Кати Хопкинс
Танцуващата кралица (16)

Шестнадесета глава
Планове за печалба

Когато след две минути дойде автобусът, Лоис се качи. Дори не си направих труда да стана и да тръгна с нея. Нямаше да й проговоря повече. Тя ме мразеше. Животът е противен — мислех си, докато гледах как автобусът потегля. Лоис поне носеше абонаментната си карта за обществения транспорт. Моята я бях оставила вкъщи и трябваше да се обадя на мама, ако не исках да се връщам пеш. И как щях да обясня липсата на парите ми?

Докато седях и размишлявах над следващия си ход, видях към мен през полянката да се насочва позната фигура. Беше онзи странен училищен директор, който се бе държал грубо с мен в чакалнята на болницата. Беше последният човек, когото исках да срещна. Нахлупих си качулката на якето над очите с надеждата, че ще ме подмине.

— И това ако не е нашето Момиче на зодиака — чух го да казва след секунди.

Продължих да се взирам в земята.

— Ъъъ. Не е. Имате грешка.

Доктор Кронос седна до мен.

— Как е китката?

Реших, че няма смисъл да се крия повече. Отлично знаеше коя съм.

— Още ме наболява малко. Защо се интересувате? Пак ли сте дошли да злорадствате?

Доктор Кронос въздъхна.

— Съвсем не, мила моя. Съвсем не. Ти ми харесваш, както и идеята, която си намислила. Марио ми каза. Разгледах хороскопа ти и бих казал, че си доста смело момиче — личи си.

— Да. Овен — лидерите и новаторите на зодиака.

Мъжът ме погледна сърдечно. Стана ми неудобно.

— Май се чувстваш обезсърчена? — попита. — Има дни, когато и аз се чувствам уморен и неразбран.

— Точно така се чувствам — кимнах. — Аз… толкова исках да сторя нещо добро. Да помогна на болницата, в която лежах, но… всичко се обърка.

— Всичко ли?

— Имах нужда от един милион лири, а какво направих? Изгубих единствените си пари на хазарт.

Доктор Кронос се разсмя.

— Разбирам. Харесах те от самото начало. Умна си. Схващаш бързо и бързо си проумяла, че няма лесна печалба.

— Не ми напомняйте. И тъй, Марио каза, че хората от клуба на планетите ще ми помогнат. Това била наградата. Помощ. Можете ли да помогнете?

— Клуб на планетите ли? Какъв клуб?

— Нали знаете — всички сте си избрали по една планета, която да бъдете. Неса е Венера. Вие сте избрали Сатурн. Марио е Марс. Всъщност точно това се чудех. В телефона ми има записани десет имена. Това целият клуб ли е? Например какво става, ако още някой поиска да се присъедини и да бъде планетата Венера?

— О, не, мила. Можем да сме само десет. Всеки по една планета. Ни повече, ни по-малко.

— Но това ограничава кръга на членовете ви, докторе. Не знам как финансирате клуба си, но съм сигурна, че са нужни средства. Може би така ще спечеля пари. Ще направя малко реклама на клуба, ще ви намеря нови членове — хора, на които им харесва да се правят на планети, като вас. Може да е забавно. Организирате ли си специални вечеринки? Нали се сещате — събрания? Тематични сбирки? Пикници? Подобни неща?

Доктор Кронос ме бе зяпнал в почуда.

— Изглежда, не си схванала съвсем ясно ситуацията. Ние сме живите въплъщения на планетите. Не играем театър, не участваме в никакъв клуб. Истински сме. Аз не се преструвам на Сатурн — аз съм самият Сатурн.

Беше мой ред да се засмея.

— Добър сте, докторе. Браво. Ще играя играта ви. Никой не обича игрите повече от мен. Но, сериозно, как ще ми помогнете да постигна целта си?

Старецът въздъхна.

— Да спечелиш един милион ли?

Кимнах.

— Започни с малки стъпки — предложи той. — Всяко пътешествие започва с една крачка — първата. Това е съветът ми.

