Клайв Къслър
Тихоокеански водовъртеж (7)

5.

Пит стоеше под душа и чувстваше как горещата вода отваря порите му. Накрая се обля с обилна струя студена вода, спря крана, подсуши се с кърпа и започна бавно и спокойно да бръсне наболата си от предишната вечер брада. Нямаше никакво намерение да се яви навреме в щабквартирата на Хънтър. Не бива да разглезвам стария негодник още от първия си работен ден, помисли си той и се захили в огледалото.

Реши да си сложи бял костюм с розова риза. Докато правеше сложен възел на вратовръзката си, му мина през ума, че няма да е лошо да вземе със себе си и някакво средство за самозащита. Самър се беше провалила, но въпреки това Пит започна да съзнава, че шансовете му да достигне преклонна възраст намаляват с всеки изминал час. Не му се искаше да влиза в ръкопашен бой с високообучен професионален разузнавач.

Маузерът, модел 712, без колебание можеше да бъде описан като кръвожадно огнестрелно оръжие. Считаше се за уникално лично стрелково оръжие, тъй като беше пригоден да стреля както патрон по патрон, така и на автоматичен режим — като картечница. Беше съвършено оръжие за всяване на ужас във всеки нещастник, който се озовеше безпомощен пред цевта му.

Пит нехайно хвърли пистолета върху леглото и отново отвори куфара, откъдето извади презраменен кобур. Тесният край имаше метална релса, която се плъзгаше върху жлеб в дълга като дръжка на метла ръкохватка, и превръщаше пистолета в карабина за цели на далечно разстояние; освен това тя служеше и за ръкохватка, когато се стреляше на пълен автоматичен режим. След като пъхна пистолета в кобура заедно с петдесетзарядния пълнител, Пит уви грозната смъртоносна машина в плажна кърпа.

По пътя към фоайето асансьорът послушно спираше на всеки етаж, за да вземе пътници, докато накрая се препълни. Пит се запита какви ли мисли щяха да им минат през ума на спътниците му, ако заподозряха какво е увил с хавлиената кърпа. След като кабината се изпразни на етажа на фоайето, Пит натисна бутона за сутерена и слезе в подземния паркинг. Отключи колата си форд „Кобра АС“, пъхна маузера в тясното пространство зад шофьорската седалка и седна зад волана.

Подкара по рампата навън и се вля в потока от автомобили, движещ се на север по Калакауа авеню. Палмовите дървета от двете страни на булеварда надвесваха корони над дългите редици от магазини и офиси със съвременна архитектура, а тротоарите бяха изпълнени с гъсти колони от туристи, облечени в ярки облекла. Слънцето печеше силно и отражението му в асфалтовата настилка принуди Пит да примижи, докато тършуваше в тясната жабка на колата, за да намери слънчевите си очила.

Вече беше закъснял повече от час за срещата си с Хънтър, но въпреки това реши първо да свърши една работа — някакво слабо предчувствие в най-задната част на съзнанието му не му даваше мира. Той не знаеше какво очаква да открие, когато гумите захрущяха по червеникави вулканични камъчета на алеята за коли, но беше се отклонил три и половина километра от пътя си и нямаше причина да се отказва в последния момент. Паркира колата, слезе и мина покрай прилежно изписана табелка с надпис:

МУЗЕЙ НА ПОЛИНЕЗИЙСКАТА ЕТНОЛОГИЯ И ЕСТЕСТВЕНА ИСТОРИЯ

Главното преддверие, с обточващите го на по-горните нива балкони, беше препълнено с грижливо подредени експонати на канута, препарирани риби и птици, модели на примитивни сламени колиби и странни грозни дърворезби на древни хавайски богове. Пит мерна висок, белокос, гордо изправен мъж, който подреждаше колекция от раковини в стъклена витрина. Външният вид на Джордж Папаалоа подсказваше, че той е истински хаваец — широко кафеникаво лице, издадена напред брадичка, дебели устни, замъглени кафяви очи и грациозна лека походка. Той извърна глава и като позна Пит, вдигна ръка за поздрав.

