Серия
Сага за войната на разлома (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Silverthorn, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 76 гласа)

Глава 11
Сблъсък

Поколебаха се за миг. Викът на отец Доминик бе последван от този на Миках и всички забързаха надолу по стълбището. Доминик спря за секунда и погледна нагоре.

— Нещо идва насам.

Добраха се до долния етаж, изхвърчаха през вратата и впериха погледи нагоре. В небето над главите им с невероятна скорост се приближаваха няколко обекта, обкръжени с призрачно сияние. Най-напред от една част на небосвода, после от друга заплашително зажужаха ярки лъчи. Все по-бързо и по-бързо — сини, зелени, жълти и червени — разкъсваха тъмнината с яростен блясък.

— Какво е това? — изрева Джими.

— Някакви магически стражи — отвърна абатът. — Оглеждат района, над който минават.

Изведнъж светещите очертания в небето започнаха да променят формата си. Вместо да прелетят над главите им, започнаха да забавят скоростта си, завъртяха се и се събраха огромни дъги. После забавиха още и формата им се открои ясно. Представляваха големи сфери, които пулсираха с някаква вътрешна светлина, а сред тази светлина се очертаваха странни черни силуети, чиято форма будеше смут. Скоростта им се забави още повече и те се подредиха в идеален кръг точно над двора на абатството. След като кръгът се очерта, вече се виждаха ясно дванадесет блестящи сфери, увиснали неподвижно над двора на бившата крепост. Жуженето се усили до нетърпимост и през тъмното пространство между всяка противоположна двойка се изстреляха шест лъча енергия. След това по периферията се очерта светеща линия, която свърза сферите в дванадесетоъгълник.

— Какво е това? — извика удивен Гардан.

— Дванадесетте очи — отвърна с благоговеен трепет абатът. — Древно и легендарно зло заклинание. Никое живо същество не е било в състояние да го направи. Служи както за виждане, така и като оръжие.

Сферите се раздвижиха отново. Набраха скорост и заплетоха сложна шарка от светлини в тъмното небе. Светлинните нишки се заогъваха влудяващо бързо и стана невъзможно човешко око да ги проследи. Завъртяха се все по-бързо и по-бързо, докато всичко не се превърна в плътен кръг от светлина. От центъра му надолу се изстреля сноп лъчиста енергия, който се пръсна в някаква невидима преграда над покривите на сградите.

Отец Доминик изкрещя от болка и залитна, но Мартин го задържа да не падне. Монахът притисна с длани слепоочията си и изохка:

— Такава мощ… Не мога да повярвам! — Отвори насълзените си очи и промълви: — Куполът все още се държи.

— Умът на брат Доминик е в основата на духовната защита на обителта — каза отец Джон. — Подложен бе на тежко изпитание.

Надолу отново се изстреля сноп яростни лъчи и те отново се пръснаха по повърхността на невидимата преграда като порой от многоцветни светлини над главите им. Късове и късчета от цветове, като захвърлен от безумна ръка букет цветя на злото се пръснаха по повърхността на вълшебната преграда и пред удивените им очи се очерта куполът над абатството. Отново и отново — и Арута и приятелите му видяха как с всеки нов удар от небесата бариерата се снишава. С всеки нов порой от небесна енергия Доминик изкрещяваше от болка. А след това, с оглушителен трясък една-единствена ослепително бяла мълния се удари в бариерата и я прониза, и раздра земята с яростно свистене. Въздухът се изпълни с непоносимо остра миризма.

Отец Доминик се вкочани в ръцете на Мартин и простена.

— Прониква — прошепна той и изпадна в несвяст. Мартин го положи на каменните плочи, а отец Джон каза:

— Трябва да отида бързо във вестиариума. Брате Миках, ти трябва да го удържиш.

— Не знам каква е тази сила, но е пробила духовната ни защита, а тя отстъпва по якост само на тази над отческия ни храм — каза Миках. — Сега ще трябва аз да я надвия. Ишап ме е дарил с оръжие и броня — каза старият монах напевно, сякаш казваше молитва и свали чука от колана си.

szvnr_chukut_na_abatstvoto.png

Абатството внезапно се разтърси от неописуем рев, излязъл сякаш от гърлата на хиляда побеснели лъва. Започна с рязък, разкъсваш слуха писък, и се сниши, впивайки се и стържейки самите камъни на замъка. Обезумели мълнии затрещяха напосоки и почнаха да сипят разруха там, където ударят. Камъни се цепеха и онова, което можеше да гори, лумваше в пламъци, а удареше ли някоя мълния по вода, изригваха гъсти облаци пара.

