Кати Хопкинс
Танцуващата кралица (9)

Глава девета
Господин Марс

Два часът.

Три часът.

Три и петнайсет.

Три и двайсет.

Три и двайсет и пет.

Какво му ставаше на този часовник? Не беше възможно времето да се тътри със скоростта на охлюв.

Мама пристигна в четири за следобедното свиждане и видях сестрите да й обясняват ситуацията.

— О, скъпа, съжалявам. Не дойдох по-рано, защото се обаждах и ми казаха, че няма да те изписват днес — заговори тя, щом застана до леглото ми. — Но няма да е задълго. Само ден-два.

— Ден-два значи? Нима не разбираш? Нещо не е наред с времето на това място. Забавило е ход. Сякаш съм се заклещила в някакво изкривяване на времето и няма мърдане.

Лицето на мама потрепна в едва доловима усмивка.

— Какво? — попитах. — Кое му е смешното?

— Нищо, скъпа, просто… самият израз ми прозвуча много сладурско — изкривяване на времето.

Не се чувствах и грам сладурски. Реших, че вината е нейна. За всичко. Падането, рентгена — всичко. Нямаше повече да й проговоря, с изключение на двата въпроса, които исках да й задам:

— Лоис ще дойде ли?

Мама поклати глава.

— Ще ходи на репетиция за училищната пиеса.

Направо ми премаля. Ужасно й завидях. И аз трябваше да бъда на репетициите. С Оли. От мисълта, че нещата се случваха без мен, ми се дорева.

— А Сиси и Елинор? Някоя от тях ще дойде ли?

— Не, скъпа. Мислеха, че ще те изпишат, и очакваха да те видят вкъщи довечера.

— О, нима? Е, може да си ходиш вече. Очевидно не липсвам на никого, така че е време да спреш с преструвките.

Мама сложи ръка върху обинтованата ми китка.

— Ау! — стиснах очи. Не ме заболя чак толкова, но исках да я накарам да страда.

— О, Марша, извинявай. Много ли боли?

Хвърлих поглед на Скай, за да съм сигурна, че не ме наблюдава с насмешливата си физиономия. Тя обаче разговаряше с една от жените, които бяха тук в неделя. Предположих, че е майка й, и кимнах.

— Боли повече, отколкото можеш да си представиш — троснах й се нацупено. Дълбоко в съзнанието си дочух един глас, който каза: „Държиш се като префърцунена принцеса, Марша Лейбовиц. Защо не се стегнеш малко?“. Но не можех да се стегна. Чувствах се отчаяна до смърт. Ненавиждах мястото, където се намирах. Ненавиждах нещастието, което ме бе сполетяло. Ненавиждах също и жалкото мрънкало, в което се превръщах.

След като мама си тръгна, погледнах към Скай, но тя бе сложила слушалките на плейъра си и изглеждаше потънала в свой собствен свят. Надигнах се да видя дали Ейми е будна, но леглото й беше празно. Предположих, че е станала, докато съм говорила с мама, и не съм я забелязала. Пресегнах се към шкафчето за телефона си и написах съобщение на Лоис, в което й се оплаках от тегнещата над мен несправедливост. Там стоеше и зодиакалният ми телефон. Взех го, но само при вида му кипнах отвътре. Бях изпратила зов за помощ, а отговор — никакъв. И това ми било награда — възмутих се и го запратих към другия край на леглото си. За нещастие не прецених добре разстоянието — апаратът едва не удари Ейми, която тъкмо минаваше, и издрънча на пода. Тя се стресна, отскочи назад и ме погледна. Наведе се, вдигна го и ми го донесе.

— Извинявай — казах сконфузено. — Не исках да те изплаша.

Тя се усмихна и седна на края на леглото.

— Няма нищо. Аз съм Ейми, между другото.

— Марша.

— Изглеждаш ядосана. — Сега забелязах колко е красива — имаше много нежни черти, очи с цвета на синчец и млечнобяла кожа. Но въпреки това лилавите сенки под очите й подсказваха, че не е добре със здравето.

— И то много — кимнах. — Току-що научих, че не мога да си тръгна днес и… тъкмо изпусках малко пара. Извинявай. Мама все ми казва, че първо действам и после мисля, а трябва да се прави обратното.

— Знам как се чувстваш — рече. — И аз бях бясна, когато попаднах тук. Изглеждаше толкова нечестно, питах се: „Защо аз?“. Трябваше да ме видиш как се тръшкам от яд.

Усмихнах се. Изглеждаше толкова бледа и слаба, та беше трудно да си представи човек откъде е взела сили да се тръшка.

