Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Дърк Пит (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pacific Vortex!, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Клайв Къслър. Тихоокеански водовъртеж

ИК „Димант“, 2001, София

Редактор: Тодор Димов

Коректор: Росица Спасова

Оформление на корицата: Цветан Добрев

ISBN: 954-731-107-1

История

  1. — Добавяне

8.

Пит стоеше облегнат на кърмовото леерно ограждане и разсеяно наблюдаваше разпенена диря, която оставяха гребните винтове на „Марта Ан“. Синьо-бялата водна маса се вихреше и бавно се стопяваше на четвърт миля зад кърмата, преди безмилостното море да се затвори над нея и да я покрие, сякаш да изличи огромен белег. Времето беше топло, небето — ясно; от североизток духаше постоянен бриз.

На какви шантави хора се натъкнах през последните два дни, помисли си той отчаяно. Една подла млада жена, която се опита да ми забие подкожна инжекция в гърба, един убиец с пожълтели от никотин зъби, един негодник с чин адмирал, един капитан трети ранг с толкова нелепа татуировка и един дребен на ръст командир, който очевидно беше най-умният от тях.

И все пак тази групичка не беше в състояние да достигне до тъмните кътчета в съзнанието му. Те бяха запазени за друг герой в драмата, герой, който тепърва щеше да се появи на сцената — гигантски мъж със златисти очи.

Каква ли е била неговата причина да издири потъналия преди много години остров Каноли? Възможно ли е той да е просто някакъв учен, който се опитва да открие изчезнала цивилизация, или окултист, който се рови в митове и легенди? Какво имаше в преданието за Каноли, което да не можеше да бъде намерено в половината глупости, изписани за изчезналия континент Му, или в изобилието от измислици, отнасящи се до Атлантида? Загадките на Тихоокеанския водовъртеж и Бермудския триъгълник бяха достатъчно действителни. Трябва да има някакво логическо разрешение на всичко това, заключи угрижен Пит. Ключ, който е толкова очебиен, че е бил подминат поради недоглеждане.

— Господин Пит?

Умствената му гимнастика бе прекъсната от младежа в работен комбинезон.

Пит му се усмихна.

— С какво мога да ви бъда полезен?

Матросът беше на път да отдаде чест. Изглеждаше объркан от това как да се държи с цивилен, особено с цивилен на борда на военен кораб.

— Командир Боланд иска да отидете на мостика.

— Благодаря, веднага тръгвам.

Пит прекоси стоманената палуба покрай затворените люкове. Под краката му моторите тупкаха ритмично, докато корабът пореше спокойните води и хвърляше мъгла от солени пръски над леерното ограждане и върху надстройката, като покриваше боята с блестящ слой капеща влага.

Изкачи се по стълбата, водеща към мостика. Боланд стоеше пред кърмчията и гледаше през бинокъл над носовата част към яркосиния хоризонт. Той свали за миг бинокъла, избърса стъклата му с края на фланелката си, после отново го вдигна пред очите си и огледа водната шир напред.

— Какво има? — попита Пит и погледна през прозореца, но не видя нищо.

— Помислих си, Дърк, че ще искаш да знаеш — отвърна Боланд, — че току-що навлязохме в новия претърсвателен район. — Той остави бинокъла на полицата до него, натисна предавателен бутон и заговори ясно и отчетливо в микрофона.

— Лейтенант Харпър, тук шкиперът. Спрете всички машини. Ще застанем на дрейф. — Той погледна Пит. — Хайде на работа.

Боланд му посочи една стълба, водеща към тесен коридор под мостика. След като подминаха няколко врати на каюти, Боланд се спря пред една и я отвори.

— Сърцето на операцията — съобщи той. — Тук са разположени четири тона електронни уреди и апаратура. Можеш да видиш техническото чудо на Сто и първи отряд в действие. — Той посочи дълга банка от уреди, изпълващи големия отсек с площ от седемдесет квадратни метра. — Тук имаме пулт за измерване на скоростта на звука и налягането, магнитен датчик за отчитане наличието на метал на морското дъно, монитори за подводните телевизионни камери. Именно затова ще легнем на дрейф, за да спуснем датчиците и камерите и те да започнат обследването.

