Клайв Къслър
Тихоокеански водовъртеж (14)

12.

Хенри Фуджима беше последният представител на изчезващ род, четвърто поколение японо-хаваец, чийто баща, дядо, и прадядо са били рибари. От четирийсет години насам при хубаво време Хенри упорито преследваше трудно уловимата риба тон със саморъчно направения си сампан. Флотилиите от сампани, които Хаваите познаваха от дълги години, вече ги нямаше. Нарастващата конкуренция от страна на международния риболов и отделни въдичари беше взела своята дан и сега само Хенри остана да хвърля самотната си бамбукова въдица в по-малките дълбочини на Великия океан.

Той стоеше на задната платформа на якия си малък плавателен съд, стъпил здраво с босите си крака върху дървото, което носеше следите от натрупваната с годините мазнина от хилядите мъртви риби. Хвърли въдицата си в прииждащите вълни на ранното утро и съзнанието му се отплесна назад във времето, когато ловеше риба заедно с баща си. С копнеж си спомни за миризмата на въглища, изпускана от хибакито^[1] и смеха, докато шишетата със саке се подаваха от ръка на ръка, след като флотилията се събереше на пристана и сампаните се вържеха едни за други, за да пренощуват край пристана. Той затвори очи и видя отдавна мъртвите лица и чу гласовете, замлъкнали завинаги. Когато отново повдигна клепачи, погледът му бе привлечен от някакъв силует на хоризонта.

Той наблюдаваше как силуетът се уголемява и скоро доби очертанията на кораб — ръждясал стар трампов кораб. Хенри за първи път виждаше толкова голям търговски плавателен съд да пори водите с такава бързина. Съдейки по бялата пяна, която се надигаше почти до шлюзовете, скоростта на плавателния съд се доближаваше до двайсет и пет възела. И тогава той се смрази.

Корабът поддържаше прав курс, а Хенри се намираше точно на пътя му. Той завърза ризата си за въдицата и енергично започна да я размахва. С ужас виждаше как носът се извисява все по-високо над него като чудовище, канещо се да погълне муха. Започна да крещи, но никой не се надвеси над високия фалшборд, а и мостикът изглеждаше безлюден. В следващия миг, докато той стоеше и гледаше безпомощно, ръждясалият кораб се вряза в сампана му, изхвърляйки след себе си фонтан от дървени отломъци.

В първия момент озовалият се под водата Хенри не разбра, че полепналите по подводната част на кораба малки ракообразни животинки порязаха целите му ръце. Гребните винтове минаха покрай него и само благодарение на отчаяните му усилия да се отдалечи от тях не бе всмукан от водната струя, образувана от смъртоносно въртящите им се лопати. След като подаде глава над повърхността, той с мъка си пое въздух между вихрещите се вълни на килватера. Най-накрая успя да се задържи на повърхността и заплува бавно в изправено положение, като бършеше щипещата солена вода от очите си, а от ранените му ръце се стичаха струйки кръв.

 

 

Минаваше десет часа сутринта, когато Пит най-накрая влезе в апартамента си. Беше уморен и затвореше ли очи, те почваха да смъдят. Накуцваше леко с превързания си наново крак и освен изтръпване не чувстваше нищо друго. Най-много от всичко на света му се искаше да се хвърли на леглото и да забрави последните двайсет и четири часа.

Беше пренебрегнал заповедите да остави екипажа на „Марта Ан“ или в Пърл Харбър, или на летището на Хикам Фийлд. Вместо това той приземи хеликоптера на моравата, намираща се на не повече от трийсет метра от входа за спешни случаи на военната болница „Триплър“, чиято огромна бетонна сграда беше кацнала на един хълм, извисяващ се над южното крайбрежие на Оаху. Изчака Боланд и ранения млад моряк да бъдат пренесени на носилки до операционните маси и едва след това се остави в ръцете на един отзивчив военен лекар, който заши раната на крака му. После безпрепятствено се измъкна от един страничен изход, спря такси и пропътува целия път до плажа Уайкики, унесен в кротка дрямка.

