Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (68) (Книга за всички и никого)

Най-грозният човек

И пак вървяха нозете на Заратустра през планини и гори и очите му диреха и диреха; ала никъде не се виждаше онзи, когото те искаха да видят, великия неволник, зовящ за помощ. Но през целия път се радваше той в сърцето си и беше благодарен. „Колко хубави неща — рече той, — ми дари този ден за възмездие, че тъй зле почна! Какви странни събеседници намерих аз! Дълго ще преживям техните думи като вкусни зърна; на дребно трябва да ги стрие и смели моят зъб, докато потекат като мляко в душата!“

Но когато пътят изви пак около една скала, промени се из един път изгледът и Заратустра стъпи в царство на смъртта. Тук стърчаха високо черни и червени скали — ни трева, ни дърво, ни глас на птица. Това беше долина, която всички животни отбягваха, дори и хищни животни; само една порода грозни, дебели, зелени змии, като остаряваха, идеха тук да умрат. Затова овчарите наричаха тази долина змийска смърт.

Но Заратустра потъна в един чер спомен, защото нему се стори, че е бил вече един път в тази долина. И нещо тежко му притисна духа; тъй че той продължи пътя си полека, все по-полека и най-сетне спря. Но тук, като отвори очи, той видя нещо, което седеше на пътя, наглед като човек, и пак нечовек, нещо неизразимо. И в един миг Заратустра бе обзет от велик срам, че видя с очите си такова нещо: зачервен чак до бялата си коса, той отведе поглед и поде крак, за да се махне от това лошо място. Тогава мъртвата пустош се огласи — из земята бликна едно гълголене и хриптене, както вода нощем през запушени водни тръби хрипти и гълголи; и най-сетне всичко това се превърна в един човешки глас и човешка реч: и гласеше тъй:

„Заратустра! Заратустра! Отгатни ми гатанката! Говори, говори! Какво е отмъщението срещу свидетеля?

Върни се назад, тук е гладък лед! Гледай, гледай, да не би твоята гордост да си счупи нозете тук!

Ти се мислиш мъдър, горди Заратустра! Отгатни тогава гатанката, ти, който чупиш и най-твърдите орехи — гатанката, която съм аз сам! Кажи: кой съм аз!“

Но когато Заратустра чу тия думи — какво мислите, че стана в неговата душа? Състраданието го нападна; и той се повали изведнъж като дъб, дълго противостоял на много дървари — тежко, внезапно, като уплаши самите ония, които искаха да го отсекат. Но ето, че той пак се възправи на земята и лицето му стана строго.

— Аз те познах — рече той с железен глас, — ти си убиецът Божи! Пусни ме!

Ти не можа да изтърпиш оногова, който те видя — който всякога те е прониквал, теб, най-грозни човече! Ти отмъсти на тоя свидетел!

Тъй рече Заратустра и искаше да отмине; но неизразимият хвана едно крайче от неговата дреха и почна отново да гълголи и дири думи. „Стой! — каза той най-сетне, — стой! Не отминавай! Аз отгатнах какъв топор те повали на земята: блажен си, о, Заратустра, че пак отново стана. Ти отгатна, знам аз добре, какво е на душата на тогова, който го уби — на убиеца Божи. Стой! Седни тук при мен, не ще е напусто.

Кого дирех аз, ако не теб? Стой, седни! Но недей ме гледа! Тъй почети моята грозота!

Те ме преследват: сега ти си моето последно прибежище. Не с тяхната омраза, не с тяхното гонение — о, с такова преследване бих се гаврил и гордял, и радвал бих се!

Не е ли бивал успехът досега на страната на преследваните? А който добре преследва, се научава леко да следва: веднъж като е отподире! Но състраданието им е — състраданието им е, от което бягам и прибягвам при теб. О, Заратустра, защити ме, ти мое последно прибежище, ти, единствени, който ме отгатна: ти отгатна, какво е на душата на оногова, който го уби. Стой! И искаш ли да вървиш, нетърпеливи: не минавай пътя, по който дойдох аз. Тоя път е лош.

Сърдиш ли се, че аз тъй дълго време си кълча езика? Че аз вече ти давам съвети? Но знай, това съм аз, най-грозният човек, който има също най-големи, най-тежки крака. Където аз минах, пътят е лош. Аз унищожавам и позоря всички пътища.

Но че ти минаваше край мене мълчалив, че ти се изчерви, аз видях: по това познах, че си Заратустра.

