Клайв Къслър
Тихоокеански водовъртеж (13)

11.

Мъглата се стелеше над морската повърхност като дебела бяла покривка, която лекият бриз въртеше във вид на кълба, матови и тежки от лепкавата й влажност. Мъжете на мостика напрягаха напразно взор в издигащото се на талази було, опасявайки се, че има нещо отвъд нея, което не можеше да бъде видяно, пипнато или обяснено. Покривало от влага вече забулваше кораба и пречупването на лъчите на залязващото слънце превръщаше видимата светлина в неземна смесица от оранжево и сиво.

Боланд избърса капчиците пот от челото си, хвърли още един поглед през прозореца на кормилната рубка и каза:

— Всичко изглежда съвсем обичайно, просто малко по-гъста мъгла.

— Няма нищо обичайно в тази мъгла освен цвета й — възрази Пит. Видимостта беше толкова слаба, че носовата част на „Марта Ан“ едва се виждаше. — Високата температура, часът на деня и бризът със скорост три възела не създават условия за естествено образуване на мъгла. — Той се наведе до Боланд и изучи радиолокатора в продължение на близо минута, като час по час поглеждаше и ръчния си часовник, докато правеше изчисления наум. — Тя не дава признаци за движение или разсейване; вятърът не издухва масата й. Съмнявам се, че старата майка природа ще ни поднесе такава фалшификация.

Те излязоха на лявото крило на мостика. Корабът се накланяше с един-два градуса от леките тихоокеански вълни. Времето сякаш беше спряло. Пит си пое дълбоко въздух. Отначало не можа да го определи, но след малко разбра каква връзка се опитва да направи, връзка с един далечен спомен.

— Евкалипт!

— Какво? — попита Боланд.

— Миризма на евкалипт. Не я ли усещаш?

Боланд присви очи.

— Усещам някакъв мирис, но не ми е познат.

— Ти откъде си и къде си израснал? — попита го Пит.

Боланд го погледна с недоумение.

— От Минесота съм. Защо?

— Божичко, не съм усещал тази миризма от години. Евкалиптите са много разпространени в южна Калифорния. Те издават особена миризма и маслото им се използва за лекарства за инхалиране.

Боланд нервно заогъва пръсти и попита, без да поглежда Пит:

— Как да разбирам това?

— Казано на прост английски, трябва час по-скоро да се махаме оттук.

— Същото мисля и аз. — Той влезе отново в кормилната рубка и включи интеркома.

— Машинно отделение? Кога най-скоро можем да потеглим?

— Когато кажете, командире — отекна механичният глас от вътрешността на кораба.

— Веднага! — после Боланд се обърна към младия дежурен офицер. — Вдигнете котва веднага, лейтенант.

— Вдигаме котва — потвърди офицерът.

— Детекторен пункт? Тук командир Боланд. Някакви показания?

— Тук Стенли, сър. Всичко е спокойно. Не отчитам нищо освен стадо риби на около стотина метра от десния бимс.

— Попитай го колко са и колко са големи — каза Пит с напрегнато лице.

Боланд кимна безмълвно и предаде въпроса му.

— Грубо изчислено, над двеста риби плуват на дълбочина три фатома.

— Големината им, човече! Каква е големината им! — подсети го с рязък тон Боланд.

— От метър и петдесет до към два метра дължина.

Пит погледна Боланд в очите.

— Това не са риби, това са хора.

На Боланд му бяха нужни няколко секунди, за да осмисли думите на Пит.

— Хора ли? Но как могат да нападнат от повърхността? „Марта Ан“ има запазена височина от шест метра.

— Ще го направят, бъди сигурен.

— Може и да си прав! — отвърна Боланд с дрезгав глас.

Той удари юмрук в компасната кутия, после грабна микрофона и гласът му проехтя из целия кораб.

— Лейтенант Райли, издайте заповед всеки от екипажа да се въоръжи. Може да ни навестят неканени гости.

— Ще им трябва доста солидно въоръжение, за да отблъснат орда като тази — отбеляза Пит. — Ако ония се прехвърлят през леерното ограждане, трудно ще бъде на петнайсетина души да се опълчат срещу двеста.

— Ще ги отблъснем — отвърна решително Боланд.

— Не е лошо да се приготвите да напуснете кораба, ако се случи най-лошото.

— Никога! — заяви спокойно Боланд. — Това грохнало на вид корито може и да не вдъхва доверие, но то все още принадлежи на Военноморските сили на Съединените щати и нямам никакво намерение да го напускам, преди да накарам някого да си плати за всичко. Съобщи на адмирал Хънтър какво се случи тук. Кажи му…

— Ти му кажи. Аз няма да вдигна във въздуха този хеликоптер, без да съм качил на борда теб и екипажа ти.

Устните на Боланд се извиха в мрачна усмивка.

— Късмет!

— Ще се видим на площадката за излитане — каза Пит, след което се обърна и излезе.

