Клайв Къслър
Тихоокеански водовъртеж (16)

14.

Старият самолет „Дъглас“ С-54 стоеше на пистата, насочил нос към черния асфалт, ограден от двете страни с цветни маркиращи лампи. Крилете и фюзелажът му потръпваха в унисон с четирите вибриращи мотора, чиито витла надигаха в нощта прах и боклуци под хоризонталния стабилизатор. След малко самолетът потегли, набирайки мъчително бавно скорост; светлините на лампите покрай пистата се отразяваха в блестящата му алуминиева повърхност и проблясваха в илюминаторите. Най-накрая машината се отлепи от бетонната настилка и се издигна елегантно над светлините на Хонолулу, описа широк завой над нос Дайъмънд и се насочи на север в духащия пасат. След малко ръката на Пит отмести назад ръчната газ и се заслуша в ревящите мотори, докато проверяваше оборотите и измервателните уреди. Със задоволство той установи, че тресящата се и шумна реликва ще го закара до целта му.

— Исках да те питам, асе, случвало ли ти се е да приводняваш принудително самолет? — Въпросът зададе ниският мъж, с гръден кош като буре, който седеше на мястото на втория пилот.

— Наскоро не — отвърна Пит.

Мургавият, къдрокос мъж изхвърли ръце нагоре и направи престорена мъчителна физиономия.

— О, боже, защо се оставих да бъда подмамен да участвам в тази комедия? — Той се обърна и се усмихна накриво на Пит. — Сигурно защото съм добродушен човек и всеки гледа да ме използва.

— Не ми пробутвай тия глупости — избъбри Пит. — Познавам те от детската забавачка — никой никога не те е използвал.

Ал Джордино се приведе напред и прибра нагоре паднала над окото му къдрица черна коса.

— Така ли? А забравяш ли времето, когато месеци наред продавах виолетки по уличните ъгли, за да изкарам някой долар, та да мога да заведа онази русокоса красавица на бал в гимназията?

— Е, и какво?

— Божичко, какво нахалство! „Е, и какво?“ — имитира го той. — Негодник такъв. Та нали когато отидохме на бала, ти й каза, че съм имал гонорея… и тя цялата вечер се правеше, че не ме познава.

— А, да, спомних си — закикоти се Пит. — Тя затова настоя аз да я изпратя до тях. — Той наклони глава назад, затвори очи и се върна в миналото. — Какво пухкаво създание беше това момиче, само да го гушкаш… Жалко, че вие двамата не се погодихте.

Джордино зяпна с уста от почуда.

— И това ми било кавалер!

Пит и Джордино бяха близки приятели; двамата учеха заедно в гимназията и колежа. Джордино вдигна ръце и се протегна. Той беше нисък — не повече от метър и шейсет и пет, имаше мургава кожа, а черната му къдрава коса издаваше ясно италианския му произход. Напълно различни на външен вид, Пит и Джордино си подхождаха идеално и това беше една от главните причини за настояването на Пит Джордино да стане негов пръв помощник в ръководенето на специалните проекти. Техните приключения, за огромно разочарование на адмирал Сандекър, се разнасяха като легенди в океанографската агенция.

— Няма ли командващият базата „Хикам Фийлд“ да се ядоса, като научи, че сме задигнали частния му самолет? — попита Джордино.

— Той не може да чака. Веднага щом този музеен експонат кацне във водата, добрият генерал ще направи заявка за нов реактивен транспортен самолет.

Джордино въздъхна замислен.

— Ех, да можеш да притежаваш свой собствен самолет. Ще ми се да имам една антика като „Летящата крепост“ В-17, оборудвана с двойно легло и мокър бар, натъпкан с алкохол.

— И да заличиш от крилете му отличителния знак на Военновъздушните сили, за да го замениш с лика на някоя мацка.

— Идеята не е лоша — отвърна Джордино. — Само за това бих могъл да ти го заемам от време на време… срещу малка такса, разбира се.

Пит не продължи разговора. Обърна се и погледна през страничния си прозорец морето под тях. Един търговски кораб плаваше на североизток към Сан Франциско. Никъде не се виждаха „зайчета“ — черният океан изглеждаше гладък като огледало. Спокойното море е най-подходящо за нанасяне на удар, но в същото време затруднява определянето на височината.

— Колко още остава до загадъчната ти цел?

— Петстотин мили — отвърна Пит.