Миках закрачи през двора и застана точно под застиналия горе диск. После сякаш предусетил нещо, вдигна чука над главата си и в същия миг нов сноп енергия се изсипа надолу и заслепи всички. След като блясъкът заглъхна, видяха че Миках стои непоклатим, с вдигнатия над главата чук, а около него с трясък се сипят яростни лъчи и се пръсват в стоцветни късове, и целият този ад засия в зловеща дъга. Самият камък под нозете на Миках запуши и почерня, но той стоеше неуязвим. А когато пороят енергия секна, Миках замахна и запокити чука нагоре. Оръжието се понесе от ръката му със скорост, почти недостижима за окото, затрептя и се превърна в сноп яркосиня енергия, не по-малко ослепителна от небесния диск. Невъзможно високо полетя огненият лъч и порази сияещия диск право в средата. Синкавият лъч отскочи от диска и се върна в ръката на Миках. Онова нещо отгоре отново изплющя безмилостно с огнения си камшик над монаха, но той отново остана невредим, защитен от тайнствената сила на оръжието си. Метна отново чука и лъчът отново удари в сърцевината на бушуващия диск. Когато чукът се върна в ръката му, мъжете в кулата видяха как небесната страхотия леко се поклати, сякаш разколебана, и се завъртя около оста си. Монахът замахна за трети път, чукът му порази целта — и въздухът внезапно се разцепи от толкова силен и разкъсващ звук, че Арута и приятелите му се принудиха да затиснат ушите си. Кръжащите сфери се пръснаха и от недрата им изхвърчаха и полетяха надолу странни дребни тела. Удариха се в земята, загърчиха се и задимяха. Нощта се изпълни с пронизителен писък и неземните същества лумнаха в пламъци. Никой не успя да различи истинската им форма, но Арута имаше чувството, че е по-добре изобщо да не го разберат, защото в мига, в който пламнаха, съществата от сферите ужасно му заприличаха на някакви безобразни зародиши, изхвърлени от мъртва утроба. После нощта утихна и над абатството започна да се сипе многоцветен дъжд, като фини прашинки разтрошено звездно стъкло. Една по една прашинките лумваха и угасваха, докато накрая насред двора не остана само монахът, с отпусната, стиснала чука ръка.

— Това беше… невероятно — промълви Лаури. — Не знам дали ще мога да намеря думи да го опиша.

Арута отвори уста да заговори, но Джими и Мартин извърнаха рязко глави и той спря.

— Чух нещо — каза момчето.

Всички притихнаха и ушите им доловиха далечен звук, като от криле на гигантска птица, пърхащи в нощта.

Джими изхвърча навън преди някой да успее да го спре и се завъртя насред двора, оглеждайки нощното небе. Извърна се на север, към покрива на абатството, и от това, което видя, очите му станаха като паници.

— Банат! — възкликна хлапакът и се затича към монаха, който продължаваше да стои вкочанен — като че ли беше изпаднал в някакъв транс. Джими го хвана за ръката и го задърпа.

— Погледни! — викна момчето и монахът отвори очи и погледна накъдето му сочеха.

Закрило с туловището си голямата луна, в нощното небе към абатството се носеше нещо, разперило гигантски криле. Щом го видя, монахът избута момчето настрани и викна:

— Бягай!

Джими се затича през двора към някаква каруца, пъхна се под нея, вдигна глава и загледа какво става.

От небето към двора на абатството се спускаше същество, чийто вид вдъхваше вцепеняващ ужас. Крилете му, разперени на цели петдесет стъпки, изплющяха лениво и то започна да се снишава над монаха. Беше високо двадесетина стъпки и съставено сякаш от всичко, което може да предизвика погнуса. Дълги черни нокти стърчаха от извратената пародия на птичите му пръсти, над които стърчаха подобия на крака с гнусно розов цвят. Но на мястото на бутовете се тресяха едри парцали от тлъста лой, провиснали безподобно от досущ човешките гърди. От туловището бликаше и капеше на малки вадички мръсна слуз. Точно по средата на гърдите на отвратителното същество с широко отворени в ужас очи се взираше посиняло, но иначе съвсем човешко лице, което се гърчеше и врещеше в дразнещо слуха разногласие с гъгнивия рев на самата твар. Двете му ръце бяха като на маймуна. Сияеше в бледа светлина, чиито цветове се меняха от червено към оранжево, после в жълто и така — през целия спектър, докато не се стигнеше отново до кървавочервеното. А от вътрешността му се излъчваше непоносима воня, сякаш гнусната миризма на всичко гниещо и гноясало бе грижливо изцедена и налята в плътта на това същество.

