Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (59) (Книга за всички и никого)

За великия копнеж

О, душа моя, аз те научих да казваш „днес“, както „преди“ и „отколе“, и да водиш своето хоро над всяко „тук“ и „там“, и „татък“.

О, душа моя, аз те освободих от всички тъмни кътове, аз изчистих от теб праха, паяците и полумрака.

О, душа моя, аз измих от теб дребнавия срам и дрипавата добродетел и те придумах да застанеш нага пред очите на слънцето.

С вихъра, който се нарича „дух“, духнах аз над твоето развълнувано море; всички облаци пропъдих аз, удуших дори душителя, който се зове „грях“.

О, душа моя, аз ти дадох право да казваш „не“ като вихъра и „да“ да казваш, както отвореното небе казва „да“: тиха като светлина стоиш ти и минаваш сега през вихрите на отрицанието.

О, душа моя, аз ти възвърнах свободата над всичко създадено и несъздадено: и кой знае, както ти я знаеш, страстната радост на бъдещето?

О, душа моя, аз те научих на презрение, което не идва като червоядие, на великото, любещото презрение, което най обича, дето най презира.

О, душа моя, аз те научих тъй да убеждаваш, че ти склони на своя страна самите доводи — като слънцето, което убеждава дори морето да се издигне до висотата му.

О, душа моя, аз отнех от теб всяка послушност, коленопреклонност и раболепство; аз сам ти дадох името „прелом на неволята“ и „съдба“.

О, душа моя, аз ти дадох нови имена и пъстри играчки, аз те нарекох „съдба“ и „простор на просторите“, и „пъп на времето“, и „лазурна камбана“.

О, душа моя, на твоето земно царство дадох аз да изпие всичката мъдрост, всички нови вина, а също и всички от памтивека стари силни вина на мъдростта.

О, душа моя, всяко слънце излях аз върху ти и всяка нощ, и всяко мълчание, и всеки копнеж — тогаз ти израсна като лоза.

О, душа моя, преобилна и тежка стоиш ти сега тук, една лоза с набъбнали зърна и гъсти тъмнозлатни гроздове:

— притисната и сподавена от своето щастие, чакаща преливане и още свенлива поради очакването си.

О, душа моя, няма сега нийде друга душа, която да бъде по-любеща, по-обемаща и по-обемна! Де биха били бъдеще и минало по-близо едно до друго, отколкото у тебе?

О, душа моя, аз ти дадох всичко и за теб ръцете ми останаха празни — и ето! Сега ми казваш засмяна и прескръбна: „Кой от нас трябва да благодари?

Не подателят ли трябва да благодари, че вземащият е взел?

Да даряваш не е ли потребност? Да вземаш не е ли милост?“

О, душа моя, аз разбирам усмивката на твоята скръб: твоето преобилие само протяга сега копнеещи ръце!

Твоето изобилие гледа през кипящи моря отвъд и дири, и чака; копнежът на преизобилието гледа из твоето засмяно око-небе!

И наистина, о, душа моя! Кой би могъл да гледа твоята усмивка и да не се топи от сълзи? Самите ангели се топят от сълзи пред свръхдобротата на твоята усмивка.

Твоята доброта и свръхдоброта е, която не иска да плаче и се оплаква: и все пак копнее, о, душа моя, твоята усмивка за сълзи и твоята трепетна уста за хълцане.

„Всеки плач не е ли оплакване? И всяко оплакване едно обвинение?“

Тъй говориш ти сама на себе си, и затуй предпочиташ ти, о, душа моя, да се усмихваш вместо да изливаш скръбта си; — в потоци сълзи да изпееш всичката си скръб от цялото изобилие и от порива на лозата за резач и косер!

Но щом не искаш да плачеш, да изплачеш своята пурпурна скръб, то ще трябва да пееш, о, душа моя! Виж, аз се усмихвам сам, аз, който ти предричам това:

— да пееш гръмка песен, докато затихнат всички морета, за да се вслушат в твоя копнеж, —

— докато над тихи копнеещи морета заплува лодката, златното чудо, около чието злато подскачат всички добри, лоши, чудновати неща:

— и много големи и малки животни, и всичко, що има леки чудновати нозе, та да може да бяга през теменужномодри пътеки, —

— там, при златното чудо, при волната лодка и нейния господар: а това е резачът, който чака с диамантен косер, —

— твоят велик изкупител, о, душа моя, безименният — комуто едва бъдните песнопения ще намерят име! И наистина, дъхът ти вече благоухае от бъдни песнопения, —

— ти гориш вече и сънуваш, ти жадно пиеш вече от всички дълбоки звучащи извори-утешители, вече почива твоята скръб в блаженството на бъдни песнопения! —

О, душа моя, всичко ти дадох вече, също и последното си, и моите ръце станаха поради тебе празни — че те накарах да пееш, виж, това е последното ми!

Че те накарах да пееш, кажи сега, кажи: кой от нас трябва сега да благодари? Но още по-добре: пей ми, пей, о, душа моя! И остави мен да ти благодаря!

Тъй рече Заратустра.