Клайв Къслър
Тихоокеански водовъртеж (18)

16.

Пит не знаеше вече колко пъти беше правил мъчителни опити да се измъкне от тъмната мъгла, но в резултат само се пързулваше от най-горното стъпало и пропадаше обратно в черната бездна. Хора, гласове и картини пълнеха и се въртяха безразборно в съзнанието му като стъкълцата в калейдоскоп. Той се опитваше да забави темпото на размазаното петно от образи, но все не успяваше. Когато отвореше очи, за да заличи кошмара, виждаше самия кошмар — животински жълтите очи на Делфи.

— Добро утро, господин Пит — каза сухо Делфи. Тонът му беше любезен, но ледените черти на лицето му издаваха ясно омразата му. — Съжалявам за раните ви, но вие едва ли ще можете да поискате обезщетение за тях, нали?

— Не сте сложили табела, че минаването е забранено. — Гласът на Пит проехтя в ушите му като заекващ говор на немощен старец.

— Пропуск от моя страна. Но пък никой не ви е канил да се набутвате в отработилата пара от топлоелектрическата централа.

— Топлоелектрическа централа?

— Да. — Делфи като че ли с удоволствие наблюдаваше учудения израз на Пит. — В моята обител има тунели с обща дължина над шест километра, и както сте забелязали, тук може да бъде доста студено. Затова имахме нужда от топлинно и електрическо захранване, каквото само парни турбини могат да произвеждат.

— Всички удобства на дома — смотолеви Пит, докато продължаваше да се мъчи да прочисти главата си. — Значи на тях се дължи надводната мъгла.

— Да. Щом изпуснатата топлина влезе в контакт с по-студената вода, тя причинява мъглообразна кондензация, вследствие на което мигновено се получава облак мъгла.

Пит се надигна до седнало положение. Погледна часовника си, но циферблатът му беше замъглен.

— Колко време съм бил в безсъзнание?

— Намериха ви в спалните помещения на дъщеря ми точно преди четирийсет минути. — Делфи огледа ожуленото му и наранено тяло, без да издава капка съчувствие или загриженост.

— Имам отвратителния навик — усмихна се Пит — винаги да се появявам в женски спални в неудобно време.

Лицето на Делфи остана безизразно. Среброкосият гигант седна върху бяла каменна кушетка с червени сатенени възглавници, а остави Пит на студения мраморен под.

Пит отмести за малко поглед от Делфи, за да огледа наоколо. Обстановката приличаше на футуристичен павилион на световно изложение. Стаята беше просторна — около двайсет и три квадратни метра; стените й бяха украсени с оригинални маслени картини, изобразяващи морски пейзажи. Яркото осветление идваше от кръгли медни осветителни тела, закрепени на тавана.

До най-отдалечената стена имаше широко орехово бюро с плот от червена кожа, върху който се виждаха красиви канцеларски принадлежности и модерно скъпо вътрешно разговорно устройство. Но уникалното нововъведение, което отличаваше стаята от всяка друга, беше прозрачният портал, граничещ с морето. Той представляваше свод, широк близо три и висок около два и половина метра. През дебелото кристално стъкло Пит виждаше градина от спираловидни и гъбообразни камъни, осветени от подводни лампи. Една змиорка, дълга към два и половина метра, се плъзна покрай долния край на портала, хвърляйки каменно око към обитателите на стаята. Делфи не я видя. Златните очи под полузатворените му клепачи продължаваха да са заковани в Пит.

Пит извърна отново поглед към Делфи.

— Нещо не сте много приказлив тази сутрин — отбеляза Делфи усмихнат. — Да не би да сте загрижен за съдбата на приятеля ви?

— Приятел ли? Не разбирам за какво говорите.

— Мъжът с ранения крак, когото оставихте в пустия коридор.

— В днешно време навсякъде има разхвърляни боклуци.

— Глупаво е от ваша страна да продължавате да се правите на ударен. Моите хора откриха самолета ви.

— Още един лош мой навик — да паркирам където ми падне.

Делфи подмина забележката.

— Разполагате точно с трийсет секунди, за да ми кажете какво правите тук.

— Добре, всичко ще ви кажа — и Пит заговори наслуки. — Наех самолет за полет до Лас Вегас, за да направя специална обиколка на казината, но се заблудихме. Това е всичко, кълна се.

— Много хитро — рече Делфи с уморен глас. — По-късно ще има да се молите за пощада.

— Винаги съм се питал как ли ще издържа на мъчения.

— Не става дума за вас, Пит. Изобщо не съм възнамерявал да ви причиня ни най-малкото неудобство. Има няколко по-изискани метода за изтръгване на истината. — Делфи стана от кушетката и се наведе над интеркома. — Доведи ми другия — после се изправи и хвърли на Пит стегната и безжизнена усмивка. — Настанете се удобно. Обещавам, че няма да ви карам да чакате дълго.

Пит се изправи тромаво на крака. Би трябвало главата му да се върти от слабост и изтощение. Но като по чудо организмът му започна да отделя бързо адреналин и умът му стана остър като бръснач.