— О, Дърк! Посещението ти внася радост в деня ми. Ела да идем да седнем в канцеларията ми.

Пит го последва в чиста и спартански подредена стая. Мебелите бяха старинни, но лъснати до блясък; по книгите, подредени край стените, нямаше и следа от прах. Папаалоа седна зад писалището и посочи на Пит едно викторианско канапе.

— Кажи ми, приятелю, откри ли гроба на крал Камехамеха?

Пит се облегна назад.

— Почти цялата последна седмица се гмурках под водите край брега на Кона, но не открих нищо, което да прилича на гробна пещера.

— Според нашите легенди той е бил положен в кухина под водата. Може да става дума за някоя от реките.

— Знаеш много добре, Джордж, че през сухия сезон вашите реки се превръщат в тесни дерета.

Папаалоа сви рамене.

— Може би пък е по-добре вечното му жилище никога да не бъде намерено, за да могат тленните му останки да почиват в мир.

— Никой няма намерение да нарушава мира на вашия крал. С него не е погребано съкровище. Камехамеха Велики просто ще представлява значима археологическа находка — нищо повече. И вместо в стара влажна кухина, костите му могат да почиват в някоя нова гробница в Хонолулу, където всички да се прекланят пред тях.

Очите на Папаалоа добиха тъжен израз.

— Питам се дали нашият велик крал ще бъде доволен да го зяпат разни хаолеи^[1] като теб и твоя народ.

— Мисля, че той би толерирал нас, хаолеите, ако знаеше, че осемдесет процента от кралството му сега е населено с ориенталци.

— Тъжно, но вярно. Онова, което японците не можаха да вземат чрез бомби през четирийсетте години, взеха го с пари в брой през седемдесетте и осемдесетте. Няма да се изненадам, ако някой ден се събудя и видя как изгряващото слънце помахва сред пасата над двореца Йолани. — Хаваецът погледна Пит с безизразно лице. — Не остана много за моя народ. След още две, най-много три поколения ние ще бъдем напълно асимилирани от другите раси. Моето наследство ще умре заедно с мен. Аз съм последният от моя род с чиста хавайска кръв. — Той обхвана с ръка стаята. — Затова превърнах това място в работата на живота ми. За да съхраня културата на една загиваща раса, моята раса.

Папаалоа замълча и се загледа разсеяно през малкия прозорец към планините Коолау.

— Колкото повече остарявам, толкова повече умът ми блуждае. Но както и да е, ти не си дошъл тук да слушаш бръщолевенията на един старец. Е, какъв е поводът?

— Искам да науча нещо за един район в морето, наречен Тихоокеански водовъртеж.

Папаалоа присви очи.

— Тихоокеански водо… а, да, разбрах кой район имаш предвид. — Той се замисли за миг, после зарецитира бавно и почти шепнешком:

А ка макани хема па

ка мауна о Каноли Икеа

а канака ке кауахиви хоопии.

— Хавайският е много музикален език — отбеляза Пит.

Папаалоа кимна.

— Да, защото има само седем съгласни: в, к, л, м, н, п и х. Няма повече от една съгласна в сричка. Преведен на английски, този стих означава:

Когато задуха северният вятър,

планината на Каноли се разкрива

и върхът й изглежда населен.

— Каноли ли? — почуди се Пит.

— Това е митически остров на север. Според легендата преди много векове едно родово племе напуснало островите и тръгнало с голямо кану далече на юг, вероятно към Таити, прекосило огромния океан и се присъединило към друго племе, което било емигрирало на Хаваи преди десетилетия. Боговете обаче се разсърдили, задето хората избягали от родината си, затова променили разположението на звездите, за да може лодководачът да изгуби пътя. Така племето пропуснало Хаваи и продължило няколко морски мили на север, където видели Каноли и слезли на острова. Боговете наистина наказали племето, защото Каноли бил гол остров — само с няколко кокосови и плодови дървета, тропически растения, без нито един хладен и бистър поток. Хората извършили жертвоприношения и отправили молби към боговете за прошка. Молбите им обаче били пренебрегнати и тогава хората се отрекли от жестоките си богове и започнали да работят усилено, преодолявайки възможно най-безмилостни препятствия, за да превърнат Каноли в градина. Мнозина загинали през това време, но след няколко поколения хората на Каноли създали велика цивилизация от вулканичните скали на острова и доволни от плодовете на труда си, провъзгласили себе си за богове.

