Клайв Къслър
Тихоокеански водовъртеж (19)

17.

Вратата се отвори, двама мъже внесоха Джордино в стаята и го тръшнаха грубо на пода. Дъхът на Пит секна. Ал беше в жалко състояние; осакатените му крака изобщо не бяха лекувани, нямаше никакви следи от дезинфекционни средства или превръзки. Кръвта от дълбоката рана над лявото му око беше засъхнала и слепила клепачите му, оставяйки малък процеп, което придаваше на лицето му свирепо изражение на неприкрито предизвикателство.

— Е, майор Пит — заговори укорително Делфи, — няма ли да кажете нещо на приятеля си от училищните години? Не? Да не би да сте забравили как се казва? Да ви говори нещо името Албърт Джордино?

— Нима знаете името му?

— Разбира се. Изненадан ли сте?

— Не съвсем — подметна нехайно Пит. — Не се и съмнявам, че Орл Синана ви е дал пълна справка за Джордино и мен.

Огромният мъж зад бюрото не схвана думите. Когато най-накрая те проникнаха в съзнанието му, той повдигна въпросително вежди.

— Капитан Синана ли? — Гласът му не трепна, но Пит долови нотка на съмнение в него. — Май че бъркате адреса. Нямате никакви…

— Стига сте театралничили — прекъсна го остро Пит. — Синана може и да е получавал капитанското си възнаграждение от Военноморските сили на Съединените щати, но е играл за вашия отбор. Чудесен план — информатор от най-горните етажи на противника ви. Вие сте знаели какви са оперативните планове на Сто и първи аварийно-спасителен отряд още преди те да са били изложени на хартия. Как завербувахте Синана, Делфи? С пари ли? Или с изнудване? Съдейки по вашия начин на действие, бих казал, че е изнудване.

— Много сте наблюдателен.

— Не чак толкова. Следата е лесна за надушване. Добрият капитан е преживял безполезността си като агент-провокатор. Не е могъл да живее повече с ролята си на изменник. Започнал е да се пропуква, бил е на ръба на нервно-психическо разстройство. Като се добави и непозволената му малка авантюра с Ейдриън Хънтър, горкият Синана е трябвало да бъде премахнат, преди да се е раздрънкал за организацията ви. Но вие извършихте нескопосано убийството му, Делфи. Много нескопосано.

Делфи изгледа Пит с подозрение.

— Това са ваши предположения.

— Нищо подобно — възрази Пит. — Случайната ми среща с него в бара на хавайския хотел „Роял“ провали плана ви. Синана чакаше Ейдриън Хънтър, когато аз се отбих там. Той, разбира се, не е имал представа, че аз съм един от участниците в играта на Ейдриън, но не се е осмелил да поеме риска да изпадне в сконфузено положение — че има интимна среща с дъщерята на адмирала, по-млада от него с двайсет години, в тъмен ъгъл на бар. Това е могло да породи много неприятни мисли, затова той се измъкна преди появата й. После, когато Самър излезе на сцената, за да ме убие, тя ме взе за Синана. И защо не? Аз отговарям на описанието. Онази вечер нито Синана, нито аз носехме униформи и като капак на всичко ме заварва да си пия най-спокойно питието с госпожица Хънтър. През ума на Самър не е минала и сянка на съмнение. Тя се погрижи за Ейдриън, а после ме подмами да идем на плажа, където се опита да ме напомпа с отрова. Едва след като се озова в апартамента ми, й стана ясно, че е направила ужасна грешка. Първото ми подозрение дойде, когато тя се обърна към мен с „капитане“. А по-късно вие сам ми дадохте необорим аргумент, като признахте, че имате информатор. Събрах две и две и отговорът беше: Синана. Толкова е елементарно. Да, вие сте странна порода хищник, Делфи. Кой друг човек би изпратил собствената си плът и кръв посред нощ да извърши убийство? Едва ли би бил Бащата на годината. Дори наемниците ви бродят наоколо като роботи. Каква е игричката ви, Делфи? Впръсквате в сутрешната им закуска опиат, притъпяващ мозъка, или ги хипнотизирате с тези ваши фалшиви жълти очи?

По лицето на Делфи се изписа несигурност; Пит се държеше като човек, чиито нерви бяха опънати докрай.

— Отивате твърде далече. — Делфи се наклони напред и впи хипнотизиращия си поглед в очите на Пит.

Тъмнозелените очи на Пит не трепнаха и отвърнаха твърдо на погледа на Делфи.