Едва ли беше спал половин час в познатото си и удобно легло, когато на вратата му се почука силно. Отначало ударите прозвучаха като далечно ехо в главата му и той се помъчи да ги пренебрегне. Накрая се надигна с мъка от леглото и сънен отиде да отвори.

На прага стоеше жена със странна хубост, обзета от страх, сякаш някакъв дълго таен животински инстинкт я поддържаше жива. Беше облечена с къса муму^[2] на червени и жълти цветя, която едва закриваше ханша й. Жената го загледа с широко отворените си кестеняви очи, в които се четеше ужас и страх.

Пит се задържа на вратата малко повече от необходимото, преди да отстъпи назад и да я покани с ръка да влезе. Ейдриън Хънтър се приближи до него, обърна се и се хвърли в прегръдките му. Цялата трепереше и се задавяше от плач.

Пит я притисна до себе си.

— За бога, Ейдриън, какво има?

— Те го убиха — изхлипа тя.

Тогава той се отдръпна крачка назад и се вгледа в подпухналите й мокри очи.

— За кого говориш?

Думите й заваляха объркано.

— Лежахме с… с един приятел в леглото. Те влязоха през терасата… бяха трима… толкова тихо, че отначало дори не разбрахме, че са в стаята, а после… беше вече много късно. Той опита да се пребори с тях, но те носеха странни малки пистолети, които не издаваха никакъв шум. И го застреляха. Божичко, стреляха в него десетина пъти. Кръвта му оплеска цялата стая. Беше ужасно.

Тя трепереше. Пит я заведе до дивана и я притисна здраво до себе си.

— Аз изписках и побягнах, като затворих вратата — продължи тя. — Те избухнаха в смях, стояха там и се смееха. Мислеха, че съм се затворила в гардероба, но той имаше врати и от другата страна, към стаята за гости. Грабнах една рокля от закачалката и избягах през прозореца на стаята за гости. Не отидох в полицията. Бях изплашена. Опитах да се свържа с баща ми, но ми казаха, че не е в кабинета си. Дотогава паниката ме обзе напълно. Нямаше къде да отида, нямаше към кого да се обърна, затова дойдох при тебе.

Тя избърса очите си с опакото на ръката. Стоеше на фона на светлината от прозореца и Пит забеляза, че няма нищо под късата й рокля.

— Гаден, проклет кошмар! Защо го направиха? Защо?

— Всяко нещо по реда си — каза той кротко. — Първо иди в банята и се измий. Гримът на лицето ти се е стекъл до брадичката. После ще ми разкажеш кого са убили въпросните „те“.

Тя се освободи от прегръдките му.

— Не мога.

— Бъди разумна — скастри я той. — В апартамента ти има труп. Колко дълго, мислиш, ще можеш да го държиш в тайна?

— Ами… не знам.

— На полицията в Хонолулу ще й са нужни само двайсет минути, за да установят кой е убитият. Защо не ми кажеш? Да не е някоя местна известна личност с жена и десет деца?

— По-лошо. Приятел е на баща ми. — В очите й се четеше молба.

— Как се казва?

— Капитан Орл Синана — прошепна тя бавно. — Той е офицер във флота на баща ми.

Пит имаше достатъчно разум и успя да запази безизразно лице. И от това е по-лошо, помисли си той, после посочи към банята и каза само:

— Върви!

Тя послушно тръгна към банята; преди да влезе, се обърна, усмихна му се някак странно безпомощно, после затвори вратата след себе си. Още щом чу шума от течаща вода, Пит се пресегна за телефона. Извади повече късмет от Ейдриън. Само пет секунди след като каза на телефонистката на 101-ви спасително-авариен отряд кого търси, чу гласа на адмирал Хънтър.

— Що за идея е вашата да не ми докладвате? — обвини го Хънтър.

— Имах много неща да върша, адмирале — отвърна Пит. — Нямаше да съм ви от полза, преди да бях поспал няколко часа. Което, благодарение на дъщеря ви, стана невъзможно.