Пит огледа екраните. Камерите вече се спускаха под повърхността и той видя как вълните се плискат в обективите, които бавно потъваха в смълчаното, искрящо от слънцето, неспокойно водно пространство. Две от камерите записваха цветно и създаваха впечатлението, че синьо-зелените сенки се изгубват в безкрайността.

— Следващият уред е усъвършенствана хидроакустична станция — продължи да обяснява Боланд. — Тя прави подробни „звукови“ снимки на океанското дъно и всичко, намиращо се там. Имаме също така и система за странично радиолокационно изследване, чийто обхват от двата борда на кораба е по половин миля. Нейните датчици също ще бъдат влачени зад кораба.

— Пояс на детектиране с обща широчина цяла миля — отбеляза Пит. — Това е внушителен участък от целия претърсвателен сектор.

На Пит му направи впечатление, че Боланд изобщо не си направи труда да го представи на никого от екипа, обслужващ съоръженията. Ако нещо особено много липсваше на Боланд, това бяха добрите обноски. Пит се почуди как ли е стигнал до този си ранг.

— А тази душичка тук — отбеляза с гордост Боланд — е мозъкът на комплекта от уреди — компютърната система „Селко-Рамзи“ 8300. — Той кимна към тесен пулт с лампички и превключватели, поставен над широка клавиатура. — Тя отчита географските дължини и ширини, скоростта и курса. С две думи, тя е скачена със системата за централизирано управление и оттук, докато открием „Старбък“, тази нечовешка маса от транзистори ще ръководи кораба.

— Напълно хигиенично — смънка Пит.

— В какъв смисъл?

— Ами нищо не се пипа от човешка ръка.

Боланд смръщи чело.

— А, да, може и така да се каже.

Пит се наведе над рамото на оператора, седнал зад клавиатурата на системата.

— Наистина забележително. „Селко-Рамзи“ 8300 може да бъде претоварена и репрограмирана от главен превключвател. Така вероятно операциите могат да бъдат следени и в Пърл Харбър. Това ще е от полза за адмирал Хънтър, в случай че ни застигне съдбата на хората на борда на „Лили Марлен“. При първата поява на опасност той и Денвър могат да претоварят системата ни, да обърнат кораба и да го върнат в пристанище. Адмиралът може и да загуби екипажа, но Сто и първи отряд ще прибере спасителния си кораб непокътнат. Наистина забележително.

— Ти явно си запознат с електрониката — каза бавно Боланд и по лицето му се изписа странна смесица от подозрение и уважение.

— Може да се каже, че съм запознат повърхностно с повечето от съоръженията, които имате на борда.

— Нима вече си виждал всичко това?

— Най-малко на три океанографски кораба на НЮМА. Вашите потенциални възможности са до известна степен по-специализирани, тъй като основната ви задача са спасителните операции. Но нашето техническо ниво е малко по-високо от вашето поради научното естество на нашите изследвания.

— Моите извинения — насили се да се усмихне Боланд. — Аз подцених талантите ти. — Той се обърна, отиде до дежурния офицер, каза му нещо и се върна при Пит. — Хайде, ела да те почерпя едно.

— Нима военноморският правилник го разрешава? — захили се Пит, изненадан от внезапната проява на дружелюбност от страна на Боланд.

В усмивката на Боланд се долавяше известна лукавост.

— Забравяш, че от техническа гледна точка това е граждански кораб.

— Напълно подкрепям техническата страна на въпроса.

Те тъкмо тръгнаха към вратата, когато дежурният офицер съобщи:

— Шкипер, телевизионните камери и хидроакустичните датчици са в готовност.

Боланд кимна.

— Бързо се справихте, лейтенант. Ще потеглим веднага щом…

— Един момент — прекъсна го Пит. — Само от любопитство, на каква дълбочина сме?

