На другия ден той отива в магазина и подава своята „10-доларова“ хартийка. „Не знам дали имам да ви върна“-промърморва собственикът. — „Помолете съседа да ви развали.“

Така Маккартни разбрал, че може да прави онова, което другите не могат. Той изоставил фермата и заминал за Цинцинати. Там се запознал с популярния в града религиозен деец и член на училищното настоятелство Томас Тейлър, който заемал н още един, трети пост (наистина вече нелегален) — директор на голям таен монетен двор, в който се сечали „златни“ долари. След като практикувал известно време при Тейлър, Маккартни се върнал в Индиапополис, където се учил на изкуството да прави клишета при немския фалшификатор Акерман.

Когато Акерман внезапно починал, неговата „фирма“ продължила да работи под ръководството на жена му и двете му дъщери — Марта и Алмиранда. Питър харесал Марта и се оженил за нея. Вдовицата на Акерман скоро се омъжила за известния фалшификатор от щата Мисури Джон Траути, чиито синове все пак надминали баща си в това „изкуство“. Така се създало „тихо семейство“ и фирмата заработила с пълна сила.

Не минавало без арести, но и тук Маккартни намирал изход. Например когато бил арестуван в Сент Луис, намерили у него 8000 истински долара. Те бързо преминали от неговия джоб в джобовете на полицаите и свежият вятър на свободата отново облъхнал лицето му. След година все пак го тикнали в затвора, но там не му харесало. „Мястото не беше уютно… Мръсно, влажно. Затова една сутрин станах от нара и напуснах затвора“. Как е успял да направи това, не е известно. Но това не е всичко. Веднъж той успял да избяга от строго охраняван вагон, който се движел с 60 километра в час. При това ръцете му били вързани, а краката му във вериги…

Тъй като имал много пари (истински и фалшиви), Маккартни се опитал да ги вложи в някакъв бизнес. Държал дагеротипно ателие, давал под наем каруци и файтони в Рола (щата Мисури), работил като зъболекар, а след това две години обикалял страната и изнасял лекции на тема „Как да се пазим… от фалшивите пари“. Лекциите, които четял под името професор Джоузеф Уудс, се радвали на огромен брой слушатели, „Професорът“ че само говорел, но и демонстрирал най-характерните грешки, допускани … от неговите конкуренти-фалшификатори. На другия лен, след като „Професорът“ напуснел града, пристигали елегантно облечени Майлс Оугл и Джеймс Лайънс и разпространявали фалшивите пари на „фирмата“ Маккартни.

В името на справедливостта трябва да признаем, че всички опити на Маккартни да се заеме с легален бизнес претърпели крах главно по вина на полицията. „Не е възможно да се работи“ — искрено заявил Маккартни, след като не успял поредният му опит да стане зъболекар. — „Заради такива като мен т.е имат и работа, и «странични доходи» и ако ние, фалшификаторите, изчезнем в един прекрасен ден, какво ще стане с полицаите?“

Историята на Томас Маккартни от миналия век характеризира много точно порядките в „свободния свят“. Обърнете внимание: пред вас премина галерия от образи — продажни полицаи, безцеремонни престъпници-фалшификатори, дори и „порядъчни“ граждани като Томас Тейлър, религиозен деец, член на училищен съвет. Той прославял бога и „демокрацията“, а имал нелегален монетен двор. Можем да споменем имената на още много такава порядъчни американци, които заемали видно място в обществото, принадлежали към висшите сфери и съчетавали това с попрището на фалшификаторите на пари: Джошуа Майнър, Хенри Коул, Томас Балард и много други. Томас Балард например се ползувал с огромен авторитет като много честен и принципен човек. Той не пушел, не пиел, помагал на болната си леля, издържал по-младия си брат. Точно заради тези забележителни човешки качества бил избран за глава на масонската ложа. Наред с всичко това обаче Балард не само изкусно фалшифицирал пари, но и пръв сред американските фалшификатори успял да направи в домашни условия отлична хартия за своите „долари“.

А ето и още един пример за това на какви идоли се кланят в света на парите. През 1876 г. полицията най-сетне решила да арестува Бен Бойд — главатаря на шайка фалшификатори. Съдът го осъдил на 10 години затвор. Съратниците и колегите му били възмутени от американската Темида, тъй като Бойд бил много добър гравьор и без него членовете на шайката били застрашени най-малко от безработица. Нямало друг изход — трябвало на всяка цена да се спаси главатарят. И тогава се родил чудовищен и нагъл план. В полицията научили, че на 7 ноември 1876 г. през нощта членовете на шайката ще изровят останките на бившия президент на САЩ Ейбрахам Линкълн от гробището Оук Рийдж в град Спрингфилд (щат Илинойс) и ще предложат на властите замяна срещу живия Бен Бойд!

През нощта няколко групи полицаи обградили гробището. Ръмяло. Гъста и влажна мъгла забулвала гробището и видимостта била ограничена. Но скоро полицаите чули стъпки и видели три фигури, които носели кирки, железен лост, лопати и въже. Те се приближили до гробницата и запалили цигари, а после, без да бързат, се заловили за работа. Изведнъж се случило нещо непредвидено — чул се изстрел. Вероятно нервите на някой от полицаите не издържали при вида на това светотатство. Останалите полицаи открили огън, тъй като предположили, че стрелят по тях. В тъмнината и в мъглата било трудно да се разбере кой започнал престрелката. Престъпниците се простили с надеждата, че ще завършат черното си дело в спокойна обстановка, затова събрали инструментите си и, без да бързат, се отдалечили. Зад тях още дълго се чувала хаотична стрелба. Така завършила тази типично американска история.

