Клайв Къслър
Тихоокеански водовъртеж (12)

10.

Пит седеше, без да се помръдва, и гледаше втрещен призрака с див поглед и гъста брада, който се появи на вратата на рубката. Докато се опитваше да се отърси от шока, чакаше отблъскващото, вонящо същество да се размие обратно в халюцинацията, на която принадлежеше. Той премигна, надявайки се да заличи образа, но противното същество също премигна.

После устата се размърда и дрезгав глас прошепна:

— Кой си ти? Не си от тях.

— Какво искаш да кажеш? — попита спокойно Пит, овладявайки гласа си.

— Те ще те убият, ако разберат, че си използвал радиото. — Гласът звучеше далечен и глух.

— Кои „те“?

Ръката на Пит се спусна почти незабележимо към барфа и пръстите му обгърнаха ръкохватката. Съществото на вратата не обърна внимание на това негово движение.

— Ти не си оттук — продължи призракът. — Не си облечен като тях.

Самият мъж беше облечен с мръсни парцаливи дрехи, които приличаха на работното облекло на подофицерите от военноморските сили, но нямаха никакви отличителни знаци. Очите му бяха мътни, тялото му — слабо и изтощено. Пит реши да подхвърли догадка наслуки.

— Ти ли си командир Дюпри?

— Дюпри? — повтори като ехо мъжът. — Не, аз съм Фарис, матрос първи клас Фарис.

— Къде са другите, Фарис? Къде са командир Дюпри, офицерите, колегите ти?

— Не зная. Те казаха, че ще ги убият, ако се доближа до радиото.

— Има ли изобщо някой на борда?

— Двама охранители са тук през цялото време.

— Къде по-точно?

— Може да са навсякъде.

— О, боже! — изстена Пит и тялото му се стегна. — Марч! — Той скочи на крака и издърпа Фарис да седне на стола на радиста. — Чакай тук. Разбра ли, Фарис? Не мърдай оттук.

Фарис кимна вяло.

— Да, сър.

С барфа пред себе си Пит тръгна да проверява набързо отсек след отсек, като през няколко секунди се спираше и ослушваше. От лейтенант Марч нямаше и следа и единственият звук идваше от тихото бръмчене на вентилаторите. Той влезе в отсек, който веднага разпозна като лазарет. Вътре имаше операционна маса, шкафове с прилежно подредени стъкленици с етикети, хирургически инструменти, рентгенов апарат и дори зъболекарски стол. Имаше още и едно сгърчено тяло, което лежеше между леглата до отсрещната напречна преграда. Пит се наведе ниско, въпреки че вече знаеше чие е неподвижното тяло.

Марч лежеше на едната си страна, ръцете и краката му бяха извити в уродливо положение, телесните му секреции бяха образували съсирена локва около тялото му. От две малки дупчици по права линия от гърдите до гърба му се стичаше кръв; очите на Марч бяха отворени и безвзорният му поглед бе насочен към кръвта, която изтичаше от вените му. Подтикнат от стар колкото човечеството инстинкт, Пит се пресегна и затвори очите му.

Една сянка пропълзя хоризонтално първо върху студената стоманена палуба, а после вертикално върху напречната преграда. Пит мигом изви тялото си в полудъга, заби върха на барфа в корема на мъжа зад него и натисна спусъка. Черното очертание на фона от бяла боя издаде също така и размазаната форма на оръжие или палка в едната ръка на нашественика и ако Пит беше закъснял с част от секундата, щеше да падне мъртъв като Марч. Той едва успя да забележи, че убиецът му беше висок, с къдрава коса, и облеклото му се състоеше само от едно зелено парче плат, прикриващо слабините му. Имаше интелигентно, дори красиво лице, сини очи и разрошена руса коса. Тези черти Пит бързо забрави. Следващият мъчителен миг обаче щеше да остане в паметта му до края на дните му.

Въглеродният двуокис засъска, когато отприщи огромното си налягане в еластичната човешка плът. Тялото на мъжа мигом набъбна и доби разкривена, уродлива форма, коремът изпъкна силно напред, а на места кожата между ребрата образува малки балончета. Нещастният поглед, изпълнен с ужас, изчезна половин секунда след като сиво-зеленикавата карантия излетя през носа и ушите му във вид на пръски и покри палубата в радиус от метър и осемдесет. Устата се изду и стана двойно по-голяма, когато огромно количество от кървава тъкан и парчета вътрешности избълваха като червен водопад, който се стече по подутия торс, а в същото време очните ябълки изскочиха от орбитите си и увиснаха, полюшвайки се над издутите гърди. Ръцете щръкнаха настрани и противно деформираното тяло се строполи заднешком върху палубата. Тогава въглеродният двуокис започна да излиза от отворите на тялото и то бавно започна да спада, докато накрая се върна до предишното си състояние.