— Но в един момент се примиряваш — продължи тя. — Може да се каже, че вече съм свикнала и не ми се струва толкова зле.

— Какво ти има? — попитах и побързах да сложа ръка на устата си. — Ох, извинявай. Пак голямата ми уста. Не е моя работа.

— Нямам нищо против. Откриха ми болестта на Ходжкин^[1]. Нещо, свързано с лимфните ми възли.

— Ами, надявам се, че ще се оправиш — рекох.

— И аз. — Тя се усмихна тъжно. — Има различни видове на тази болест. Лечимо е, но… няма значение — въздъхна. — Досадно е за обяснение.

Хвърлих поглед към Скай, която още беше със слушалки.

— Тя защо е в болницата?

— Заради счупване на глезена. Трябваше да й сложат пирон.

— Ох — изпъшках. — Звучи болезнено.

Ейми кимна.

— И още как. Тя също го прие много тежко. Разбираемо е, като се има предвид, че е танцьорка…

— Танцьорка? Наистина ли? Като мен, значи. Е, аз се занимавам и с други работи. Но трябваше да играя в училищното представление. Щях да изпълнявам главната роля.

— Скай танцува хип-хоп. Явно е била нещо като звезда. Предстоял й е някакъв конкурс, преди да си счупи крака. Мисля, че изпита голямо разочарование. Както и да е, по-добре да се връщам в леглото. Тия дни ми е трудно да стоя права дълго време.

— Кимни ми, когато ти се прииска малко компания — предложих. — Ще дойда да си поговорим.

— Би било хубаво — съгласи се Ейми и се върна в леглото си.

Пак се обърнах към Скай. Приличахме си повече, отколкото подозирах. Жалко, че беше толкова неприветлива. Насочих вниманието си пак към Ейми, която се пъхаше под завивките. Щеше ми се да мога да й помогна с нещо. Реших, че като изляза, може да й пратя нещо, което да я развесели.

Седнах и се зачетох в списанията си, опитвайки се да не поглеждам към часовника на всеки пет минути. Беше трудно обаче. Стрелките му ме привличаха като магнит, а после сякаш ми се присмиваха: „Виж ни, виж ни! Хаха! Изобщо не сме помръднали!“.

Реших да пробвам отново зодиакалния телефон. И защо не? — рекох си. — Нямам какво да губя. Написах:

Когато казах, че ми трябва помощ, имах предвид веднага.

Момичето на зодиака.

Отговорът дойде моментално.

По-спокойно, Момиче на зодиака. Твоят Марс е в съвпад с Луната. Скоро ще дойдем. Дръж се.

Марио.

Не след дълго вратите на отделението се отвориха и оттам влязоха господин Арес и една жена, която определено нямаше вид на сестра. Изглеждаше като… русалка с крака. Беше висока и стройна, със сребристобяла коса, която се спускаше на плитка по гърба й. Бе облечена като гувернантка от Викторианската епоха^[2] — с дълга сребриста пола и жакет с висока яка. Явно и двамата познаваха сестрите и докато говореха с тях, току ме поглеждаха. Личеше си, че мястото им не е в болницата, защото излъчваха добро настроение и здраве. Ейми и Скай се надигнаха да видят Марио, когато той се приближи до мен.

Седна на края на леглото.

— Е, Марша, какви са тези глупости?

— Какви глупости?

— Мисля, че знаеш за какво говоря.

— Не, не знам.

— Не си спряла да се оплакваш, откакто пристигна тук.

— Аз ли? Как…? Ама… в случай че не знаеш, претърпях операция на ръката и бях прикована към леглото. Това няма ли да накара повечето хора да се оплачат?

— Само някои хора. Не и тези с хороскоп като твоя обаче. И не тази, избрана за Момиче на зодиака.

— А, това ли?

— Имаш телефон и медальон, нали?

— Да. Спечелих ги като награда.

Марио поклати глава.

— Награда? Награда ли казваш? Нищо не си разбрала, нали? Става въпрос за много повече от награда.

— Какво искаш да кажеш?

— Да си Момиче на зодиака, означава, че си извадила страшен късмет.

Изгледах ръката си.

— Късмет ли? Ха! Не виждам на кое викаш късмет. Животът ми се превърна в истински ад от момента, в който започна тази история с Момичето на зодиака.

— Въпреки това е късмет — настоя Марио. — Всеки месец някъде на планетата се избира момиче, което да бъде Момичето на зодиака. Само едно момиче. Тя получава три подаръка. Едно бижу. Получи такова, нали?

— Медальона с овена.

— Именно. Също така се запознава с покровителя си, който в случая съм аз. Защото си Овен. Всяка зодия има управляваща планета. Марс управлява Овен, така че имаш мен.

