Кати Хопкинс
Танцуващата кралица (14)

Четиринадесета глава
Всичко постарому

Дум, дум, дум. Някой блъскаше по вратата на банята.

— Марша! Побързай. Какво правиш, да не заспа? — извика Сиси.

Чу се още един удар, последван от гласа на Елинор:

— Да, чакаме на опашка. Не си единствената, която се мие сутрин.

— Стига сте ме притеснявали — казах, като отворих вратата. — Да не мислите, че ми е много лесно с една ръка и болен глезен?

— С еднааа ръкааа и бооолен глееезен — извиха в един глас двете ми ужасни сестри и правеха глуповати физиономии.

— И представа си нямате какво е да живееш в болка — сопнах се аз и ги избутах, за да изляза. Наистина нямаха. Дори най-прости дейности, като обличането, се вършеха трудно с една здрава ръка. За щастие глезенът ми беше много по-добре — почти напълно излекуван, — но това нямах намерение да им го казвам.

И двете се захилиха. Сиси докосна с ръка челото си и започна да театралничи.

— Горката! Каква трагедия! — Елинор използва момента, шмугна се в банята и затръшна вратата под носа й.

— Ей! Аз бях на ред — провикна се Сиси, като се усети, и думкането по вратата се поднови.

— По-тихо там! — извика татко от спалнята.

В стаята на Елинор гърмеше индирок^[1], от тази на Сиси се носеше поп, а от кухнята долу долитаха звуците на радио.

— В тази къща е лудница! — възроптах на път към спалнята си. — И теснотия.

Не беше минала и седмица, откакто бях излязла от болницата, а ето, че животът ми отново си течеше постарому. Съчувствието на сестрите ми бе продължило около двайсет и четири часа, колкото бе изкарал и шоколадовият им сладкиш, който ометоха до трошица още щом се върнаха от училище. Първите няколко дни в училище ми харесаха — бях център на внимание и всеки искаше да се подпише на гипса ми. Но скоро загубиха интерес и взеха да се вълнуват повече от други неща, като например предстоящата училищна пиеса. Не след дълго болката от факта, че не мога да изиграя Ледената кралица, се завърна, особено когато разбрах, че са дали ролята на Карол Кенеди.

Опитах се да убедя госпожа Пиърсън да ми позволи да участвам въпреки болните си ръка и глезен. Изтъкнах, че така ще си проличи колко либерално е училището ни — като се дават главни роли на деца в неравностойно положение. Тя се усмихна, погали ме по главата и ме нарече „сладурче“, което ме вбеси.

На няколко пъти се сблъсках с Марио по коридора близо до физкултурния салон и всеки път той ми задаваше един и същи въпрос: „Досети ли се вече, Момиче на зодиака?“.

Всеки път му давах един и същи отговор: „Не“.

Не бях опърничава. Просто наистина не знаех какво има предвид.

— Марша, готова ли си? — извика ме мама. И нейното съчувствие не продължи дълго — щом разбра, че няма да умирам, бързо се върна към обичайната си властна натура.

Явно историята с Момичето на зодиака приключи — помислих си аз и с мъка навлякох якето си. Откакто се бях върнала вкъщи, не се бе случило нищо необикновено и забавно, с изключение на едно съобщение, в което се казваше, че Меркурий е станал ретрограден и предстои затишие за около седмица.

— Почти — извиках в отговор. Беше време за първата ми физиотерапевтична процедура в болницата.

* * *

Отделението по физиотерапия се намираше в отделна постройка до болницата, където бях лежала. Представляваше модерна сграда с високи прозорци, през които струеше ярката дневна светлина.

— Тук е приятно, нали? — отбеляза мама, щом влязохме в чакалнята. — Не е депресиращо като в другото отделение.

— Само се надявам да не боли — отвърнах, куцукайки наоколо.

Мама ме прегърна.

— Терапията ще ти помогне да оздравееш по-бързо.

В чакалнята имаше само един пациент — Скай. Въпреки че се бе държала хладно с мен в болницата, аз се зарадвах да я видя. Бяхме преживели едно и също изпитание, което никой — особено сестрите ми — не беше в състояние да разбере. Тя ни погледна и вдигна брадичка към мен — мисля, че това беше нейният начин за поздрав.

— Хей, пуснали са те — заговорих я аз.

— Предсрочно — за добро поведение — отвърна.

Мама тръгна да търси тоалетната, а аз седнах до Скай.

— Как я караш? — попитах.

Тя вдигна рамене.

— По-добре, отколкото докато бях вътре.

— И аз така. Собствени възглавници, собствено легло.

— Качи ли се да видиш Ейми?

Поклатих глава. Дори не бях мислила за Ейми през последните седмици. Засрамих се.

— Не. Аз… ъъъ… Мислех, че се е прибрала за времето между процедурите.

— Не и този път — рече Скай. — Нещо с кръвната й картина не е наред и имунната й система е слаба, затова искат да е под наблюдение.

— Горката — въздъхнах. — Ще се кача да я видя след физиотерапията.

Тя кимна, после извади плейъра си и пъхна слушалките в ушите си. Разбрах намека — край на разговора. Разтворих едно списание и се зачетох. След около половин час една сестра извика името на Скай, а после и моето.

Скай се изправи и закуцука по коридора, а аз останах на мястото си.

— Сигурно има грешка — предположих. — Ще почакам тук.

Тя изчезна в една стая. След няколко секунди сестрата пак се провикна:

— Марша Лейбовиц.

— По-добре върви, скъпа — обади се мама.

Станах, тръгнах по коридора и влязох в стаята, където ме очакваше доктор Сам. Скай стоеше до прозореца.

— Здравей, Марша. Как са ръката и глезенът? — попита той.