Пит, на когото вече му се повдигаше, обърна глава от гнусната гледка, наведе се да повдигне Марч от пода и го положи върху едно от леглата. После покри младия лейтенант с одеялото от другото легло. С очи, изпълнени със скръб и горчивина, Пит коленичи до безжизненото тяло, сякаш да каже: „Не биваше да позволявам да умреш. Дявол да ме вземе, Марч, не биваше да те допускам!“.

Пит стана и се олюля. Сега играта се бе променила драстично. Водовъртежът бе отбелязал една точка в своя полза.

Той се обърна отново към деформираното тяло върху палубата и осъзна, че гледа първото си реално доказателство. Това не беше пришелец от външния космос, а човешко същество с две ръце и с два крака, което кървеше като всички хора.

Пит не изчака да види появата на още от тях. Ако те го дебнеха, той нямаше да може да ги убие по същия начин, тъй като барфът му съдържаше само една газова касета.

Пит се почувства безпомощен, но в следващия момент му дойде просветление — оръжието, чиято сянка бе видял върху напречната преграда, оръжието, убило Марч! С два скока той се озова под операционната маса. Не го беше забелязал досега, тъй като то повече наподобяваше на малка ръкавица със сочещ безименен пръст, отколкото на пистолет. Ръкохватката беше от типа петопръстна, в който всеки пръст си имаше своя собствена опора. Ръката прилепваше за нея като излята. Оръжието с къса петсантиметрова цев нямаше спусък в общоприетия смисъл, а малък бутон, разположен така, че върхът на пръста почиваше върху него и се задействаше със съвсем леко натискане.

Пит не загуби време да го пробва. Той бързо се върна в радиорубката, хвана протестиращия Фарис за ръката и се втурна заедно с него към аварийния люк.

Оставаха им около десет крачки, за да прекосят машинното и реакторното отделение и да стигнат до вратата на торпедния отсек, когато Пит внезапно се спря и Фарис се блъсна в гърба му. Насреща им стоеше огромен като планина мъж, само по зелени къси панталони, насочил същото като в ръката на Пит оръжие.

Пит извади късмет — изненадата беше на негова страна. Докато той очакваше и се опасяваше от ненавременен сблъсък, то другият мъж — не. Нямаше въпроси като „Кой сте вие?“ или „Какво правите тук?“. Първо проговори оръжието на Пит, когато пръстът му натисна бутона и последва едва чуто лъкатушещо свистене.

Снарядът от оръжието на Пит — той все още не знаеше какво изстрелва мъничката цев — уцели мъжа високо в челото. Непознатият отскочи силно назад, блъсна се в турбината и падна ничком, удряйки силно главата и гърдите си в пода. После, преди още мъжът да изпусне последния си дъх, Пит мина покрай него и избута Фарис през вратата в торпедния отсек.

Фарис се препъна и се просна на пода, повличайки Пит със себе си. Пит удари крака под коляното си в прага и изпусна малкия пистолет. Неимоверно острата болка породи в него чувството, че кракът му е отсечен. Но не само болката го парализира, докато се мъчеше да стане, а по-скоро сковаващият го страх и осъзнаването, че е нахълтал слепешката и безразсъдно в носовия торпеден отсек. Той затърси пипнешком странното си оръжие с пълното съзнание, че е твърде късно, че един от двамата мъже в отсека ще го убие с лекота.

— Пит? — извика по-ниският мъж.

Пит беше сигурен, че ушите и съзнанието му го мамят, но в следващия момент проумя, че вижда пред себе си кърмчията на „Марта Ан“.

— Вие сте ни последвали? — успя да изрече той.

— Командир Боланд предположи, че сте на път да изразходвате въздуха си — отвърна кърмчията. — Затова ни изпрати с резервни бутилки. Ние влязохме през аварийния отсек. Изобщо не очаквахме да е сух.

Скованите сетива на Пит започнаха да се отпускат.

— Нямаме много време. Ще можете ли да наводните този отсек?