Но най-ужасна от всичко беше главата му. Защото онзи, или онова, което бе сътворило окаяното чудовище в своята безпределна жестокост, го бе увенчало с глава на жена, преголяма за тялото, но иначе съвсем човешка на вид. А най-отвратителната гавра бе вложена в чертите на лицето, защото то съвсем точно напомняше за принцеса Анита. Във всички посоки се вееха безумно дълги кичури и обкръжаваха това лице в облак от рижа коса. Но изражението му напомняше по-скоро за долна улична пачавра, похотлива и безсрамна, особено когато съществото облиза устни като мръсница и извърна очи към Арута. Кървавочервените устни се разтвориха в широка усмивка и разкриха дълги хищни зъби.

— Неее! — изрева Арута, втренчен в съществото с отвращение и погнуса, и обладан единствено от желанието да сложи край на тази мръсна гавра, посегна да извади рапирата си.

Гардан го сграбчи за ръката, за да не му позволи да излезе, и ревна:

— Опомни се! Те точно това искат!

Мартин сграбчи Арута от другата страна и двамата с Гардан го издърпаха назад. Съществото се беше врязло в тях и мърдаше разсеяно набръчканите си пръсти. Нацупи се като малко момиченце, после изгледа Арута похотливо, изплези език и го завъртя сластно. После се изсмя гъгниво, изправи се в цял ръст и изрева към звездите. Вдигна крак и пристъпи към прага, зад който двамата едва удържаха Арута. После изведнъж залитна, изврещя от болка и се извърна.

Синкавата мълния се върна в ръката на брат Миках. Нанесъл бе първия си удар, докато съществото се беше отвлякло. Той отново метна чука, който се завъртя, блесна и халоса чудовището в огромния корем. То изрева от болка и гняв и по туловището му потече струйка черна кръв.

— Ха! Я виж ти! — чу се глас зад гърба на Арута.

Лаури се обърна и видя брат Антъни — явно току-що бе излязъл от подземията на абатството и сега гледаше съществото с любопитство.

— Какво е това? — попита певецът.

Архиварят му отвърна най-спокойно:

— Като го гледам — с магия направено и в каца с мръсотия измътено. Мога да ви покажа описания в дузина трудове как се правят. Разбира се, може и да е някакво родено от самата природа същество, но не ми се струва много вероятно.

Мартин остави Арута в ръцете на Гардан, свали неизменния си спътник — лъка от рамото си — и го изпъна. Пусна стрелата точно когато съществото пристъпваше към брат Миках. Стрелата обаче премина през врата на съществото без никакъв резултат.

Брат Антъни кимна.

— Мда. Магия ще да е. Забележете, че обикновените оръжия изобщо не му действат.

Съществото замахна към монаха, но старият воин вдигна вълшебния си чук в защита и юмрукът на чудовището спря на една стъпка над него, сякаш удари на камък. То изрева от безсилие.

Мартин се обърна към брат Антъни и викна:

— Как може да се убие тази гад?

— Не знам. Всеки удар на Миках извлича енергия от заклинанието, което го е сътворило. Но то е рожба на могъщо чародейство и може да удържи цял ден, че и повече. Ако Миках не издържи…

Но старият монах стоеше здраво на краката си, парираше всеки удар на съществото и му нанасяше рана след рана. То обаче макар да изглеждаше уязвено, не показваше признаци на изтощение.

— Как се прави това нещо? — попита Мартин брат Антъни. Арута беше престанал да се дърпа, но Гардан за всеки случай го държеше.

— Как се прави ли? — отвърна Антъни разсеяно. — Ами, сложно е…

Съществото се разгневи още повече от ударите на Миках и заразмахва безцелно дългите си като мотовилки ръце. По някое време тази тактика му омръзна и то се свлече на колене и замахна над главата на Миках, все едно че забива клин с чук, но в последния момент не улучи и юмрукът му се стовари с все сила върху камъните до монаха.

Миках се олюля. Сякаш чакало точно сега, чудовището замахна към коленете му и го събори на плочника. Старият монах падна тежко и остана да лежи зашеметен. Чукът му издрънча до него.

А после чудовището се изправи и тръгна към Арута. Гардан скочи напред да защити принца, но гадината му се ухили злобно и отвратителната й прилика с Анита го вбеси още повече. Съществото замахна с гнусните си лапи към ветерана, като котка, играеща си с уловена мишка.

От една от вътрешните врати се появи отец Джон — носеше метален прът, увенчан със странно седмозъбо острие. Абатът се изстъпи пред Арута, който тъкмо се канеше да се притече на помощ на Гардан, и изрева:

— Не! Нищо не можеш да направиш.

Нещо в гласа му подсказа на Арута, че е безсмислено да се опитва да влиза в бой със съществото, и принцът отстъпи. Абатът тръгна към измамната твар.