— Не се напрягайте, Делфи. Изобщо не можете да ме стреснете. Казах ви вече, очите ви са фалшиви. Жълти контактни лещи, нищо повече. Не можете да омагьосате човек, който ви се присмива. Вие сте измамник до мозъка на костите си. Лавела и Робълман. Кого се опитвате да баламосвате? Не сте достоен дори да бършете черните им дъски. Господи, та вие не сте способен да създадете дори сносно впечатление, че сте Фредерик Моран…

Пит внезапно млъкна и се отдръпна настрани, когато Делфи, стиснал зъби от гняв, скочи иззад бюрото и замахна широко със свитата си в юмрук ръка. Ударът беше събрал всяка капка от огромната сила на гиганта, но заслепяващата мъгла на яростта попречи на юмрука му да попадне в целта. Той се препъна, загуби равновесие и докато се строполясваше на пода, Пит заби крак отстрани в кръста му и изкара силен вик на болка от гърдите му. Гигантът остана на четири крака, олюлявайки се ту на една, ту на друга страна.

Настъпи миг на мъртва тишина в цялата стая, после Делфи се хвана за ръба на масивното бюро и се изправи тромаво на крака. Дишаше тежко, на пресекулки, устните му бяха стиснати до бяла права черта.

Пит се смрази на мястото си, проклинайки се, задето бе проиграл картата си. За него, както и за всеки от присъстващите в стаята, нямаше никакво съмнение, че Делфи възнамерява да убие и него, и Ал. Делфи спусна ръка зад бюрото, отвори едно чекмедже и извади автоматично оръжие, което Пит с безпокойство разпозна — тежък тъмносин 44-калибров револвер „Колт“. Най-малко такова оръжие очакваше да притежава Делфи. Без да бърза, гигантът го отвори, провери броя на куршумите и пак го затвори. Жълтите очи още не се бяха променили — изглеждаха все тъй безизразни и студени като лед. Пит извърна глава и погледна Джордино, който срещна погледа му с крива усмивка. Двамата напрегнаха тела в очакване да дойде краят. Очите на Делфи обаче се отместиха над главите им към вратата.

— Недей, татко! — рече умолително Самър. — Не по този начин!

Тя стоеше на вратата, облечена в зелена роба, която едва покриваше половината от бедрата й. Красиво загорялата й от слънцето и гладка кожа излъчваше топлота и самоувереност. Кръвта на Пит започна да кипи във вените му. Младата жена пристъпи в стаята, хвърляйки на Делфи уверен, предизвикателен поглед.

— Ти не се бъркай — прошепна Делфи. — Това не те засяга.

— Не можеш просто да ги застреляш тук — настоя на своето Самър. — Просто не можеш! — Големите й сиви очи изведнъж загледаха кротко и умолително. — Не и между тези стени!

— Кръвта им лесно ще бъде измита.

— Не бива, татко. Вярно, трябваше да ги убиеш, за да запазиш нашето убежище. Но това трябваше да стане навън, в морето. Не бива да внасяш смърт в дома ни.

Делфи се поколеба, после бавно свали оръжието си.

— Права си, дъще — усмихна се той. — Смърт от куршум е прекалено бърза, прекалено милостива и прекалено нечиста. Ще ги пуснем да се издигнат сами на повърхността. Ще им дадем възможност да оцелеят.

— Нулева възможност — изропта Пит. — До най-близката суша има стотици мили. Човекоядците само чакат да си похапнат човешка плът. Какво великодушие от ваша страна!

— Хайде стига с този противен разговор. — Лицето на гиганта изразяваше злоба. — Аз все още държа да чуя как дойдохте тук, само че си спестете остроумията, защото нямам излишно време.

Пит нехайно погледна часовника си.

— Имате трийсет и една минути, ако трябва да съм точен.

— Трийсет и една минути ли?

— Да, още толкова остава, преди вашата светая светих да хлътне в дъното.

— Пак започвате с вашите шегички, нали, приятелю? — Той отиде до портала, вгледа се в змиорката, после рязко се обърна. — Колко още хора има в самолета ви?

Пит му отговори с въпрос:

— Какво стана с Лавела, Робълман и Моран?

— Докога ще продължавате да си играете с мен?

— Говоря съвсем сериозно. Отговорете ми на няколко въпроса и аз ще ви кажа всичко, което искате да знаете. Давам ви думата си.

Делфи се загледа в оръжието си, после го остави върху бюрото.

— Ще ви повярвам. Първо, майоре, истинското ми име е Моран.