Той погледна часовника си. Стрелките показваха 4:10. След петдесет минути морските пехотинци щяха да нападнат предавателя на остров Мауи. След петдесет минути „Монитор“ щеше да превърне подводния хълм в купчина чакъл. Вероятността да излезе оттук жив беше нищожна. Жертвата щеше да си струва, помисли си той с мрачно лице, ако Кроухейвън успееше да приведе в ход „Старбък“. Той затвори очи и се опита да си представи как „Старбък“ пори водите по обратния път към Хаваите, но картината някак му убягваше.

 

 

Кроухейвън не помнеше да е виждал някога толкова много кръв. Окървавен беше целият под на командния пункт, а на места таблата за управление на електрическите уредби бяха така дивашки оплескани, че наподобяваха абстрактните картини на Джаксън Полък.

Отначало всичко потръгна гладко. Прекалено гладко. Влизането в задното складово помещение мина без никакви затруднения; те дори имаха време да свалят водолазните си екипировки и да си поемат дъх. Когато обаче челната група от „тюлени“ се промъкна в командния пункт на „Старбък“, се разрази същински ад.

За Кроухейвън следващите четири минути бяха най-страшните в живота му. Четири минути на оглушителни гърмежи от автоматичните оръжия в ръцете на „тюлените“, четири минути на стенания и викове, подсилени и кънтящи от стоманените стени на потъналата подводница.

Хората на Делфи стреляха със своите странни безшумни пистолети, докато не биваха покосени от най-малко шест до осем куршума от скорострелните оръжия на „тюлените“. Кроухейвън се чудеше как е възможно човек да издържа на такава люта битка — освен ако не е луд. Откакто изпрати съобщението си до Хънтър, трима от противниците му бяха убити на място, а след тях загинаха и другите четирима. Нищо не можеше да ги спаси.

Колкото до неговите хора, един „тюлен“ стана жертва — един от негодниците, проснат на палубата, го беше улучил в лявото слепоочие; други трима бяха сериозно ранени. Стискайки зъби от болка, те бяха напълно сигурни, че той, Кроухейвън Магьосника, ще издигне този огромен стоманен смъртоносен капан и ще им подсигури съответното медицинско лечение по-бързо от скоростта на изстрелян куршум.

Той обаче вече беше изостанал с четиринайсет минути от графика. Започна да съжалява, че каза голяма дума, като обеща на адмирал Хънтър да потегли със „Старбък“ в 4:00 часа. Причината беше всмукването около корпуса, причинено от шестте месеца престой на дъното на океана. Всички баластни клапани бяха избити, но това не беше достатъчно подводницата да се освободи от стегнатата хватка на океанското дъно. През ума му мина мисълта дали няма да ги застигне същата съдба като на екипажа на „Старбък“.

До него се приближи вторият му помощник — вечно намръщеният главен старшина.

— Не остана нищо за изхвърляне, командире. Главните баластни цистерни са празни, а всичкото дизелово гориво и резервоарите с питейна вода са източени. Въпреки това тя не се помръдва, сър.

Кроухейвън срита масата за морски карти като непокорно дете.

— О, не! Ще трябва да се помръдне, дори ако се наложи да я изкормя цялата — и впери в главния старшина унищожителен поглед. — Дайте пълен назад!

Помощникът му отвори широко очи.

— Сър?

— Дадох команда „пълен назад“, по дяволите!

— Моля да ме извините, командире, но това ще строши гребните винтове, сър. Те до половината са затънали в дънния пясък. Да не говорим, че има голяма вероятност да счупим и някой вал.

— В противен случай сме обречени на смърт — заяви рязко Кроухейвън. — Ще извадим този инкубатор оттук, както се тегли муле от блато. Никакви възражения повече, старшина! Дайте първо пълен назад за пет секунди, после — пълен напред също за пет секунди. Редувайте процедурата, докато не я превърнем в скрап или не я освободим.

Главният старшина сви пораженчески рамене и забърза към машинното отделение.

Само минута след като бяха пуснати турбините, в командния пункт пристигна първият злокобен рапорт.

— Тук машинното отделение, командире — разнесе се гласът на главния старшина. — Тя не може да поеме повече. Вече изкривихме лопатите на гребния винт, когато ги завъртяхме в пясъка. Те се клатят и вибрират като бесни.

— Не прекъсвайте работата! — изстреля думите си Кроухейвън по микрофона. Нямаше нужда да му казват какво става. Той почувства как палубата се разтресе под краката му, когато огромните гребни винтове заудряха по дъното.

Кроухейвън се приближи до един червенокос мъж с луничаво лице, който стоеше пред няколко високи до тавана командни табла и съсредоточено наблюдаваше редиците от измервателни уреди и цветни лампички. С пребледняло лице той шепнеше нещо под носа си. Кроухейвън предположи, че се моли. Той сложи ръка върху рамото му и каза:

— Когато следващия път бъдем на пълен назад, изстреляйте всички торпеда.

— Мислите ли, че ще помогне, сър? — Гласът прозвуча умолително.

— Това ще е капка в морето, но ми се ще да се хвана за всяка сламка.

