Кати Хопкинс
Танцуващата кралица (19)

Деветнадесета глава
Скай

По пътя към къщи помолих татко да ме остави в болницата. Исках да видя Ейми и да й разкажа как е минал следобедът. Когато влязох в отделението, видях, че при нея вече има посетител. Скай стоеше до леглото й. Тя ме съзря и ми помаха. Ейми изглеждаше бледа и уморена и лежеше на възглавниците. Въпреки това щом ме видя, лицето й светна.

— Здрасти, Марша — посрещна ме тя.

— Здрасти. Как си?

— Все така. А ти?

Вдигнах ръката си.

— Ужасно ме сърби. Нямам търпение да махнат гипса.

Скай повдигна крака си.

— И аз — каза. — Иска ми се да пъхна една пръчка в гипса и да се начеша като хората.

— Хей, едно момиче от нашето училище ми каза за конкурса, в който щеше да участваш. Кат Слик Моман щял да е жури?

Скай направи гримаса и пак погледна крака си.

— Да. Гадост. Все пак мисля да отида да го гледам, но ще ми е голяма мъка, че няма да мога да участвам. Бях подготвила страхотен танц, а после изневиделица ми се случи това.

— Знам как се чувстваш. И аз щях да играя Ледената кралица в училищната пиеса. На всичко отгоре хвърлих доста труд, за да получа ролята. — Посочих към главата си. — Дори си боядисах косата.

Скай се засмя и хвърли на Ейми конспираторски поглед.

— Точно това се чудехме.

— Знам. Изглежда шантаво. Скоро ще я подстрижа. Но първо трябва да израсте още малко.

Скай огледа главата ми.

— Много ще ти е готино, ако я отрежеш съвсем къса и я вдигнеш на бодлички, като оставиш корените червени, а краищата — бели. Ще изглеждаш просто уникално.

— По-скоро смахнато — отбелязах. — Почти не свалям бейзболната си шапка напоследък.

— Покажете ми танците си — пожела Ейми.

— Нашите танци ли? — попитах.

Ейми кимна.

— Да, танците, които сте щели да играете.

Скай изсумтя с насмешка.

— Да бе!

Вдигнах ръката си.

— Ъъъ, малко съм недъгава в момента — оправдах се аз.

— Нима? О, я стига — настоя Ейми. — Направете го заради мен. Няма нужда да ви обяснявам каква скука е да лежа в леглото по цял ден и да зяпам тавана. Много ми хареса как танцувахте миналия път.

Със Скай се спогледахме и тя кимна.

— Добре. Но Марша е първа.

— Ама как без музика? — попитах.

Скай започна бавно да пляска с ръце и Ейми се присъедини. Пляс, пляс, пляс.

— О, добре де — съгласих се и станах. — Така, ъъъ… Трябва да си представите, че е зима. Всички дървета са покрити със сняг. А вие сте се изгубили в гората. — Обърнах се с гръб, вживявайки се в образа на Ледената кралица — коравосърдечна и величествена. После се завъртях и започнах да изпълнявам движенията. Първо се чувствах непохватно с превързаната си ръка, но след малко влязох в ритъм и щом си припомних стъпките, не усещах вече гипса. Погледнах към Скай и Ейми. Ейми сякаш беше онемяла, а Скай изглеждаше впечатлена. Когато приключих, седнах на края на леглото. — Знам. Голяма тъпотия. Но не е лесно с тази превръзка.

Скай поклати глава.

— Не, не — много те бива, Марша. Честно.

— Вярно е — подкрепи я Ейми. — Личи си, че си самороден талант. Беше невероятно.

Почувствах се поласкана и й се усмихнах.

— Казваш го просто така.

— Не, казвам самата истина — настоя Ейми.

— Добре. — Погледнах Скай. — Твой ред е.

Скай пое дълбоко въздух и се изпъчи.