— Фредерик Моран би трябвало да кара осемдесетте си години, ако е жив!

— Аз съм негов син — рече бавно Делфи. — Бях младеж, когато той се зае заедно с доктор Лавела и доктор Робълман да открие потъналия остров Каноли. Видите ли, баща ми беше пацифист. След като Втората световна война свърши в ада на атомната бомба, той знаеше, че ще е въпрос само на време, преди човечеството да се самоунищожи в ядрена касапница. Веднъж той каза, че когато страните се въоръжават за война, оръжията остават неизползвани. Започна да проучва райони, които да са опазени от радиация и накрая стигна до заключението, че една база под водата може да представлява идеалното убежище. Когато преди много векове остров Каноли потънал в морето, това станало внезапно, без вулканична активност или голям катаклизъм. Това сочело, че церемониалните пещери и тунели, описани в легендите, може би са се запазили непокътнати. Лавела и Робълман симпатизираха на баща ми, затова се присъединиха към него в търсенето на потъналия остров. След около три месеца проучване на морското дъно те го откриха и веднага започнаха да съставят планове за обезводняване на проходите. Отне им близо година, преди да започнат да изграждат жилищни помещения в подводния хълм.

— Как е възможно да са работили толкова дълго време в тайна? — попита Пит. — Корабите се вписват в протоколите като изчезнали само шест месеца след като са напуснали съответното пристанище.

— Запазването на тайна не е представлявало голям проблем — поясни Делфи. — Корпусът на кораба е бил модифициран така, че водолазите и съоръженията да могат да влизат и излизат в морето. Няколко промени като смяна на името на носа и пребоядисване на надстройката и корабът просто става един от параходите, извършващ курсове по западните търговски морски пътища. Не опазването на тайната, а финансирането е било главният проблем.

— Останалото ми е известно — вметна Пит с известна несигурност.

Делфи отмести поглед. Самър пристъпи крачка напред. Както по нейното, така и по лицето на Делфи се изписа съмнение.

— Странно ми е как така не сте разбрали, че целият Сто и първи аварийно-спасителен отряд и цялото Министерство на военноморския флот са разкрили местонахождението ви.

— Какво ще спечелите, като лъжете? — попита Делфи.

— Трябваше да го предположите, Делфи. Нали помните, че когато си тръгвахте от апартамента ми, аз ви подметнах за Каноли? Тогава дори окото не ви мигна. Може би защото сте знаели, че ще умра и малкото ми разкритие е нямало да има последствия.

— Откъде… откъде сте…?

— От уредника на Полинезийския природонаучен музей. Той помни баща ви. Но това беше само началото. Всички останали парченца са тук, Делфи, и всички те запълват мозайката. — Пит отиде до Джордино и клекна до него, после се обърна отново към Делфи. — Вие убивате от алчност, от нищо друго. Дори сте втълпили тази хладнокръвна философия на собствената си дъщеря. Баща ви може и да е бил пацифист, но онова, което доктор Моран е започнал единствено с научна и хуманна цел, е станало, макар и непреднамерено, във вашите ръце най-изкусната измама в морската история.

— Продължавайте — подкани го Делфи с мрачно лице, — искам да чуя всичко докрай.

— Искате да го чуете, разказано от другата страна ли? — попита с неутрален тон Пит. — Искате да чуете как е записано в архивите? Много добре. Преди да продължа обаче, бих искал да настаните Джордино по-удобно, а не да лежи на пода като животно.

Делфи кимна с неохота на охранителите. Те вдигнаха Джордино под мишниците и го сложиха върху кушетката с червените възглавници. Едва когато видя, че Джордино седна по-удобно, Пит заговори отново. Следващите няколко минути нямаше да имат особено голям смисъл, освен ако той не предугадеше какъв план се крие зад странната организация на Делфи. Ако имаше шанс дори едно на сто за бягство от разрухата на предстоящата експлозия, той трябваше да изведе Джордино и Самър от тази стая. Огромният кристален портал пръв щеше да се счупи и тогава милиони литри морска вода щяха да нахлуят вътре. Оставаше му само да се моли нещо да забави експлозията. Той си пое дълбоко въздух, надявайки се въображението му да се развихри, и започна:

— „Иксплорър“, корабът на баща ви, е бил полезен до времето, когато учените са направили подводния хълм обитаем. Доктор Моран е имал нужда от пари, за да купи съоръжения, с които да продължи подводния строеж, затова е прибягнал до най-простия номер в света — ограбване на застрахователна компания, злоупотребявайки с доверието. Утехата му била, че краде в името на науката. А и защо да го е било грижа? Та нали той, Лавела и Робълман са отпаднали вече от обществото. И тъй, той поел с „Иксплорър“ за Щатите, натоварил трюмовете с разни боклуци, застраховал кораба и товара — всичко това, разбира се, под чуждо име и регистър. После върнал кораба обратно до Каноли, където отворил всички пробки, за да потопи кораба и станал жертва в кавички на Водовъртежа. После веднага си поискал застраховката.