— Малки стъпки, значи?

— Да. Има много практични неща, които можеш да направиш. Трябва ти план. Имаш ли бележник?

— Не.

Доктор Кронос извади един от джоба си.

— Винаги носи хартия за писане! Това е друг съвет от мен. Никога не знаеш кога ще те споходи някоя гениална идея. Така. Практични идеи за печелене на пари. Можеш да миеш колите на съседите през почивните дни — добре е като за начало.

Погледнах към китката си.

— Няма да съм много полезна така, не мислите ли?

— Едната ти ръка е здрава и можеш поне да се заемеш с организацията. Да събереш екип. Хайде, предложи и ти нещо!

— Ъъъ… гледане на деца. Плащат добри пари — подхвърлих.

— Ето, че взе да се сещаш. Какво друго?

— Амиии…

През следващия половин час записвахме идея след идея, докато не съставихме солиден списък.

— Какво измислихме дотук? — попита докторът, когато изчерпахме предложенията си.

Зачетох на глас списъка:

— Продажба на сладкиши. Изработване на свещи. Игри за познаване — например да се познае броят на бонбони или монети в буркан. Развеждане на туристи срещу заплащане. Томбола с награди за дарители. Рисуване на портрети. Благотворителен базар. Всички идеи са чудесни, но няма да донесат голяма печалба. Ще съберем пари, колкото за някоя мебел, но не и за цял занимателен център. Трябват ни големи суми.

— Това би могло да е добро начало, а все отнякъде трябва да се почне.

Не бях убедена. Струваше ми се много труд, хвърлен на вятъра. Доктор Кронос долови колебанието ми.

— Ето пак. Нетърпелива, както винаги. Винаги искаш нещата да стават на мига. — Той се нацупи. — Все ми е едно. Ако не харесваш идеите ми, попитай някого другиго. Нали затова сме ти дали зодиакален телефон.

— Не че не одобрявам идеите ви, доктор Кронос, но не разсъждавате особено амбициозно. Става въпрос за мащабен проект.

Докторът се нацупи още повече.

— Тогава питай другите. Все ми е едно.

— Е, Марио не е особено полезен. Все повтаря, че аз трябва да реша — казах.

Доктор Кронос погледна списъка.

— Повечето от тези идеи са твои. Носиш ли телефона си? — Кимнах и го извадих от раницата си. — Хайде тогава. Поискай помощ.

Написах следното съобщение:

Имам нужда от помощ за набиране на голяма сума.

Натиснах „Изпрати на всички“.

След секунди телефонът иззвъня. Беше Марио.

— Остават ти две седмици — заговори. — По-добре се захващай.

— Ужасно си нетърпелив, Марио — отвърнах. — Повечето хора, когато се обаждат по телефон, започват с думите: „Здравей, как си?“.

— Здравей, как си и какъв е следващият ти ход? — попита.

— Хм, работя по един план и имам нужда от сътрудничество.

Доктор Кронос кимна и поглади брадата си. След няколко секунди на асфалтираната алея срещу полянката се появи Ури. Караше скейтборд и пак беше облечен с фантастичния си костюм. Той профуча край нас.

— Приятели — извика, като балансираше на един крак. — Нови приятели. Обединете се.

— Типично изказване за него — измърмори доктор Кронос.

— Защо да е типично? — попитах и загледах Ури, който застана на ръце върху скейтборда и го подкара назад. Наистина беше първокласен изпълнител.

— Ури, Уран. Управлява Водолей. Водолеите много си падат по приятелите и дружбата.

— И какво искаше да каже? О, не ми обяснявай, мога да се досетя и сама. Може би, че трябва да се извиня на Лоис. Май… ще мога да го направя. Всъщност още сега ще го направя! — Извадих личния си телефон и набрах номера на приятелката си. С малко късмет ще ми вдигне — мислех си, докато слушах сигнала.