Боланд го погледна учуден, после се обърна.

— Лейтенант?

Офицерът вече се беше навел над датчика и гледаше съсредоточено назъбената линия, която се изписваше върху милиметровата хартия.

— Хиляда седемстотин двайсет и девет метра, сър.

— Има ли нещо необичайно в това? — попита Боланд.

— Би трябвало да е по-дълбоко — отвърна Пит. — Може ли да погледнем картите на океанското дъно?

— Заповядайте, сър. — Лейтенантът отиде до една широка маса с плот от матово стъкло и включи горното осветление. Разгъна голяма карта и защипа краищата й за ръбовете на масата. — Това е дъното на Северния Тихи океан. За съжаление обаче, картата не е много подробна. Съвсем малко експедиции за изследване на дълбочината са идвали в тази част на света.

Боланд изведнъж прояви възпитание.

— Дърк Пит, да ти представя лейтенант Стенли.

Пит кимна в знак на поздрав.

— Добре, Стенли, нека да видим какво имате — каза той, като се облакъти в края на масата и се вгледа в странните на вид контури, представляващи дъното на Тихи океан. — Къде се намираме?

— Точно тук, майоре. — Стенли отбеляза с малка „човка“ мястото върху картата. — 32°10’север, 151°17’запад.

— Значи сме над фрактурната зона Фулъртън — каза бавно Пит.

— Звучи ми като счупване на кост по време на футболен мач — вметна Боланд, който също се бе надвесил над картата.

— Не, фрактурна зона означава разлом, пукнатина в земната кора. Оттук до калифорнийското крайбрежие има стотици такива.

— Разбирам какво имате предвид под „дълбочина“. Според морската карта дъното наоколо трябва да е на дълбочина над четири хиляди и петстотин метра — и Стенли подчерта най-близката до местоположението им дълбочина.

— Възможно е да се намираме близо до подводен хълм — отбеляза Пит.

— Дъното се издига вляво от нас — поясни Боланд. — Със седемдесет и шест метра в продължение на една миля. В това няма нищо странно. Може да е някой от по-малките подводни хълмове.

Пит поклати глава.

— Само дето нито един такъв не е отбелязан на картата.

— Може би още не е проучен.

— И все пак, ако склонът продължава да се издига, хребетът му трябва да е много далече. Корабът е твой, Пол, но мисля, че е желателно да се направи проучване. Съобщителната капсула от „Старбък“ е изпратена от незнайни хора след изчезването й. Очевидно подводницата лежи на достъпна дълбочина.

Боланд уморено разтърка очите си.

— Звучи логично, но това не може да е единственият неотбелязан на картата подводен хълм в района. Сигурно има най-малко още петдесет такива.

— Не бива да пропуснем дори един от тях.

Лицето на Боланд доби замислен вид. После той се изправи и се обърна към Стенли.

— Лейтенант, програмирайте курс към възвишението. Вкарайте показанията на датчиците в компютъра и поставете щурвала на централизирано управление. Уведомявайте ме за всяка внезапна промяна на дълбочината. Аз ще бъда в каютата си — и отмести поглед към Пит. — Е, тръгваме ли за обещаното питие?

Влекателните въжета на шейната на телевизионната камера и хидроакустичните датчици бяха размотани надолу, системата за централизация на управлението беше включена към компютъра и след десет минути „Марта Ан“ започна бавно да описва широка дъга в посока изток. Бездействащият кърмчия стоеше на вратата на кормилната рубка и пушеше цигара, ръкохватките на кормилното колело се завъртаха бавно наляво-надясно, сякаш задвижвани от невидима ръка. Корабът се врязваше във вълните, а мъжете от екипажа наблюдаваха и проверяваха морето с измервателни уреди с трепкащи стрелки, разноцветни лампички и монитори.

