Серия
Сага за войната на разлома (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Silverthorn, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 76 гласа)

Глава 4
Разкрития

Птича песен срещна новата зора. Арута, Лаури, Джими, Волней и Гардан седяха в залата за частни аудиенции на принца и чакаха вести от Натан и върховната жрица. Храмовите стражи бяха отнесли жрицата в една стая за гости и я пазеха, докато за нея се грижеха привиканите храмови лечители. Знахарите от ордена на Натан се грижеха за него в покоите му.

Всички бяха потънали в мълчание, потиснати от преживения през нощта ужас, и никой не изпитваше охота да заговори. Лаури пръв се освободи от вцепенението си, стана от стола и отиде до прозореца.

Очите на Арута го проследиха, но умът му продължаваше да се бори с безброй въпроси, за които нямаше отговор. Кой, или по-скоро какво диреше смъртта му? И защо? Но по-важен за него от собствената му сигурност беше въпросът с какво това застрашаваше Луам, Карлайн и всички останали, които трябваше да пристигнат скоро. И най-вече — дали имаше риск за Анита? Поне сто пъти през последните няколко часа Арута се беше замислял дали да не отложи сватбата.

Лаури приседна на дивана до полузадрямалия Джими и тихо го попита:

— Джими, как се сети да извикаш отец Натан, след като върховната жрица се оказа безпомощна?

Джими се протегна сънено и се прозя.

— Спомних си нещо от младостта. — При тези думи Гардан се изсмя и напрежението в залата спадна и дори на лицето на угрижения Арута се появи намек за усмивка. Джими продължи: — Бяха ме оставили за известно време под настойничеството на отец Тимоти, жрец на Асталон. Позволяват го понякога на някои момчета. Като знак, че Шегаджиите влагат в момчето по-големи надежди — добави той с гордост. — Задържах се само докато понауча четмо и писмо, но през това време понаучих и някои други неща. Така че сега си спомних едно обяснение на отец Тимоти за природата на боговете… въпреки че беше толкова скучно, че едва не ме приспа. Според него съществува противопоставяне на сили, на положителни и отрицателни сили, които понякога наричаме добро и зло. Доброто не може да прекрати добро, както и злото — зло. За да възпреш проводник на злото, трябва да приложиш проводничество на доброто. Върховната жрица е смятана от повечето хора за слуга на тъмни сили и затова не можеше да задържи онова същество. Надявах се, че отецът ще може да му се противопостави, тъй като Сунг и нейните слуги са смятани за „добри“. Всъщност изобщо не бях сигурен дали е възможно, но не можех просто така да си стоя, докато онова нещо издъвче стражите на палата един по един.

— И добре, че си се сетил — одобрително каза Арута.

В залата влезе един гвардеец и обяви:

— Ваше височество, жрецът се съвзе и ви моли да го посетите в покоите му.

Арута скочи от стола си и излезе, останалите го последваха.

Една столетна традиция бе осигурила в двореца на принца на Крондор храм с олтари за всички богове, така че всеки гост, независимо кое от главните божества почита, да може да намери място за духовно утешение. Жреческият орден, грижещ се за храма, се сменяше от време на време със смяната на един или друг духовен съветник на принца. Сега, при управлението на Арута, храмът се намираше под настоятелството на Натан и неговите братя, както и по времето на Ерланд. Покоите на жреца се намираха зад храма. Арута закрачи по просторния сводест коридор. В дъното, зад олтара със статуите на четирите велики божества, имаше врата. Беше открехната и зад нея се движеха хора.

Арута влезе и послушниците на Натан отстъпиха встрани. Принцът бе поразен от аскетичния вид на помещението — голо като килия и без никакви лични вещи или украса. Единствената вещ, непредназначена за практична употреба, беше статуетката на Сунг, представяща красива млада жена в дълга бяла роба. Беше поставена на масичката до леглото на Натан.

Жрецът изглеждаше изпит и изтощен. Лежеше подпрян на дебели възглавници. Около него се суетеше първият му помощник-жрец, готов да се отзове на всякаква нужда на Натан. Кралският лечител, който чакаше край леглото, се поклони на принца и каза:

— Физически не е пострадал, ваше височество, само е изтощен. Моля ви, бъдете кратък.