От машинното долетя отново гласът на главния старшина.

— Десният вал отиде, командире.

— Продължавайте с процедурата — отвърна Кроухейвън.

— Но, сър, какво ще стане, ако отиде и левият вал? Дори да се издигнем до повърхността, как ще отплаваме?

— Ще гребем! — сопна му се Кроухейвън. — Повтарям: продължавайте с процедурата!

Ако и вторият вал щеше да се счупи, да се счупва, рече си Кроухейвън. Но докато беше годен, той все още имаше шанс да спаси „Старбък“ и екипажа. Господи, запита се той, как можа всичко да тръгне наопаки, и то в последния момент?

* * *

Лейтенант Робърт М. Бъкмастър от морската пехота на САЩ изстреля от автоматичното си оръжие група изстрели в бетонния бункер и си зададе същия въпрос. А планът за мишките и хората беше замислен безупречно. Операцията според спуснатите му заповеди беше простичка — да се превземе предавателя. Група „тюлени“ все още стояха скрити в тропическите храсталаци и чакаха знак за превземането му, за да могат да поемат съоръжението и да започнат да изпращат кодирани съобщения, които Бъкмастър нямаше да може да разбере. Лейтенантите от морската пехота рядко биваха посвещавани в поверителна информация, размишляваше той. Редно е да бъдеш убит, но не е редно да знаеш защо.

Старото армейско съоръжение в най-крайната северозападна точка на остров Мауи изглеждаше напълно запуснато и невинно, но в мига, в който неговата команда започна да навлиза в периметъра, те щяха да се натъкнат на повече системи за откриване и предупреждения от тези, ограждащи златно находище във Форт Нокс. Телени огради, по които тече ток, светлинни лъчи, задействащи оглушителни сирени, и ярки прожектори, които потапят цялото съоръжение в ослепителна разгонваща светлина. Нищо от дадените му инструкции не го беше подготвило за това, помисли си той с гняв. Мърлява работа — да няма никакви подробни указания в случай на препятствия! Независимо че беше лейтенант, а и да не беше, той се закани в себе си лично да чете конско евангелие на началниците, задето забъркаха тази каша.

От прозорците, вратите и покривите, които само допреди малко изглеждаха напълно пусти, защитниците откриха масиран огън от автоматични оръжия и спряха на място групата от командоси на Бъкмастър. Морските пехотинци им отвърнаха със смъртоносни изстрели и трупове започнаха да падат един върху друг около отворите, наподобяващи бункерните. В разгара на битката един як сержант с прошарена коса притича през сенките, хвърляни от прожекторите, и се просна на земята до Бъкмастър.

— Измъкнах едно от оръжията им от един труп — надвика той данданията. — То е руско, „Калешрев ZZK“.

— Руско ли?

— Да, сър. — Сержантът повдигна оръжието до очите на Бъкмастър. — Това са най-новите леки оръжия в съветския арсенал. Представа нямам как тия момчета са се докопали до тях.

— Освен ако не са били предназначени за разузнавателната секция.

Бъкмастър върна вниманието си отново към предавателната сграда, тъй като шумът от изстрелите се усили в тъмнината.

— Полковник Данзиг и отрядът му са притиснати зад подпорната стена. — Сержантът млъкна, за да произведе група изстрели, с които да привлече вниманието на отбраняващата се страна. — Бих заменил уволнението си за деветдесетмилиметрово мощно оръжие — извика той между изстрелите.

— Забравихте ли, че това трябва да е изненадващ удар? Казаха ни, че нямаме нужда от тежко въоръжение.

Изведнъж се разнесе оглушителен взрив. Изригна огромен облак прах и районът наоколо бе засипан като градушка от парчета бетон. Бъкмастър зяпна от изненада, после бавно се изправи на крака и се вгледа в рухналата предавателна постройка.

— Радиото! — извика той. — Къде е радистът, по дяволите?

Един морски пехотинец с почерняло от дим лице, облечен в черно-зелено камуфлажно облекло, се затича откъм сенките.

— Тук съм, лейтенант.

Лейтенант Бъкмастър пое подадената му слушалка и се ужаси от онова, което трябваше да съобщи.

— Шефе… Шефе… Тук Лудия хеликоптер. Обадете се.

— Тук Шефа, Лудия хеликоптер. Продължавайте. — Гласът в слушалката звучеше така, сякаш идваше от дъното на кладенец.

— Бандата от съседната улица нанесе удари право в лицата ни. Повтарям: нанесоха удари право в лицата ни. Няма да ни чуете по новините довечера.

— Шефа разбра, Лудия хеликоптер, и ви изпраща своите съжаления. Край на връзката.

Бъкмастър тръшна слушалката на мястото й. Беше обезумял и не го интересуваше дали щяха да научат за това в Пентагона. Нещо ужасно нередно беше станало тук тази вечер. Цялата атмосфера намирисваше на нещо гнило. Той смътно се запита, докато хората му започнаха да се прегрупирват, дали някога щеше да узнае кой всъщност беше преценил погрешно ситуацията.