Пит замълча за малко, после продължи.

— Планът работел толкова гладко, че вие, Делфи, не сте могъл да устоите на мисълта да започнете широкообхватен бизнес веднага щом учените се споминали и вече не са могли да се противопоставят. Само че този път вие сте усъвършенствали операцията. Използвали сте кораби, които не са ви принадлежали. В този метод е имало повече незаконни печалби, тъй като не сте се бръкнали в джоба за покупка на кораби. Трябва да е бил страхотно изгоден този ваш план. И все още е всъщност. А той е невероятно прост. Накарвате неколцина от вашите хора да се запишат като членове на екипаж на търговски кораб, пътуващ на запад за Уест Индия и Ориента. Защо на запад ли? Ами защото западният морски път минава точно над вашия заден двор и не само че Каноли лежи близо до този път, но и стоките с щемпел „Произведено в САЩ“ са по-лесни за продажба в по-затънтените черни пазари. Всичко, което вашите тайни членове на екипажа е трябвало да вършат, е да отклонят кораба с няколко градуса от курса му, да подадат команда „Стоп машини“ в машинното и да чакат в готовност, докато вие и веселата ви банда от пирати се качите на борда и убиете почтения му екипаж. Не са открити никакви следи от плавателен съд. Как е било възможно? Ами ето как: труповете, вързани с тежести, са изхвърлени зад борда, корпусът се пребоядисва от носа до кърмата, правят се няколко по-съществени промени в надстройката и фокус-бокус — новият кораб е налице. След това продажбата на товара не представлява особена трудност — стига да не е лесно проследим или прекалено опасен за търгуване, в които случаи той бива изхвърлен в морето. Вие извършвате няколко честни търговски курса под нова регистрация, преди да се презастраховате, после потопявате кораба над върха на подводния хълм, за да имате достъп до останките за резервни части, необходими за фалшивите модификации при бъдещи завоевания за нечестно придобитата ви флотилия. Господи, Делфи, как са щели да ви завиждат за организацията ви всички някогашни пирати от североизточното крайбрежие на Южна Америка! В сравнение с вас те са направо банда жалки крадци. Защо, по дяволите, сте направили половината свят на глупаци, като сте ги накарали да си мислят, че близо трийсет кораба лежат на дъното на океан, като в действителност те са едва половината от този брой. Защото всеки един от тях е бил обявяван за изчезнал по два пъти — веднъж под истинското му име и втори път, когато вие умишлено сте го потопили под даденото му от вас име.

— Колко проницателно. — Подигравателният тон на Делфи беше в противоречие на дълбоко замисления израз в очите му.

— „Лили Марлен“ — продължи Пит със спокоен глас — се явява умна измама. Обстановката около подводния хълм започва да се нагорещява. Прекалено много частни яхти кръстосват в района, опитвайки се да надушат следа от изчезналите кораби. Стига се дотам, че е въпрос само на време, преди нечий дълбокомер или хидроакустичен уред да открие очертанието на корпусите. Затова вие скалъпвате историята с „Лили Марлен“, за да изместите огъня далече от вашата операция. Бреговата охрана, военноморските сили и търговският флот се хващат на въдицата чрез странното ви откритие на борда на яхтата. От вас ще излезе голям репортер, Делфи. Описанието на трупове със зелена кожа и овъглени лица внася страх към неизвестното във всеки суеверен моряк, плаващ по Тихи океан. Кораби и екипажи започват да избягват тази част от океана, сякаш е чумава. Успявате да изиграете всички. Никой не заподозира нищо. Вие изпращате онова фалшиво съобщение по радиото на „Лили Марлен“. Радистът е вече мъртъв. Екипажът на испанския товарен кораб „Сан Габриел“ е убил него и всички на борда на яхтата.

Пит замълча, изчаквайки думите му да проникнат в съзнанието на Делфи.