Арута кимна и лечителят се оттегли заедно с послушниците, като даде знак на Гардан и хората му да останат до вратата. Арута пристъпи до леглото на Натан и каза:

— Как си?

— Ще се оправя ваше височество — отвърна немощно жрецът.

Арута се озърна бързо към вратата и забеляза разтревоженото изражение на Гардан. То само потвърди впечатлението му, че изпитанието е изтощило Натан неимоверно.

— Ще се оправиш, разбира се — каза принцът.

— Преживях ужас, пред какъвто не би трябвало да се изправя никой смъртен, ваше височество. Разбирате, че трябва да ви доверя някои неща. — Той кимна към вратата.

Помощник-жрецът затвори вратата и се върна до леглото на Натан.

— Трябва да ви кажа нещо, което не се знае извън стените на храма, ваше височество. Поемам голяма отговорност върху плещите си, но смятам, че е наложително.

Арута се наведе, за да го чува по-добре. Натан продължи:

— Има световен ред, Арута, равновесие, наложено от Ишап, Онзи, който е над всичко. По-главните богове властват с помощта на по-малките, които на свой ред се обслужват от жречествата. Всеки орден си има своя мисия. Външно може да изглежда, че един жречески орден е противопоставен на друг, но от гледна точка на по-висшата истина, всички ордени имат своето място в схемата на нещата. Дори жреците с по-нисък ранг в храмовете са несведущи за този по-висш порядък. Това е причината за конфликтите, избухващи понякога между отделни храмове. Проявената от мен неприязън към ритуалите на върховната жрица снощи беше не толкова заради някакво истинско отвращение, колкото заради душевния мир на моите послушници. Проникновението на всеки индивид спрямо по-висшата истина се определя от това какво и до каква степен му е разкрито в храмовете. Мнозина имат нужда простичките понятия за добро и зло, за светло и тъмно, да ръководят ежедневното им битие. Вие не сте от тях.

— Аз съм се обучавал в следовничество на Единствения път, ордена, за който съм се оказал най-подходящ — продължи жрецът. — Но като всички други, достигнали до високия ми ранг, познавам добре природата и проявите на другите богове и богини. Това, което се появи снощи, няма нищо общо с всичко, което съм изучавал.

Арута го погледна объркано.

— Какво искаш да кажеш?

— Докато се сражавах със силата, движеща мъртвия моредел, усетих нещо от природата й. Това е нещо чуждо, тъмно и застрашително, нещо безмилостно. Бушува и стремежът му е да властва или да руши. Дори онези богове, които наричат тъмни, Лимс-Крагма или Гуис-ва, всъщност не са зли, щом човек схване висшата истина. Но това възпира всякакъв лъч на надеждата. То е въплътеното отчаяние.

Помощник-жрецът даде знак, че е време Арута да си тръгва. Той понечи да тръгне към вратата и Натан извика:

— Почакай, трябва да разбереш още нещо. То си отиде не защото го надвих, а защото го лиших от слугата, в когото се беше вселило. Не му остана телесно сечиво да продължи атаката си. Аз само победих проводника му. То… в онзи миг то разкри нещо от себе си. Все още не е готово да се противопостави на моята Повелителна на Единствения път, но изпитва презрение към нея и към останалите богове. — На лицето му се бе изписала неовладяна тревога. — То изпитва презрение към боговете, Арута! — Натан протегна ръка и Арута я хвана. — Ваше височество, това е сила, смятаща се за върховна. Изпитва неудържима омраза и е готова да унищожи всеки, който застане на пътя й. Ако…

— По-тихо, Натан — промълви Арута. Жрецът кимна и се отпусна.

— Потърси по-голяма мъдрост от моята, Арута. Защото едно усетих неотвратимо. Този враг, тази всепоглъщаща тъмнина… нейната мощ расте.

— Спи, Натан — промълви Арута. — Дано всичко това се окаже само поредният лош сън. — Кимна на помощник-жреца и на излизане каза на кралския лечител: — Спасете го. — Беше по-скоро молба, отколкото заповед.