Всеки друг би ми подхвърлил милостиня, състраданието си, с поглед и дума. Но за това аз не съм достатъчно просяк, ти отгатна това — за това аз съм пребогат, богат с величие, с ужас, с най-грозното, с най-неизразимото! Твоят срам, о, Заратустра, ме почете!

С мъка се отървах от навалицата на състрадателните — за да намеря единствения, който днес учи «състраданието днес е безочливо» — тебе, о, Заратустра!

Било Божие, било човешко състрадание: състраданието противоречи на срама. И нежеланието да помогнеш може да е по-благородно от оная добродетел, която се притича.

А това се нарича днес добродетел у всички дребни хора, състраданието — те не почитат великото нещастие, великата грозота, великата несполука. Аз гледам през всички тях като псе през гърбовете на гъмжащи стада овце. Те са дребни мековълнести доброжелателни безцветни хора.

Като щъркел, който презрително гледа над гладките блата с извърната назад глава — тъй гледам аз над кипежа на безцветните малки вълни и воли, и души.

Твърде дълго им е давано право на тия дребни хора: тъй им се даде най-сетне и власт — и ето, те учат: «Добро е само, което дребните считат добро.»

И «истина» се нарича днес, що говори проповедникът, който сам бе от техния род, оня чуден светец и застъпник на дребните хора, който свидетелстваше за себе си: «Аз съм истината.»

Тоя нескромник стана причина вече отдавна да вирят нос дребните хора — той, който немалко заблуждаваше, като казваше: «Аз съм истината.»

Бивало ли е някога отговаряно по-вежливо на един нескромник? Но ти, о, Заратустра, го отмина и рече: «Не! Не! Трижди не!»

Ти предпазваше от неговото заблуждение, ти предпазваше пръв от състраданието — не всички, не никого, но себе си и подобните на тебе.

Ти се срамуваш от срама на великия страдалец; и наистина, когато ти казваш: «От състраданието се спуща тежък облак, пазете се, хора!» — когато ти учиш: «Всички творци са безжалостни, всяка велика любов превишава състраданието им»: о, Заратустра, как добре ми се струва да си познал поличбата на времето!

Но сам ти предпазвай се сам от своето състрадание! Че мнозина са вече на път към тебе, мнозина страдащи, съмняващи се, отчаяни, давещи се, мръзнещи.

Аз те предпазвам и от себе си. Ти отгатна моята най-добра, най-зла гатанка, мен самия и това, що сторих. Познавам топора, който те повали.

Но той трябваше да умре: той гледаше с очи, които всичко виждаха — той виждаше глъбините и бездните у човека, всичкия му прикрит позор и грозота.

Неговото състрадание не знаеше срам: той се промъкна в моите най-мръсни кътчета. Този най-любопитен, най-безочлив, най-състрадателен, трябваше да умре.

Той виждаше все мен: на такъв един свидетел исках аз да отмъстя — или сам да не живея.

Бог, който всичко виждаше, и човека дори: тоя бог трябваше да умре! Човек не може да търпи, такъв един свидетел да живее.“

Тъй рече най-грозният човек. А Заратустра стана и се накани да тръгне: че той трепереше в утробата си дори.

— Ти, неизразими — рече той, — ти ме предпазваше от твоя път. От благодарност за това аз ти хваля своя. Ето, там горе е пещерата на Заратустра.

Моята пещера е голяма и дълбока и има много пътища: и най-скритият ще намери там свое скривалище.

И току до нея има стотина пукнатини и убежища за всякакви пълзящи, хвъркати и скокливи животни.

Ти, отвърженик, ти, който сам себе отвъргна, ти не искаш да живееш сред хората и тяхното състрадание? Добре, стори като мене! Тъй ще научиш ти и от мен: само деца се учат. И заговори най-напред и преди всичко с моите животни! Най-гордото животно и най-хитрото животно — нека и на двама ни бъдат те верни съветници!

Тъй рече Заратустра и тръгна по своя път още по-замислен и по-полека отпреди: че той за много неща се питаше и не можеше лесно да си отговори.

„Колко е беден човек! — мислеше той в сърцето си. — Колко грозен, колко хриплив, колко пълен със скрит срам!

Казват ми, че човек сам себе си обича: ах, колко велика трябва да е тая самообич! Колко много презрение крие тя срещу себе си!

Също и този там се обичаше, както се презираше — великан в любовта си е той и един велик в презрението си.

Никого не съм срещал още, който по-дълбоко да се е презирал — и това е висина. Уви, може би тоя беше висшият човек, чийто вик чух аз?

Аз обичам великите в презрението си. Но човек е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато.“