— Още един чудесен прийом — че „Лили Марлен“ се е взривил и целият екипаж загива заедно с него. А истината е, че взрив изобщо не е имало. Яхтата е била пленена и е отплавала до подводния хълм за цялостна промяна на външния й вид. Тя е била много красива, за да я потопите. Вероятно и в този момент тя стои вързана за пристана на някой яхтклуб в Хонолулу под друго име и е регистрирана към същата фирма — поне на хартия — която притежава и другите ви кораби. Как е името на тази фирма? „Писиз Пасифик корпорейшън“?

Делфи изведнъж се напрегна.

— Нима знаете за „Писиз Пасифик корпорейшън“?

— Защо, не знаят ли всички? — попита Пит. — Мога да ви уверя, че всичко, което притежавате извън подводния хълм в този момент, е под попечителство. Амфибийният ви самолет, корпоративните ви офиси, радиопредавателят ви на остров Мауи — да не изброявам по-нататък. — Пит съзнаваше, че въображението му бе улучило целта. — Добра работа сте вършили, Делфи. Взели сте предвид всяка непредвидена случайност. Дори ако някоя ваша жертва успее да изпрати сигнал за бедствие, предавателят на острова веднага я изопачава и после я препредава във вид на объркано съобщение, в което местоположението на кораба е посочено на стотици мили от мястото, където се извършва действителното пиратство.

Лицето на Делфи стана като маска на злобата.

— Трябваше да умрете, Пит, и то трикратно да умрете.

— О, да — сви рамене Пит. — Първо от оня гаден мазник в сивия камион. Адски груб опит за човек с вашата изисканост. Но предполагам, че времето ви е притискало, особено когато Синана ви е уведомил, че същата сутрин адмирал Хънтър ме включи към персонала си. След нескопосаната работа на Самър предишната вечер щеше да е ужасно, ако предприемех самостоятелно разследване, или по-лошо — ако Ейдриън Хънтър беше изпуснала няколко подбрани подмятания за интимната й връзка със Синана. Всичко се е свеждало до едно заключение: Пит трябва да бъде погубен, и то час по-скоро.

— Вие сте много хитър човек — рече бавно Делфи. — Много по-хитър, отколкото предполагах. Но сега това вече няма почти никакво значение. Вие блъфирате. Предположенията ви са доста точни. По отношение на баща ми обаче, не улучихте. Той беше свестен човек. Той и колегите му бяха убити, когато една от помпите се развали и те тримата се удавиха в тунела малко преди да довършат работата си. За изчезналите кораби съм отговорен единствено аз. Аз измислих и планирах цялата операция, започвайки с „Иксплорър“. Допуснах грешки, но нямаше нито една, която да не можеше да бъде замазана. Така че, вие блъфирате, господин Пит. Капитан Синана ме държеше в течение до злополучната си кончина. Не е възможно адмирал Хънтър да е събрал цялата история в рамките на последните двайсет и четири часа.

Делфи прекара ръка по веждите си и разтърка очите си. Сякаш искаше да изтрие някаква минала заблуда.

— Вие бяхте моята най-непростима грешка. Три десетилетия успявам да запазя пълно уединение и вие едва не съсипахте всичко.

— Трийсет години е доста дълго време, в което сте минавали безнаказано за такова грандиозно престъпление — отбеляза Пит. — Вие сте се самоунищожил, Делфи. Отхапал сте по-голям залък, отколкото сте могъл да сдъвчете. Най-грубата ви грешка е пленяването на „Старбък“. Друго е да отвлечете търговски плавателен съд или яхта. Бреговата охрана рядко провежда нещо повече от надводно претърсване на района на последното известно местонахождение на изчезнал кораб. Но когато изчезне военноморски плавателен съд, военноморските сили не престават да порят водите, колкото и дълбоки или далечни да са те, докато не открият останките му.

Делфи задържа известно време погледа си в портала.

— Ако командир Дюпри беше поддържал първоначалния си курс, вместо да се отклони и открие нашето убежище, сега той и екипажът му щяха да са живи.

Очите на Пит приличаха на две кръгли топчета лед.

— Как го направихте? Как пленихте ядрена подводница, плаваща под вода?

— Много просто — отвърна Делфи. — Хората ми препречиха пътя на подводницата с опънато стоманено въже, което се оплете в гребните винтове и ги извади от строя. Когато подводницата спря да се движи, ние отворихме няколко от външните баластни клапани, за да напълним с вода въздушните й резервоари и наводнихме два от отсеците й. След като „Старбък“ стигна дъното, заглушихме нискочестотните й радиосигнали и запечатахме отвън аварийните люкове. Месеци по-късно, когато хранителните запаси свършиха и екипажът й изнемощя от глад, хората ми влязоха в подводницата и се отърваха от него.