Кърмчията го изгледа почуден. Другият мъж, в когото Пит разпозна един от матросите, просто попита:

— Искате да наводним…

— Да, по дяволите! Не бива никой да е в състояние да издигне тази лодка поне до един месец.

— Не мога да го направя — отказа колебливо кърмчията.

— Нямаме време за губене — настоя Пит с тих глас. — Марч вече е мъртъв и ние ще го последваме, ако не побързаме.

— Лейтенант Марч е мъртъв? Не разбирам. Защо едно наводняване…

— Няма значение. — Пит погледна кърмчията право в очите. — Аз поемам отговорността — и още преди да довърши изречението, в съзнанието му изплуваха същите празни, безсмислени думи, които бе казал и на Марч.

Матросът посочи към Фарис, който седеше на палубата, загледан в нищо определено пред себе си.

— Кой е този?

— Оцелял от екипажа на „Старбък“ — отвърна Пит. — Трябва да го изкараме на повърхността. Има нужда от лекарска помощ.

Ако матросът се изненада, че среща човек, който трябваше да е мъртъв отпреди няколко месеца, то той с нищо не го показа. Вместо това само посочи с брадичка зейналата рана в кървящия крак на Пит.

— Май и вие се нуждаете от лекарска помощ.

Кракът на Пит бе загубил всякаква чувствителност. Той беше благодарен, че поне нямаше подутина, издаваща счупване.

— Ще се оправя — обърна се той към кърмчията. — Наводнете този отсек!

— Печелиш — рече механично кърмчията, — но против волята ми.

— Така да е! — отвърна нетърпеливо Пит. — Ще го направите ли?

— Каквото и да направим, един добър спасителен екип може да я взриви отвътре в рамките на два дни. Аварийният люк в този отсек е единственото място, откъдето някой може да влезе отвън, така че, това все пак ще е някаква помощ, поне докато няма да има достъп до захранването на подводницата. Най-доброто разрешение ще бъде да затворим аварийните клапани и да пуснем водата да нахлуе в торпедните тръби. После ще откачим изсмукващите помпи, в случай че някой се опита да включи в отсека външен източник на захранване. Вероятно ще му е нужно ден и половина, за да разбере какво сме направили, а след това още три-четири часа, за да сложи всичко в ред, да изпомпа водата и да херметизира отсека.

— В такъв случай предлагам да започнете да обезопасявате вратата на машинното.

— Има и друг начин да спечелим още няколко часа — каза бавно кърмчията.

— Какъв е той?

— Да изключим реакторите.

— А, не! — възрази твърдо Пит. — Когато сме готови, няма да можем да си позволим лукса да изчакаме новото стартиране на реакторите.

Кърмчията погледна Пит с безизразно лице.

— Бог да ни е на помощ, ако се издъниш — обърна се той към матроса. — Откачи помпите и отвори вътрешните врати на торпедните тръби. Аз ще се заема с клапаните и външните врати на тръбите отвън. — После застана с лице към Пит. — Е, Пит, сатанинското дело е на път да се осъществи. Но ако грешиш, ние ще станем най-старите хора във военния флот на Чичо Сам, преди да сме си платили скъпо за това.

Пит се усмихна.

— С малко късмет, може и да получиш медал.

Кърмчията направи кисела физиономия.

— Съмнявам се, уважаеми, дълбоко се съмнявам.

Боланд знаеше как да подбира хората си. Двамата спасители се заловиха за работата си спокойно и сръчно — като механици по време на автомобилно състезание. Всичко вървеше гладко. Кърмчията излезе през аварийния люк, за да отвори външните врати на торпедните тръби и да затвори изпускателните клапани. Пит тъкмо бе превързал крака си с парче от одеяло от празното легло и чу кърмчията да подава предварително уговорения сигнал с почукване по капака на люка. Тогава той избута Фарис в торпедната тръба, а матросът от „Марта Ан“ започна да отваря клапите, за да пусне морската вода в долния отсек. Когато нахлуващата вода достигна еднакво налягане, оставяйки само шейсетсантиметров въздушен мехур до тавана, той се гмурна и освободи вратите на торпедните тръби. С изненада видя как една синя на цвят риба най-безгрижно изплува от тръбата и влезе в отсека.

Пит трябваше да насили Фарис да сложи бутилката със сгъстен въздух и накрайника на регулатора за въздух, а после сам постави маската за лице върху недоумяващите му очи.