— Добре. Още са малко изтръпнали.

— Това е само временно. А сега, сигурно се чудите защо съм ви повикал и двете.

Аз кимнах, а Скай го изгледа гневно.

— Марша, на този етап не може да се направи много за китката ти, затова днес ще раздвижим глезена. Физиотерапията ти ще е подобна на тази на Скай, а винаги е по-забавно да се прави с приятел, затова реших да ви събера заедно.

Със Скай си разменихме не особено ентусиазирани погледи. Ако щеше да продължава да се държи недружелюбно, тогава и аз щях да се държа така.

Доктор Сам си тръгна и в стаята влезе една жена в бяла престилка, която се представи като Марта. Помоли ни да застанем прави, след което ни подложи на серия от упражнения. На мен ми хареса да изпълнявам завъртанията и разтяганията, но виждах, че на Скай й беше по-трудно. Когато в един момент я погледнах, лицето й беше напрегнато и бледо.

— По-внимателно, Скай — обади се Марта.

Скай направи гримаса.

— Да, знам — да не се опитвам да бягам, преди да проходя — изсумтя.

— Точно така — отвърна Марта.

* * *

Мама ме чакаше, когато излязохме.

— Готова ли си да тръгваме? — попита тя.

Поклатих глава.

— Ще ме почакаш ли още няколко минути? Искам да се кача горе в отделението да видя някого за малко.

— Разбира се — съгласи се мама. — Ще сляза долу да си взема кафе.

Отправихме се към главната сграда на болницата и мама ме остави при асансьора. След малко бях в отделението. Беше ми странно да се върна там и изпитвах огромно задоволство, че този път не се налага да оставам.

Сестра Шерил излезе от стаята си.

— Хей, и това, ако не е нашето бонбонче. Как си, Марша?

— Страхотно — отвърнах. — Дойдох да видя Ейми. Тя тук ли е още?

Сестра Шерил кимна и отправи поглед към сектора, в който бях лежала.

— Мисля, че й липсвате, момичета.

Запътих се натам и забелязах, че сега имаше само едно заето легло и на него беше Ейми. Изглеждаше заспала и тъкмо щях да си тръгна, когато тя отвори очи и лицето й светна.

— Марша! Надявах се да се върнеш. Скай беше тук по-рано. — Тя седна и потупа края на леглото, за да ме подкани да седна. — Как си?

Изгледах празните легла.

— Добре съм, благодаря, но… никой ли няма тук с теб?

— Не — поклати глава. — Сестрите казват, че сега е прекрасно и тихо, обаче… — Очите й се напълниха със сълзи. — Всъщност е ужасно, особено нощем. Знам, че не си говорехме много, когато беше тук, а и Скай бе вглъбена в собствения си свят през повечето време, но поне бяхте наоколо. Знаех, че в другите легла лежи някой, и не се чувствах толкова самотна.

Пресегнах се и хванах ръката й. Сърцето ми се късаше. Аз бях свободна, ала тя все още беше тук, далеч от семейството и дома си.

— Ами през деня? Клоунът лекар не е ли идвал?

Ейми поклати глава.

— Питах за него, но явно той е единственият такъв лекар и обикаля и другите болници. Една от сестрите ми каза, че не им стига бюджетът за осигуряване на забавления. — Тя се усмихна. — Обаче беше върхът, нали? Наистина успя да ми отвлече вниманието за кратко.

Кимнах и ме осени идея. Станах и изиграх един смешен танц, който изпълнявах като по-малка, за да забавлявам лелите си по Коледа. Беше нещо средно между лунната походка и роботски танц. Докато танцувах, не забелязах, че Скай е дошла и стои зад мен. Видях Ейми да поглежда зад мен, затова се обърнах. Скай повдигна брадичка по странния си начин. Направих същото в отговор.

— Не е зле, новобранец — похвали ме тя. — Продължавай. — И започна да щрака ритмично с пръсти, а аз пак затанцувах. Малко по малко Скай се присъедини и взе да се движи в такт с мен — повече с горната част на тялото си, но размърда и краката, като се опираше на патерицата. Видях, че притежава чувство за ритъм и умее да танцува — макар и малко бавно заради болния си крак. Сякаш се настроихме една към друга и спонтанният ни танц се получи отлично.

Като свършихме, Ейми изръкопляска.

— Идеално — рече. — Цариците на хип-хопа.

— Да, супер — обади се Скай.

Усмихнах й се.

— Благодаря. — Обърнах се към Ейми: — Трябва да тръгвам. Мама ме чака долу, но пак ще дойда на свиждане.

— Обещаваш ли?

— Обещавам — успокоих я.

— Аз мога да остана още малко — каза Скай. — Моята майка ще дойде да ме вземе след петнайсет минути.

— Чудесно — зарадва се Ейми.

— До скоро — рече Скай и за пръв път ми се усмихна.

— До скоро — отвърнах.

* * *

Същата вечер, преди да си легна, проверих зодиакалния си телефон. Имаше съобщение от Марио:

Времето изтича. Сети ли се вече?

Пъхнах се в леглото и се вторачих в тавана. За какво да се сетя? За какво? — питах се. Но не можах да се концентрирам задълго върху въпроса. Мислите ми все се връщаха към Ейми. Аз бях вкъщи, в уютна и позната обстановка. А тя още беше в болницата и макар че персоналът се държеше добре и правеше каквото е по силите му, знаех, че нощем там е доста странно — с всички приглушени шумове, идващи от коридорите, и непрекъснатите близания и излизания в отделението. И тогава ми просветна. Това беше! Това очакваше Марио. Измъкнах се от леглото, взех зодиакалния си телефон и отговорих на съобщението му:

Сетих се. Знам точно какво трябва да сторя!