Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (69) (Книга за всички и никого)

Доброволният просяк

Когато Заратустра остави най-грозния човек, мраз го обзе и той се почувства самотен: през сърцето му мина много студенина и самотност, тъй че дори и членовете му измръзнаха. Но като вървеше нататък все и по-нататък, нагоре, надолу и покрай зелени ливади, също и през диви каменисти русла, дето някога нетърпелив ручей си е настанил легло: веднага му стана пак по-топло и по-мило на сърце.

„Какво ми се случи? — се попита той. — Нещо топло и живо ме освежава, то трябва да е нейде наблизо.

Аз вече не съм тъй самичък; незнайни спътници и братя бродят около ми, техният топъл дъх се докосва до моята душа.“

Но кога се огледа наоколо и подири утешителите на своята самотност: виж, то бяха крави, стълпени на една височина; тяхната близост и миризма стоплиха сърцето му. Но тия крави сякаш слушаха усърдно някого, който им говореше, и не обърнаха внимание на тоя, що идеше. Ала когато Заратустра дойде съвсем близо до тях, чу той ясно един човешки глас да говори посред кравите; и виждаше се как те вкупом бяха обърнали глави към говорещия.

Тогава Заратустра бързо се изкачи и разпъди животните, защото се боеше да не е сполетяло зло някого, комуто състраданието на кравите едва ли би помогнало. Но в това той се мамеше; че ето, там на земята седеше един човек и сякаш убеждаваше животните да не се плашат от него, един миролюбив човек и планински проповедник, из чиито очи проповядваше самата доброта.

— Що дириш тук? — извика Заратустра учудено.

„Що диря аз тук? — отвърна той. — Същото, което дириш ти, размирнико! Щастие на земята.

Но бих желал аз да го науча от кравите. Че, знаеш ли ти, половин сутрин вече ги придумвам и тъкмо щяха те да ми отговорят. Защо им попречи?

Ако не се върнем и станем като крави, то не ще влезем в царството небесно. Ние би трябвало едно да научим от тях: преживянето. И наистина, ако човек спечелеше целия свят и не научеше това едно, преживянето: какво от туй! Не би се избавил той от своята скръб — от своята велика скръб: но тя се нарича днес погнуса. Кому днес сърцето, устата и очите не са пълни с погнуса? И твоите! И твоите! Но погледни тия крави!“

Тъй рече проповедникът и обърна своя поглед към Заратустра — защото досега той гледаше с любов към кравите — но изведнъж се преобрази.

„Кой е този, с когото говоря? — извика той уплашено и скочи от земята.

Това е свободният от всяка погнуса човек, това е сам Заратустра, победителят на великото отвращение, това е окото, това е устата, това е сърцето на самия Заратустра.“

И като говореше тъй, той целуна ръцете на оногова, комуто говореше, с насълзени очи, като някой, комуто неочаквано е паднал от небето драгоценен дар и съкровище. А кравите гледаха всичко това и се чудеха.

— Не говори за мен, ти, чудни! Мили! — рече Заратустра и се бранеше от неговата нежност. — Говори ми по-напред за себе си! Не си ли ти доброволният просяк, който някога се отказа от голямо богатство, който се срамуваше от своето богатство и от богатите и побягна при най-бедните, за да им дари своето обилие и своето сърце? Но те не го приеха.

— Но те не ме приеха — рече доброволният просяк, — ти знаеш това. Тогава аз дойдох при животните и при тия крави.

— Тогава научи ти — прекъсна Заратустра говорещия, — колко по-мъчно е да даваш, отколкото да вземаш, и че да умееш да даряваш е изкуство и последно най-хитро майсторско изкуство на добротата.

„Особено в наши дни — отвърна доброволният просяк, — днес именно, когато всичко низко се разбунтува и стана боязливо и надменно посвоему: както е присъщо на сганта.

Защото, ти знаеш, дойде часът за великия зъл дълъг бавен бунт на сганта и робите: той расте и расте.

И възмездяват се принизените от всяко благодеяние и милостиня; нека пребогатите бъдат нащрек!

Който сега е като шише с твърдо тясно гърло, да знае, на такова шише днес охотно строшават гърлото.

Похотлива алчност, злъчна завист, скръбна отмъстителност, гордост на сганта: всичко това ми се хвърли в очи. Вече не е вярно, че бедните са блажени. Царството небесно е у кравите.“

— А защо не е то у богатите? — попита, изпитвайки, Заратустра, като отпъждаше кравите, които душеха доверчиво миролюбивия проповедник.

„Защо ме изпитваш? — отвърна той. — Ти сам знаеш това по-добре от мене. Какво ме накара да ида при най-бедните, о, Заратустра? Не беше ли погнусата от нашите най-богати? От затворниците на богатството, които извличат своята изгода от всяка смет, със студени очи и похотливи мисли, от тая сган, която вони до небето.

От тая позлатена, лъжлива сган, чиито бащи са плячкосници или гарвани, или събирачи на дрипи, женкари, похотливи, късопаметни: те не са далеч от блудницата.

Сган горе, сган долу! Що значи днес «сиромах» и «богат»! Аз забравих тази разлика — и побягнах далеч, и все по-далеч, докато стигнах при тия крави.“

Тъй рече миролюбивият и пъхтеше, и се потеше при тия думи: тъй че кравите отново се чудеха. Но Заратустра го гледаше все с усмивка на лице, като говореше тъй строго и мълчаливо клатеше глава.

— Ти правиш това с усилие, ти, планински проповеднико, като изричаш такива строги думи. Ни устата ти, ни очите ти са за такава строгост.

А, както ми се струва, също не е и стомахът ти: нему са противни всеки такъв гняв и омраза, и разпенване. Твоят стомах иска по-крехка храна: ти не си месар.

Повече ми изглеждаш да обичаш трева и корени. Може би ти дъвчеш зърна. Но навярно месото не ти е приятно, а обичаш меда.

„Ти добре отгатна — отговори доброволният просяк с облекчено сърце. — Аз обичам меда, дъвча също и зърна, че аз дирех, което е вкусно, и прави дъха чист: също и което иска дълго време, и служи за развлечение и за дъвка на кротки безделници и тунеядци.

Най-далеч в това изкуство стигнаха тия крави: те измислиха преживянето и лежането на слънце. И те се въздържат от всяка тежка мисъл, която издува сърцето.“

— Добре! — рече Заратустра. — Ти би трябвало да видиш и моите животни, моя орел и моята змия — тям подобни няма на земята днес.

Виж, там пътят води към моята пещера: бъди й гост тази нощ. И говори с моите животни за щастието на животните — додето аз се върна. Че сега вик за помощ ме оттегля бързо от тебе. И ти ще намериш у дома нов мед, свежи кехлибарени пити: яж!

А сега сбогувай се бързо с кравите си, ти, чудни! Мили! Макар и да ти е мъчно. Че те са твои най-горещи другари и учители!

— С изключение на едного, когото аз още повече обичам — отвърна доброволният просяк. — Ти сам си добър и по-добър от крава, о, Заратустра!

— Бягай, махни се! Ти, зъл лъстецо! — извика Заратустра със злоба. — Какво ме квариш с такава похвала и медено ласкателство?

— Бягай, махни се от мен! — извика още веднъж и замахна своята тояга срещу нежния просяк: но той побягна бързо от него.