В това време Джими изпълзя от каруцата и се изправи. Разбираше, че няма полза да вади камата си, и затича към брат Миках да види жив ли е. Старият монах беше в несвяст и момчето бързо го завлече под каруцата. Гардан размахваше безпомощно сабята си пред чудовището, което продължаваше да си играе с него.

Джими се огледа трескаво и видя падналия вълшебен чук на Миках. Хукна към него, сграбчи го за дръжката, просна се по корем и изгледа чудовището. То все още не го бе забелязало. Джими надигна чука и се изненада от тежестта му — беше два пъти по-тежък, отколкото предполагаше. Стана, затича се и спря точно зад чудовището, чийто мръсен, покрит с груба четина задник лъсна над главата му, докато то се навеждаше да сграбчи Гардан.

Гигантската лапа сграбчи капитана и го надигна към разтварящата се паст с дългите зъби. Отец Джон насочи металния прът и изведнъж от него се понесоха вълни от зелена и пурпурна енергия, които обляха гадината. Тя нададе болезнен вой и стисна силно Гардан, който изкрещя от болка.

— Спрете! Ще го убие! — извика Мартин.

Абатът спря магията си, съществото изсумтя гъгниво и запокити Гардан към мъчителите си. Капитанът се блъсна в Мартин, брат Антъни и абата и ги събори. Принцът се взираше в гнусната подигравка с лицето на Анита, надвесена над вратата. Крилете на съществото му пречеха да нахлуе в абатството, но дългите му ръце се плъзнаха напред като змии и се пресегнаха да се докопат до Арута.

Мартин успя да се изправи и помогна на потресения абат и на брат Антъни да станат. Архиварят възкликна:

— О, да! Разбира се! Лицето на гърдите му! Бий в лицето! Мартин мигновено опъна лъка си, но съществото се присви и скри целта му. То се пресегна отново да сграбчи Арута, но изведнъж залитна назад и седна на задницата си, виейки от болка.

За миг лицето на гърдите му се откри и Мартин пусна тетивата и промълви:

— Килиан дано поведе стрелата ми!

Вярна на прицела му, дългата стрела се заби точно в челото на безумното човешко лице на гърдите на чудовището. Очите на лицето се подбелиха и се склопиха, а от раната рукна червена, човешка кръв.

Съществото се вкочани, започна да се гърчи и да се тресе пред удивените им погледи и засия все по-ярко от святкащите пламъци в туловището му. Слузестата тъкан, от която беше съставено, стана прозрачна, превърна се в цветно сияние от пушеци и газове, които се завихриха в безумен танц и бавно се отвяха от нощния вятър. Светлините постепенно угаснаха и дворът отново остана пуст и тих.

Арута и Лаури пристъпиха към Гардан, който въпреки удара бе останал в съзнание.

— Какво стана? — простена капитанът.

Всички извърнаха очи към Мартин. Той пък на свой ред кимна към Антъни, който каза:

— Нали херцогът ме попита как се правят тези неща. Нечестивите магии за създаването на такива твари изискват някое живо същество, все едно дали човек или животно, върху което да се вае.

Лицето на гърдите му беше единственото, останало от нечия окаяна, безумна душа, използвана като ядро за сътворяването на чудовището. Беше единствената смъртна част в него, която може да бъде поразена от земно оръжие, и когато тази част бе убита, магията… се разплете.

— Нямаше да мога да го прострелям, ако не беше се извило така назад — каза Мартин.

— Голям късмет — кимна абатът.

— Късметът няма нищо общо — уточни ухилен Джими, който се приближи до тях с чука на брат Миках в ръка. — Аз го цапардосах но задника. — Момчето кимна към зашеметения Миках под каруцата. — Нищо му няма — успокои ги той и подаде чука на абата.

Арута все още беше потресен от гледката с лицето на Анита и не можеше и дума да обели, но Лаури се обърна с уморена усмивка към абат Джон.

— Отче, ако няма да ви затрудни много, дали ще се намери винце в манастира, да пийна? Такава воня досега не ми се е случвало да понеса.

— Ха! — каза възмутен Джими. — Ти да го беше помирисал от мойта страна!

 

 

Арута гледаше кървавочервения диск на изгряващото слънце над планините Каластий. Няколко часа след нападението абатството си бе възвърнало донякъде реда и спокойствието, но неговата душа още кипеше. Онова, което стоеше зад покушенията срещу него, се оказваше много по-могъщо, отколкото бе очаквал въпреки предупрежденията на отец Натан и върховната жрица на Лимс-Крагма. Станал бе непредпазлив в припряността си да намери лек за Анита, а това не му бе присъщо. Можеше да бъде смел, когато се наложи, и смелостта му беше донесла няколко победи, но поведението му напоследък не можеше да се нарече смелост, а по-скоро — импулсивна опърничавост. Сега Арута изпитваше нещо чуждо за самия него, нещо, което му бе непознато още от дете. Арута изпитваше съмнение. Толкова уверен беше в замислите си, а ето че Мурмандамус или беше предвидил всеки негов ход, или по някакъв начин умееше да реагира с невероятна бързина при всяка стъпка на Арута.