— Виждам, че се справя, сър. — Матросът се бе промъкнал до Фарис и бе обвил с ръка кръста му като менгеме.

Пит, облекчен, че го освободиха от тази отговорност, само кимна в знак на благодарност, после нагласи собствените си водолазни принадлежности, като замени почти изразходваната си бутилка с резервната. След това матросът потупа по вратата на люка с дръжката на ножа си и направи път на кърмчията да пробие прикритието отвън.

На теория те всички до един можеха да бъдат издигнати до повърхността от въздушния мехур, когато той изтече от подводницата. Но теорията невинаги предвиждаше неочакваното, както стана с въздушния клапан на Пит, който се закачи на ръба на капака на аварийния люк и увисна там. Пит се спря за миг и проследи с отчаян поглед как другите се стрелнаха към повърхността, без изобщо да забележат, че той пропусна мехурообразния си асансьор.

Натискайки цялата си тежест надолу, докато клапанът се освободи, беше относително лесно, но когато се оттласна нагоре към открито море, на пътя му се изпречи друга опасност — една риба чук, дълга пет метра. В първия момент Пит си помисли, че огромното сиво деветстотинкилограмово чудовище, една от редките видове акули, познати на човека, ще мине над главата му. Но после, в един миг, той видя как широката плоска глава се обърна и тръгна към него; зиналата й уста разкриваше заплашително острите като бръснач зъби.

Барфът на Пит беше захвърлен като ненужен върху подводницата; единственото му оръжие, при това отчайващо негодно, беше малкият пистолет във вид на ръкавица, който бе убил Марч. Докато акулата се приближаваше, привлечена от облака кръв около крака на Пит, той я гледаше като омагьосан как плува плавно към него, правейки лек завой, вторачила едното си голямо око в края на изострената си муцуна.

Тя описа още по-малка дъга, намалявайки разстоянието, и се доближи на сантиметри от него. Пит изхвърли лявата си ръка напред и заби юмрук в хрилните отвори на чудовището. Какъв безполезен, почти комичен жест, помисли си той. Но неочакваният удар изненада акулата и Пит усети налягането на водата, когато акулата се завъртя и отдалечи. След малко обаче тя направи обратен завой и заплува отново към него. Той се задържа с лице към нея, ритайки силно с плавниците си. Хвърли бърз поглед към повърхността, която се намираше на не повече от десетина метра, но прецени, че няма да успее да стигне до нея — човекоядката бе предприела поредното си приближаване, оставяйки Пит с последния му коз.

Той насочи пистолета си и внимателно се прицели; само да отвореше уста, акулата щеше да заклещи ръката му между зъбите си. Когато чудовището се приближи достатъчно, Пит натисна спусъка и стреля право в бездушното й ляво око.

Акулата се преобърна и се замята бясно; разбърканата вода блъсна Пит и той направи задно салто, сякаш беше грабнат от надигнала се висока прибойна вълна. Той напрегна всички сили, за да се окопити и се оттласна към повърхността, като местеше поглед ту към акулата, ту нагоре, за да не удари главата си в кила на „Марта Ан“. Една сянка падна върху него; той се вгледа и видя кърмчията на пет-шест метра над него да му помахва. Пит не изчака втора покана и взе разстоянието за десет секунди. После се обърна и зачака следващата атака. Огромната смъртоносна машина с широка глава се беше спряла и го гледаше заплашително със здравото си око, мощните й перки едва придвижваха масивното тяло. Най-неочаквано чудовището се завъртя и непредсказуемо се отдалечи с невероятна скорост в тъмносините дълбини.

Изтощен и треперещ, Пит с благодарност се остави да бъде издърпан до платформата за гмуркане, където отзивчиви ръце свалиха водолазната му екипировка — той беше изразходвал всичките си сили. После вдигна поглед и видя Боланд, изправен до него, да го гледа с мрачно лице.

— Къде е Марч? — попита го той с леден тон.

— Мъртъв е — отвърна простичко Пит.

— Случва се — каза Боланд и се отдалечи.

 

 

Пит гледаше чашата с шотландско уиски в ръката си. По лицето му не се четеше никакъв израз, но очите му бяха уморени и зачервени. Яркият тропически залез пръскаше последните си лъчи на деня през един от илюминаторите и ледът, плуващ в питието му, искреше. Пит прекара изпотената чаша по потното си чело. Беше разказал на Боланд какво се бе случило и сега, когато трябваше да се е отпуснал, той имаше чувството, че ужасните събития от последния час бяха началото на нещо още по-зловещо.

