Кати Хопкинс
Танцуващата кралица (17)

Седемнадесета глава
Училищно събрание

Погледнах към морето от лица пред себе си и си поех дълбоко въздух. Това е — казах си. — Моят миг, който ще промени всичко. Беше сряда сутринта от третата седмица на зодиакалния ми месец и господин Симпсън, директорът ни, ми бе дал думата на училищното събрание, след като направи обичайните изявления. Запази спокойствие — продължих да се окуражавам. — И помни, че трябва да говориш бавно. Така ни съветваше учителят ни по драма относно изнасянето на презентации — както и винаги да излизаме подготвени. Смятах, че съм по-готова от всякога, след като бях прекарала всяка свободна минута от събота насам на полянката с доктор Кронос, съставяйки речта си. Освен това бях направила репетиции в понеделник вечерта и предната вечер с Лоис след училище. Бях уверена, че речта ми ще доведе до желания резултат. Бях си я преповторила хиляди пъти. Планът ми беше да разчувствам събралите се. Нямаше начин да не се трогнат от думите ми, стига сърцата им да не бяха от камък. Щях да включа всички в проекта за набиране на средства за новия занимателен център. Бях осъзнала, докато премисляхме нещата с доктор Кронос, че няма да мога да се справя сама. Трябваше да бъде съвместно усилие на всички ученици в училището. Щях да съгласувам нещата, след като думите ми вдъхновят за действие хората пред мен.

Господин Симпсън свали очилата си.

— А сега една от нашите възпитанички, Марша Лейбовиц от осми клас, има да ви каже нещо — обяви той и се отдръпна встрани, давайки ми знак да се кача на подиума. Поех си дълбоко въздух и излязох напред.

— Така. Привет на всички. Значи. Преди около две седмици паднах — както виждате. — Вдигнах бинтованата си ръка и някакъв шегаджия от задните редици изръкопляска. — Счупих си китката. Наложи се да прекарам няколко нощи в болницата. Уверявам ви, че това ми отвори очите — никога преди не бях лежала в болница. Както и да е, исках да кажа, че случилото се ме накара да се замисля. Първо, там е голяма скука…

В средата на залата забелязах групичка момичета от девети клас да се побутват, едната направи отегчена физиономия, а друга направи въртеливо движение с ръката си. Познавах жеста. Използвах го, когато някой говореше монотонно и исках да го подтикна да се оживи. Щом видях реакцията им, малко се стъписах и забелязах, че не са единствените в залата, които изглеждаха отегчени. Доста ученици блееха през прозорците или някъде другаде.

— Аз… опитвам се, всъщност смятам да започна един проект или… даже… няколко проекта… — Увереността ми се разколеба и перфектно обмислената ми реч беше на път да се провали. Изведнъж ме обзе отчаяние. Приличам на глупачка — помислих си. Всички изглеждаха толкова отегчени, сякаш нямаха търпение да свърша и да излязат в коридорите да си побъбрят на спокойствие със съучениците си. Потърсих с поглед Лоис и я видях да седи на обичайното за осмокласниците място. Изражението й беше загрижено, но когато срещна очите ми, лицето й се озари и тя вдигна палец. Мога да се справя — казах си. — Няма да се предавам сега. Само трябва да ги накарам да ме изслушат.

— Аз… Само си представете как бихте се чувствали, ако трябва да сте далеч от дома си, далеч от всичко, което ви е близко. Не е лесно, мога да ви уверя. Дните и нощите, прекарани в болница, могат да са изключително дълги, особено за онези, които трябва да останат там за дълъг период. — Момичето, което беше направило въртеливия жест, сега сви дясната си ръка в юмрук, докосна ъгъла на окото си и се престори, че плаче. Приятелките й намериха това за забавно и последваха примера й. Просто довърши мисълта си. Мисли за Ейми. — Ако имаше занимателен център за пациентите там — място, където да се развличат, да забравят за болестта си и за всичките си проблеми и тревоги, — би им било много по-лесно. Ние сме хората, които имаме възможност да променим това. Моля за вашата помощ. Господин Симпсън даде разрешението си на мен и на всеки, който би искал да се включи в начинанието, да използваме физкултурния салон тази събота от единайсет часа нататък. Ще направим базар за набиране на средства. Ще има всякакви дейности, в които може да участвате. Продажба на сладкиши. Познаване на монети в буркан…

Не можех да отместя поглед от групата деветокласнички. Кикотеха се до припадък. Една от тях кривеше лицето си и си кръстосваше очите, сякаш щеше всеки момент да повърне. Ужас, не върви на добре — помислих си.

— Ъъъ. Оставила съм бланки на дъската за обяви в голямата зала. Моля ви, запишете се и ако имате някакви добри идеи, споделете ги. Заедно ще постигнем целта.

Имах намерение да изрека последното изречение с изключително ентусиазиран глас. Исках да е нещо като лозунг. Бях го записала най-отгоре на всички бланки и щеше да присъства в плакатите и брошурите. „Заедно ще постигнем целта“. Но го произнесох почти шепнешком.

Господин Симпсън излезе напред.

— Браво, Марша! Приятно ми е да чуя, че възпитаничките ни участват в такива благородни каузи.

Едната деветокласничка скришом изимитира директора и приятелките й пак затресоха рамене в безмълвен кикот. Знаех какво си мислят — че се правя на Майка Тереза. Че съм досадна до смърт. Така щях да разсъждавам и аз преди две седмици.

Слязох от подиума и тръгнах към Лоис, която бе забила поглед в земята. Този път по изключение въобще не желаех да съм център на внимание.

* * *

С Лоис проверявахме бланките на таблото всяко междучасие, всяка сутрин и всяка вечер до петък. Първо се появиха само няколко имена, но при последната проверка в петък вечер списъкът внезапно бе нараснал. Един куп хора се бяха записали.

— Хей, Лоис, виж това — рекох зарадвана. — Знаех си, че накрая ще се появят желаещи.

Но после прочетох имената. Парис Хилтън, Мини Маус, Бети Бу, Заека Бъни, Джейн Еър, Хари Потър, Професор Дъмбълдор, Мечо Пух. Цял списък с имена на герои от филми и книги.

— На бас, че знам кой го е направил — казах на Лоис. — Онези деветокласнички. Честно, ще ми се да ги видя как ще изкарат няколко дни в болницата, без да има какво да правят. Няма да издържат и час.

Лоис стисна рамото ми.

— Все едно. Още нищо не е свършило. Сигурна съм, че утре ще се появят доброволци. Чух няколко седмокласнички да си говорят в тоалетната, че смятат да дойдат.

— А аз ще пратя съобщение на новите ми приятели планети, да видим дали ще дойдат. Както не спира да ми напомня Марио, остава ми само малко повече от седмица, а твърдяха, че са тук, за да помагат.

— Заедно ще постигнем целта — заяви Лоис и вдигна ръка за петарка.

Плеснахме длани, но сърцето ми се свиваше.