Когато Хънтър заговори отново, гласът му беше променен.

— Дъщеря ми ли? Ейдриън? Нима е при вас?

— В апартамента й има труп. Не могла да се свърже с вас и решила да дойде при мен.

Хънтър помълча близо две секунди. После гласът му прозвуча по-твърд от всякога.

— Кажете ми подробностите.

— От малкото, което успях да измъкна от нея, изглежда, че нашите приятелчета от Тихоокеанския водовъртеж са влезли в апартамента й през терасата и са застреляли човека. Ейдриън избягала през гардероба с врати от двете страни.

— Ранена ли е?

— Не.

— Предполагам, полицията вече е уведомена.

— За щастие тя не им се е обадила. Доколкото разбрах, жертвата продължава да кърви върху килима й.

— Благодаря на Бога, задето не е уведомила полицията. Веднага ще изпратя там хора от нашата охрана. — Пит чу как Хънтър издаде команди на някого до него. Лесно си представи как всеки, чул високия му глас, е подскочил като подплашен заек. После адмиралът отново заговори в слушалката: — Тя разпознала ли е жертвата?

Пит си пое дълбоко въздух.

— Да, капитан Орл Синана.

Хънтър беше човек от класа. Пит не можеше да не му признае това качество. Мълчанието в резултат на шока продължи само част от секундата.

— Кога най-късно вие и Ейдриън можете да дойдете тук?

— Поне след половин час. Колата ми е паркирана на пристанището на Хонолулу, така че ще трябва да вземем такси.

— Всъщност по-добре е да останете там. Изглежда, че тия убийци са навсякъде. Веднага ще ви изпратя отряд охранители.

— Добре, няма да мърдаме оттук.

— И още нещо. Откога се познавате с дъщеря ми?

— Стана съвсем случайно, сър. Няколко часа след като ви донесох капсулата от „Старбък“ отидох на един прием, където беше и тя. — Пит положи всички усилия гласът му да звучи непринудено. — Чула ме да споменавам името ви и ми се представи. — Той знаеше какво си мисли Хънтър, затова се опита да изпревари следващия му въпрос. — Сигурно по време на разговора ни съм споменал, че съм отседнал в „Моана тауърс“. Вероятно в паниката си е спомнила за мен и затова е дошла тук.

— Не знам как тъй Ейдриън си обърка живота — отбеляза Хънтър. — Тя е толкова почтено момиче.

Пит замълча. Как да каже на един баща, че дъщеря му е сексуална маниачка, която осемнайсет часа от денонощието е или пияна, или дрогирана.

— Ще тръгнем за Пърл веднага щом охранителите дойдат — каза Пит, тъй като не можа да измисли друго; после затвори телефона и си наля уиски, което имаше вкус на препарат за почистване на канали.

Те дойдоха след десет минути, но не да ги придружат до щабквартирата на адмирал Хънтър в Пърл Харбър, а да похитят Ейдриън и да убият Пит. Вниманието на Пит беше раздвоено между свитата на кълбо и спяща като бебе на дивана Ейдриън и входната врата. Той почувства как кожата на тила се изпъна така, сякаш щеше да се цепне всеки момент. Нямаше време дори да грабне телефона.

Бяха се спуснали от покрива по въжета — петима мъже — и влязоха безшумно в спалнята му от балкона, насочили познатите компактни пистолети не в сърцето на Пит, а в спящия и нищо не подозиращ мозък на Ейдриън.

— Едно ваше движение и тя е мъртва! — предупреди го мъжът в средата — същински гигант със святкащи златисти очи.

В тези първи секунди на шока Пит съзнаваше само отсъствието на всичките си емоции, сякаш пълната липса на предчувствие го беше лишила изцяло от способността да мисли. После обаче постепенно започна да му става ясно, че този огромен мъж пред него беше манипулирал съдбата му повече от седмица насам. Това беше мъжът с дълбоките жълти очи, който го беше преследвал в сънищата и кошмарите му и който беше открил тайната на Каноли от архивите на Музея на полинезийската етнология и естествена история преди много години.