— Ха — рече. — Предстои да видите най-смахнатия хип-хоп, който може да съществува. Ъъъ, добре.

Скай започна да издава звуци с уста в ритъм, който ние с Ейми скоро подхванахме и започнахме да пляскаме в такт, докато тя изпълняваше танца си. Нямаше значение, че кракът й бе гипсиран, а движенията й — ограничени. Ясно си личеше по начина, по който движеше горната част на тялото си, че си беше завършена танцьорка и имаше страхотно излъчване — някак небрежно и в същото време нахакано и изразително.

За финал направи бавно завъртане около патерицата си, после се поклони. Ние с Ейми запляскахме.

— Скай, беше фантастична. Изключителна. Със сигурност щеше да спечелиш, ако можеше да се явиш на конкурса — каза възторжено Ейми.

Скай въздъхна.

— Може би.

— Ще има и други конкурси. Ще участваш в тях — добавих.

— Да. Същото се отнася и за теб. Ще има и други пиеси.

Въздъхнах.

— Не и със знаменитости като Майкъл Блейк и Кат Слик в публиката.

В този момент зодиакалният ми телефон издаде сигнал за съобщение. Беше от Марио.

Ури заръча да ти напомня за новите приятели.

Погледнах Ейми и Скай и отговорих:

Да. Имам нови приятелки.

Веднага получих ново съобщение:

Новите приятели се обединяват.

— Поредната главоблъсканица — заключих аз и показах на момичетата телефона. — Помните ли, като ви казах, че спечелих този телефон? Е, човекът, който поддържа уебсайта, непрекъснато ми изпраща тайнствени съобщения. Като това — новите приятели — предполагам, че става въпрос за вас двете, но новите приятели се обединяват — какво ли означава?

Скай вдигна рамене, ала очите на Ейми светнаха.

— Аз знам. На бас, че знам — извика. — За какво си говорехме току-що?

— За конкурса на Скай — отвърнах.

— За пропуснати възможности — допълни Скай.

— Именно — каза Ейми. — В конкурса само солови изяви ли има?

Скай поклати глава.

— Не, има всякакви — солови, по двама или в група.

— По двама или в група — повтори Ейми.

Скай я погледна озадачено, но после кимна, сякаш беше разбрала нещо.

— О, мисля, че се сещам накъде биеш. Няма начин. Стига!

— Какво? — попитах, но в миг и на мен ми проблесна.

Ейми кимна.

— Марша, ти си добра с краката; Скай има ръце и патерица. Може да танцувате двете. О, хайде де! Трябва да го направите!

Погледнах Скай.

— Абсурд. Ще изглеждаме като смахнати инвалиди. Хората, които се записват за тези конкурси, са съвсем друга класа. Ще си загубим времето.

— Страхливки — обади се Ейми.

— Страхливки? Не и аз. Изобщо не подозираш за какво става въпрос — тросна се Скай.

— Знам, че животът е кратък — продължи Ейми. — Знам, че понякога трябва да опиташ, дори всичко да изглежда безсмислено. Какво имате за губене? Марша, ти как смяташ?

— Аз… аз… — Погледнах Скай. — Мисля, че Ейми е права, Скай. Какво има да губим? А и ако не друго, можем да привлечем вниманието към факта, че болницата има нужда от средства за новия център.

Устата на Скай почна леко да се разтяга в усмивка.

— Ти и аз ли?

— Да. И… — Изведнъж ме осени най-великата идея. — Не само ние. Имам няколко приятели, които също могат да помогнат. Приятели, които винаги са искали да танцуват. Така че, да. Казвам да го направим. Съгласна?

Скай кимна.

— Който не рискува, и така нататък, и така нататък.

— Ако се почувствам по-добре — обади се Ейми, — искам да дойда и аз. Ако лежането в болницата ме е научило на нещо, то е, че животът е твърде кратък, за да седиш и да униваш, когато можеш да излезеш и да рапираш.