Пит и Боланд останаха в капитанската каюта до средата на следобеда; времето, през което хидроакустичните уреди отчитаха непрекъснатото издигане на морското дъно, минаваше мъчително бавно. Един час, два, три. Пит се ровеше в сведенията и данните за „Старбък“, а Боланд бе съсредоточил вниманието си в спасителните планове и обмисляше дали и кога ще проработи късметът на „Марта Ан“. Безцелният разговор на мъжете на палубата и долу, в машинното отделение, се въртеше неизменно около жените. Единствено операторите в детекторния пункт седяха смълчани и наблюдаваха внимателно мониторите и измервателните си уреди. Съобщението „Дъното продължава да се издига“, което Стенли предаваше от време на време по вътрешната разговорна уредба, внасяше известно успокоение, че всичко на кораба върви както трябва. Няма по-скучна работа от търсене на корабни останки.

Изведнъж в пет часа гласът на Стенли проехтя по високоговорителите.

— През последната половин миля дъното рязко се издигна!

Пит погледна Боланд. Без да си разменят дума, двамата скочиха на крака и се втурнаха към детекторския пункт. Стенли се бе навел над масата за карти и вписваше нещо.

— Не е за вярване, шкипер. За първи път виждам подобно нещо. Намираме се толкова навътре от сушата, в най-затънтеното място, а дъното изведнъж се оказа само на триста шейсет и шест метра от повърхността. И продължава да се издига.

— Това е адски стръмно издигане — отбеляза Пит.

— Може да е част от Хавайското гърбище — предположи Боланд.

— Ние сме доста по на север. Съмнявам се да има някаква връзка с него. Това чудо долу е напълно самостоятелно.

— Триста трийсет и пет метра — обяви високо Стенли.

— Боже господи! На всеки половин метър се издига с по трийсет сантиметра! — възкликна тихо Пит.

Боланд заговори почти шепнешком.

— Ако не се изравни скоро, ще заседнем. — Той извърна лице към Стенли. — Изключи компютъра и се върни на ръчно управление!

Само след пет секунди Стенли потвърди:

— На ръчно управление сме, сър.

Боланд взе микрофона на вътрешната разговорна уредба.

— Мостик? Тук Боланд. Какво виждате на осемстотин метра право напред?

Отговори метален глас:

— Нищо, сър. Хоризонтът е чист.

— Някаква следа от бяла вода?

— Не, командире.

Пит погледна към Боланд.

— Попитайте го за цвета на водата.

— Мостик, има ли някаква промяна в цвета на водата?

След кратко мълчание се чу:

— Става по-зелена, сър, на около петстотин метра пред лявата носова част.

— Двеста и четирийсет и се издига — съобщи Стенли.

— Плътността се увеличава — каза Пит. — Очаквах по-светлосин цвят при по-близкия до повърхността хребет. Зеленото говори за наличието на подводна растителност. А да има морски растения тук е много странно.

— Водораслите не съжителстват добре с коралите, нали? — попита Боланд.

— Точно така, а и за тази част на океана са характерни по-високите температури.

— Имам ясно показание на магнитометъра. — Това съобщи един млад човек с руса, къдрава коса, който седеше зад пулта за управление.

— Къде? — попита Боланд.

— На двеста метра, азимут двеста и осемдесет градуса.

— Може да се окаже златна мина — въодушеви се Боланд.

— Второ показание на триста метра, азимут триста и петнайсет градуса. Още два визуални контакта. Божичко, те са около нас!

— Звучи ми като богато минно находище — усмихна се Пит.

— Стоп машини! — извика в микрофона Боланд.

— Дънният контур излиза от листа с показанията — съобщи възбуден Стенли. — Четиристотин и петдесет метра, а корабът още не е спрял.

Пит погледна телевизионните монитори. На екраните все още нямаше нищо, но и нямаше да има при видимост, намалена до стотина метра. Той извади носна кърпа от джоба на панталона си и попи потта от врата и лицето си. Запита се защо ли се е изпотил толкова. Климатичната инсталация в детекторния пункт работеше. Той нехайно напъха носната кърпа обратно в джоба си и пак устреми поглед към мониторите.