Пит вметна:

— Звучи ми като изпитанията на нашите пилигрими, квакери и мормони.

Папаалоа изпусна дълга въздишка на несъгласие.

— Не е същото. Вашите хора са запазили религията си като опора, на която са се облягали, докато туземците на Каноли виждали себе си като по-добри от боговете, пред които някога се прекланяли. Та нали в крайна сметка са си построили земен рай без тяхната помощ! Те прекрачили границите на смъртността. Започнали да нападат Кауаи, Оаху, Хаваи и другите острови, като убивали и плячкосвали, отвличали най-красивите жени и ги превръщали в робини. Примитивните хавайци били безпомощни. Как да се борят срещу хора, които действали и се биели като богове? Единствената им надежда била вярата в собствените им божества. Те се молели за избавление и били чути. Боговете на хавайците направили така, че морето да се надигне и да погребе завинаги злите канолианци.

— И моят народ има подобна легенда за земя, погълната от морето. Тя се нарича Атлантида.

— Четох за това. В „Тимей и критяните“ Платон я описва като много романтична.

— Изглежда, че си специалист и по други митове освен хавайските.

Папаалоа се усмихна.

— Легендите са като възли на връв — едната води към другата. Мога да ти разкажа безброй приказки, предавани през вековете в много далечни страни, които са сходни, но предхождат онези в християнската Библия.

— Ясновидци предсказват, че Атлантида ще възкръсне отново.

— Същото се говори и за Каноли.

— Питам се — смънка Пит, — колко ли истина има в легендите?

Папаалоа се облакъти върху писалището и загледа Пит над събраните си ръце.

— Странно — рече той бавно, — много странно. И той използва същите думи.

Пит го изгледа почуден.

— Той?

— Да. Беше отдавна, веднага след Втората световна война. В продължение на една седмица един мъж идваше в музея всеки ден и изучаваше всяка книга и ръкопис в библиотеката ни. Проучваше също и легендата за Каноли.

— В течение на годините сигурно и други са намирали историята за интересна.

— Не, ти си единственият след онзи мъж.

— Трябва да имаш памет като слон, приятелю, щом помниш някого от толкова отдавна.

Папаалоа спусна ръцете си и погледна колебливо Пит.

— Запомних случката, защото запомних много добре и мъжа. Нали разбираш, той беше великан със златисти очи.

 

 

Отвъд недоумението лежи чувството за безсилие, неутрализиращият облак, който скрива следващата стъпка. Когато един човек влезе в този облак, той става човек извън себе си, човек, който се движи и действа инстинктивно. В такова състояние изпадна Пит половин час преди обяд, минути след като остави Джордж Папаалоа в музея.

Съзнанието му беше объркано, превключваше на скорост напред-назад и отчаяно се опитваше да постави първите две парченца от мозайката едно до друго така, че да си паснат. Стар сив товарен автомобил „Додж“ потегли от паркинга на музея и тръгна след него. Пит беше готов да отдаде следващия го по петите камион като плод на фантазията си — подсъзнанието му започваше да вижда вражески агенти, облечени с тренчкоти и малки очички, които се спотайват зад всяка група филодендрони. Но когато отби към Пърл Харбър, видя, че камионът продължава да изниква след всеки завой, сякаш беше вързан за него.

Пит направи още един завой, увеличи леко скоростта и погледна в огледалото за обратно виждане. Камионът също зави, изоставайки малко, после и той увеличи скоростта и възстанови предишното разстояние между двете превозни средства. Пит закриволичи между автомобилите в продължение на три и половина километра, после отби по Маунт Танталъс Драйв. Караше равномерно по тесните, оградени от папрати завои на планинските склонове на планината Коолау, като подаваше все повече газ след всеки завой. Поглеждайки често в огледалото, той изучи лицето на преследващия го шофьор, който се преборваше с волана във фанатичен опит да не изостава от изплъзващата му се червена кола.