— Наистина много просто — потвърди мрачно Пит. — „Старбък“ се е оказала най-голямата плячка на века, върхът на криминалната печалба. А вие сте си измили ръцете. Военноморските сили са претърсвали район, отдалечен на стотици мили от действителното място. Били са ви необходими само няколко дни, за да изчистите наводнените отсеци и ето ви я „Старбък“ — лежи чисто нова само на трийсетина метра дълбочина. Само че сте се изправили пред един проблем, Делфи. Отначало и аз не обърнах внимание — не виждах логика. Залавяте най-модерната ядрена подводница в света, снабдена с ракети, комплектувани с бойни глави, която се намира на стотина метра от входната ви врата, а вие не сте я помръднали със сантиметър просто защото не знаете как да я управлявате. След като баща ви и другите двама учени загиват, вие сте единственият останал с известна повърхностна интелигентност. Цялата ви организация е построена върху сляпо подчинение на вас. Никой от хората ви няма грам интелигентност. И тъкмо затова пощадявате матроса Фарис, надявайки се той да се помъчи да обучи хората ви поне дотолкова, че да закарат „Старбък“ до някое руско или китайско пристанище, където да я продадете. Но Фарис вече не е с разсъдъка си. Дошло му е в повече да гледа как колегите му и офицерите или умират, или изчезват пред очите му, а той единствен остава жив. И превърта. Той никога повече няма да се възстанови напълно.

— Дребна погрешна сметка — каза уморено Делфи.

— Какво направихте с „Андрей Виборг“, Делфи? Да не би руснаците да са решили, че между крадците няма честност и са се опитали да си присвоят „Старбък“?

— Този път дълбоко грешите, майор Пит. — Делфи внимателно разтри мястото, където Пит го беше ритнал. — Капитанът на „Андрей Виборг“ се изпълни с подозрение, когато вашият кораб „Марта Ан“ се задържа прекалено дълго на едно място. И отиде да провери. Аз нямах друг избор, освен да се отърва от него, както направих с другите.

— Трябва да ви се е късало сърцето от мъка поради загубата на „Марта Ан“ — подхвърли язвително Пит. — Корабът помрачи рекорда ви, като стана първата и единствена изплъзнала ви се жертва.

— За нещастие имахме доста тежки загуби при пленяването на кораба — призна Делфи. — „Марта Ан“ беше активиран да се върне в Пърл Харбър, преди хората ми да предприемат необходимите стъпки, за да го спрат.

— Можехте да го взривите.

— Беше много късно. Капитан Синана ни предупреди, че от островите бил изпратен вече по въздуха нов екипаж, който да поеме управлението му. Имахме време само да се отървем от мъртвите и ранените.

— Май че нищо не ви е вървяло както трябва, нали? — попита с разговорен тон Пит.

— Вие бяхте на борда на „Марта Ан“ — отвърна студено Делфи. — Вие именно застреляхте хората ми и отмъкнахте под носа им екипажа на кораба с хеликоптер. Винаги вие осуетявахте плановете ми.

— А как иначе! — озъби му се остро Пит. — Вие ме поканихте на веселбата, не помните ли. Да не би да съм искал да намирам онази фалшива съобщителна капсула!

Делфи оголи зъби.

— Защо дойдохте тук? Каква е точно мисията ви?

— Да спася Ейдриън Хънтър — отвърна му троснато Пит.

— Лъжете! — кресна Делфи.

— Щом така мислите.

Очите на Делфи се разшириха — той мигновено разбра. Замахна с ръка и заби юмрук в лицето му. Пит политна назад и се залепи за стената. Усети вкус на кръв в устата си.

— Подводницата — заговори с тих монотонен глас Делфи. — Намерили сте „Старбък“ годна за управление, убили сте хората ми и сте избягали с Фарис. А сега сте се върнали с екипаж, за да си я приберете.

— Както ви обещах — рече Пит, — ще говоря само истината. Прав сте, Делфи. Доведох екипаж от подводничари, за да извадят „Старбък“. Докато ние с вас стоим тук и обсъждаме греховете на престъпните ви деяния, подводницата е извадена от дъното. — Пит си погледна часовника. Беше 4:49 часа. — По моему тя трябва да е вече на двайсет и пет мили на юг оттук. Как случайностите на войната се люшват от едната на другата страна. Но това не вярвам да е изненада за вас. Едва ли ще продължавате да се заблуждавате, че вечно ще се измъквате безнаказано. След единайсет минути ракетният крайцер „Монитор“ ще изстреля малка ядрена бойна глава в центъра на вашия скъпоценен подводен хълм. След единайсет минути всички ние ще умрем.