Гигантът се приближи до него. Изглеждаше млад за човек, който би трябвало да е някъде към седемдесетте си години. Процесът на стареене не беше набръчкал кожата му, нито беше отслабил мускулите му. Той беше облечен като летовник — с бански гащета и хотелска хавлиена кърпа, метната небрежно на рамото му, за разлика от останалите мъже, които носеха прилични дрехи за улицата. Лицето му, дълго и мършаво, беше оградено с рошава сребриста коса.

Огромният мъж направи още няколко крачки напред и гледайки надолу с хипнотизиращите си жълти очи, намиращи са на два метра над пода, се усмихваше с „приятелската“ усмивка на баракуда.

— Дърк Пит от Националната агенция за морски и подводни изследвания. — Гласът беше тих и дълбок, без капка злоба или заплаха в него. — Това е чест за мене. От години следя с интерес, а понякога и с насмешка вашите проучвания.

— Поласкан съм, че ме намирате за забавен.

— Ето думи на смел човек. Но и не съм очаквал друго. — Гигантът кимна на хората си и те завързаха Пит за един стол, преди той да успее да разбере какво става.

— Моите извинения за причинените ви неудобства, господин Пит. Това е мръсна игра, неприятна като всяка мръсна игра, но задължителна. Жалко, че се наложи да ви въвлека в стратегията си. Имах намерението да използвам услугите ви само като пратеник. Не можех да предвидя, че ще се забъркате и в друго.

— Добре сте организирали всичко — отбеляза бавно Пит. — Откога ме следите и чакате удобен момент да ме объркате с откриването ми на съобщителната капсула от „Старбък“? И защо точно мен? И едно десетгодишно момче можеше да намери капсулата на плажа и да я занесе на адмирал Хънтър.

— Въпрос на въздействие, майоре. На въздействие и правдоподобност. Вие имате влиятелни приятели и роднини във Вашингтон, а досието ви от НЮМА е доста впечатляващо. Знаех, че ще има съмнения относно точността на съобщението, затова разчитах вашата репутация да повлияе на правдоподобността на откритието ви. — Той се усмихна леко и прекара ръка през чупливата си гъста, прошарена коса. — Но се оказахте възможно най-неподходящият избор. Именно вие убедихте адмирал Хънтър, че съобщението на командир Дюпри е фалшиво.

— Жалко — каза язвително Пит и реши да изпробва почвата. — Информаторът ви не е пропуснал много.

— Да, понякога той е доста прилежен.

Настъпи продължително мълчание. Пит се обърна и погледна Ейдриън. Тя все още спеше спокойно на дивана. Извади късмет, помисли си Пит, че проспива цялата тази отвратителна сцена. После върна вниманието си към гиганта.

— Не вярвам, че ще проявите любезността да ми кажете името си.

— Името ми не е важно. То вече няма да има никакво значение за вас.

— Щом ще ме убивате, мисля, че е редно да знам кой ще го извърши.

Огромният мъж се поколеба за миг, после кимна тежко.

— Делфи — отвърна той кратко.

— Само толкова?

— Делфи ви е достатъчно.

— Не приличате на грък.

Ръцете на Пит бяха вече здраво вързани отзад за стола, а двама от мъжете стояха нащрек с оръжия, насочени към Ейдриън. Другите двама приключиха с Пит и отстъпиха назад. Като се изключеше Делфи, всички останали изглеждаха съвсем обикновени на вид — средно високи, почернели от слънцето, облечени в широки памучни панталони и хавайски ризи, и с безизразни лица. Те приемаха негласните заповеди на Делфи безмълвно и без да задават въпроси. Пит не се усъмни, че ще стрелят под команда.

— Изградили сте безмилостна и добре действаща организация. Скалъпили сте една от най-големите загадки на века. Хиляди моряци лежат мъртви от вашите ръце. И за какво е нужно всичко това?