 

 

Пилотската седалка беше влажна и лепкава, когато Пит седна на нея и се залови да проверява контролно-измервателните уреди. Мъглата около кораба се сгъстяваше, въздухът беше тежък, светлините едва мъждукаха. Нищо не можеше да се види извън кораба; морето го нямаше, небето го нямаше, от прозорците на пилотската кабина се виждаше на разстояние не повече от двайсетина квадратни метра.

Той включи двигателите и огромните лопати започнаха да се въртят в мъгливия въздух, издавайки специфичния си свистящ шум.

Когато стрелките на измервателните уреди се установиха на нормалните си работни положения, Пит се пресегна и взе увития в хавлиена кърпа маузер, който лежеше на седалката на втория пилот. Той постави оръжието в скута си и бързо го отви, после пъхна петдесетзарядния пълнител, скочи от кабината и се вгледа в призрачната светлина. Нищо не се виждаше. Шейната за кацане му предоставяше известно прикритие, когато клекна и се прицели в сумрака.

Минаха деветдесет секунди, преди Пит да види как две призрачни фигури се прехвърлиха над леерното ограждане и се понесоха заплашително към вибриращия хеликоптер. Пит изчака, докато се увери, че те не са от екипажа на „Марта Ан“. После маузерът гръмна.

Двете полуголи фигури паднаха безшумно, а вече познатите им оръжия се изхлузиха от ръцете им и се плъзнаха по стоманената палуба. Погледът на Пит пробяга в пълен кръг наоколо, преди да огледа набързо мъжете. Те лежаха в изкривени пози един до друг, животът им се изцеждаше от разкъсаните им гърди. Оскъдното им зелено облекло, покриващо ханшовете им, и оръжията, които бяха държали в ръцете си, бяха същите като на мъжете, които бе застрелял в „Старбък“. Единствената разлика, която преди бе пропуснал да забележи, а сега я видя ясно, беше малката пластмасова кутийка, прилепнала под мишниците на всекиго от тях.

Преди да огледа телата за повече подробности, погледът му бе привлечен от друга фигура, която бавно са надигна над леера. Пит вдигна оръжието си и леко натисна спусъка. Късият изстрел заглуши за втори път звука от въртящите се лопати на хеликоптера и неясната форма мигом изчезна обратно в мъглата. Пит предпазливо се прехвърли над леерното ограждане. Той се намираше точно над онова, което търсеше да открие, когато ръката му напипа нещо. Беше опорна кука, чиито шест извити зъбци бяха покрити с дебела обшивка от порест каучук, а дължината й се изгубваше надолу във водата. Сега му стана ясно как тези странни мъже, излезли от морето, използвайки прикритието на мъглата, бяха изпращали на дъното на тази затънтена част от Тихи океан стотици кораби и екипажите им.

Мислите на Пит бяха прекъснати от силен гръм от 45-калиброви автомати, подсилен с по-острия пукот на 30-калиброви карабини. Викове на ранени мъже прорязаха мъглата. Пит се почувства по странен начин някак далече от схватката, която ставаше все по-ожесточена.

Заблуден куршум изсвистя покрай хеликоптера и падна далече от него във водата.

— Да ви вземат дяволите! — изруга на висок глас Пит. Един куршум във важна част щеше да повреди сериозно летателния апарат.

Три сенки, които скоро се материализираха в мъже, изникнаха на площадката за излитане и кацане; очите им блестяха, по лицата им се стичаха струйки пот.

— Хайде, не се мотайте — изкрещя Пит. — Размърдайте се! — Без да се обръща, докато ги подканяше, Пит продължи да се взира в мрака. Близо минута измина, преди още една фигура да стъпи на площадката. Мъжът се бе втурнал толкова стремително, че се подхлъзна на мократа палуба и щеше да се преметне през леерното ограждане, ако Пит не го бе хванал здраво над лакътя.

— По-спокойно! — смъмри го Пит. — Чака ни дълъг път до дома.

— Извинете, сър — избъбри матросът. — Човек не може да види мръсниците. Те се нахвърлят върху теб, преди да си ги зърнал.

Пит избута младия матрос под фюзелажа на хеликоптера. В този момент още четирима мъже се появиха от сивата мъгла. Единият беше кърмчията, зад когото вървеше Фарис. Единственият оцелял от „Старбък“ беше мислено откъснат от водещата се около него битка. Той гледаше право през Пит с широко отворени и безизразни очи.

— Настани го на седалката на втория пилот и му закопчай стегнато колана — нареди Пит на кърмчията, после върна вниманието си към предната част на кораба. Сложи ръка зад лявото си ухо и се ослуша. Чу тежки стъпки на няколко метра отвъд непрогледната мъгла.

— Пит, там ли си? — извика глас.

— Идвай насам — извика в отговор Пит. — И без резки движения!

— Няма страшно. И без това мъкна ранен.

От мъглата излезе лейтенант Харпър, който тежеше над сто килограма. Беше нарамил момче на не повече от деветнайсет години, чието лице имаше пепеляв цвят, а от десния му крак течеше гъста струя кръв, която оставяше тъмночервени капки по палубата. Пит му помогна да издърпа момчето на летателната площадка.