Джими седна до него, поклати глава и каза:

— Всичко само доказва това, което винаги съм твърдял.

Въпреки угризенията и тревогите си, принца малко го досмеша от сериозния тон на момчето.

— И какво е то?

— Колкото и за хитър да се мислиш, все ще се появи нещо и бам — падаш по задник. После си мислиш: „Виж ти, как не се сетих“. След дъжд качулка, както казваше Алвърни Бързака.

Арута се зачуди дали момчето не е прочело мислите му. Джими продължи:

— Тия ишапийци си седят тука, мрънкат си молитвите и са убедени, че твърдината им е страшно защитена с магиите им. „Нищо не може да пробие духовната ни защита!“ — как ли пък не. После ми идват ония светещи топки и онова крилатото — и хоп! — „Ау, как не се сетихме!“ Преди малко Антъни цял час ми дърдори какво било трябвало да направят. Е, надявам се, че скоро ще скалъпят някаква по-яка защита. — Джими се облегна на каменната стена над пропастта. Дълбоката долина под стените на абатството изплуваше от сенките, огряна от издигащото се слънце. — Старият Антъни ми разправяше, че заклинанията, нужни за снощните прелести, искали много труд, тъй че според него насам скоро нямало да се завърти някоя нова магия. Ще си стоят здраво в крепостта, докато не дойде нещо още по-силно и да ги срита.

— Нещо философ го даваме, а? — усмихна се Арута и Джими сви рамене.

— Никакъв философ не съм, обаче ме е толкова страх, че гащите ще напълня, и няма да е зле и ти да вземеш да се поизплашиш малко. Не стигаха ония немрящи твари в Крондор, ами и това снощи… Какво да ти кажа, не знам ти какво изпитваш, но на твое място щях добре да си помисля дали все пак да не избягам в Кеш и да си сменя името.

Арута се усмихна тъжно. Хлапакът му беше казал нещо, което през цялото време се мъчеше да отрече.

— Честно казано, аз съм не по-малко изплашен от теб, Джими.

Джими се изненада от признанието му.

— Сериозно?

— Сериозно. Слушай, само някой побъркан не би се изплашил от това, което видяхме, и от това, което може би ни чака, но важното не е дали си изплашен, или не, а как се държиш. Баща ми казваше, че герой е този, който е способен достатъчно да се изплаши, за да съхрани разума си и да избяга, и след това да преживее някак поражението си.

Джими се разсмя искрено и по детски, а не като онзи преждевременно възмъжал хлапак, на какъвто често приличаше.

— И това е вярно. Аз лично предпочитам да се свърши каквото трябва, и то по-бързо, пък после си свиркай. Тия страдания за велики каузи стават само за легендите.

— Май наистина си малко философ — каза Арута и смени темата. — Ти снощи действа много ловко и храбро. Ако не беше отвлякъл чудовището, за да го порази Мартин…

— Щяхме вече да се връщаме в Крондор с кокалите ти, ако не беше излапало и тях — довърши Джими с лукава усмивка.

— Тази възможност май не те радва много.

Джими се ухили широко.

— Хич. Ти си от малкото хора, които съм познавал, на които си струва да държи човек. Общо взето, всичко това е една голяма веселба, макар че времената са тъжни. На мен даже ми е забавно, честно казано.

— Странно чувство за „забавно“ имаш.

Джими поклати глава.

— Е, чак забавно не. Но щом така и така ще се шашкаш, по-добре го погледни от веселата му страна. Знаеш ли, точно това му е хубавото на краденето. Да се намърдаш в нечий дом посред нощ, без да знаеш дали не са будни и не те чакат със сабя или с някоя цепеница да ти пръснат мозъка, когато си пъхнеш главата през прозореца. Да те гони по улицата нощната стража. Не че е забавно, но донякъде е, разбираш ли? Възбужда те поне. И освен това кой друг може да се похвали, че е спасил принца на Крондор, като е избъзикал един демон?

Арута се разсмя.

— Да ме обесят дано, но това е първото нещо, на което съм се смял на глас откакто… след сватбата. — Принцът постави ръка на рамото на Джими. — Днес си спечелихте награда, скуайър Джеймс. Каква да бъде тя?

Джими сбръчка чело, уж дълбоко замислен.

— Ами… що не ме назначиш за херцог на Крондор?