— Ъъъ, може ли малко да върнеш лентата? — обадих се аз. — Това за управляващата планета го схванах. Но какво общо имаш ти, Марио, с планетата Марс.

— Всички планети са тук в човешки облик. Аз съм въплъщението на Марс.

Прихнах да се смея.

— Да бе, аз пък съм кралица Нефертити.

Марио изглеждаше обиден.

— Не, не си. Ти си Марша Лейбовиц. Знам, че е трудно да се проумее, но е вярно. Всички ние живеем наблизо.

— Всички планети живеят наблизо?

— Да.

— И са в човешки облик?

— Да.

— Добре… — Очевидно му хлопа дъската — помислих си. — Сигурно е дошъл на преглед в психиатричното отделение и е влязъл тук погрешка. — Ъмм, трябва да отида до тоалетната.

Скочих от леглото и изкуцуках до стаята на сестрите.

— Хей, Шерил, може ли да ти кажа нещо? — попитах, когато я видях да пие чай с жената, която бе дошла с Марио.

— Разбира се, какво има?

Махнах й да дойде до вратата, за да не чуе непознатата.

— Мъжът до леглото ми. Мисля, че може да е избягал от психиатрията — прошепнах в ухото й.

Шерил се разсмя.

— Едва ли. Това е Марио. И е напълно с ума си. Поел е физиотерапията на някои пациенти тук. Но пък жената, с която пием чай, работи в психиатричното отделение. Тя е един от нашите консултанти. Веднъж-два пъти седмично посещава всички отделения, в които лежат тийнейджъри.

Жената отзад ми помаха.

— Здравей, Марша. Аз съм Селена. Шерил ми разказваше за теб.

— Ъъъ… здрасти. Ъъъ… добре.

— Марша — провикна се Марио. — Още не съм свършил!

Дали пък аз не полудявах? Или още спях и сънувах много странен сън. Докато се връщах към леглото си, се ощипах.

— И така, Марша — продължи Марио, — днес дойдох, за да ти кажа, че трябва да промениш държанието си. Спри да се самосъжаляваш и започни да мислиш сериозно над това, което ще ти се случи през този месец.

— Лесна работа. Мога да ти кажа точно какво ще се случи. Ще ми бъде кофти. Всичките ми планове се провалиха.

Марио сложи ръка пред устата си и се прозя.

— Момиче на зодиака, стегни се! Прекалено си силна, за да рухнеш от такава дреболия. Много съм разочарован, като виждам как се държиш.

— А как трябва да се държа?

— Като боец. Като водач. Не знаеш ли, че Овенът е първият знак в зодиака? Родените под него са лидери, променят света. Овните никога не се предават — не и без бой.

Макар да бях възмутена, задето не схваща колко ужасен беше животът ми в момента, част от мен почувства, че той говори на друга част от мен — на една по-задълбочена и по-силна част — и нямаше как да не ми повлияе. Обаче нямаше да му позволя да разбере това.

— Както кажеш.

— Чудесно. Щом ще се държиш по този начин, си тръгвам. За всяко момиче на зодиака е различно. Някои използват този дар, други го пренебрегват, но помни едно — ние сме тук, за да помагаме.

— Разбрах. Планетите в човешки облик. — Допрях показалеца на здравата си ръка до слепоочието си и го завъртях — познатият жест за „Ти си куку“. Той се обърна и си тръгна. Видях го да влиза в сестринската стая при Шерил и Селена. Хващам се на бас, че обсъждат мен — помислих си, след като започнаха да разговарят оживено и Селена погледна към нашия сектор. Щом Марио седна, измъкнах се от леглото и като се стараех да остана незабелязана, застанах така, че да мога да чувам какво си приказват. Отстрани изглеждах, все едно си стоя небрежно и разглеждам брошурите на витрината.

— Тя знае ли? — попита Селена.

— Мисля, че се досеща — отвърна сестра Шерил, — но едва ли съзнава напълно колко е тежко положението й.

— Какви са шансовете й? — поинтересува се Марио.

— Не сме сигурни. Ще остане тук по-дълго, докато направим още изследвания.

— Много тъжно — отбеляза Марио. — Горкото дете. Трябва да се държи.

Кръвта ми се смрази. Мили боже — казах си. — Говорят за мен. По-лошо е, отколкото си мислех. Умирам. Да се държа — значи затова Марио ми дръпна онази реч?

Причерня ми. Трябва да се върна в леглото си, щом няма да живея още дълго. — Заизмъквах се тихомълком, преди да са ме хванали да подслушвам. — Божичко! Дали мама знае? Колко ли време ми остава?