Микрофонът беше все още в ръката на Боланд. Той го вдигна до устата си и Пит чу как гласът му отекна из целия кораб.

— Тук Боланд. Стигнахме първия участък за претърсване. Всички показания сочат, че се намираме над гробището на Тихоокеанския водовъртеж. Искам всеки един от вас да бъде на крак. Тук нямаме представа за опасността, затова трябва да бъдем заварени с отбранителните средства в готовност. Интересното е, че корабът ни може да се окаже единственият, който ще бъде регистриран, че е стигнал до тези води напълно невредим.

Пит не отместваше поглед от мониторите. Дъното започна да се показва, когато инерцията изтласка „Марта Ан“ напред. Разсеяният блясък на водата от слънчевите лъчи пробиваше повърхността във вид на тънки жълтеникави снопчета, които се спускаха надолу като килим от размазани цветове. Вече се виждаха и риби, които увиснаха неподвижно в триизмерната течност и наблюдаваха предпазливо огромната сянка, плъзгаща се над тях.

Боланд постави ръка върху рамото на мъжа, седнал зад магнитометъра.

— Когато минем над първите корабни останки, съобщете курса към следващите поред — и се обърна към Стенли. — Сигнализирайте на лейтенант Харпър в машинното. Да следи да не се увеличава изминатото разстояние, необходимо за овладяване движението на кораба.

Атмосферата в детекторния пункт беше напрегната. Изминаха две минути, две безкрайни минути, докато всички чакаха да се появят мъртвите и заровени останки на отдавна потънал кораб.

Океанското дъно вече се виждаше съвсем ясно на мониторите. То бе осеяно със странен и буен растителен свят, а би трябвало да прилича на подводен лунен пейзаж. Нямаше и следа от корали, имаше само широко разклонени кафяви водорасли и нежно оцветена морска трева, прилепнала за каменистото неравно дъно, което непрекъснато променяше цвета си според трепкащата светлина, процеждаща се от повърхността. Пит бе пленен от гледката. Имаше чувството, че наблюдава разкошна ориенталска градина, потънала под водата.

Един дългокос младеж, специалист по хидроакустично наблюдение, заговори без капка вълнение.

— Наближаваме корабни останки, командире.

— Добре, пригответе се за компютърно сканиране.

— За да ги запишете ли? — поинтересува се Пит.

— Не, за да ги идентифицираме — отвърна Боланд. — В компютърната памет се съхраняват всички познати данни за изчезнали кораби. Ще се опитаме да сравним нашите данни с тези на компютъра. Надяваме се да успеем да склоним океана да ни издаде някоя и друга своя тайна.

— Ето ги — разнесе се гласът на Стенли.

Три чифта очи се впериха в мониторите. Гледката беше неописуема. Корабът — или онова, което бе останало от него — беше покрит с дебел слой морско обрастване. Две мачти — предна и задна — се протягаха отчаяно към небето. Единственият комин беше покрит с кафява корозия, а навсякъде по палубата бяха пръснати изкривени и усукани мъчноопределими метални парчета. Докато наблюдаваха екраните, една дълга зеленикава риба се шмугна през един от илюминаторите, отваряйки и затваряйки заплашително уста.

— Боже мой, този търтей е най-малко три метра дълъг — възкликна Боланд.

— По-вероятно да е осем, но изглежда по-дълъг поради увеличението от телевизионните обективи — уточни Пит.

— Може и да халюцинирам — обади се Стенли, — но съм сигурен, че видях останки от селскостопански трактор в трюма.

Вниманието им беше прекъснато от бръмченето на компютъра, който започна да разпечатва, нагъвайки хартията в плитката табличка. В мига, в който машината спря да работи, Боланд откъсна листа и зачете на висок глас.