— Със скоростта, с която се движи този грохнал кит, би трябвало да стигнем след не повече от два часа. — Джордино подпря крака върху командното табло. — Вече сме на височина три хиляди и шестстотин метра. Кога искаш да започнем снижаването?

— След около час и четирийсет минути. Искам всички до един да бъдат в готовност. Няма да поема никакъв риск с проследяването, докато не стоварим това бебче точно пред входната врата.

Джордино подсвирна тихичко.

— Звучи ми така, сякаш ще трябва да излъчим победител още след първото подаване на топката.

— Друг удобен случай няма да ни се удаде.

Джордино се наведе и потупа с ръка широк измервателен уред в средата на командното табло.

— Можем да разполагаме с време дотогава, докато подводният маркер за отбелязване на местоположението пиука.

Пит погледна към устройството за самонасочване и настрои курса си, докато стрелката зад кръглото стъкло не застана между съответните чертички.

— Колкото повече се приближаваме, толкова по-силен трябва да става сигналът.

— Ти само ни закарай на петстотин метра до мястото — каза с надежда в гласа Джордино — и „Селма Снуп“ ще свърши останалата работа. — Той кимна към малка синя херметична кутия, която представляваше радиозасичащ уред, работещ на батерии, завързан здраво за страничната облегалка на седалката му.

— Сигурен ли си, че „Селма“ е в изправност? — попита го Пит.

— Да, работи — отвърна търпеливо Джордино. — Както вече ти казах, ти само ни закарай на петстотин метра от пиукащия уред и аз ще се приводня над „Старбък“.

Пит се усмихна. Въпреки юношеското си поведение, Джордино беше перфекционист, който винаги се справяше достойно с положението и проявяваше стил, който изумяваше Пит. Той му направи безмълвен знак и вдигна ръце от командното табло. Джордино кимна и пое управлението на самолета. Пит стана от тясната пилотска седалка, излезе от кокпита и отиде в пътническия салон.

Там, сред лукса на частния транспортен самолет на генерала, се бяха разположили двайсетима мъже — вероятно, предположи Пит, двайсет от най-смирените мъже на лицето на земята. Те бяха готови да жертват живота си — по друг начин не можеше да бъдат описани. Вярно, всички бяха доброволци, но изгледите за приключение надделяваха над желанието им за дълъг и плодотворен живот. Всеки от тях беше облечен с черно гумено мокро подводно облекло, с отворен цип, за да може потта от кожата му да се изпарява от прохладния въздух. Зад тях, завързани за товарните халки на пода, лежаха комплекти от водолазна екипировка и различни по форма вързопи. А по-назад във фюзелажа имаше редица от бутилки със сгъстен въздух, здраво закрепени, за да не се разпръснат из отсека по време на кацането.

Най-близкостоящият водолаз — рус мъж със скандинавски черти на лицето — вдигна поглед, като видя Пит да влиза.

— Това е лудост, чиста лудост!

Капитан трети ранг Самуел Кроухейвън имаше вид на много нещастен човек.

— С обещаваща кариера в подводничарската служба трябваше да зарежа всичко, за да се бухна в океана посред нощ.

— Няма голяма опасност. Наистина не е по-различно от това да вкараш кола в гараж — опита да го успокои Пит. — Аз не бих се притеснявал толкова…

Кроухейвън се показа искрено изненадан.

— Като да вкарам кола в… Сигурно се шегувате.

— Приводняването на тази птица е моя отговорност, капитане. На ваше място бих се безпокоял за онова, което ще последва от там нататък.

— Аз съм инженер на подводница — отвърна навъсен Кроухейвън. — Не съм учил за командос.

— Обещавам да не утрепя вас и вашите хора при приводняването — отвърна спокойно Пит. — А Джордино ще ви заведе до „Старбък“. След това ще е ваш ред да се проявите.

— Сигурен ли сте, че подводницата е суха отвътре?

— Като изключим предния торпеден отсек, тя беше суха, когато я напуснахме.

— Ако нищо не е докосвано, можем да изпомпаме водата от торпедния отсек и в порядъка на четири часа да я приведем в действие.

— По график имате четири и половина часа. Това ви предоставя безопасно резервно време от трийсет минути.

— Не е много.

— Ами само с толкова разполагате.

Кроухейвън поклати тъжно глава.

— Самоубийство, това е!