И накрая, преди да завършим разказа за най-известните фалшификатори от предишните столетия, трябва да споменем, името на знаменития Емануел Нинджер, който бил наистина уникален престъпник. Докато неговите колеги правели фалшиви банкноти с помощта на клише, Нинджер рисувал долари. Но ако по времето на енергичната Мери Батъруърд парите имали прост рисунък, в края на XIX в. доларите били нашарени с толкова много винетки и други орнаменти върху фон с цветовете на дъгата, че да се нарисуват било невероятно трудно. Въпреки всичко Нинджер успял да направи това.

От 1883 до 1896 г. той живеел с жена си и четирите си деца в собствена ферма недалеч от Ню Йорк. Във фермата работели само жената и децата. „Главата на семейството“ съседите почти не виждали. Това ги озадачавало и се наложило жената на Нинджер да обяснява, че той получава пенсия, защото е служил в германската армия и често пътува до Ню Йорк за парите. Когато си е в къщи, пише мемоари. В действителност, затворен в кабинета си, Нинджер рисувал банкноти. Той притежавал страшно търпение и голям талант — само човек-машина можел да нарисува 50-доларова банкнота за 4—5 дни. Може би той е използувал някакви шаблони и приспособления, но нали всичко се рисувало, а не печатало! Това бил изтощителен труд и Нинджер страшно се изморявал. Веднъж той нарисувал 50-доларова банкнота и забравил да напише: „Гравирано и отпечатано в бюрото за гравиране и печатане“. Въпреки това банкнотата благополучно вървяла в оборота и когато през 1891 г. един барман забелязал грешката, било късно да се търси фалшификаторът. Барманът закачил банкнотата в рамка над тезгяха. А Нинджер продължавал всеки последен петък от месеца да пътува до Ню Йорк за покупки.

…Вечерта на 29 април 1891 г. било хладно като през есента. Валял дъжд, от морето духал силен поривист вятър и като че ли издухал всички хора от улиците на Ню Йорк. Ърл Баском, собственик на малък бар, скучаел. Нямало клиенти и барманът за кой ли път бършел чашите за бира и вино и тъжно гледал дъждовните потоци, които миели праха от двете големи витрини.

Но ето че звъннала камбанката и в бара влязъл добре облечен човек на средна възраст. Той поздравил и помолил Ърл да му развали 50-доларова банкнота. „Чаша вино? Какво време, а!“ — казал барманът, като давал парите на посетителя. „Не, благодаря, много бързам“ — отговорил той с лек акцент, внимателно сложил парите в кесията си и напуснал бара.

Ърл Баском отегчено погледнал след него, взел банкнотата от мокрия тезгях и я сложил в касата. В този момент коленете му се подкосили — фината многоцветна рисунка на тази страна на банкнотата, която докоснала мокрия тезгях, се размазала…

Когато задържали Нинджер, той се опитал да протестира, по после си признал. Градската съдебна власт била толкова наплашена, че отказала да го пусне дори срещу голяма парична гаранция. Това не е чудно, защото както казал по-късно съдията Кокс, „този човек е най-опасният фалшификатор, който някога е падал в ръцете на американското правосъдие. От другите престъпници от този род е достатъчно да се вземат клишетата, пресата и другите инструменти и те престават да бъдат опасни за обществото. А в този случай обвиняемият има винаги тези инструменти — това са главата и ръцете му…“

Процесът „Нинджер“ предизвикал огромен отзвук в американското общество. В редакциите на вестниците пристигали писма с молба Нинджер да бъде освободен, за да може талантът му да бъде използуван за благото на страната. Видният обществен деец С Пакард се обърнал към редакцията на вестник „Сън“ с молба да се вземат мерки за освобождаването на Нинджер.

Но процесът се състоял и фалшификаторът бил осъден на 6 години затвор и… глоба от един долар. Нинджер стоял в затвора 4 години и два месеца н за доброто си поведение бил пуснат на свобода. Той продал фермата си за голяма сума и заминал неизвестно къде. Нинджер изчезнал и никой повече не го видял. Но споменът за него не давал покой на бившите му съседи и особено на човека, който купил фермата му. Кой знае защо той решил, че Нинджер трябва да е заровил някъде съкровище. След като преровил цялата ферма и не намерил нищо, той полудял. Последните си дни прекарал в психиатрична болница. Това не била нито първата, нито последната жертва на „златния телец“.

На края ще споменем, че растящото увлечение да се колекционират старинни предмети, включително и монети, родило нова армия от престъпници-фалшификатори. Те подправяли монети, които не се намирали в обръщение, а имали само нумизматична стойност. От тях в миналото особено преуспял немецът Карл Бекер, който дълго време водел за носа не само колекционерите-любители, а и експертите в музеите. Продукцията му — обикновено златни антични монети, се разграбвала и не предизвиквала съмнения дори сред специалистите. Бекер забогатял и все по-рядко пускал на пазара „уникални монети“. Той направил всичко 622 монети. Неговите „златни древноримски“ монети били от особена сплав, която много приличала на злато.