 

Изтекоха часове, докато Арута очакваше вест от върховната жрица на Лимс-Крагма. Джими спеше на малкото канапе в ъгъла. Гардан беше излязъл да обиколи постовете на гвардията си. Волней се беше заел с текущите дела на владенията, тъй като Арута бе твърде развълнуван от преживяното предната нощ. Беше взел решение да не уведомява Луам какво точно се случило както бе изтъкнал и преди, с охрана от над сто отбрани войници, щеше да е нужна цяла армия, за да застраши сигурността на краля. Арута се загледа в спящия Джими. Сега дишащият дълбоко младок съвсем приличаше на невръстно момче. Беше се отнесъл с хлапашко пренебрежение към дълбоката си рана, но след като всичко се успокои, беше заспал почти моментално. Гардан внимателно го беше вдигнал и го бе положил на дивана. Арута поклати глава. Хлапето си беше най-обикновен престъпник, паразитче, което и един ден не беше си изкарало прехраната с честен труд. Нямаше повече от четиринадесет-петнадесет години, а се беше превърнало в изпечен уличник, крадец и измамник, но каквото и да представляваше, все пак беше негов приятел. Арута въздъхна, зачуден какво да прави с това момче.

Един паж донесе съобщение от върховната жрица — тя молеше Арута незабавно да я посети. Принцът се надигна тихо, за да не разбуди Джими, и пажът го поведе към покоите, където храмовите знахари се грижеха за нея. Стражите на принца пазеха отвън, а храмовите стражи стояха отвътре — отстъпка, на която Арута се бе съгласил по молба на дошлия от храма жрец. Жрецът поздрави хладно принца, сякаш той лично носеше вина за състоянието на Върховната. После отведе Арута до спалнята, където една жрица се грижеше за главната им храмова надзорница.

Арута се взря в ложето поразен. Върховната жрица лежеше просната върху купчина възглавници. Светлорусата й коса се беше разпиляла около обезкървеното й лице, покрито сякаш със синкавата глазура на зимен лед. Като че ли за една нощ се беше състарила с двадесет години. Но когато погледът й се прикова в Арута, от него все така се излъчваше власт.

— Възстановихте ли се? — Тонът на Арута издаде тревогата му.

— Моята господарка все още има работа за мен, ваше височество. Много време има още преди да ме прибере при себе си.

— Радвам се да го чуя. Кажете защо ме повикахте?

Тя се надигна и с несъзнателен жест отметна от челото си кичур от почти бялата си коса и Арута забеляза, че въпреки мрачния си поглед върховната жрица е жена с необикновена хубост, макар и хубост, лишена от каквато и да било мекота. Жрицата заговори с все така напрегнат глас:

— Арута Кондуин, над Кралството е надвиснала ужасна заплаха. Във владенията на Господарката на смъртта само една стои по-високо от мен, и това е нашата Майка, Матриаршата в Риланон. Освен нея никой не би могъл да надмогне властта ми във владенията на смъртта. Но сега се появява нещо, което е в състояние да предизвика самата богиня, нещо, което макар и все още да е слабо, макар все още да усвоява силата си, може да надвие властта ми над едного, който е във владенията на господарката ми.

— Проумявате ли важността на думите ми? — продължи тя. — Все едно че някое бебе, току-що отбито от майчината си гръд, е дошло в палата ви, не, в палата на вашия брат, краля, и е обърнало цялата му дворцова свита, стражите му, целия му народ, ако щете, срещу него, правейки го напълно безпомощен а самото средище на властта му. Пред такова нещо сме изправени. И то расте. Докато си говорим сега с вас, то расте, расте силата и яростта му. И е древно…

— Очите й се разшириха и за миг Арута зърна в тях блясък на лудост. — То е ново и в същото време — древно… Не разбирам.

Арута кимна и се обърна към жреца. Той му посочи вратата и Арута тръгна към изхода. Когато стигнаха до прага, върховната жрица захлипа в постелята си.

След като се озоваха в преддверието, жрецът каза:

— Ваше височество, аз съм Джулиан, главен жрец на Вътрешния кръг. Известих майчиния ни храм в Риланон за случилото се. Аз… — Изглеждаше смутен от това, което трябваше да каже. — Най-вероятно след няколко месеца аз ще стана върховен жрец на Лимс-Крагма. Ще се грижим за нея — добави той и кимна към затворената врата, — но тя повече няма да може да ни води в службата ни към нашата господарка. — Разбрах от храмовите стражи какво е станало снощи, а току-що чух и думите й. Ако храмът може да помогне, ще помогнем.

