Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (51) (Книга за всички и никого)

На Елеонската планина

Зимата, зла гостенка, седи до мен у дома; посиняха ми ръцете от нейното приятелско ръкуване.

Аз я почитам, тая зла гостенка, но на драго сърце я оставям сама. На драго сърце се махвам аз от нея; и който знае да бяга добре, ще убегне от нея!

С топли нозе и топли мисли бягам аз там, дето вятърът стои утихнал в слънчевия кът на моята Елеонска планина.

Там се смея аз на моята строга гостенка и благодарен съм й, че изтребва мухите у дома и прави да утихне не един малък шум.

Че тя не обича, когато някой комар иска да пее, камо ли два; тя опустява улиците тъй, че и месечината нощем там се бои.

Тя е строга гостенка — но аз я почитам и не се моля като изнежените на кореместите огнени кумири.

По-добре е малко да позъзнеш, отколкото да се молиш на кумири! — тъй го иска моят нрав. И особено ненавиждам аз всички страстни димящи задушни огнени кумири.

Когото аз обичам, обичам го зиме повече от лете; по-добре се глумя аз сега на моите врагове и по от сърце, откак зимата седи в моя дом.

По̀ от сърце наистина, дори и тогава, когато пълзя към леглото си — тогава се глуми и шегува още и моето потулено щастие; глуми се също и моят лъжовен сън.

Аз — пълзач? Нивга в живота си не съм пълзял пред силни; и ако съм лъгал някога, лъгах от обич. Затова съм радостен и в зимното легло.

Скромно легло по ме топли от богато, защото аз съм ревнив към моята бедност. И зиме тя ми е най-вярна.

Със злоба почвам аз всеки ден, глумя се на зимата с една студена баня: затова ръмжи моята строга гостенка дома.

И гъделичкам я аз охотно с восъчна свещ; тъй че тя най-сетне пуска нощта навън от пепеливата дрезгавина.

Особено злобен бивам аз сутрин: на ранина, кога дрънкат менци на кладенеца и конете топло цвилят през тъмните улици:

Нетърпеливо чакам тогава, дано се открие най-сетне ясно небето, снежнобрадото зимно небе, белоглавият старец, — зимното небе, мълчаливото, което често премълчава и слънцето си!

Не научих ли аз от него дългото ясно мълчание? Или то го научи от мен? Или всеки от нас сам си го е измислил?

На всичките добри неща началото е хилядообразно — всичките добри неща бодри скачат от радост в битието на живота: как е възможно винаги да са само един път правили това!

Едно добро бодро нещо е също и дългото мълчание и като зимното небе поглежда из ясното кръглооко лице:

— като него премълчава своето слънце и своята непоколебима слънчева воля: наистина, това изкуство и тая зимна бодрост научих аз добре!

Моята най-обична злоба и изкуство е, че моето мълчание се научи да не се издава чрез мълчание.

Със звънливи думи и зарове надхитрих аз своите тържествени стражи: от всички тия строги вардачи трябва да избегне моята воля и цел.

За да не надникне никой в моята основа и последна воля — за това си измислих аз дългото ясно мълчание.

Мнозина умни намерих аз: те забуляха лицето си, размътяха своята вода, за да не види никой в нея и през нея.

Но тъкмо при тях идваха по-хитри недоверници и крушители: тъкмо в тях уловиха те най-скритата им риба!

А бистрите, смелите, прозрачните — те са най-умните мълчаливци: у които дъното е тъй дълбоко, че и най-бистрата вода не го издава.

Ти, снежнобрадо мълчаливо зимно небе, ти, кръглоок беловлас старец над мен! О, ти, небесен символ на моята душа и бодростта й!

И не трябва ли да се крия аз като онзи, който е глътнал злато — за да не ми разпорят душата?

Не трябва ли да тръгна на кокили, за да не съгледат моите дълги нозе всички тия завистници и злорадници, които са около ми?

Тия опушени, непроветрени, изхабени, прецъфтели, изтощени от скръб души — как би могла тяхната завист да изтърпи моето щастие!

И аз им показвам само леда и зимата на моите върхове, а не че моята планина опасват с всички слънчеви пояси!

Те чуват да пищят само моите зимни бури: а не, че аз плувам също и през топли морета, подобно копнеещите, тежки, горещи южни ветрове.

Те съжаляват и моите слуки, и несполуки — но моята реч гласи: „Оставете слуката да дойде при мен: тя е невинна като детенце!“

Как биха могли те да понесат моето щастие, ако не загръщах аз с несполуки и зимни неволи, и мечи калпаци, и снежнонебесни покривки моето щастие!

Ако аз сам не се смилях над тяхното състрадание: състраданието на тия завистници и злорадници!

Ако сам не въздишах пред тях и не зъзнех от студ и търпеливо оставях да ме повият в тяхното състрадание!

Това е мъдрата бодрост и благоволие на моята душа, че тя не скрива своята зима и своите мразовити бури; тя не скрива също и своите дребности.

За едного самотността е бягство на болен; за другиго самотността — бягство от болен.

Нека ме слушат как зъзна и въздишам от зимния студ, всички тия бедни нехранимайковци, които ме гледат накриво! С такива въздихания и зъзнения бягам аз и от техните затоплени соби.

Нека ме съжаляват те и въздишат ведно с мен: „На леда на познанието ще замръзне той!“ — тъй желаят те.

Между това бродя аз с топли нозе надлъж и напреко по моята Елеонска планина: в слънчевия кът на моята Елеонска планина пея и се надсмивам аз на всяко състрадание.

Тъй пя Заратустра.