— „Данните сочат, че вероятно корабът е либерийски — «Оушъник стар»[1] 5 135 тона, товар: гума и селскостопански машини, съобщено за изчезването му на 14 юни 1949 година.“

Мъжете в помещението преустановиха работата си и загледаха смълчани хартията в ръката на Боланд. Никой не продума. А и не трябваше.

Бяха открили първата жертва на Тихоокеанския водовъртеж.

Пръв се размърда Боланд. Той грабна отново микрофона.

— Радиорубка, тук Боланд. Отворете на брегова честота. Изпратете съобщителен код шестнайсет.

Пит каза:

— Не е ли малко прибързано? Още не сме открили „Старбък“.

— Така е — призна Боланд, — но искам адмирал Хънтър да знае точно къде се намираме, за всеки случай.

— Очакваш опасност ли?

— Няма смисъл да поемаме рискове.

— Следващият контакт е на азимут двеста и седем градуса — съобщи монотонният глас на хидролокаторния оператор.

Те се върнаха при мониторите. След малко се появи наклонената палуба на параход; кърмата му се издигаше високо, докато носовата част беше заровена в синьо-зелените дълбини. Шейната на камерата се плъзна над масивен заоблен комин и те можеха да надникнат в черната му вътрешност. Средната секция на кораба беше отрупана с клапани и тръбопроводи и беше без надстройка, но няколкото една над друга палуби на кърмовата секция представляваха грозен лабиринт от вентилационни тръби. Растителният свят беше превзел всички метални части и дори въжетата, отиващи към мачтите. Екзотични риби от всякакъв вид плуваха сред такелажа, сякаш скелетът на мъртвия кораб беше тяхна запазена територия.

Гласът на Боланд повтори точните цифри от компютърния екран:

— „Японски петролоносач на име «Ишийо Мару», 8 106 тона, обявен за изчезнал заедно с екипажа на 14 септември 1964 година.“

— Божичко! — смънка под носа си Стенли. — Това място е същинско гробище. Започвам да се чувствам като проклет гробокопач.

През следващия час списъкът на изгнилите и разбити кораби беше повторен още шест пъти. Бяха открити и разпознати четири търговски кораба, една шхуна и един океански траулер. Напрежението в детекторния пункт нарастваше с откриването и анализирането на всеки следващ плавателен съд. И когато настъпи последният момент, моментът, който всички очакваха с нетърпение, те бяха заварени напълно неподготвени.

Хидроакустикът изведнъж притисна наушните си слушалки плътно до ушите и заби напрегнат, невярващ поглед в командното табло.

— Имам контакт с подводница, азимут сто и деветдесет градуса — докладва той.

— Сигурен ли сте? — попита Боланд.

— Залагам живота си. И друг път съм имал показания за подводници, командире, но тази тук е много голяма.

Боланд взе микрофона.

— Мостик? Щом ви кажа, спрете машините и спуснете котвата. Бързо се пригответе! Ясно?

— Да, сър — отвърна дрезгав глас по високоговорителя.

— Попитай го каква е дълбочината? — подсети го Пит.

Боланд кимна.

— Дълбочина?

— Двайсет и седем метра.

Пит и Боланд се спогледаха.

— Загадката се увеличава, не мислиш ли? — попита Пит тихо.

— Наистина — също тихо отвърна Боланд. — Ако съобщението на Дюпри е лъжливо, защо включва точната дълбочина?

— Нашето приятелче вероятно е решило, че никой разумен човек не би повярвал на показание от двайсет и седем метра. Ето, аз го виждам с очите си и пак не мога да повярвам.

— Тя навлиза в обхвата на камерата — съобщи Стенли. — Ето… ето там се вижда подводница.