Арута се замисли над думите му. Беше съвсем обичайно жрец от един или друг орден да се включва в числото на съветниците на знатното съсловие. Твърде много неща от мистично естество имаше на този свят, за да остане съсловието без духовно наставничество. По същата причина бащата на Арута беше първият, включил в състава на своите съветници и магьосник. Но активно сътрудничество между храмовата и светската власт, между самите особи, въплъщаващи тази власт — това бе рядкост.

— Моите благодарности, Джулиан — каза Арута. — След като разберем по-добре с какво си имаме работа, ще потърсим мъдростта ви. Аз просто току-що осъзнах, че възгледите ми за света са били доста ограничени. Надявам се, че ще ми предложиш ценна помощ.

Жрецът сведе глава. Арута понечи да си тръгне, но жрецът промълви:

— Ваше височество?

Арута се обърна.

— Да?

— Разберете какво е това нещо, ваше височество. Издирете го и го унищожете.

Арута можа само да кимне и после тръгна към стаята си. Когато се прибра, приседна тихо, за да не смути все още спящия Джими. Забеляза, че са му оставили на масата поднос с плодове и сирене и гарафа с изстудено вино. Не беше хапвал нищо цял ден, така че си наля чаша вино и си отряза парче сирене, после отново седна и остави ума си да се зарее. Умората от двете почти безсънни нощи го обля, но да заспи и дума не можеше да става. Някаква свръхестествена сила се бе развилняла във владението му, някаква зла магия, вселила страх у жреците на двата най-могъщи храма в Кралството. Луам щеше да пристигне след по-малко от седмица. Почти всички благородници на Кралството щяха да дойдат в Крондор за сватбата. В Крондор — неговият град! А той не можеше да измисли нищо, с което да гарантира сигурността им.

Когато останеше сам, Арута често имаше навик да се отдава на мрачни размисли, но налагаше ли се да реши някакъв проблем, не спираше да се труди над него, да го щурмува и да го разчепква от всяка възможна страна. И сега той премисли десетки възможни подстъпи към решаването на задачата, преравяйки отново и отново всяко късче информация с което разполагаше. Най-накрая, след като отхвърли десетки възможности, разбра какво трябва да направи, взе една узряла ябълка от подноса пред себе си и ревна:

— Джими!

Хлапакът се събуди моментално. Годините, преживени в непрекъснат риск, го бяха приучили да спи леко. Арута хвърли ябълката към момчето и то скочи със смайваща бързина и я хвана само на два пръста от лицето си. И Арута разбра защо Джими се е прочул с прозвището „Ръчицата“.

— Какво? — попита момчето и захапа ябълката.

— Искам да отнесеш съобщение до главатаря си. — Джими спря да дъвче и се огледа невярващо. — Трябва да ми уредиш среща с Праведника.

 

Откъм Горчивото море отново бе придошла гъста мъгла и бе загърнала Крондор в непрогледната си пелена. Между няколкото все още работещи пивници бързо се движеха две фигури. Джими преведе Арута през Търговския квартал и скоро гледката около тях стана далеч по-неугледна — навлязоха в Бедняшкия квартал. Последва бърз завой по някаква странична уличка и от сенките като по магия изникнаха три силуета. Арута мълниеносно извади рапирата си, но Джими каза само:

— Ние сме поклонници и търсим водач.

— Поклонници, аз съм водачът ви — отвърна най-предният от тримата. — Кажи на приятеля си да прибере иглата, да не го зашием в някой чувал.

Дори да знаеха кой е Арута, тримата мъже не го показаха. Той бавно прибра оръжието в ножницата. Другите двама пристъпиха към тях — държаха черни превръзки за очите им.

— Това пък защо? — попита Арута.

— Така ще вървите по-нататък — отвърна първият. — Ако откажете, няма да продължите и една крачка.

Арута потисна раздразнението си и кимна. Успя да види как вързаха очите на Джими и само миг след това грубо вързаха и неговите. Арута преодоля подтика да смъкне превръзката и чу гласа на непознатия.

— Ще бъдете заведени на друго място, където ще ви поведат други. Възможно е да минете през много ръце преди да стигнете крайната точка, така че не се плашете, ако чуете непознати гласове. Аз самият не зная коя е целта на пътя ви, защото не трябва да зная. Също така не знам и кои сте, но ми е заповядано от много високопоставена особа да ви преведа бързо и да ви доставя невредими. Но внимавайте: ще рискувате много, ако се опитате да свалите превръзките. От този момент не ви е позволено да знаете къде сте. — Арута усети, че овързаха кръста му с някакво въже, и мъжът допълни: — Дръжте се здраво за въжето и не забавяйте крачка. Ще вървим бързо.