Арута се слиса. Отвори уста да каже нещо, но спря. Мартин се приближи откъм лазарета и като забеляза странното му изражение, попита:

— Какво те мъчи?

Арута посочи Джими и каза:

— Иска да стане херцог на Крондор.

Мартин се изсмя гръмогласно, а Джими рече:

— Добре де, защо не? Дуланик е тука, така че знаете, че оттеглянето му не е ала-бала. Волней не ще да вземе поста. И на кого остава да го дадете? Ум не ми липсва, пък и ви направих една-две услуги.

Мартин отново избухна в смях, докато принцът се чудеше да се засмее ли, или да се ядоса.

— За което ти се плати. Слушай, бандитче такова, може и да помисля дали да не накарам Луам да измисли някое баронство — но много малко, да се разберем отсега — което да ти повери, и то като навършиш пълнолетие, тоест след три години. Засега ще трябва да се задоволиш с повишението си в старши дворцов скуайър.

Мартин поклати глава.

— Ще ги организира в улична банда.

— Е — каза Джими, — поне ще имам удоволствието да видя физиономията на онзи задник Джером, когато връчите заповедта на Деласи.

Мартин престана да се смее и каза:

— Реших да те зарадвам с новината, че Гардан се оправя, както и брат Миках. Доминик вече се е разшетал.

— А абатът и брат Антъни?

— Абатът се дяна някъде по абатските си работи, дето ги правят абатите, когато абатството им е осквернено. А брат Антъни слезе долу да търси нещо за сребротръна. Каза да ти предам, че ще бъде в камера номер шестдесет и седем, ако искаш да говориш с нето.

— Отивам веднага — каза Арута. — А ти, Джими, обясни на брат ми защо според теб трябва да те издигна до второто по значение херцогство в Кралството.

 

Арута влезе в просторното помещение, което миришеше на вековна плесен и консерванти. Под мигащата светлина на запаления фенер брат Антъни четеше някакъв стар том. Без да вдига очи, да види кой е влязъл, той рече:

— Мда. Точно както си мислех. Знаех си, че ще е тук. — И се изправи. — Това същество приличаше на описаното, убито при щурма на храма на Тит-Онанка в Елариал преди триста години. Според тези източници е сигурно, че зад това деяние са стояли пантатийските змиежреци.

— Какви са тези пантатийци, брат Антъни? — попита Арута. — Слушал съм за тях само приказки, с които плашат децата.

Старият монах сви рамене.

— Всъщност малко знаем за тях. Повечето разумни раси на Мидкемия можем, поне донякъде, да разберем. Дори моределите, или така нареченото „Братство на Тъмната пътека“, притежават известни сходства с човешката раса. Разбирате ли, при тях съществува суров кодекс на честта, макар че е доста странен за нашите разбирания. Но тези същества… — Той затвори дебелата книга. — Къде се намира Пантатия, това никой не знае. В копията от картите на Макрос, които ни изпрати онзи Кълган от Звездния пристан, не се споменава за нея. Магиите на тези жреци не са като другите. И освен това те са заклети врагове на човечеството, въпреки че в миналото са имали редки сношения с някои хора. Още едно нещо е сигурно — че са същества, отдадени на чистото зло. За да решат да служат на Мурмандамус, това означава ако не друго, че той е смъртен враг на всичко добро. И това, че му служат, означава също така, че притежава страшна сила.

— В такъв случай излиза, че не знаем нищо повече от онова, което ни каза Смеещия се Джак.

— Вярно — съгласи се монахът. — Но не пренебрегвайте цената на това, че ви е казал истината. Да знаеш какво не са нещата често се оказва не по-малко важно от това да знаеш какво са.

— А открихте ли все пак нещо за сребротръна? — попита Арута.

— Впрочем — да. Тъкмо се канех да ви известя, след като изчета този интересен пасаж. Боя се, че помощта, която мога да ви предложа, е съвсем нищожна. — Като чу това, сърцето на Арута замря, но той махна с ръка на монаха да продължи. — Причината да не мога веднага да се сетя за този сребротрън е, че името представлява превод на онова, което ми е по-известно. — Той взе друга книга от рафта и я разтвори. — Това е дневникът на Джефри, син на Карадок, монах от абатството на Силбан западно от Ябон — същото, в което бе отгледан вашият брат Мартин, въпреки че става дума за преди неколкостотин години. Джефри се е занимавал малко с ботаника и в свободното си време съставял каталози на местната флора. Тъкмо тук намерих податката. Ще ви я прочета. „Растението, наричано от елфите «елбъри», е познато и на планинците под името «искрящ трън». Смята се, че притежава магически свойства, когато се използва правилно, въпреки че точният начин за извличане на есенцията му не е широко известен, тъй като е свързан с тайнствен ритуал, недостъпен за простолюдието. Среща се изключително рядко и малцина мои съвременници са го виждали. Лично аз никога не съм виждал това растение, но онези, които са ми разказвали за него, са много благонадеждни източници и са убедени, че то съществува.“ — Монахът затвори книгата.