После се случи неочакваното. Без никакъв предупредителен изстрел един куршум се заби в страничното огледало на Пит, пръсна го на парченца и излетя от другата страна. Играта загрубяваше. Пит натисна педала за газта докрай и успя да увеличи разстоянието между двете коли.

Кучият му син използва заглушител, изруга наум Пит. Беше глупаво, че излезе от града. Щеше да е в относителна безопасност сред градското движение. Сега единствената му надежда беше да се върне обратно в Хонолулу, преди следващият изстрел да отнесе темето му. С малко късмет можеше да се натъкне на патрулираща полицейска кола. Но когато отново погледна в огледалото за обратно виждане, онемя — товарният автомобил се намираше на десетина метра от задната броня на колата му.

Пътят стигна до върха на високия шестстотин метра хребет и започна да се спуска стръмно в поредица от криволичещи завои към града в подножието му. Пит натисна докрай педала за газта по една права отсечка и видя, че камионът направи усилия да го настигне. После, приведен възможно най-ниско над волана, той запази високата скорост, приготвяйки се да вземе следващия завой. Стрелката на скоростомера вече докосваше обозначението 120, когато шофьорът зад него пресече осовата линия на пътя и се изравни с него. Пит му хвърли поглед през страничния си прозорец — никога нямаше да забрави лика на чернокожия дългокос мъж, който му се хилеше, разкривайки неравни, пожълтели от никотин зъби. Зърна го само за миг, но успя да види всяка подробност на сипаничавото лице с цвят на тъмен орех, святкащите черни очи, огромния извит нос.

Единственото чувство, което владееше Пит, беше чувството на безсилие, безсилие от това, че не може да отговори на стрелбата и да пръсне лицето на негодника. Разполагаше със съвършена картечница, която лежеше на по-малко от двайсет и пет сантиметра зад седалката му, а той не можеше да я стигне! Проблемът беше във времето. Старият камион беше прекалено близо. Шофьорът с гърбав нос можеше да спре возилото си и да изстреля пет куршума в корема му, преди Пит да успее дори да се пресегне назад.

Пътят напред завиваше под остър ъгъл наляво, за което жълта табела с черни букви предупреждаваше: „НАМАЛЕТЕ ДО 30 КМ/ЧАС“. Пит взе завоя със скорост 88 км/час. Камионът не можа да се справи с центробежната сила и загуби позиция, като изостана за миг, преди шофьорът да се обърне за помощ към предостатъчния си запас от конски сили.

План след план се изнизваха в ума на Пит, като всеки нов биваше отхвърлян заедно с предишния. Тъкмо излезе от поредния завой и отмести крак от спирачния педал, за да започне да увеличава газта, без да изпуска от поглед в огледалото всяко движение на шофьора зад гърба си, го видя как отново се изравнява със спортната кола.

Слабо го утеши фактът, че мъжът не бе насочил оръжие към черепа на Пит. Той явно целеше да го изхвърли от пътя и да го запрати в дълбоката неколкостотин метра долина.

След още двеста метра щяха да стигнат следващия завой, но Пит не намали скоростта. Сивият додж се доближи с няколко сантиметра до предния калник на форда. Сбуташе ли го, Пит щеше да се отдели от земята. Тогава, на стотина метра преди завоя, Пит натисна педала за газта до пода, задържа го така секунди, след което рязко го пусна и удари спирачка. Внезапната маневра завари хилещия се преследвач неподготвен. Той също беше увеличил скоростта, стараейки се да се задържи редом до плячката си и в готовност да избута Пит към ръба на скалата. Твърде късно! Те се намираха пред завоя.