— Съжалявам, господин Пит, но това не е игра, в която изпеченият злодей казва всичко, преди да унищожи героя. В нея няма театралност, няма дългоочаквани развръзки, няма напрежение, предхождащо издаването на ненужни тайни. Губене на време е да обяснявам мотивите на всекиго, който има по-малък интелект да схваща нещата от този на Лавела или Робълман.

— Как смятате да го направите?

— Да изглежда като нещастен случай. Тъй като вие обичате водата, ще умрете от вода, като се удавите във ваната си.

— Няма ли да изглежда нелепо?

— Съвсем не. Смятам да го направя така, че да не поражда съмнения. Полицията просто ще предположи, че сте се бръснали с електрическа самобръсначка, докато сте си взимали вана. Глупава постъпка — това всеки ще признае. Самобръсначката се е изплъзнала от ръцете ви и е паднала във водата. В резултат вие сте загубили съзнание, главата ви се е плъзнала под водата и вие сте се удавили. Следователите ще докладват случая като злополучна смърт и защо не? Името ви ще бъде отпечатано в колонката за жалейки във вестниците и след време Дърк Пит ще се превърне в далечен спомен за близките му.

— Откровено казано, удивен съм, че заслужавам всички тези усилия.

— Подходящ край за човек, който е стигнал прекалено близо до осуетяването на начинание, брилянтно замислено и изпълнявано от трийсет години насам.

— Спестете ми егото — изръмжа Пит. — Ами Ейдриън? Ще изглежда смешно, че и двамата сме се бръснали заедно във ваната.

— Не се безпокойте. Госпожица Хънтър няма да пострада. Нея ще я взема като заложничка. Адмирал Хънтър ще си помисли доста, преди да продължи претърсването на Тихоокеанския водовъртеж.

— Това няма да спре Хънтър за повече от две минути. Дългът взима връх над семейството според неговите разбирания. Просто си губите времето. Затова по-добре я пуснете.

— Аз също съм дисциплиниран човек — каза Делфи. — Никога не съм се отклонявал от начертаните си планове. Целите ми са елементарни. Просто искам да бъда освободен от разрушителните замисли на комунистическите страни и империалистическите подбуди на Съединените щати. Смятам да оцелея.

Нужно ми е време, помисли си Пит. Той трябваше да поддържа разговор с гиганта. Само още няколко минути и хората на Хънтър щяха да се появят на вратата. Разговорът беше единственото му оръжие.

— Вие сте луд — каза Пит студено. — Извършвате масово убийство от десетки години в името на оцеляването. Спестете ми старите и изтъркани фрази за комунизма и империализма. Вие не сте нищо друго, освен анахронист, Делфи. Хора от вашия тип излязоха от мода още с Карл Маркс — хора със зализани коси и камшици за файтони. Вие сте погребан от половин век насам и не го знаете.

Спокойствието на Делфи се пропука леко в краищата; неестествена червенина изби по широките му бузи, но след миг той се овладя.

— Философското безпристрастие е за невежите, майоре. След няколко минути дразнещото ви безпокойство няма да е повече и мое. — Той кимна и един от охранителите му влезе в банята, за да напълни ваната. Пит се опита да раздвижи ръцете си. Въпреки че въжето беше омотано около китките му няколко пъти, то пак беше достатъчно хлабаво — за да не оставя издайнически следи върху кожата му.

После изведнъж Пит реши, че сетивата му го мамят; започна да го обгръща мирис на пот, смесен с аромата на плумерия. Знаеше, че е невъзможно и въпреки това заподозря, че тя е наблизо. Самър беше в стаята.

Делфи безмълвно посочи Ейдриън и мъжът, който беше вързал Пит, извади малка кутия от джоба си, сложи игла в спринцовката, повдигна подгъва на късата рокля на Ейдриън и най-безцеремонно заби иглата в единия от заоблените бутове на младата жена. Тя се размърда леко, въздъхна, намръщи се и само след секунди потъна в сън, граничещ с кома. Помощникът на Делфи бързо прибра спринцовката в кутийката, пъхна я обратно в джоба си и зачака нови заповеди от господаря си.