Без повече приказки дръпнаха принца и го поведоха в непрогледния мрак.

Почти цял час, или поне на Арута така му се стори, ги водеха — всъщност почти ги влачеха — из улиците на Крондор. Водачите се бяха сменяли поне три пъти, така че Арута нямаше никаква представа кого ще види, след като махнеха превръзката. Но накрая се изкачиха по някаква стълба. Няколко врати се отвориха и се затръшваха, после нечии силни ръце го натиснаха да седне. Най-сетне махнаха черния плат от очите му и той замига, зашеметен от светлината.

На масата пред него бяха подредени няколко запалени фенера с излъскани отразители, всичките извърнати към лицето му, така че ярката светлина да му попречи да види човека зад масата.

Арута погледна надясно и видя, че и Джими седи на едно столче като него. След дълга пауза нечий дълбок глас забоботи зад светилниците:

— Поздрави, принце на Крондор.

Арута примижа на светлината, но успя да различи само очертанията на говорещия зад яркия блясък.

— С Праведника ли имам честта да говоря?

Отговорът беше предшестван от дълга пауза.

— Задоволете се с това, че съм овластен да постигна споразумение, каквото може би търсите. Говоря с неговия глас.

Арута помисли малко и каза:

— Много добре. Търся съюз.

Зад блясъка се чу гърлен кикот.

— С какво може Праведника да помогне на принца на Крондор.

— Искам да науча тайните на Гилдията на смъртта.

След думите му се проточи дълго мълчание. Арута не можа да прецени дали говорещият се съветва с някой друг или просто мисля. После гласът зад светилниците каза:

— Изведете момчето и го задръжте отвън.

От тъмното пристъпиха двама мъже, хванаха грубо Джими под мишниците и го извлякоха от стаята, а гласът заяви:

— Козодоите тревожат Праведника, принце на Крондор. Пресичат Булеварда на крадците и черните им убийства смущават населението и хвърлят нежелана светлина над много от дейностите на крадците. Накратко, те вредят на нашата работа. За нас би било само от полза да видим, че с тях е приключено, но каква друга причина ви е довела тук освен обичайната загриженост на владетеля, когато поданиците му биват коварно избивани в постелите си?

— Те застрашават моя брат и мен лично.

Отново последва дълга тишина.

— Високо са се прицелили, значи. Все пак убийствата са нещо обичайно и за кралските среди, а човек трябва все някак да си изкарва препитанието, дори да е наемен убиец.

— За вас би трябвало да е ясно — отвърна сухо Арута, — че убийството на принцове ще се окаже особено лошо за работата ви. Шегаджиите може да се окажат доста притеснени, ако работят в един град, поставен под военно положение.

— Така е. Каква сделка предлагате?

— Не предлагам сделка. Искам съдействие. Трябва ми информация. Искам да разбера какво стои в сърцевината на Козодоите.

— Алтруизмът не носи много полза на онзи, който лежи изстинал в канавката. Ръката на Гилдията на смъртта е дълга.

— Не е по-дълга от моята — отвърна Арута без капка хумор. — Мога да се погрижа дейността на Шегаджиите да пострада много. Знаете не по-зле от мен какво би могло да стане с Шегаджиите, ако принцът на Крондор обяви война на гилдията ви.

— Няма много изгода от такъв конфликт между гилдията и ваше височество.

Арута се наведе напред и тъмните му очи заблестяха от ярката светлина. Отвърна бавно, натъртвайки на всяка дума:

— Не търся никаква изгода.

Отново миг тишина, последван от дълга въздишка.

— Да, сигурно е така — отвърна замислено гласът. После се изкиска. — Това е един от недостатъците при наследяването на нечий сан. Може да се окаже неприятно да управляваш гилдия от гладуващи крадци. Много добре, Арута Крондорски, но заради риска гилдията ще потърси някакво обезщетение. Вече показахте тоягата, къде е морковът?

— Кажете си цената — отвърна Арута и се отпусна назад.

— Разберете следното: Праведника изпитва съчувствие към ваше височество предвид неприятностите, които му създава Гилдията на смъртта. Козодоите не бива да се търпят. Трябва да бъдат изкоренени напълно. Но това включва много рискове и големи разходи.