Както беше натиснал спирачния педал, Пит го пусна, превключи на скорост и взе завоя със свирещи гуми. Задницата на спортната кола започна да поднася. Той бързо изви волана надясно и компенсира занасянето, после отново увеличи скоростта и излезе на следващата права отсечка. Един бърз поглед в огледалото му показа, че пътят зад него е празен. Сивият товарен автомобил беше изчезнал.

Той намали, оставяйки гравитацията и инерцията да придвижат колата още осемстотин метра напред. Все още нямаше и следа от камиона. Пит предпазливо обърна колата и потегли обратно по пътя, готов да обърне отново на сто и осемдесет градуса, ако доджът изведнъж се появеше. Стигна до завоя, спря колата, слезе и отиде до ръба на пътя.

Долу прахът се слягаше бавно над тропическите храсталаци. На дъното на долината, досами подножието на стръмния склон, лежаха останките от сивия камион, а на известно разстояние — откъсналия се от него мотор. Шофьорът не се виждаше никъде. Пит тъкмо се отказа да го търси с поглед, когато мерна неподвижна форма върху един телефонен стълб на стотина метра от разбития товарен автомобил.

Гледката беше противна. Изглежда, че шофьорът се е опитал да скочи, преди доджът му да предприеме полета си над пропастта. Но е закъснял и се е премятал във въздуха близо шейсет метра, преди да се стовари върху телефонен стълб, стърчащ от бетонна основа. Тялото беше пронизано от шипа на металните „котки“, използвани от телефонните техници за поддръжка на кабелите. Докато Пит наблюдаваше като в транс, долната част на стълба бавно промени цвета си от кафяв на червен, сякаш невидима ръка я боядиса. Тялото висеше като говежди бут на месарска кука.

Пит продължи по пътя си, докато не зърна първата къща. Слезе от колата и тръгна към възрастната японка, която седеше на покритата с виещо се растение веранда. Попита я дали може да използва телефона, за да съобщи за нещастен случай. Жената започна да се кланя безкрай и накрая му посочи да влезе в кухнята. Той набра първо телефона на адмирал Хънтър и набързо му разказа какво се е случило и къде се намира.

Гласът на адмирала звучеше в слушалката като през подсилен рог. Пит се принуди да отдалечи слушалката от ухото си.

— Изчакайте десет минути и тогава се обадете на полицията в Хонолулу — викаше силно Хънтър. — Дотогава ще съм изпратил нашите охранители на мястото, преди пътната полиция да е отцепила района. Разбрахте ли?

— Мисля, че да.

— Добре! — Хънтър продължи, без да обръща внимание на саркастичния тон на Пит. — Десет минути — не повече, след това веднага поемайте за Пърл Харбър. Чака ни работа.

Пит потвърди и затвори телефона.

Пит използва времето, за да отговаря на безбройните въпроси на дребната японка. После вдигна слушалката отново и поиска да го свържат с полицията. След като обясни къде е станала злополуката, стържещият глас помоли да си каже името, но той просто постави слушалката обратно на мястото й.

Благодари на домакинята и се качи в колата си. Поседя пет минути зад волана, плувнал в пот от тропическата жега и влага.

Нещо му убягваше; нещо, което бе пропуснал, човъркаше съзнанието му, някаква поредица от мисли, която не можеше да бъде изтълкувана.

После изведнъж му просветна. Бързо запали мотора и, оставяйки две следи от гуми „Гудиър“ върху стария асфалт, потегли обратно към мястото на произшествието. Пет минути до телефона, двайсет минути вглъбение в мисли, сякаш времето беше без значение, три минути обратен път — напразно изгубени общо двайсет и осем минути.

Трябваше да предположи, че е имало повече от един по петите му. Спря рязко колата и отново изтича до ръба на пропастта.

Останките от камиона бяха там, където ги беше видял — усукани и разкъсани като счупена детска играчка. Телефонният стълб също беше на мястото си и се издигаше самотен от средата на бетонната площадка, заедно с опънатите от напречните му греди кабели, които се изгубваха в безкрайността. И „котките“ бяха там. Липсваше само тялото на шофьора. От него беше останала единствено червената диря, която се съсирваше и кристализираше под яростната атака на сутрешното слънце.