— Вие естествено разбирате, че има вероятност да не влезете в подводницата без бой.

— Както вече казах, аз не съм командос. Затова поканих тези стоманенооки убийци от „тюлените“.

Пит погледна петимата мъже, към които Кроухейвън посочи с палец зад гърба си. Членове на отбраното военноморско съединение. Никой не можеше да отрече, че това беше група от сурови мъже. Те стояха отделно от другите и непрекъснато проверяваха екипировките и оръжията си — едри, мълчаливи и решителни мъже, обучени за битки на сушата и под водата. Пит се обърна отново към Кроухейвън.

— Ами другите?

— Те са подводничари — заяви гордо Кроухейвън. — Не са много онези, които могат да управляват подводница с размерите на „Старбък“, но ако някой може да я върне в Пърл Харбър, това са те. Стига, разбира се, реакторите да си вършат работата. Ако са студени, изобщо няма да успеем да я извадим навреме.

— Един работещ реактор ще имате — увери го Пит и лицето му прие спокойно изражение. В действителност обаче той нямаше как да знае дали подводницата е все още там или дали левият реактор продължава да произвежда атомна енергия. Чакай и се надявай, мина му през ума. Нямаше какво друго да прави, освен да застане лице в лице с препятствията, когато моментът настъпи. — Но ако имате проблеми, изведете хората си оттам преди четири и трийсет.

— Аз не съм герой — каза с печален тон Кроухейвън.

Пит го потупа по рамото, обърна се и тръгна обратно към кокпита.

* * *

Адмирал Хънтър погледна часовника си за двайсети път през последния час. После смачка цигарата си, която бе изпушил нервно, скочи на крака и отиде до огромната карта, покриваща изцяло една от стените. Зад него Денвър остана отпуснат на стола си, с подпрени на друг стол крака. Денвър не можеше да излъже нито за миг Хънтър с поведението си на безразличие. Когато пристигна съобщението за движението на самолета, той мигом стана от мястото си.

— Шефе, тук Хлапака. Чуваш ли ме? Ваш ред е — прозвуча гласът на Пит по усилвателя, монтиран в радиоапарата.

Хънтър, наведен заедно с Денвър над радиста, потвърди:

— Тук Шефа, Хлапак. Продължавай.

— Подготвям екип за спиране над мястото. Аз отивам за карирания флаг. Край. — Това беше сигналът на Пит, че започва да снижава до нивото на вълните и ще приводни самолета над подводния хълм.

Радистът отговори в микрофона:

— Трофеят чака своя победител. Край.

— Ще се видим сред победителите, Шеф…

Гласът по високоговорителя секна.

Хънтър грабна микрофона.

— Обади се, Хлапак. Тук Шефа. Край.

Последва мълчание. После гласът прозвуча по-силен и леко променен.

— Извинявай, че се забавих, Шефе. Какви са инструкциите ти? Край.

— Инструкции? — попита бавно Хънтър. — Искаш инструкции?

— Да, кажете ги, моля.

Като в транс Хънтър остави микрофона и изключи връзката.

— Мили боже, те са ни разкрили! — възкликна той механично.

Денвър не можа да прикрие пълната си изненада.

— Това не беше гласът на Пит. — В гласа му се долавяше съмнение. — Сигурно предавателят на Делфи се е вмъкнал в нашата честота.

Хънтър бавно се отпусна на близкия стол.

— Изобщо не биваше да се съгласявам на този безумен план. Сега Кроухейвън няма как да се свърже с нас, след като влезе в „Старбък“.

— Той може да предава с код чрез компютрите за свръзка — предположи Денвър.

— Нима забрави? — попита нетърпеливо Хънтър. — Компютрите за свръзка не бяха инсталирани за изпитването на „Старбък“. Радиото може да работи само на стандартните честоти. Докато морските пехотинци влязат в предавателя на Делфи, той ще следи всяка открита честота по ефира. Дори да не е схванал какви точно са плановете ни до този момент, пак ще разбере, че с него е свършено в мига, в който Кроухейвън започне да изпраща…

— И ще атакува „Старбък“ или ще я взриви — довърши мисълта му Денвър.

Гласът на Хънтър заглъхна до едва доловим шепот.

— Бог да им е на помощ. Той е единственият, който е в състояние да им я даде.

 

 

Пит бързо свали наушните си слушалки и ги хвърли на пода на кокпита.