— Колко още има след вас?

— Ние сме последните.

— А командир Боланд?

— Цяла банда от тия голи копелета се нахвърлиха върху него и лейтенант Стенли на мостика. — В гласа на Харпър се долови извинителен тон. — Опасявам се, че са ги пречукали.

— Качи момчето в хеликоптера и се погрижи да спреш кървенето му — нареди Пит. — И кажи на мъжете да направят огнева линия с колкото оръжия са останали. Аз отивам да извърша последна проверка на ранените.

— Бъдете внимателен, сър. Вие сте единственият ни пилот.

Пит не отговори нищо. Той скочи от площадката и се втурна слепешката по палубата, подхлъзвайки се на мократа стоманена настилка. Фигури изплуваха от мъглата и Пит откри огън с маузера си. Трима мъже, дошли от морето, паднаха като покосени от коса житни класове. Пит не пускаше пръста от спусъка и разчистваше пътя пред себе си. Препъна се в едно въже и се просна по корем на палубата, ожулвайки гърдите си от издадените нитове. Остана легнал за миг и чувстваше как болката в ранения му крак тупка като чук в плътта му. Наоколо беше тихо, прекалено тихо; не се чуваха викове или изстрели от мъглата.

Той запълзя по палубата, придържайки се плътно до планшира, като използваше спасителните лодки за прикритие. Беше сигурен, че в маузера му са останали само няколко патрона. Удари ръката си в нещо слизесто. Без да го поглежда, разбра какво е. То се загубваше в мрачното пространство и той го последва. На места влажната следа беше като тънка струйка, на други се разширяваше във вид на локви. Тя свършваше в неподвижното мъртво тяло на лейтенант Стенли.

Пит не изпита нищо друго, освен дълбок гняв, но умът му остана бистър и решителен. Лицето му се опъна като маска на безсилие от мисълта, че не може да направи нищо за лейтенанта. Продължи напред, подтикван от несъзнателен порив, който му подсказваше, че Боланд е все още жив. В един момент се спря и ослуша. Приглушен стон долетя отнякъде право пред него.

Почти се сблъска с Боланд, преди да го различи. Командирът пълзеше по корем, от рамото му стърчеше част от харпун. Главата му беше наведена, ръцете му — свити в юмруци; памучната му фланелка беше просмукана от кръв. Той погледна Пит със замаян поглед и с изкривено от болка лице.

— Ти се върна?

— Загубих ума си — усмихна се мрачно Пит. — Дръж се, трябва да извадя това копие. — Той пъхна маузера в колана си, внимателно издърпа Боланд и го настани в по-удобно положение до напречната преграда, като не преставаше да се оглежда наоколо за още убийци. Хвана копието с две ръце и рече: — Броя до три и дърпам.

— Давай по-бързо, садист такъв — подкани го Боланд с очи, изпълнени с болка.

Пит сграбчи по-здраво копието.

— Едно… — той постави крак за опора върху гърдите на Боланд, — две… — и издърпа с всичка сила окървавеното копие от рамото на Боланд.

Боланд изохка, после се отпусна назад до напречната преграда и загледа Пит с премрежен поглед.

— Ах, ти кучи син! Не брои до три! — промълви той, извъртя очи нагоре и припадна.

Пит хвърли копието зад борда, вдигна отпуснатото тяло на Боланд и го нарами. Приведе се и се затича доколкото му позволяваше тежестта и скованият му крак, като се прикриваше зад капаците на люковете и дерикрановете. На два пъти се заковава на място, като чу неразличими звуци, идващи от мъглата. Макар и със замъглено съзнание и капнал от умора, той продължи напред, знаейки, че единайсет мъже щяха да загинат, ако той час по-скоро не вдигнеше хеликоптера във въздуха. Най-накрая, останал почти без дъх, стигна до площадката за излитане.

— Пит идва — съобщи той високо, доколкото му позволяваха изтощените дробове.

Силните ръце на лейтенант Харпър свалиха тялото на Боланд от раменете му и го качиха в хеликоптера. Пит извади маузера от колана си и насочи цевта към носовата част на кораба. Изстреля всичките останали в него куршуми и го хвърли на палубата. После се качи в кокпита, седна на пилотската седалка, уверен, че е спечелил предимство.

Не си направи труда да закопчее предпазния си колан, а побърза да подаде газ и да издигне летателния апарат. След като набра височина няколко метра в мъглата, Пит продължи напред и изостави след себе си „Марта Ан“. Когато се отдалечи от кораба, закова поглед в индикатора за въртене и завой, докато не видя малката топчица да застава в центъра на скалата. Къде е небето? — изкрещя той наум. Къде е, къде е?

И изведнъж то се появи. Тогава хеликоптерът се издигна рязко нагоре в лунната нощ. След като набра необходимата височина, тромавият летателен апарат лениво зае хоризонтално положение и започна да гони лунната си сянка в посока далечните палмови дървета на Хаваите.