— Опасявам се, че трябва вече да се сбогуваме — рече Делфи.

— Нима ще си тръгнете преди главното събитие?

— Нищо интересно не ме очаква повече.

— Никога няма да можете да я изведете от сградата.

— Имаме кола, която чака в подземния паркинг — отвърна самонадеяно Делфи, после отиде до вратата, открехна я и надникна в коридора.

Междувременно Пит извика след него.

— Още един последен въпрос, Делфи.

Гигантът се спря, обърна се и погледна кръвнишки Пит.

— Кое е момичето, което се представи с името Самър?

Делфи се захили лукаво.

— Самър е моя дъщеря. — Той му помаха и додаде: — Сбогом, майоре.

Пит отчаяно опита за последен път.

— Предайте моите поздрави на бандата от Каноли.

Погледът на Делфи се втвърди. Като че ли известно съмнение обхвана за миг съзнанието му, но бързо се разсея, когато погледна отново Пит.

— Сбогом — повтори той и се измъкна в коридора като сянка.

Пит беше успял да забави Делфи и да предотврати отвличането на Ейдриън. Както седеше на стола, измъчвайки се вътрешно, мъжът в банята излезе оттам, кимна и пак влезе. Другият мъж остави пистолета си на близкия стол и се приближи до Пит. Кръглото му, невзрачно лице не издаваше никакъв признак на садизъм.

Пит видя ръката, която замахна, но беше късно да се превие на две. Успя само да наведе главата си. Юмрукът на охранителя се стовари с всичка сила върху темето му, изхвърли го от стола и го запрати на пода до завесата на балкона.

На Пит му притъмня пред очите, но той успя да се изправи криво-ляво на крака. Със замаяно съзнание мерна коленичилия на килима охранител, който беше хванал китката си с другата ръка и скимтеше като ранено животно. Негодникът си счупи китката, заключи в себе си Пит. Мрачна усмивка се появи на лицето му, когато осъзна, че болката от надигащата се цицина на върха на главата му не може да се сравни с болката от счупена кост.

Пит стоеше, без да се помръдва. После нечии пръсти иззад пердето докоснаха ръката му. Почувства движение напред-назад и въжето, с което бяха вързани китките му, бе срязано. Миризмата на плумерия го лъхна отново като топла и приятна вълна. След миг въжето се изхлузи и в дясната му длан внимателно бе пъхнат нож с две остриета. Той не посмя да се обърне и да дръпне пердето, което закриваше жената. Вместо това сграбчи здраво ножа и размърда пръстите на ръката си, за да провери дали не са схванати, за да разчита на тях.

Охранителят престана да стене и започна да лази по килима към Пит. Партньорът му в банята продължи да върши работата си, без да подозира нищо поради шума от течащата във ваната вода. Охранителят със счупената китка стигна до другия стол, взе със здравата си ръка оръжието, което лежеше там, описа с цевта му къса дъга и се прицели в Пит. Болката и омразата му бяха изтрили всяка мисъл да спази заповедите на Делфи да действа така, че смъртта на Пит да изглежда като нещастен случай.

От всяка пора на Пит бликаше пот. Охранителят беше твърде далече, за да му предостави възможност да направи някакво движение; изстрелът на оръжието му щеше да отнесе торса на Пит, преди той да успее да вземе с един скок дори половината от разстоянието между двамата. Мъжът остана на място една дълга и мъчителна минута, като само гледаше в Пит. После започна да лази сантиметър по сантиметър, скъсявайки разстоянието до метър и половина. И пак беше далече.

Пит минаваше през мъките на обречения човек. По-малко от метър, по-малко от метър разстояние между тях му трябваше, за да пусне пръв кръв. Разстояние колкото една изпъната напред ръка, прецени той.

Охранителят напредваше към него, насочил цевта в гърдите на Пит, като от време на време я повдигаше към челото му. Само веднъж я насочи надолу към гениталиите му и по лицето му се появи кратка презрителна усмивка.