— Аз съм — съобщих, щом тя вдигна. — Моля те, не затваряй. Съжалявам, Лоис. Наистина. Беше много гадно от моя страна да те накарам да похарчиш всичките си пари, обаче ще ти ги върна — когато мама ми даде джобните за следващата седмица. Честна дума.

— И без повече лотарийни карти.

— Никакви такива. Те са за загубеняци.

Чух Лоис да се смее от другия край на линията.

— Приятелки завинаги, нали?

— Завинаги — потвърдих. Затворих и вдигнах палец към Ури, който преминаваше край нас отново на един крак. — Уредено.

— Лоис нова приятелка ли ти е? — попита доктор Кронос.

— Не — поклатих глава. — Познаваме се от сто години.

— Ури не каза ли нови приятели?

— Така ли каза?

— Да. Следователно може би не е „уредено“. А, ето я и Венера — каза старецът, когато козметичката от болницата се появи от другата страна на полянката. Беше облечена с бял анцуг и тичаше, а русата й коса се развяваше зад нея.

— Подходящият имидж ще помогне — заяви тя, когато мина край нас.

Огледах дрехите си. Носех обичайните си дънки и синьо яке. И какво? Бях навън в студен, сив есенен ден. Как се очакваше да изглеждам? Сетих се за косата си.

— Мислите ли, че имаше предвид косата ми?

Доктор Кронос ме погледна.

— Възможно е.

— Косата ми ли имаш предвид? — извиках след нея.

Неса направи завой и дотича при нас. Изчака да се успокои дишането й, след което огледа обстойно косата ми, като повдигаше отделни кичури и ги проучваше критично.

— Ммм. Скоро трябва да вземеш мерки, съкровище. Но не и да я боядисаш отново — ще се изтощи още повече. И… макар че корените ти са израснали, подстрижката не е решение, освен ако не искаш да приличаш на войник. Не, най-добре да дойдеш в салона някой ден. Ще ти направя овлажняваща терапия и ще пробваме да подобрим състоянието. Съгласна?

Кимнах. Съзнавах, че изглеждам шантаво — червените ми корени се набиваха на очи на фона на белия цвят на останалата коса. Опитвах да си внуша, че това се нарича индивидуален стил, но дори аз не бях убедена. Извадих бейзболната си шапка от един джоб на раницата си.

— Скрито-покрито — заявих, като си я сложих.

— Добра идея, а и ти отива — одобри Неса и отново побягна.

Обърнах се към доктор Кронос.

— Нямах предвид непременно фризьорски съвет, когато написах съобщението, че искам помощ.

— Значи трябва да се изразяваш по-точно — отвърна той.

После дойде Селена. Кралицата на откачалките — помислих си, щом тя се приближи и видях облеклото й. Носеше дълга до глезените сребристозелена пола и синя копринена блуза, а сребристосивата й коса се спускаше по раменете. Тя помаха на Неса, която вече беше в далечния край на полянката, да я изчака и отиде при нея. Двете започнаха да танцуват на моравата. Беше някакъв странен танц, в който предимно размахваха ръце.

— Какво…? — започнах аз. — Приличат на двойка смахнати хипита.

Доктор Кронос се изкикоти.

— Смяташ ли, че трябва да се присъединя към тях?

— Ако го направите, си тръгвам — заявих.

Старецът сякаш се обиди.

— Мога да танцувам, ако искаш да знаеш. Наистина мога. Просто никога не съм имал шанса да го докажа. Само защото изглеждам стар, не означава, че не мога да се движа.

— Знам как се чувствате, доктор Кронос — уверих го. — Бяха ме избрали за главната роля в училищната пиеса, но не мога да участвам, защото си счупих ръката. Мисля, че училището ощетява хора като нас.

— Тогава защо не им го кажеш?

— Не си мислете, че не опитах. Всъщност… — В главата ми започна да се заражда идея. — Хей, май ми хрумна нещо.

Доктор Кронос въздъхна уморено.

— И аз имам някои виждания по въпроса…

Не чух дали довърши, защото станах и хукнах към къщи. Имах да свърша куп неща. Да се срещна с хора. Да пиша речи.