— Не бива да се обвиняваш за убийството на Марч — успокои го искрено Боланд. — Ако бяхте изпаднали в невъзможност да се измъкнете от аварийната камера и той се беше удавил, тогава това щеше да тежи на съвестта ти. Но бог е свидетел, че не е имало начин да предвидиш, че в „Старбък“ се разхождат двама убийци!

— Стига, Пол — рече с уморен глас Пит, — нали аз принудих момчето да влезе в подводницата. Ако не бях толкова настоятелен, сега той щеше да е жив.

— Добре, беше загубен един човешки живот, но потресаващата важност на онова, което си открил, оправдава тази жертва. Ако ми коства живота на всеки член от екипажа, за да върна благополучно „Старбък“ в Пърл Харбър, аз не бих се поколебал да жертвам всички до един, включително и теб, и себе си.

— Оценявам това, което се опитваш да направиш, Пол — каза Пит.

Боланд се усмихна.

— Правя го заради влиянието ти над адмиралите. Освен това мисля, че си много изобретателен в работата си. Уверен съм, че зад налудничавата ти идея да наводниш носовия торпеден отсек стои макиавелиевски план. Имаш ли някакво обяснение?

— Много е просто — отвърна Пит. — Саботирах „Старбък“, за да я задържа на дъното за няколко дни.

— Продължавай — подкани го Боланд, този път без усмивка.

— Първо, в нея имаше двама въоръжени мъже и оцелелият матрос Фарис, гладен и в окаяно състояние. „Старбък“ е била неговият затвор. Не е могъл да избяга, защото е нямало къде да отиде. Дори пазачите са се сменяли. Откъде са идвали, не мога да знам, но те не са живели в подводницата.

— Откъде си сигурен?

— Епикуреецът в мен заговори. Проверих камбузите в трапезарията на екипажа и каюткомпанията. Не открих никакви продоволствия. А нали пазачите трябва да се хранят. Дори Фарис не би могъл да издържи шест месеца, без да яде. Значи или някъде наблизо има „Макдоналдс“, за който не знаем, или мъжете се прибират да обядват вкъщи. Твърдо подозирам, че е последното. Които и да са те и откъдето и да идват, точно сега се спотайват някъде долу и чакат удобен момент, за да заловят „Марта Ан“. Ако изчезнем като другите кораби, Министерството на военноморските сили може да се прости със „Старбък“ завинаги. Именно затова наводних торпедния отсек. Ако загадъчните ни приятелчета прозрат истинските намерения на „Марта Ан“, много естествено, че ще изместят „Старбък“ от района още преди военният ни флот да се зададе на хоризонта.

— Ние сме в състояние да докараме по въздуха дотук екипаж в рамките на три часа.

— Ще е твърде късно. Времето ни е ограничено от мига, в който пуснахме котва. Каквото и да се е случило с другите плавателни съдове, ще се случи и на нас.

Боланд изглеждаше скептичен.

— Цялата работа ми се струва направо фантастична. Според радиолокатора в радиус от петстотин метра няма друг плавателен съд, а хидроакустическите съобщения не потвърждават наличието на подводници. Откъде, по дяволите, могат да дойдат?

— Стига да знаех отговора — каза раздразнен Пит, — щях да поискам повишение на заплатата си… и щях да го получа.

— Ако не излезеш с нещо по-конкретно — отвърна Боланд, — ще останем на котва тук до сутринта. А призори ще започнем операцията по изваждането на „Старбък“.

— Гладна кокошка просо сънува. До сутринта „Марта Ан“ ще лежи на дъното до „Старбък“.

— Забравяш — настоя спокойно Боланд, — че мога да поискам по радиото от Пърл Харбър да изпратят въздушна подкрепа, преди да се е мръкнало.

— Наистина ли?

Докато го гледаше, Боланд си помисли, че пронизващите го зелени очи излъчват неоправдан положителен поглед, но с Пит трудно можеше да е сигурен човек. Изражението му показваше точно онова, което Дърк Пит искаше да покаже и нищо повече.

— Адмирал Хънтър потвърди ли твоите обаждания?

— Ние ги пращахме на бреговата честота, същата, каквато използваше и ти от подводницата.