— Негодникът ни прекъсна — ядоса се той. — Ако Делфи се досети какво сме намислили, ще ни сложи капан като едното нищо.

— Особено ми е приятно да знам, че имам приятели като теб — каза Джордино със саркастична усмивка.

— Късметлията си ти. — По лицето на Пит нямаше и следа от усмивка. — Остава вероятността адмирал Хънтър да се моли мисията ни да претърпи провал.

— Няма начин да стане — отвърна Джордино сериозно този път. — Вие, хора, май надценявате оня грамаден жълтоок клоун. Басирам се на бутилка хубаво питие, че ние ще влезем и излезем, преди на него да му просветне, че е бил ограбен от двамата най-велики подводни крадци в Тихи океан.

— Щом казваш.

— Ами помисли само — продължи надменно Джордино. — Никой разумен човек няма доброволно да приводни самолет в глуха доба… освен теб де. Оня тип Делфи вероятно ще си помисли, че ние извършваме само разузнавателен полет. Той няма да заподозре нищо преди разсъмване.

— Харесвам оптимизма ти.

— Мама винаги ми е казвала, че много ме бива в словото.

— Ами нашите пътници?

— Никой не ги е карал насила да идват. Те вероятно седят отзад и си пишат некролозите. Защо да ги разочароваме?

— Добре, нападаме. — Пит се пресегна и потупа висотомера. Малката бяла стрелка стоеше отпуснато върху най-долната чертичка. Той включи прожекторите за кацане и видя как водата под фюзелажа закипя, когато индикаторът за въздушната скорост затрептя при скоростта от двеста и седемдесет възела. После взе други наушни слушалки и се заслуша напрегнато известно време. — Сигналите от подводния маркер наближават връхната си точка — съобщи той. — Не е лошо да направим последна проверка на приборите преди кацане.

Джордино въздъхна мързеливо, откопча предпазния си колан и стана, за да вземе и подаде на Пит контролния списък.

— Чети на глас.

Пит зачете подред номерираните измервателни уреди, а Джордино потвърждаваше на глас.

— Нива на горивната смес.

— Проверени.

Докато извършваха тази скучна, но задължителна процедура, Пит хвърляше от време на време по едно зорко око върху морето, което вече беше на петнайсетина метра под тях. Накрая прочете данните и на последния уред от картата.

— Край — заключи Пит и метна през рамо контролната карта на пода на пилотската кабина. — Това повече няма да потрябва на никого.

Джордино се наведе над командното табло и посочи напред.

— Виж звездите на хоризонта право пред нас… те помръкват.

— От натрупаната облачна маса е — кимна Пит.

След малко на линията на черния хоризонт се появи заплашително петно. Пит плавно намали притока на гориво, докато индикаторът за въздушната скорост не отчете сто и двайсет възела.

— Това е вълшебният момент — рече тихо Пит и погледна за миг тъмните очи на Джордино, чието лице, макар и неусмихнато, изглеждаше спокойно и невъзмутимо.

— Дай ми сто градуса на задкрилките — каза Пит. — После иди в главната кабина при другите и поеми ролята на отегчен трамваен кондуктор.

— Ще ги забавлявам с поредица от най-добрите си скучни шеги. — Джордино се пресегна, натисна бутона за задкрилките и го задържа, докато той не регистрира сто градуса. — Довиждане, друже. Ще се видим след забавата. — Той стисна рамото на Пит, обърна се и напусна пилотската кабина.

Вятърът беше насрещен и Пит наклони машината С-54, за да компенсира дрейфа. Когато самолетът се установи на няколко метра по-ниско, той успя да различи височината на вълните на ярката светлина на прожекторите за кацане. Искаше му се да можеше да приводни самолета, без да включва светлини, но това не беше възможно. Още не, още не, повтаряше си той мислено. Още пет километра. Части от секундата щеше да му отнеме да кацне пред маркера и облака мъгла и пак да има останала инерция, която да го закара в района на целта. Въздушната скорост намаляваше под сто и пет възела.

— Хайде, миличък, дръж се, още малко остава.

Пит съсредоточи цялото си внимание в крилете — трябваше да ги поддържа в хоризонтално положение, защото ако някой от върховете им се забиеше в гребен на вълна, самолетът щеше да се превърне в огромна въртележка. Той полека снижи самолета, спускайки се зад редиците от вълни, като се опитваше да се приводни върху задната част на една от тях и да използва наклона й за омекотяване на удара. Витлата изхвърляха огромни струи пръски зад мотогондолите и с първото съприкосновение с водата мъглата започна да обгръща челното стъкло на кокпита.