— Цената — повтори твърдо Арута.

— Заради целия риск в случай, че се провалим — десет хиляди златни суверена.

— Това ще отвори огромна дупка в кралската съкровищница.

— Вярно, но помислете за алтернативата.

— Договорихме се.

— Ще ви осигуря указанията на Праведника за начина на заплащане по-късно — уточни с лека насмешка гласът. — Има и още нещо.

— Какво? — попита Арута.

— Младият Джими Ръчицата наруши клетвата си пред Шегаджиите и е осъден. Ще умре след един час.

Без да мисли, Арута понечи да се изправи. Някакъв едър тип пристъпи зад него от мрака и две силни ръце го притиснаха да седне. Арута само поклати глава.

— Не би ни хрумнало да ви върнем в двореца в по-лошо състояние от това, в което пристигнахте — каза гласът зад светлините, — но само ако се опитате да си извадите оръжието в тази стая, ще ви доставим там в сандък, а с последствията ще се оправяме после.

— Но Джими…

— Нарушил е клетва! — прекъсна го гласът. — Клетва, която го задължаваше да донесе незабавно за местонахождението на Козодоя, след като го е видял. И беше задължен под клетва да съобщи за измяната на Смеещия се Джак. Въпрос на чест. Да, ваше височество, знаем за тези неща. Джими предаде гилдията, като предпочете да извести първо вас. Има някои неща, които могат да се простят с възрастта, но не и тези.

— Няма да стоя покорно и да позволя Джими да бъде убит.

— Тогава ме изслушай, принце на Крондор, защото имам нещо да ти кажа. Някога Праведника легна с една уличница, както го е правил със стотици други, но тази курва му роди син. Джими Ръчицата е синът на Праведника, макар да не знае кой е баща му. Това поставя Праведника пред раздвоение. Ако се подчини на законите, които сам е въвел, той трябва да заповяда смъртта на родния си син. Но ако не го направи, ще изгуби доверието на онези, които му служат. Много неприятен избор. Гилдията на крадците бездруго е вече в смут, след като Джак се оказа агент на Козодоите. Повечето време доверието е много тънка придобивка и много лесно се къса, а сега почти не съществува. Можете ли да измислите нещо друго?

Арута се усмихна, досетил се за възможния изход.

— В не толкова далечни времена не е било съвсем необичайно да се откупи опрощение. Назовете си цената.

— За измяна? Не по-малко от десет хиляди златни суверена.

Арута поклати глава. Съкровищницата му щеше съвсем да се опразни. И все пак Джими трябваше да е знаел за рисковете от това, че ще измени на Шегаджиите, решавайки да извести първо него, а това си струваше.

— Готово — отвърна той кисело.

— Тогава трябва да задържите момчето при себе си, принце на Крондор, защото той повече не може да се върне при Шегаджиите, макар че ние няма да се опитаме да му навредим… освен ако не направи отново нещо срещу нас. Тогава ще го накажем, както постъпваме с всеки самозван крадец. Сурово.

Арута се надигна.

— Значи приключихме сделката?

— Има още нещо.

— Да?

— Също така не толкова отдавна не е било съвсем необичайно да се откупува диплом за благороден сан срещу злато. Каква цена бихте поискали, за да може един баща да види сина си провъзгласен за скуайър в двора на принца?

Арута се засмя, чак сега разбрал насоката на преговорите.

— Двадесет хиляди златни суверена.

— Готово! Праведника обича Джими; макар около него да е пълно с копелета, Джими е нещо особено. Праведника желае Джими да не научи за тази връзка, но ще е доволен да знае, че синът му ще получи по-добро бъдеще след договорната от тази нощ.

— Ще бъде назначен на служба при мен, без да знае кой е баща му. Ще се срещнем ли отново?

— Едва ли, принце на Крондор. Праведника крие ревниво самоличността си, и дори приближаването до оногова, който говори с неговия глас, крие за него опасности. Но ще ви пратим ясно послание, когато разберем къде се крият Козодоите. И ще приемем с радост вестта за тяхното унищожение.

