Кати Хопкинс
Танцуващата кралица (3)

Трета глава
Гръм от ясно небе!

След като излязох от физкултурния салон, в главата ми се оформи ясна картина за предстоящия развой на събитията. Щеше да е фантастично! Церемонията по откриването преди началото на пиесата, шумът на публиката, тръпнеща в очакване, единайсетокласниците, снимащи участниците за училищното списание, аз, аз, АЗ и Оли в светлината на прожекторите, цялото ми семейство на първия ред, господин Блейк, питащ за името и телефона ми след представлението. Чувствах как все повече се ентусиазирам при мисълта за всички тези предстоящи преживявания. Супер-мега-екстра-яко! Изборът ми за Момиче на зодиака беше изключително добра поличба и поставяше началото на невероятния ми звезден месец. За щастие дъждът беше спрял и небето се бе прояснило, сякаш отразявайки сияйното ми настроение. Вдишах дълбоко от свежия въздух. Докато пресичах двора на училището към изхода, чух стъпки зад себе си.

— Хей, Марша — извика някой. Обърнах се и видях Софи Кинг, която тичаше да ме настигне. Десетокласничка от нашето училище, тя беше едро момиче с къдрава тъмна коса, което се числеше към отбора на зубрачите от своя випуск.

— Хей — изпухтя тя, щом ме догони. — Ох… чакай малко да си взема въздух. Ух. Пуф. Такова… чух, че си получила ролята на Ледената кралица?

— Да, така е.

— Видях те, докато танцуваше в салона. Беше страхотна.

— Благодаря, Софи.

— Виж какво, организирам едно благотворително събитие в края на месеца и се чудех дали ще ми помогнеш.

— За какво става дума?

— Братовчедка ми работи в болницата близо до Осбъри и ме помоли да й помогна в набирането на средства за занимателен център в детското отделение.

— О, добре. Разбира се. — Бръкнах в джоба си. — Аз… съжалявам, нямам много пари в себе си — смотолевих и извадих една монета от двайсет пенса. — Другата седмица ще ти дам още, след като си получа джобните.

— Няма нужда — рече Софи. — Не ми трябват парите ти, а талантът ти.

— Талант ли? Какво искаш да кажеш?

— Имаме нужда от добри актьори, за да стане шоу и да привлечем повече хора за каузата. Щом те видях, реших, че ще си идеалният участник.

— О, кой друг ще участва?

Софи направи гримаса.

— Право да ти кажа, няма много желаещи. Засега в списъка са само малкият ми брат, който ще прави фокуси, но е пълна скръб, между нас да си остане, и няколко заблудени седмокласнички, които искат да четат стиховете си, обаче са толкова бездарни, че ми идва да се гръмна. Затова те каня — чаровница като теб би могла да привлече народа.

Макар че се почувствах поласкана, не ми се щеше да се замесвам. През повечето време бях заета на тенис в понеделник, на бадминтон във вторник, в сряда вечер щяха да са репетициите, на карате в четвъртък, а в петък обикновено наваксвах с уроците и домашните. Програмата ми беше запълнена.

— Ами… виж какво, Софи, може ли да си помисля и да ти отговоря по-късно?

Тя ме изгледа странно и осъзнах, че сигурно съм прозвучала малко превзето.

— Нали разбираш, току-що получих ролята и още не знам колко време ще ми отнемат репетициите и цялата подготовка. Ще ми коства допълнителни усилия, а и без това в момента съм натоварена до предела.

Софи оклюма. Дори раменете й увиснаха, сякаш понесли цялото бреме на света.

— Както и да е — въздъхна. — Голяма мъка ще е да намеря някого за това начинание.

— Обзалагам се, че много хора ще искат да се включат, ако ги помолиш. — (С изключение на мен.) — Нека си помисля малко, какво ще кажеш?

— Да, да, добре. Чао. — Софи се обърна и си тръгна.

Поемайки в различни посоки, предполагам, и двете съзнавахме, че няма да взема участие в това никому неизвестно събитие. Но ме загриза чувство за вина, докато вървях към спирката, където изчаках да дойде Лоис. Тя беше не по-малко развълнувана, защото също бе получила ролята, която искаше. След като си разказахме една на друга как е минало прослушването, й споменах за молбата на Софи.

— Ще се включиш ли?

— Не мисля. Не искам. Толкова съм заета, че направо изнемогвам. Нали не е голям проблем? Искам да кажа — все ще намери хора да участват. Като си помислиш, известните личности получават милиони покани всеки ден и постоянно трябва да избират кои да приемат и кои да откажат.

— Известните личности! — Лоис се разсмя. — Я се осъзнай! Участваме в най-обикновена училищна пиеса, Марша.

— И какво от това? Един ден ще се прославя, само почакай. Сега ти е смешно, но ще видиш. Междувременно трябва да се науча как да щадя таланта си и да не позволявам на хората да ме изцеждат.

— Да те изцеждат? Става въпрос за благотворително шоу! Слез на земята!

— Добре де, но кажеш ли веднъж „да“ на един, все едно го казваш на всички. Дори чух, че Савана Маколи…

— Коя?

— Как така коя? Нима не си чувала за нея? Тя е холивудска звезда от най-висша класа. Гледах интервю с нея по телевизията. Каза, че е изтощена заради постоянните си ангажименти, и добави, че в началото на кариерата си е сбъркала, като се е съгласявала с всички предложени й роли. Обещах си да го имам предвид, когато се прочуя.