— Нищо не е в състояние да разруши тези стени — каза спокойно Делфи. — Огледайте се, майоре. Основата на този хълм е от гранит, твърд, кварцов тип гранит. По-здрав е от железобетон.

Пит поклати глава.

— Достатъчна е една пукнатина. Една пукнатина и хиляди тонове вода ще нахлуят в тези кухини с налягане, десет пъти по-високо от това на пожарогасителен маркуч. Всички ще бъдем смазани от силата на водата, преди да сме се удавили.

— Прекалено находчив сте — каза Делфи. — Само че никаква ракета няма да бъде изстреляна, докато капитан Джордино и госпожица Хънтър са тук.

— Не разчитайте на това. Решението е на Вашингтон, а не на адмирал Хънтър. Подценявате адмирала. Той няма да се застъпи за живота ни в нарушение на заповедите. Освен това вероятно си мисли, че Джордино и аз сме вече мъртви. Колкото до Ейдриън, докато всичко не свърши, никой няма да узнае, че дъщеря му е загинала случайно по време на военноморска операция за разбиването на Тихоокеанския водовъртеж. Този човек има невероятно силно чувство за дълг, той няма да се поколебае да жертва живота на дъщеря си, за да извади от строя бизнеса ви.

Спокойствието бавно напусна мършавото лице на гиганта и то се смрази в израз на несигурност.

— Думи, думи и само думи. Нищо не можете да докажете.

Пит реши да изиграе последната си карта. Оставаха само десетина минути и той трябваше да действа сега или никога.

— Мога да ви дам неопровержимо доказателство, че всичко, което ви казах, е божата истина. Проверете радиостанцията си. Ще откриете, че предавателят ви на остров Мауи е в ръцете на морските пехотинци на Съединените щати. Ще откриете също, че от двайсетина минути насам адмирал Хънтър се опитва да се свърже с вас, за да преговаря да се предадете.

Делфи изведнъж избухна в смях — зъл, гневен.

— Глупак такъв! — успя да изрече той между изблиците гръмък смях. — Пълен глупак сте! Отчаяният ви блъф рухна. Оказа се, че не сте толкова умен, както предполагах. Но как може да знаете, нали! Предавателната станция на Мауи вече не е моя. Аз я продадох преди месец и половина на руснаците. Не аз контролирам трансмисиите ви, а руснаците. Съветските военноморски сили платиха скъпо, за да притежават собствена радиочестота толкова близо до военноморската щабквартира на Съединените щати в Тихи океан. И като контролират съобщенията на Сто и първи аварийно-спасителен отряд, те се надяват да открият местонахождението на „Старбък“. Великолепно скроена измама, съгласен ли сте, майоре? Те нямат никаква представа, че си имат работа с организация, която вече претендира за подводницата. — Той хвърли на Пит отмъстителен поглед. — Ако чакате някаква промяна в последната минута, уважаеми Пит, само си губите времето. Няма да има връзка от страна на адмирал Хънтър, няма да има предложение за вдигане на бяло знаме, няма да има атомна ракета по простата причина, че аз напускам подводния хълм. Неговото предназначение свърши. Утре започвам преместването на организацията на друго място. Съобщителните ми съоръжения тук вече са демонтирани, а без тях не може да се осъществи никаква връзка с Пърл Харбър или с каквото и да е друго място.

Пит не продумваше. Само стоеше неподвижно и се питаше дали следващите десет минути няма да са му последните.

— И това е само половината — захили се презрително Делфи. — Вие определихте мястото на „Старбък“ на двайсет мили южно оттук. Колко опит ви трябва, за да придадете на лицето си такава убедителност, когато изричате толкова много лъжи? — Той се разсмя шумно. — Но за едно нещо сте прав, Пит. Не можех да оставя управлението на подводницата в ръцете на неопитен екипаж. Изчислих обаче баластната й система. В този момент всеки неин въздушен резервоар е празен. Но тя все още стои затънала на дъното. Само мащабна спасителна операция може да освободи корпуса й. Стоенето й с месеци на едно място е натрупало толкова силно всмукване, че не й позволява дори да се поклати. Да, жалко. Положително всички от екипажа ви от подводничари са вече мъртви от ръцете на седмина от най-добрите ми мъже. Знаех, че вашите военноморски сили няма да се предадат лесно. Знаех, че ще се върнат за нов опит да предявят претенции за тяхната ценна подводница, затова оставих най-доверените си мъже на борда, мъже, които обичат да убиват. Срещу тях не бих дал шанс за вашия инженерен екип повече от едно на десет хиляди.