 

Джими се въртеше нервно на мястото си. Вече над три часа Арута се беше затворил с Гардан, Волней, Лаури и с още неколцина души от най-доверения си кръг. Него пък го бяха вкарали в тази стая и присъствието на двамата стражи при вратата и на другите двама под прозореца даваше изобилен материал за подозренията му, че неизвестно защо се е оказал затворник. Джими не се съмняваше, че все някак ще намери начин да се измъкне, без да го хванат през нощта, но след събитията през последните няколко дни се чувстваше изцеден. Освен това някак си не можа да схване защо го върнаха в двореца с принца. Малкият крадец се чувстваше неспокоен.

Вратата на стаята се отвори и един гвардейски сержант надникна и му махна с ръка да излезе.

— Негово височество те вика, момче. — Хлапакът бързо го последва по дългия коридор до съвещателната зала.

Арута, който се беше зачел в нещо, вдигна глава. Около масата седяха Гардан, Лаури и няколко други мъже, които Джими не познаваше. Граф Волней стоеше до вратата.

— Джими, имам тук нещо за теб. — Джими се озърна, без да знае какво да отговори. Арута продължи: — Това е кралски диплом, с който си провъзгласен за скуайър към двора на принца.

Джими онемя и се опули. Лаури го погледна и се изкикоти, а Гардан се задоволи само с едното ухилване. Най-сетне Джими си върна гласа и промълви:

— Шегичка, а? — Но Арута поклати глава и хлапакът каза: — Аз… скуайър?

— Ти спаси живота ми и трябва да бъдеш възнаграден — отговори Арута.

Малкият запелтечи:

— Но… Ваше височество… благодаря ви, но… клетвата ми пред Шегаджиите…

Арута се приведе над масата.

— С това се приключи, скуайър. Вече не си член на Гилдията на крадците. Праведника се съгласи. Край.

Джими усети, че са го хванали в капан. Никога не беше изпитвал голяма охота да бъде крадец, но му доставяше особено удоволствие да бъде много добър крадец. Привличаше го възможността да се доказва всеки път, да показва на всички, че Джими Ръчицата е най-добрият в гилдията… или че поне ще стане един ден. Но сега трябваше да стои вързан към двора на принца, а със службата идваха и задължения. Но щом Праведника се бе съгласил, значи завинаги му бяха отрязали достъпа до уличното общество.

Забелязал посърналото лице на хлапака, Лаури се намеси:

— Ваше височество, ако позволите?

Арута му разреши и певецът прекоси стаята и сложи ръка на рамото на момчето.

— Джими, Негово височество просто ти държи устата над водата, буквално. Спазарил се е за живота ти. Ако не беше, сега вълните в залива щяха да те носят нанякъде. Праведника знае, че си нарушил клетвата си пред гилдията.

Джими видимо се оклюма и Лаури го стисна успокоително за рамото. Момчето винаги си беше въобразявало, че стои над правилата, че отговорностите, обвързващи останалите, не важат за него. Джими така и не беше разбрал защо толкова пъти му бяха прощавали за неща, за които другите плащаха, но сега съзнаваше, че твърде много е прекалил с привилегиите. В ума на хлапака нямаше капка съмнение, че певецът му казва истината, и душата му закипя от противоречиви чувства, като си помисли колко близо бе стигнал до смъртта си.

Лаури се опита да го успокои.

— В двореца не е чак толкова зле. Топло е, дрехите ти ще са чисти, храна — колкото искаш. Освен това тук стават толкова интересни неща. — Погледна Арута и добави сухо: — Особено напоследък.

Джими кимна и Лаури го заведе пред масата. Накараха го да коленичи. Граф Волней бързо зачете документа:

— До всички поданици на моето владение. Понеже младият Джими, сирак от града Крондор, прояви безукорна храброст, рискувайки в дух и тяло живота си в закрила на кралската особа на принца на Крондор, и понеже младият Джими ни задължи вовеки да сме му в дълг, по моя воля да се възвести из всичките предели на владението ми името му, като мой възлюблен и верен слуга, и освен това да му се даде място в двора на Крондор с ранг на скуайър, с всички произтичащи от това права и привилегии. По-нататък нека да се огласи, че му се дава имението Лъжлив брод на река Веландел, на него и потомството му, докато са живи, да го притежават и владеят, заедно със слугите и имотите. Властта над това имение ще се задържи от короната до деня на неговото пълнолетие. Утвърдено днес от моята ръка и с моя печат. Арута Кондуин, принц на Крондор; рицар-маршал на армиите на Запада; безспорен наследник на трона на Риланон. — Волней погледна Джими: — Приемаш ли това повеление?