— Не ти ли се струва странно, че не е изпратил съобщение, свързано с откриването на „Старбък“? Ти сам каза, че моето предаване от подводницата се е чуло от всеки приемник в радиус от хиляда и петстотин километра. Как тъй никой не се намеси с изрази от рода „Върви на майната си!“ или „Какво е времето?“. Защо Хънтър или Гън не поискаха подробностти? Ето ти случай да откриеш, че нищо не е било предадено, дори фалшивото съобщение за стопен лагер във вала на гребния винт.

Този път Пит улучи право в целта. Боланд повдигна вежди, после спокойно натисна бутон на интеркома и каза:

— Тук командир Боланд. Установете връзка с Пърл по сухоземен код шест. Уведомете ме веднага щом получите потвърждение оттам.

— Сухоземен код шест. Прието, сър — отвърна глас по високоговорителя.

— Какво те кара да мислиш, че съобщенията ни не са били изпращани? — попита Боланд.

— Освен „Лили Марлен“ никой друг не е изпращал съобщение. Дори и „Старбък“. От което следва, че нашите незнайни приятелчета няма да позволят на света да узнае какво сме открили.

— Ако си прав, значи те заглушават трансмисиите ни.

— Бъди сигурен, че го правят — увери го Пит. — Това обяснява защо от изчезналите кораби не са били улавяни никакви сигнали. Те са изпращали такива, но нито един не е бил получаван в бреговите постове в Оаху. Обяснява още и фалшивото местоположение, съобщено от Дюпри, преди „Старбък“ уж да изчезне. Нашите незнайни приятели имат мощен предавател, скрит някъде. Вероятно на някой от Хавайските острови. На тях ще им е нужна сухоземна база, за да поддържат антена, толкова висока, че да заглушава сигнали от кораби в морето.

— Командир Боланд? — разнесе се дрезгав глас по високоговорителя.

— Боланд слуша. Говорете.

— Нищо, сър, просто нищо. Те потвърдиха, но не на сухоземния код шест. Повторих повикването четири пъти. Те само поискаха да изпратя съобщение. Нищо не разбирам, командире. Повиквателните сигнали по бреговия канал идват съвсем безпогрешно. Някой се опитва да си прави шегички.

Боланд изключи вътрешната разговорна уредба. Никой не проговори. Като че ли не е важно, че сме влезли във връзка, помисли си Пит. Единственото, което има значение, е, че сме във връзка не с когото трябва.

— Лоша работа — изрече Боланд с мрачно лице.

— Това дава отговор на един въпрос. Но какво всъщност е станало с екипажа на „Старбък“ преди шест месеца? И щом подводната лодка е в изправност, защо е останала да лежи на дъното?

— Можем да зачеркнем руснаците или някоя друга чужда сила — каза Боланд. — Те не умеят да пазят тайна толкова дълго.

— Колкото и налудничаво да звучи — каза Пит, — не мисля, че пленяването на „Старбък“ е било конспирация или предварително обмислено действие.

— Прав си, наистина звучи налудничаво — съгласи се Боланд. — Това не е точно най-лесният номер на света да сложиш неумишлено ръка върху ядрена подводница насред океана.

— Някой е ръководил работата — отвърна Пит. — Марч и аз не открихме нищо, което да сочи към някаква дори минимална повреда вътре или извън корпуса.

— Тази теория няма да издържи. И цяла армия не може да проникне в подводницата. Внушителен брой усъвършенствана детекторна апаратура щеше да подаде предупредителен сигнал. „Старбък“ има автоматични аларми, които могат да събудят и умрелия, когато бъдат активирани при отваряне на вентилаторите или люковите капаци. Нищо освен риби не може да се приближи до нея на разстояние по-малко от един хвърлей.

— И все пак дори съвременните подводници не са пригодени да отблъснат нашественици на бордовете си.

Преди Боланд да отвърне, глас по високоговорителя го изпревари.

— Шкипер?

— Продължавайте.

— Бихте ли дошли на мостика, сър? Има нещо тук, което трябва да видите.

— Намекнете ми за какво става дума.

— Ами, сър… то е доста ненормално…

— Хайде, човече, изплюй камъчето — подкани го рязко Боланд.

Гласът от мостика замълча, преди да отговори:

— Мъгла, командире. Мъгла излиза от водата и закрива повърхността като в стар филм за Франкенщайн. Никога не съм виждал подобно нещо. Нереално е.

— Веднага идвам — каза Боланд и погледна мрачно Пит. — Какво ще кажеш за това?

— Ще кажа — смънка под носа си Пит, — че с нас е свършено.