— Това ли е всичко? — попита Арута. — Аз се надявах да намеря лекарство или поне някаква сериозна податка как и къде би могло да се намери.

— Но податка има — отвърна старият монах и намигна. — Джефри, който е бил повече бъбривец, отколкото истински ботаник, е приписал на растението името „елбъри“, като елфско име. Това очевидно е сгрешена форма на оригиналното „айлебера“, елфска дума, която в превод означава „сребротрън“! Което означава, че ако има някой, който да познава магическите му свойства и как могат те да се превъзмогнат, то това са Заклинателите на Елвандар.

Арута помълча малко, след което каза:

— Благодаря ви, брат Антъни. Бях се молил издирването ми да приключи тук, но поне не ме лишихте от надежда.

— Винаги има надежда, Арута Кондуин — отвърна старият монах. — Подозирам че при цялата тази бъркотия абатът така и не е успял да ви обясни главната причина да събираме всичко това. — Махна широко с ръка да покаже купищата книги, които ги обкръжаваха. — Причината да събираме всички тези трудове в недрата на този хълм е тъкмо надеждата. Има много пророчества, но едно от тях говори за края на всичко, което познаваме. В него се твърди, че когато всичко друго бъде покорено от силите на мрака, единственото, което ще оцелее, ще бъде „някогашният Сарт“. Ако това пророчество се сбъдне, надяваме се да спасим семената на знанието, които могат отново да послужат на човека. Всички се трудим упорито да не допуснем този ден да настъпи и се молим никога да не дойде.

— Бяхте много любезен, брат Антъни.

— Човек помага с каквото може.

— Благодаря ви.

Арута излезе и докато се изкачваше по стълбите, прехвърли всичко научено в ума си. Върна се при Джими и Мартин и видя, че при тях е Лаури, а също и Доминик, който, изглежда, се бе съвзел, въпреки че още изглеждаше блед.

— До утре Гардан ще е съвсем добре — каза Лаури на принца.

— Хубаво, защото призори напускаме Сарт.

— Какво предлагаш? — попита Мартин.

— Ще кача Гардан на първия кораб от Сарт за Крондор, а ние ще продължим.

— Накъде? — запита Лаури.

— За Елвандар.

Мартин се усмихна.

— Ще се радвам да го посетя отново.

Джими въздъхна и Арута го изгледа.

— Какво има?

— Тъкмо си мислех за ястията в двореца и за твърдото седло.

— Недей да му мислиш толкова — ти се връщаш в Крондор с Гардан.

— И да изтърва най-веселото?

Лаури се обърна към Мартин.

— Този момък наистина има извратено чувство за хумор.

Джими отвори уста да му отвърне, но Доминик го изпревари:

— Ваше височество, ако позволите да пътувам с капитана, искам да отида в Крондор.

— Разбира се. Но какво ще стане със задълженията ви тук?

— Друг ще поеме службата ми. Бездруго няма да съм подходящ за нея известно време, а не можем да чакаме. Нито е срамно, нито позорно. Просто така се налага.

— В такъв случай съм убеден, че компанията ви ще е приятна за Джими и Гардан.

— Почакайте… — почна Джими.

Без да му обръща внимание, Арута попита монаха:

— Какво налага да заминете за Крондор?

— Просто е на пътя ми към Звезден пристан. Отец Джон смята, че е жизненоважно да уведомим Пъг и останалите магьосници за това, което става според нас. Те владеят недостъпни за нас изкуства.

— Това е добре дошло. Ще са ни нужни всички съюзници, които, можем да съберем. Трябваше сам да се досетя. Ще ви поверя и други сведения, които да им предадете, ако нямате нищо против. И ще наредя на Гардан да ви придружи до Звезден пристан.

— Много любезно от ваша страна.

Джими изобщо не беше съгласен да го отпращат за Крондор и се опита да ги накара да го чуят. Арута обаче пренебрегна протестите му и каза на Лаури:

— Вземи тоя кандидат-херцог и идете в града да намерите кораб. Ние ще потеглим утре след вас. Намери, ако можеш, и свежи коне, и гледай да не забъркате някоя каша.

Арута тръгна към общежитието с Доминик и Мартин, а Лаури плесна Джими и рече:

— Хайде, ваша светлост. Ако си свършим работата бързо, ще ни остане време да поиграем в някой хан.

Очите на Джими блеснаха хитро.

— Да поиграем ли?