Търпение, повтаряше в себе си Пит, търпение. Двете най-важни думички в английския език, които изплуваха в съзнанието му, бяха търпение и надежда. Какво пък, можеше и да успее; охранителят вече се намираше в обсега му. Пит изчака още няколко секунди за по-голяма сигурност. Ако изпревареше момента, вероятно нямаше да може да избие пистолета му достатъчно далече от тялото си, преди да е гръмнал, а и не се и съмняваше в рефлексите на охранителя, чийто пръст щеше да задейства малкия спусък при най-лекия допир. Единственият му шанс за успех се криеше в изненадата. Той продължаваше да държи освободените си ръце зад гърба, приспивайки бдителността на неприятеля си, като създаваше впечатлението, че е лесна мишена. Това беше наложително. Той отпусна все по-надолу челюстта си и се насили да отвори широко очи от престорен ужас.

И в следващия миг Пит се хвърли към него. Изби пистолета нагоре с лявата си ръка, без да обръща внимание на свистенето на снаряда, който мина на косъм над рамото му. Едновременно с това движение дясната му ръка описа къса дъга и заби тънкия връх на острието на ножа в гръкляна на охранителя. Противен хъркащ звук се разнесе от дупката в дихателната тръба на мъжа, когато кръв рукна върху гърдите му, върху килима и върху ръцете на Пит. Мъжът се вторачи в Пит с широко отворени и изпълнени с ужас очи, после ги обели под клепачите, тялото му потръпна в конвулсия и той бавно се свлече на пода.

Пит остана за миг като хипнотизиран от гледката на мъртвия охранител. След това вдигна пистолета от пода и тръгна крадешком към банята. Чуваше бръмченето на електрическата самобръсначка, която другият охранител приготвяше за екзекуцията му. Ваната беше пълна и го чакаше. Пит не изпускаше от поглед вратата на банята, докато се промъкваше безшумно покрай стената.

В този момент звънецът на външната врата проехтя из апартамента. Пит подскочи от неочаквания звук и замръзна на място, когато охранителят се втурна навън от банята и се вцепени от гледката на мъртвия си другар на пода. После се обърна и видя Пит.

— Пусни оръжието и не мърдай — нареди му с остър глас Пит.

Охранителят на Делфи продължи да стои неподвижен и само присви очи в малкия автоматичен пистолет в ръката на Пит. Звънецът иззвъня отново. Мъжът отскочи настрани и докато вдигаше оръжието си, за да стреля, Пит го изпревари и го улучи в сърцето.

За кратък миг охранителят остана прав, вперил изумен и празен поглед в Пит. После ръката му се отпусна, оръжието се изхлузи от нея и падна безшумно на килима, а той подви колене и се строполи на пода, превит като ембрион на едната си страна.

Пит стоеше, без да се помръдва, заслушан в безумното блъскане по вратата и забил поглед в човешките останки в краката си. Четирите стени на стаята като че ли се затвориха над него. Нещо липсваше. Съзнанието отказваше да му съдейства. Последните няколко минути го оставиха объркан и скован. Още някой трябваше да е тук…

Самър!

Той дръпна пердето, закриващо балкона, но не видя нищо освен стъклената стена зад тях. Като обезумял започна да претърсва стаята, викайки Самър по име. Тя не отговаряше. На балкона е, помисли си той. Сигурно е дошла като Делфи и хората му от покрива. Балконът обаче беше празен; имаше само едно въже, вързано за парапета, което се спускаше към балкона на по-долния апартамент. Беше избягала по същия начин както преди.

В този момент погледът му бе привлечен от малко цвете върху едно от креслата в гостната. Беше цъфнала нежна плумерия — бели венчелистчета, оцветени в жълто отвътре. Той вдигна цветето и го огледа така, както се оглежда рядък вид пеперуда. Дъщеря на Делфи, помисли си той. Как е възможно?

Все още стоеше на балкона с цветето в едната си ръка и с пистолета в другата и гледаше към яркосинята накъдрена повърхност на океана, когато охранителите на Хънтър нахълтаха в стаята.