Кати Хопкинс
Танцуващата кралица (21)

Двадесет и първа глава
Подготовка

— Какво измислихме досега? — попита Скай.

Седяхме от двете страни на леглото на Ейми и съчинявахме заедно рап песента след училище. Днес Ейми изглеждаше добре, с повече руменина на бузите и се проявяваше като майстор в писането на текстове на песни.

Скай зачете от листа пред себе си:

Лампите блестят,

болни хора спят,

пъшкат и сумтят,

системите текат

и уреди жужат.

Тя кимна.

— Добре, нататък?

— Чуйте това — обади се Ейми.

Взе ми се умът!

Ще ми се да кресна,

но няма да е лесно.

Вехна в самота.

Мечтая за дома.

— Гениално — възкликна Скай. — Ейми, страшна си. Следва припевът.

— Да си в болница е ад — без шега и без майтап! — изпяхме всички дружно. — Напира пареща сълза. Не искам да съм тук сега.

Ейми се усмихна.

— Добре звучи. Как вървят репетициите?

Скай се засмя.

— Като изключим Марио и Ури — все едно преподаваме на хлапета от детската градина, но ще се научат. Стъпките изобщо не са сложни.

— Ще е супер да се явим всички заедно, ако успеем да се сработим навреме — казах. — Разбира се, сестрите ми надушиха какво става и настояха да се включат, а и приятелката ми Лоис не иска да се цепи от колектива, така че групата расте.

— С какво ще сте облечени? — попита Ейми.

— Неса работи по въпроса — обясни Скай. — Тя е онази козметичка, която беше тук, помниш ли? Каза, че ще ни намери еднакви костюми, така че довечера ще разберем.

— Да, срещаме се всяка вечер след училище, защото времето ни притиска — казах. — И така, да помислим над следващия куплет. Ъъъ… какво ще кажете за… Дочувам говор приглушен…

— Да, добре е — каза Скай и продължи: — Сенки плъзгат се край мен…

— Някой стене в труден час — добави Ейми. — Слава богу, не съм аз. За живот деца се борят…

— Нямам вече капка воля — предложи Скай.

— Оставам без кураж и сила — продължи Ейми. — Търся грижа и закрила. Макар и да сме болни…

За момент замълчахме.

— И изпълнени със страх — обадих се аз, — пак нуждаем се от смях.

— И припев — каза Скай и защрака с пръсти.

— Да си в болница е ад — без шега и без майтап! — запяхме трите. — Напира пареща сълза. Не искам да съм тук сега.

— Великолепно — заключих, щом свършихме. — Скай, прочети пак последния куплет.

Дочувам говор приглушен,

сенки плъзгат се край мен.

Някой стене в труден час —

слава богу, не съм аз.

За живот деца се борят…

Нямам вече капка воля,

липсват ми кураж и сила.

Търся грижа и закрила.

Макар и да сме болни

и изпълнени със страх,

пак нуждаем се от смях.

— Звучи страхотно — отбелязах. — Отлична работа, колеги. Още един куплет и сме готови.

* * *

След свиждането при Ейми татко ни закара със Скай до църковната зала в Осбъри, където щеше да се проведе конкурсът. За наше щастие Марио имаше ключове, защото водеше там курсове по самоотбрана два пъти седмично. Всички вече се бяха събрали. Доктор Кронос (който този път се бе облякъл нормално — с панталон и риза), Джо от деликатесния ресторант, Неса, Ури, Лоис, Сиси и Елинор ни чакаха с ново попълнение: сестра Шерил.

— Щом Ейми ми сподели за идеята, нямаше как да не дойда. Нали няма проблем? — попита.

— Проблем ли? Напротив — супер е — зарадва се Скай. — И така, всички готови ли сме?

Участниците кимнаха, затова Скай изкуцука до CD плейъра в ъгъла и сложи един диск. След секунди залата се изпълни със звуците на хип-хопа.

Тя посочи крака си и патерицата.

— Добре, трябва да сте търпеливи с мен — каза.

— Имаме собствена песен, но ще пуснем диск с ритъм, върху който двете с Марша ще изпеем нашето рап парче. Добре. Сега ще ви покажа стъпките, а после правете като мен и Марша.

Тя започна да марширува на място.

— Така. Чуйте — просто марширувайте, свийте колене, движете се свободно. Сега пристъпете напред, тупнете с крак и се върнете.

Всички изпълниха показаното.

— Включваме ръцете. Докато пристъпвате напред, вдигнете ръце встрани, свийте ги в лактите — едно, две, три, движете лактите, все едно си пробивате път в навалицата. Това е, добре. Напред. Сега, когато се връщаме, искам да докоснете с едната ръка срещуположното рамо, сякаш го забърсвате, като в същото време обърнете лицето си към рамото. Отлично. Получава се.

Не се получаваше. Нямаше никакъв синхрон. Някои забърсваха рамо, когато трябваше да изтласкват с лакти.

Скай не се отчая от бъркотията пред себе си и продължи да упорства. Ние марширувахме напред, отскачахме назад, разпервайки и кръстосвайки ръце. Тя се справяше доста добре въпреки гипса.

— Внимавайте с позата — изкрещя Скай. — Доктор Кронос, стоите прекалено изправен. Трябва да се държите по-непринудено и по-нахакано. Ури, идеално. Марио — също.

Стъпка вдясно, тупкане с крак, стъпка вляво, ръцете напред, сякаш казвате: „Не ми дреме“. По едно време замалко да се разкикотя, когато зърнах доктор Кронос. Повтаряше стъпките много съсредоточено, но все бъркаше ритъма и маршируваше, когато трябваше да подскочи, и размахваше ръце при всеки удобен случай.

— Добре, сега заключителната част — каза Скай. — После ще повторим целия танц още веднъж и още веднъж, и още веднъж. Тръгвате напред, винаги с десния крак — едно, две, три. Сега сложете ръцете на хълбоците, все едно пъхвате палци в колана на панталоните си, после се връщате назад, завъртайки тялото наляво и надясно. Така, пак напред, този път — вдясно и вляво, добре. Не е зле. Хайде отначало.

Повтаряхме стъпките отново и отново. Постепенно влизахме в синхрон и на няколко пъти се получи това, което трябваше да стане, ако всички следваха ритъма.

Точно тогава доктор Кронос реши, че иска да направи солов номер. Той скочи на пода на ръце, сякаш се канеше да затанцува брейк, извика от болка и се присви на две.

— Оп! — извиках аз, щом сестра Шерил се спусна към него, за да види дали се е наранил.