Пит се опита да се нахвърли срещу Делфи, да забие юмрук в зъбите под жълтите му очи. Но един от охранителите бързо стреля в него и го улучи в лявото рамо. Той се блъсна странично в стената и бавно се свлече на пода.

Самър нададе сподавен вик. Очите й се разшириха докрай, тя понечи да пристъпи към Пит, после погледна колебливо към баща си. Той поклати глава и тя послушно се сви в черупката си.

Джордино не се помръдваше. Гледаше равнодушно Пит, който срещна погледа му и не пропусна да види едва забележимото му кимване.

— Спечелихте битката — изсъска Пит през стиснати зъби, — но не и войната.

— Отново грешите, майор Пит. Спечелих и войната. Спечелих всеки етап от начало до край. „Старбък“ ми падна от небето. Веднага щом я изтъргувам, или по-точно, когато прехвърля собствеността, мога да приключа с опасната си работа тук, в Тихи океан, и да продължа с бизнес с по-малки данъчни тежести. Сигурен съм, че новите собственици ще се зарадват много на ракетите „Хиперион“.

— Ядрен изнудвач — изплю се Пит в лицето му. — Вие сте луд.

— Ядрен изнудвач ли? Хайде, майоре, що за ограничен човек се показвате. Подобно определение приляга на шпионски романи. Аз нямам никакво намерение да изнудвам суперсили със заплаха за ядрено унищожение. Мотивите ми са изцяло с цел облаги. Независимо какво си мислите, аз не одобрявам безпричинното убийство на жени и деца. Виж, мъже — това е друго нещо. Убиването на мъже е почти равносилно на убиването на животни — няма капка угризение след това.

Пит се надигна и се изправи до стената.

— Никой не го знае по-добре от вас.

— Не — отвърна Делфи и додаде: — Планът ми е много по-изтънчен, той е гениален в простотата си. Уредих да продам „Старбък“ и оръжейното й оборудване на една от арабските петролни страни. На онази, която пожелае да плати солидна цена, без да се пазари.

— Вие сте луд — повтори Пит. — Напълно безнадеждно болен в главата.

Делфи обаче нито изглеждаше, нито се държеше като луд. Всичко, което каза, звучеше логично. Всяка една от богатите арабски петролни държави щеше да се яви като идеален купувач.

— Скоро ще разберем, нали? — Делфи се приближи до интеркома и нареди: — Пригответе ми миниподводницата. Идвам след пет минути — после се обърна към Пит. — Отивам на лична инспекция на „Старбък“. Ще предам на оцелелите от екипажа ви, ако има такива, много поздрави от вас.

— Губите си времето — каза Пит хапливо.

— Не мисля — отвърна с презрение Делфи. — Подводницата стои на мястото си, където я оставих.

— Военноморските сили никога няма да я отстъпят. Първо ще я разрушат.

— Утре по това време те няма да имат думата. Един арабски аварийно-спасителен отряд ще бъде тук, за да я извади. Това са международни води. Вашият военноморски флот никога няма да нападне друга страна във водите над корабни останки, а ако го направи, ще бъде заклеймен от държавите в цял свят. Ще се молят единствено да направят сделка с арабите да им върнат подводницата. Дотогава обаче аз ще имам моето възнаграждение от триста милиона английски лири, депозирани в швейцарска банка и ще съм поел по пътя си.

— Вие никога няма да напуснете този хълм — заяви Пит с лице, изкривено от ледена омраза. — След осем минути ще бъдете мъртъв.

— Така ли? — Погледът на Делфи се закова в Пит. — Значи ще умра, а? — Той извърна глава, сякаш пренебрегваше някакво насекомо и тръгна към вратата. Там се спря и се обърна. — В такъв случай поне ще бъда доволен, като знам, че вие пръв ще умрете — и той кимна на охранителите. — Хвърлете го в морето.

— Няма ли да попитате за последното желание на осъдения? — подметна Пит.

— Не — заяви Делфи със сатанинска усмивка. — Още веднъж сбогом, майор Пит. Благодаря ви за изключително приятното забавление.

Шумът от стъпките му заглъхна и настъпи пълна тишина. Часът беше пет без пет.