Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (4) (Книга за всички и никого)

За отвъдсветовниците

Някога и Заратустра мяташе своя блян отвъд човека, както всички отвъдсветовници. Светът ми се виждаше тогава дело на един страдащ и измъчен бог.

Тогава светът ми се виждаше сън и измислица на някой бог: цветен дим пред очите на някой божествен недоволник.

Добро и зло, и радост, и скръб, и аз, и ти — цветен дим ми се стори то пред творящите очи.

Да отведе поглед от себе си искаше творецът — и сътвори той света.

Шеметна радост е за онзи, който страда, да отведе поглед от своето страдание и да се унесе. Шеметна радост и самоунасяне ми се струваше някога светът.

Тоя свят, вечно несъвършеният, на вечно противоречие образ и несъвършен образ — шеметна радост на своя несъвършен творец — тъй ми се струваше някога светът.

Тъй мятах и аз някога своя блян отвъд човека, подобно всички отвъдсветовници. Но има ли отвъд човека?

Ах, братя, тоя бог, когото аз сътворих, беше човешко творение и безумие, подобно всички богове!

Човек бе той, и само един беден къс от човек и аз: от моята собствена пепел и жарава въстана той пред мене тоя призрак.

И наистина! Той не дойде при мен от отвъд.

Какво стана, братя мои? Аз превъзмогнах себе си, страдащия, отнесох собствената си пепел в планината, един по-ясен пламък създадох. И ето! Изчезна призракът от мен!

Страдание би било сега за мен и мъка на оздравелия в такива призраци да вярвам: страдание би било за мен сега и унижение.

Тъй казвам аз на отвъдсветовниците.

Страдание и немощ — това създаде всички отвъдсветове, и онова кратко безумие на щастието, което познава само най-страдащият.

Умора, която с един скок иска да стигне до края, с един скок на смърт и живот, една клета неопитна умора, на която се е отщяло и да желае вече: тя създаде всички богове и отвъдсветове.

Вярвайте ми, братя мои! Плътта беше, която се отчая от плътта — тя пипаше с пръстите на заблудения дух по последните стени.

Вярвайте ми, братя мои! Плътта беше, която се отчая от земята — тя чу утробата на битието да говори на себе си.

И тогава поиска тя да пробие с глава последните стени, и не само с глава — отвъд за към „онзи свят“.

Но „онзи свят“ е добре скрит от човека, онзи обезчовечен нечовешки свят, който е едно небесно Нищо, а утробата на битието не говори никак на човека, освен като човек.

Истина, мъчно е да се докаже всяко битие и мъчно се накарва да проговори. Кажете ми, братя, не е ли най-невероятното от всички неща най-добре доказано?

Да, това аз, и противоречието, и заплетеността на това аз пак най-искрено говорят за своето битие, за битието на аза, което твори, желае, оценява, което е мерилото и ценността на нещата.

И това най-искрено битие, това аз — говори за плътта, и все пак желае плътта, дори и когато бленува и мечтае, и пърха с преломени крила.

Все по-искрено се учи да говори то, това аз: и колкото по̀ учи, толкова повече намира слова и почести за плът и земя.

Нова гордост ме научи моето аз, на нея уча хората: да не завират вече глава в пясъка на небесните неща, а с гордост да я носят, тая земна глава, която създава смисъла на земята.

На нова воля уча аз хората: тоя път да следват, по който човек е вървял слепешком, и добър да го намират и не се отбиват вече настрана от него, като болни и умиращи.

Болни и умиращи бяха ония, които възневидяха плът и земя и измислиха небесното и изкупителните кървави капки: но и тия сладки и чемерни отрови те ги взеха пак от плът и земя!

Те искаха да се отърват от своята нищета, а звездите бяха твърде далеч за тях. И въздъхнаха те: „О, да имаше небесни пътища, да се примъкнем в друго битие и щастие!“

Тогава си изнамериха своите хитрости и кървави напитки!

От своята плът и от тази земя отвърнати се мислеха те, неблагодарниците. Но кому дължаха гърченето и блаженството на своето отвращение? На своята плът и на тая земя.

Снизходителен е Заратустра към болните. Истина, него не гневят техните начини за утеха и неблагодарност. Дано оздравеят и се превъзмогнат, и си създадат една по-висша плът!

Не се гневи Заратустра и на онзи, който оздравява от недъга си, когато с нежност той поглежда към своя блян и в полунощ дебне около гроба на своя бог: но и сълзите му са за мен все пак болест и болна плът.

Много недъгави хора е имало винаги между ония, които боравят с измислици и линеят за бог, бясно ненавиждат те ония, които дирят познанието и оная най-млада добродетел, която се зове искреност.

Те винаги се озъртат назад към тъмните времена: тогава, то се знае, блян и вяра бе друго нещо, беснуване на разума беше богоподобие, и съмнението — грях.

Твърде добре познавам аз тия богоподобници: те искат да се вярва на тях, и съмнението е грях. Твърде добре зная също в какво те сами най-вече вярват.

Истина не на отвъдни светове и изкупителни кървави капки: а в плътта вярват и те най-вече, и тяхната собствена плът за тях е нещо само по себе.

Но недъгаво нещо е тя за тях: и те на драго сърце биха желали да изскочат из кожата си. За това се вслушват те към проповедниците на смъртта, и сами проповядват отвъдни светове.

По-добре слушайте, братя мои, гласа на здравата плът: по-искрен и по-чист е нейният глас.

По-искрено говори и по-чисто здравата плът, съвършената и правилната: и тя говори за смисъла на земята.

Тъй рече Заратустра.