Разнесе се шум, наподобяващ трясък от гръмотевица, само че още по-силен. Кълбовиден червен резервен пожарогасител излетя от скобите си, мина над рамото на Пит и се блъсна в командното табло. Пит се възстановяваше от шока, когато самолетът подскочи над водата като подхвърлен камък и алуминиевият му корем се удари за втори път. После носът се заби в задната част на една вълна и С-54 спря рязко насред огромен плисък.

Пит загледа замаян мъглата през мокрото челно стъкло. Беше успял. Беше приводнил самолета цял-целеничък. Машината се поклащаше нагоре-надолу върху вълните. Тя щеше да остане така може би минути, а може би и дни — в зависимост от това доколко се е раздрал коремът й. Той изпусна дълбока въздишка и се отпусна, забелязвайки със задоволство, че акумулаторите бяха издържали на удара и поддържаха вътрешността на кабината обляна от мека светлина. Изключи моторите и прожекторите за приземяване, за да пести акумулаторните клетки, откопча предпазния си колан и тръгна забързан към пътническата кабина.

Този път завари много по-уверени на вид мъже. Кроухейвън пръв го потупа по рамото. Всички останали го поздравиха с подсвирквания и ръкопляскания с изключение на петимата „тюлени“. Те вече се бяха съсредоточили в работата си, като отваряха аварийния люк и взаимно си проверяваха екипировката.

— Добре се представи, Дърк — засмя се до уши Джордино. — Аз не бих се справил толкова успешно.

— От твоите уста това е все едно, че съм удостоен със „Синята лента“^[1] — отвърна Пит и се зае да облича водолазното си облекло.

— Колко време ще се задържи самолетът на повърхността? — попита Кроухейвън.

— Проверих долната палуба — отвърна Джордино, докато нагласяше бутилките със сгъстен въздух на гърба. — Има просмукване, но е съвсем слабо.

— Не трябва ли да пробием дупка, за да го потопим? — настоя Кроухейвън.

— Няма да е разумно — отвърна Пит. — Когато Делфи открие изоставен самолет да се носи по вълните без екипаж, той ще помисли, че сме се прехвърлили на спасителните салове. Именно затова оставих всички спасителни съоръжения в Хикам. Той не трябва да завари спасителните салове непокътнати на местата си. Затова да се надяваме, че ще ни търси на повърхността, докато ние сме под нея.

— Трябва да има по-лесен начин да се стане адмирал — вметна язвително Кроухейвън.

Пит продължи:

— Когато задвижим подводницата, свържете се с адмирал Хънтър на хиляда и петдесет килохерца.

Кроухейвън присви очи.

— Занасяте ли ме? Та това е търговска честота.

— Да — каза уморен Пит, — но Делфи има система за контролиране, която действа непрекъснато. Той вече се намеси в предварително планираната ни честота. А хиляда и петдесет килохерца е единственият ни шанс за свръзка. Ще мислим за последиците после, стига да извадим късмет и посрещнем следващия изгрев на слънцето.

Пит си сложи плавниците и провери регулатора си за дишане. После се надвеси от отворения люк и погледна в черната вода. Вълните се плискаха в предните ръбове на крилете, когато самолетът хлътваше надолу. Той се обърна към Джордино.

— Готов ли си с вълшебната кутия?

Джордино повдигна сигналния детектор.

— Скачаме ли?

— Скачаме.

— Върви да ни намериш една подводница — каза Пит и кимна към отворения люк.

Джордино се обърна с гръб към водата, докато нагласяше накрайника на регулатора си. После помаха на Пит и със заден скок изчезна в морето.

Безшумно, един по един, петимата „тюлени“ и Кроухейвън, последван от хората си, също скочиха от самолета в тъмнината навън. Лицата на всички бяха сериозни. Пит погледна надолу и видя как подводните лампи светват една след друга, като всеки от мъжете насочваше светлинния лъч към мъжа отпред и се гмуркаше в дълбините.

Пит последен напусна самолета. Преди това хвърли още един поглед към вътрешността му и като мъж, напускащ дома си за отдих през почивните дни, отвори внимателно капака на електрическото табло и изключи осветлението.