Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (45) (Книга за всички и никого)

Най-тихият час

Що стана с мен, приятели мои? Вие ме виждате смутен, унесен, неохотно послушен, готов да се махна — ах, от вас далеч да се махна!

Да, още веднъж трябва Заратустра да се оттегли в своята самотност: но тоя път нерадо се връща мечката в своето леговище!

Що стана с мен! Кой заповядва това? Ах, моят гневен господар иска така, той ми рече; произнесох ли аз някога името му пред вас?

Вчера привечер ми рече моят най-тих час: това е името на моя страшен господар.

И тъй стана — защото всичко трябва да ви кажа, за да не би сърцето ви да се ожесточи против внезапно разделящия се!

Знаете ли сепването на тоя, що заспива?

До пръстите на нозете се сепва той от това, че земята се дръпва и започва сънят.

Това ви казвам като притча. Снощи в най-тихия час земята под мен се дръпна: започна сънят.

Стрелката се отмести, часовникът на моя живот пое дъх — никога не съм чувал такава тишина около си: тъй че сърцето ми се сепна.

Тогава рече ми то без глас: „Ти го знаеш, Заратустра?“ И аз извиках от страх при тоя шепот, и кръвта се дръпна от лицето ми: но аз мълчах.

И повторно ми рече то без глас: „Ти го знаеш, Заратустра, но не го казваш!“

И аз отвърнах най-сетне като някой упорит:

— Да, аз го зная, но не искам да го кажа!

И то наново ми рече без глас: „Ти не искаш, Заратустра? Истина ли е това? Не се крий в упорството си!“ И аз плаках и треперах като дете и рекох:

— Ах, искал бих, но мога ли! Остави ме! Това е свръх силата ми!

И то наново ми рече без глас: „Що значиш ти, Заратустра!

Кажи своята дума и умри!“ И аз отвърнах:

— Ах, моя дума ли е това? Кой съм аз? Аз чакам по-достойния; не съм достоен дори да умра за него.

И то наново ми рече без глас: „Що значиш ти? Ти още не си доста смирен. Смирението има най-твърда кожа.“ И аз отвърнах:

— Какво не изтърпя вече кожата на моето смирение! При подножието живея на моята висина: колко са високи моите върхове? Никой не ми е казал още. Но добре познавам аз моите долини.

И то наново ми рече без глас: „О, Заратустра, който има да преместя планини, той мести също долини и низини.“ И аз отвърнах:

— Моята дума не е още преместяла гори и което говорих, не стигна до хората. Аз тръгнах при хората, но още не съм стигнал до тях.

И то наново ми рече без глас: „Що знаеш ти за това? Роса пада върху тревата, когато нощта е най-замлъкнала.“ И аз отвърнах:

— Присмиваха ми се, когато намерих и тръгнах своя собствен път; и наистина, тогава трепереха моите нозе.

И тъй ми казваха те: Ти се отучи от пътя, ще се отучиш сега и да ходиш!

И то отново ми рече без глас: „Що значи техният присмех! Ти си, който се е отучил да слуша: сега трябва да заповядваш!

Не знаеш ли кой е на всички най-необходимият? Който заповядва великото. Велико да изпълниш е мъчно: но още по-мъчното е да заповядаш велико.

Това е най-непростимото у теб: ти имаш силата, а не щеш да властваш.“

И аз отвърнах:

— Мен ми липсва лъвски глас за заповядване.

И то наново ми рече като шепот: „Най-тихите думи са, които докарват буря. Мисли, които идват на гълъбови нозе, управляват света.

О, Заратустра, ти трябва да вървиш като сянка на онова, което трябва да дойде: тъй ще заповядваш ти и, заповядвайки, ще вървиш отпред.“

И аз отвърнах:

— Свян ме е.

И то наново ми рече без глас: „Ти трябва още да станеш дете и без свян.

Гордостта на младините личи още върху ти, късно стана ти млад: а който иска да стане дете, трябва още и младостта си да превъзмогне.“

И аз дълго време мислих и треперах. Но най-сетне казах, което изпърво казах:

— Не искам.

Тогава се вдигна смях около ми. Уви, как тоя смях ми раздира недрата и разкъса сърцето!

И то ми рече за сетен път: „О, Заратустра, твоите плодове са зрели, но ти не си узрял за своите плодове!

Тъй че трябва да се върнеш пак в самотността: че ти трябва още да дозрееш.“

И пак се изсмя то и отлетя: тогава стана тихо около ми като от двойна тишина. Но аз лежах на земята и пот ручеше от мен.

— Сега чухте всичко, и защо трябва да се върна в моята самотност. Нищо не премълчах от вас, приятели мои.

А и това чухте вие от мен — който е от всички хора най-мълчаливият — и иска да бъде такъв!

Ах, приятели мои! Аз бих имал още нещо да ви кажа, бих имал още нещо да ви дам! Защо не ви го давам? Нима съм скъперник?

Но когато Заратустра изрече тия думи, преодоля го силата на скръбта и близостта на раздялата с приятелите си, тъй че заплака високо; и никой не знаеше да го утеши. А през нощта замина той сам и остави приятелите си.