— Да — отвърна Джими.

Волней нави пергамента и го връчи на момчето. Явно това беше всичко, за да се превърне един крадец в скуайър.

Момчето си нямаше и представа къде се намира Лъжлив брод, но земята означаваше приходи и лицето му изведнъж просветна. Отстъпи назад и загледа Арута. Сляпата случайност ги беше събирала два пъти и двата пъти Арута се бе оказал единственият човек, който не бе поискал нищо от него. Дори малцината му приятели сред Шегаджиите се бяха опитвали да се възползват от него поне веднъж, преди да им покаже недвусмислено, че това е трудна работа. Отношенията му с принца бяха съвсем нови за Джими. И докато Арута четеше мълчаливо купищата свитъци пред себе си, Джими реши, че по-скоро ще остане с принца и веселата му тайфа, отколкото да се скатае някъде. А освен това щеше да си има постоянни доходи и удобства, докато Арута е жив, въпреки че последното, прецени трезво Джими, можеше да се окаже малко трудна задачка.

Арута на свой ред го изгледа замислено. Уличен нехранимайко: груб, пъргав, изобретателен и понякога — безскрупулен. Арута се усмихна на себе си. Страхотен двор се заформяше около него, няма що.

Джими нави ценния документ и Арута каза:

— Бившият ти господар действа много енергично. — После се обърна към останалите. — Тук имам вест от него, че почти се е добрал до гнездото на Козодоите. Казва, че всеки момент ще ни се обади, и съжалява, че не може да ни предложи пряка помощ в разбиването му. Джими, ти какво мислиш за това?

Джими се ухили.

— Праведника си играе добре играта. Ако ние унищожим Козодойчетата, работата му си продължава нормално. Ако се издъним, не остава никакво подозрение, че поне се е опитал да ни помогне. Той не губи. — След което добави с по-сериозен тон: — А освен това се опасява да няма още внедрени сред Шегаджиите. Ако е така, всяко тяхно съучастие поставя начинанието пред голям риск.

— Толкова ли е сериозно? — попита Арута.

— Най-вероятно, ваше височество. Лично до Праведника имат достъп не повече от трима или четирима души. Единствените, на които може да се довери. Допускам, че има няколко свои агенти извън гилдията, неизвестни на никого освен на най-доверените му съдружници, а вероятно дори и те не ги знаят. Сигурно ги използва, за да отпъжда Козодоите. В града има над двеста Шегаджии и два пъти повече просяци и гаменчета, всеки от които може да е око и ухо на Гилдията на смъртта.

Арута се усмихна с кривата си усмивка, а Волней вметна:

— Имаш пипе в главата си, скуайър Джеймс. Може би ще се окажеш добра придобивка за двора на Негово височество.

Лицето на Джими се изкриви, сякаш беше захапал нещо много кисело, и той изсумтя:

— Скуайър Джеймс ли?

Арута все едно не забеляза киселия му тон.

— Може би всички се нуждаем от малко почивка. Докато Праведника не ни се обади, най-доброто, което можем да направим, е да се възстановим след усилията през последните дни. — Той стана. — Желая на всички ви лека нощ.

Принцът излезе, а Волней сбра свитъците от масата и се забърза да си довърши задачите. Лаури се обърна към Джими:

— Е, младок, май ще трябва аз да те поема. Все някой трябва да те научи на едно-друго за нравите сред по-изисканото общество.

Гардан се приближи до тях.

— Щом ти ще го учиш, значи момчето е осъдено цял живот да притеснява принца.

Лаури въздъхна.

— Това само ти показва — подхвърли той на Джими, — че каквато и титла да лепнеш на един човек, ако е метач на бараки, ще си остане метач на бараки.

— Метач на бараки! — сопна се тъмноликият Гардан. — Певецо, ако искаш да знаеш, зад мене има дълго родословие герои…

Джими въздъхна примирено и тръгна след двамата препиращи се мъже по дългия коридор. Общо взето, само допреди седмица животът му се струваше много по-прост. Помъчи се да си придаде малко по-ведро изражение, но в най-добрия случаи приличаше на котарак, паднал в капа с мляко, който не може да реши дали да се измъкне, или да се дави.