Те се вгледаха в изображението на масивна черна форма, която лежеше под бавнодвижещия се кил на „Марта Ан“. Пит имаше чувството, че наблюдава модел на подводница във вана. Дължината й беше най-малко два пъти по-голяма от тази на конвенционална ядрена подводница. Вместо познатия полусферичен нос, предната й част беше заострена. Корпусът й нямаше обичайната форма на съвършена пура — той изтъняваше плавно назад в класическа симетрична крива. Липсваше също и голямата командна рубка, наподобяваща гръбна перка на кит. На нейно място се издигаше по-малка заоблена гърбица. Само двете командни плоскости на кърмата бяха като на другите подводници, както и двата бронзови гребни винта под гладкия корпус. Подводната лодка излъчваше невероятно спокойствие, сякаш беше огромен мезозойски обитател, налегнат от следобедна дрямка. Не така трябва да изглежда, помисли си Пит и почувства как кожата му започна да настръхва.

— Спуснете маркера — нареди рязко Боланд.

— Маркер ли?

— Това е нискочестотно електронно устройство — поясни Боланд. — В случай че бъдем принудени да напуснем района, ще разполагаме с водонепроницаем предавател на океанското дъно, който предава периодично сигнали. По този начин, като се върнем, ще можем да открием мястото, без да се налага да го търсим отново.

— Носовата ни част вече минава над останките, командире — това беше предадено от хидроакустика.

Боланд извика в микрофона.

— Стоп машини! Спуснете котвата. — Той се обърна с лице към Пит. — Видяхте ли номера й?

— Девет-осем-девет — отвърна Пит.

— Точно тя е — „Старбък“ — каза с благоговение Боланд. — Не вярвах, че ще я видя някога.

— Или онова, което е останало от нея — добави Стенли с внезапно пребледняло лице. — Само като си помисля за клетите нещастници, погребани в нея, ми настръхва косата.

— И мен ме изпълва неприятно чувство при тази мисъл — съгласи се Боланд.

— Не само вас — добави Пит с равен тон. — Я се вгледайте по-внимателно.

Сега „Марта Ан“ се въртеше около котвата си и кърмата й, тласкана от намаляващата инерция, бавно се изместваше по дъга от потъналата подводница. Боланд изчака малко, докато телевизионните камери застанат под такъв ъгъл, че да държат в обхвата си „Старбък“. Когато обектът дойде в средата на рамката, обективът автоматически се приближи за по-близко наблюдение.

— Тя лежи на пясъчното дъно и по-истинска и по-ясна от това не може да бъде — измърмори Боланд, без да отмества поглед от екраните. — Носовата й част не е заровена, както пише в съобщението на Дюпри. Но като се изключи това, не виждам нищо необикновено.

Пит каза:

— Не си никакъв Шерлок Холмс. Значи не виждаш нищо необикновено, така ли?

— Не виждам да е разбита носовата й част — отвърна Боланд бавно. — Но може да е пробита под корпуса, а това ще се види едва след като бъде извадена. Нищо странно няма в това.

— Доста силна експлозия е нужна, за да се получи дупка, достатъчно голяма, за да потъне подводница с размерите на „Старбък“ само на дълбочина двайсет и седем метра — отбеляза Пит. — На дълбочина триста метра и пукнатина колкото косъм ще свърши същата работа. Но на повърхността тя ще може да се справи и с всичко, което е по-малко от голяма дупка. Да не говорим, че една експлозия ще остави отломки, разхвърляни наоколо; нищо не детонира чисто, без да остави следи след себе си. Както виждаш, в пясъка наоколо няма нещо повече от винтче. Което ни води до следващото стряскащо заключение и то е: откъде е дошъл този пясък? Ние изминахме мили над този подводен хълм и не видяхме нищо друго, освен назъбени скали и растителност. А тази подводница лежи в най-спретнатия малък участък пясък, който си виждал. 

— Може да е просто съвпадение — предположи спокойно Боланд.

— Че Дюпри е разположил загиващата си подводница на единственото място за приводняване в протежение на мили? Изключително съмнително. Сега идваме до най-неприятния момент. Наблюдение, което не може да бъде лесно обяснимо. — Пит се наведе по-близо до екраните. — Останките от потънали плавателни съдове са много полезни. За морския биолог те са съвършената лаборатория. Ако данните за потъването на кораба са записани, възможно е учените да установят скоростта на обрастване на различните видове морски свят по останките. Обърнете внимание, че външността на корпуса на „Старбък“ е чиста и лъсната като в деня, когато е била пусната на вода.

