Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (63) (Книга за всички и никого)

Вик за помощ

На другия ден седеше Заратустра пак на своя камък пред пещерата, докато неговите животни се скитаха вън по света, за да донесат дома нова храна — също и нов мед: че Заратустра беше прахосал и свършил вече стария мед до последна капка. Но като седеше той така, с тояга в ръка, и чертаеше на земята сянката от снагата си замислен, и истина! — не за себе си и своята сянка — уплаши се изведнъж и се сепна: че той видя до своята сянка и друга една сянка. И както бързо се озърна и стана, ето че до него застана прорицателят, същият, когото той веднъж беше гостил и напоил на трапезата си, провъзвестни — кът на великата умора, който учеше: „Всичко е едно, всичко напусто, светът е без смисъл, знанието души.“ Но лицето му оттогава се беше изменило; и когато Заратустра погледна в очите му, сърцето му се стресна отведнъж: тъй много лоши предвещания и пепеливосиви мълнии минаха по това лице.

Прорицателят, който проумя що стана в душата на Заратустра, изтри с ръка лицето си, като че искаше да изтрие и него; същото стори и Заратустра. И като по тоя начин мълчаливо и двамата се съвзеха и подкрепиха, подадоха си ръце в знак, че искат отново да се опознаят.

— Добре дошъл — рече Заратустра, — ти, прорицателю на великата умора, ти ненапусто си бил някога гост на моята трапеза. Яж и пий и днес при мен и прости, че един весел старец ще седи наедно с теб на трапезата!

— Весел старец? — отговори прорицателят, като поклати с глава. Какъвто и да си ти или искаш да си, о, Заратустра, ти най-дълго си стоял тук горе — твоята лодка в скоро време няма вече да стои на суша!

— Нима съм аз на сухо? — попита засмяно Заратустра.

— Вълните около твоята планина — отговори прорицателят, — се възземат и възземат, вълните на великата неволя и скръб: те скоро ще подемат и твоята лодка, и теб ще отнесат.

Заратустра млъкна тогава и се възчуди.

— Не чуваш ли нищо още? — продължи прорицателят. — Не шуми и не бучи ли насам из глъбината? — Заратустра мълчеше пак и се вслуша: и чу той един дълъг, дълъг вик, който бездните си подхвърляха една на друга и предаваха нататък, че никоя не искаше да го задържи — тъй злобно звучеше той.

— Зъл провъзвестител — рече най-сетне Заратустра, — това е вик за помощ и викът на един човек, той навярно иде от някое черно море. Но що ме е грижа за човешка неволя! Последният грях, запазен, за мене, знаеш ли как се зове той?

— „Състрадание!“ — отговори прорицателят от преизпълнено сърце и дигна двете си ръце нагоре. — О, Заратустра, аз ида да те съблазня за последния ти грях!

И едвам бяха произнесени тия думи, ето, екна викът повторно, и по-дълъг, и по-плах от преди, и вече много по-наблизо.

— Чуваш ли? Чуваш ли, о, Заратустра? — извика прорицателят. — За теб е тоя вик, теб зове той: ела, ела, ела, време е, няма време за губене!

Заратустра мълчеше, смутен и покъртен; най-сетне попита той, като някой, що се колебае в себе си:

— А кой е онзи, който ме вика там?

— Ти знаеш това — раздразнен отвърна прорицателят, — защо се криеш? Висшият човек е който те вика!

— Висшият човек? — извика Заратустра, от ужас обзет. — Що иска той? Що иска той? Висшият човек! Що дири той тук? — и по снагата му изби пот.

Но прорицателят не отвърна на страха на Заратустра, а се вслушваше и вслушваше към глъбината. А като остана дълго време там все тъй тихо, извърна поглед назад и видя Заратустра да стои и трепери.

— О, Заратустра — почна той с нажален глас, — ти не стоиш като някой, когото щастието върти: ти ще трябва да танцуваш, за да не паднеш възнак!

Но ако дори би искал да танцуваш пред мен и да отскачаш настрани, никой да не смей да ми каже: „Виж, тук танцува последният весел човек!“

Напусто би дошъл някой на тая висота, който би дирил него: пещери ще намери той и тайни входове, скривалища за скритите, не и шахти на щастие и съкровищници, нито нови златни жили на щастие.

Щастие — намира ли се щастие у такива погребани и пустинници!

Трябва ли да диря аз последното щастие на блажените острови и далеч между забравени хора?

Но всичко е едно, всичко напусто, напразно е всяко дирене, няма вече блажени острови!

Тъй въздъхна прорицателят; но при последната му въздишка върна се на Заратустра предишната яснота и увереност, като някому, който излиза на свят из тъмна пропаст.

— Не! Не! Трижди не! — извика той със силен глас и поглади брадата си. — Това аз знам по-добре! Има още блажени острови! Не говори за това, ти, въздишаща торба за тъги!

Престани да бъбриш за това, ти, дъждовен облак пред пладня! Не съм ли аз вече облян от твоята скръб и мокър като псе?

Ето, отърсвам се и бягам от теб, за да изсъхна пак: не трябва да се чудиш на това? Невежлив ли ти се виждам? Но тука е мое царство. А колкото за твоя висш човек: добре! Аз тутакси ще го подиря в ония гори: оттам дойде неговият вик. Може би го преследва някой лют звяр.

Той е в моето царство: в него не трябва да го сполети зло! И наистина, при мен има много люти зверове. — С тия думи Заратустра се изви да тръгне. Тогаз рече прорицателят:

— О, Заратустра, хитрец си ти!

Знам вече: ти искаш да се отървеш от мен! Теб ти е по-драго да побегнеш из горите и да гониш люти зверове!

Но помага ли туй? Довечера аз пак ще съм при теб: в твоята собствена пещера ще седя аз, търпелив и тежък като пън — и ще те чакам!

— Тъй да бъде! — извика Заратустра, като отмина. — И което е мое в моята пещера, принадлежи и на теб, моя гост!

А намериш ли и мед там, чуй, изближи го, ти, ръмжаща мечка, и си подслади душата! Довечера ние и двама ще бъдем весели — весели и радостни за това, че тоя ден се свърши! И ти сам трябва да играеш по моите песни като мечка.

Ти не вярваш? Ти клатиш глава? Добре! Нека! Стара мечко! Но и аз съм прорицател.

Тъй рече Заратустра.