Лоис се запревива от смях и опря гръб в стената до спирката, сякаш думите ми бяха толкова смешни, че едва се държеше на краката си.

— Марша Лейбовиц, голяма скица си.

— Знам — отвърнах, но се ухилих широко, за да покажа, че в действителност не съм толкова надута. Все пак не можех да се съгласявам с всичко, което ми се предложи. Щяха да ме търсят и трябваше да се науча да правя избор, независимо дали Лоис го разбираше, или не. — Ще й пратя дарение от джобните си.

— Колко щедро — подметна Лоис.

— Такава съм си — рекох с нотка на царствена надменност в гласа си, която накара приятелката ми да се разсмее още по-силно. — Обаче нали е страхотно? И двете ще участваме в пиесата и господин Блейк ще е там…

След няколко минути автобусът дойде и по пътя заклюкарствахме кой още е получил роля и се размечтахме за шоуто и за вечерта след него и за тоалетите, които щяхме да носим. Като слязох на спирката си, се чувствах на върха на щастието и реших да се възнаградя с един шоколад от магазинчето на пощата.

Щом влязох, собственикът на магазина, господин Синг, вдигна поглед и ме поздрави:

— Здравей, Марша.

— Здравейте, господин Синг — отвърнах.

— Добре, че намина — каза той и се протегна към една огромна пощальонска чанта зад щанда. — Има пратка за теб.

— За мен ли?

Подаде ми пакет, увит в тъмночервена хартия с бял етикет, на който с ярки червени букви пишеше: „Марша Лейбовиц, Момиче на зодиака“.

— Я, какво е това?

— Защо не го отвориш, за да разбереш? — предложи господин Синг и се обърна, за да обслужи клиента, който беше влязъл след мен.

Разкъсах хартията и открих две малки кутии, овързани с червена панделка. Първо отворих по-малката. Вътре имаше сребърна верижка с медальонче. Като погледнах по-отблизо, видях, че представлява глава на овен — символът на зодията ми. Сладурско — отбелязах мислено и веднага си го сложих. Другата кутия беше с двойна опаковка, затова ми отне по-дълго време да я отворя.

— Еха! Мобилен телефон — възкликнах, когато най-после свърших с разопаковането. Вдигнах го към светлината. Беше изключителен, изпъстрен с невероятни цветове — тъмно кървавочервено и огненооранжево. В горната му част, над екранчето, имаше тъмен камък, който първо ми се стори черен, но като се вгледах в него, забелязах оттенъци от друг наситен цвят.

— Халцедон, наречен още кървав камък — обясни господин Синг. — Много е красив. От кого е?

— Нямам представа — признах. — Мисля, че може да съм го спечелила от един астрологичен уебсайт.

— Късметлийка. Да хвърля ли опаковките?

Поклатих глава.

— Не, ще ги взема — В случай че там е адресът на подателя, за да му благодаря. — Сложих телефона в джоба си и излязох на тротоара.

Какъв късметлийски ден — помислих си аз, усещайки с пръсти гладката повърхност на новия телефон в джоба си. Имах роля в пиесата, колет в пощата и шоколад в ръката. Какво повече можех да искам от живота?

Не успях да се въздържа. Вдясно от мен имаше тясна ограда на височината на коленете ми. Качих се отгоре и започнах да ходя внимателно, като по въже. Разперих ръце встрани, както бях виждала да правят акробатите в цирка.

— Изглеждаш щастлива — извика някакъв мъж на колело от другата страна на пътя. Сякаш беше изникнал от нищото. Отправих поглед нататък и заоглеждах странната му външност. Имаше щръкнала бяла коса, сребриста светкавица, нарисувана на челото му, и блестящи електриковосини дрехи. И велосипедът му не беше обикновен, а от акробатическите — с едно колело. Изглеждаше като излязъл от научнофантастичен роман.

— Защото съм щастлива — усмихнах му се и щом погледите ни се срещнаха, някакво куче излая наблизо. След секунда се чу пронизително мяукане и един риж котарак изскочи със съскане пред мен, прехвърли се през оградата и избяга зад ъгъла. Всичко се случи за миг.

— Ааа… ууу… ууф — извиках, изгубила равновесие. Протегнах лявата си ръка, за да потърся опора, но се строполих на земята до оградата.

Мъжът слезе от колелото и светкавично се озова при мен.

— Опа! Хей, добре ли си? Можеш ли да станеш? Глупава котка. Видя ли я?

— Аз… аз… — Нещо не беше наред. Опитах се да се надигна на ръце, но изкрещях от болка, тъй като лявата ми китка се изкриви, сякаш костта се бе превърнала в гума. — Добре съм, но… май съм си наранила китката.

— Не мърдай тогава — посъветва ме мъжът. — Искаш ли да се обадя на някого?

Кимнах и с дясната си ръка извадих обикновения си мобилен телефон.

— Всичко е наред. Ще се обадя на мама, но моля ви, не си тръгвайте още.

Непознатият ме погледна сърдечно.

— Няма да си тръгна — увери ме той.

После се разплаках. Китката ми пулсираше от болка.

Мъжът коленичи до мен.

— Каква неочаквана неприятност — отбеляза и ме потупа по рамото. — Като гръм от ясно небе!