Всички отново отместиха погледи от измервателните си уреди към мониторите. Боланд и Стенли просто останаха загледани в Пит. Нямаше нужда да поглеждат към мониторите, за да се уверят, че той е прав.

— Както изглежда — продължи Пит, — поне по външния й вид, „Старбък“ е потънала не по-рано от вчера.

Боланд уморено потърка с ръка челото си.

— Хайде да се качим горе — предложи той — и да обсъдим положението на чист въздух.

Като застана на лявото крило на мостика, Боланд се обърна и отправи поглед към морето. След още два часа слънцето щеше да залезе и синият цвят на водата започваше да потъмнява. Той се чувстваше изтощен и когато заговори, заговори бавно и с големи паузи.

— Нашите заповеди… бяха да открием „Старбък“. Направихме първата стъпка от мисията ни… Следващата задача е да я извадим на повърхността. Искам… да се върнеш в Хонолулу за спасителния екип.

— Не мисля, че ще бъде разумно — отвърна спокойно Пит. — Все още не сме вън от опасност. Скоро ще се стъмни. А именно по такова време е изчезнала „Старбък“.

— Не виждам причина за паника. „Марта Ан“ разполага с достатъчно съоръжения за откриване, които могат да засекат опасност от всяка посока и от всякакво разстояние.

— Но вие имате на борда само лични стрелкови оръжия — отвърна Пит. — Каква полза от детекторните ви съоръжения, щом не можете да се отбранявате? Може и да сте открили гробището на Водовъртежа, но нямате и най-малката представа кой или какво е причинило потъването на плавателните съдове.

— Щом дяволът и антуражът му от призраци не са се появили досега — настоя на своето Боланд, — значи няма да се появят изобщо.

— Нали сам каза, Пол, че лично ти си отговорен за този кораб и екипажа му. В мига, в който аз се издигна във въздуха, можете да се простите с последната си надежда за спасение.

— Добре, слушам те — предаде се Боланд. — Какво предлагаш тогава?

— Ти много добре знаеш отговора — каза нетърпеливо Пит. — Да се гмурнем до подводницата. Една проверка от първа ръка е задължителна. Скоро ще се мръкне, така че „ако има нещо гнило в Дания“, ще трябва да го открием час по-скоро.

Боланд погледна разсеяно към залязващото слънце.

— Не разполагаме с много време.

— На нас са ни необходими не повече от четирийсет и пет минути.

— На нас?

— На мен и още някой бивш водолаз, ако ти се намира такъв.

— Щурманът ми, лейтенант Марч, е служил четири години на ядрена подводница и е опитен водолаз.

— Звучи чудесно. Тръгвам с него.

Боланд изгледа замислен Пит.

— Възразявам.

— Проблем ли има?

— Не съм склонен да ви пратя долу. Твоят адмирал Сандекър ще ми извие врата, ако се случи нещо.

Пит сви рамене.

— Едва ли.

— Много си самоуверен.

— Защо да не съм? Подкрепен съм от най-чувствителните уреди за откриване, познати на човека. Няма никакви необичайни показания по или около корпуса на „Старбък“. Къде е рискът?

— Ще изпратя лейтенант Марч да ти помогне с водолазната екипировка — склони Боланд. — Люкът за гмуркане се намира в средната част на десния борд, над водолинията. Марч ще те чака там. Но запомни: правите само визуален оглед. След като видите каквото има за гледане, веднага се връщате — и той се обърна и излезе от лоцманската кабина.

Пит остана на крилото на мостика, полагайки усилия да запази сериозното си изражение. Изпита леко чувство на вина, но побърза да го пропъди.

— Горкият Боланд — промърмори той под носа си. — Той няма никаква представа какво съм си наумил.

Бележки

[1] „Океанска звезда“ (англ.). — Б.пр.