— Нали знаеш, пашава да речем, или тука има, тука няма. Или зарове. А бе комар.

— О! — възкликна момчето. — Ще трябва да ми покажеш.

Лаури го срита по задника и го подкара пред себе си към конюшнята.

— Ще ти показвам аз, как не! А кой ме обра до шушка миналия път?

Джими се разсмя.

— Ама добра игра беше.

 

 

— Викали сте ме? — каза Арута.

Миках се надигна немощно в леглото.

— Да. Чух, че тръгвате след час. Благодаря, че дойде. — Монахът махна с ръка на Арута да седне до него. — Трябва да спя повечко, но до седмица ще се оправя.

Той се закашля мъчително и после продължи:

— Арута, двамата с баща ти бяхме приятели от малки. Калдрик тъкмо въвеждаше практиката да се взимат момчета в двора за скуайъри, която сега е нещо обичайно. Добра банда бяхме. Брукал Ябонски ни беше старши скуайър и ни съсипваше от гонка. Бяхме страхотна тайфа, особено тримата — баща ти, аз и Ги дьо Батира. — При споменаването на последния Арута се намръщи, но не каза нищо. — Топли ме мисълта, че в наше време бяхме гръбнакът на Кралството. Сега сте вие. Боррик добре ви е отгледал двамата с Луам, а и Мартин е чест за името му. Сега аз служа на Ишап, но все още обичам Кралството, синко. Исках само да знаеш, че молитвите ми ще са с теб.

— Благодаря ви, милорд Дуланик.

— А, не. Сега съм само един прост монах. Между другото, кой управлява в твое отсъствие?

— Луам е в Крондор и ще стои там, докато се върна. Волней е временен канцлер.

Миках се разсмя и пристъпът сгърчи лицето му от болка.

— Волней! Кълна се в зъбите на Ишап, сигурно никак не му харесва!

— Така е.

— И ще накараш Луам да го провъзгласи за херцог?

— Не знам. Колкото и да възразява, той е най-добрият администратор, с когото разполагам. Във Войната на разлома загубихме много способни хора. — Арута се усмихна с кривата си усмивка. — Джими предлага да назнача него за херцог на Крондор.

— Ти хич не го подценявай, Арута. Обучавай го добре. Трупай му отговорност след отговорност, докато не зареве, и после още. Образовай го хубаво, после ще извличаш само ползи. Добро момче е той.

— Защо ми говориш всичко това, Миках? Защо са тези грижи за нещо, което си оставил зад гърба си?

— Защото съм суетен старец и грешник, въпреки покаянието си. Защото признавам, че още ме е грижа как е моят град. И защото си син на баща си.

Арута помълча, а после промълви:

— Двамата с баща ми сте били много близки, нали?

— Много. Само Ги беше по-близък на Боррик.

— Ги?! — Арута не можеше да повярва, че най-омразният противник на баща му е бил някога негов приятел.

Миках го изгледа изненадано.

— Мислех, че баща ти го е споделил на смъртния си одър. — Монахът се умълча. — Но пък… Боррик не би могъл. — Въздъхна. — Ние, най-близките приятели на Боррик и Ги, се заклехме. Заклехме се никога да не проговаряме за срама, който сложи край на тяхното голямо приятелство и заради който Ги се врече да облича само черно до края на живота си, с което си спечели прозвището „Черния Ги“.

— Татко веднъж спомена за някаква странна проява на лична храброст, въпреки че нищо друго добро не е казвал за Ги.

— Не би могъл. Както и аз, защото Ги трябва лично да ме освободи от клетвата или да се докаже, че е мъртъв, за да проговоря. Но мога да твърдя, че преди разрива помежду им бяха като братя. Било в закачки с момичета, било в кавги или в бой, никога не се отделяха на повече от един вик разстояние и винаги разчитаха един на друг.

— Но сега се погрижи за себе си, Арута — продължи старецът. — Трябва да ставаш рано и да си починеш. Нямаш време за губене с минали работи. Длъжен си да заминеш и да намериш лекарство за Анита… — Очите на стареца се навлажниха и Арута се сети, че покрай мрачните си мисли е забравил, че Миках е преживял по-голямата част от живота си в двора на Ерланд. Беше я познавал от рождение. Анита му беше почти като внучка. Миках преглътна с мъка.

— Тия проклети ребра! Вдишаш по-дълбоко и очите ти се насълзяват все едно, че си изял глава лук. — Старецът въздъхна. — Държах я на ръце, когато жреците на Бялата Сунг я благословиха, само час след раждането й. — Той отвърна глава и промълви: — Спаси я, Арута.

— Ще намеря лека.

— Върви, Арута. Дано Ишап те закриля.

Арута стисна ръката на стария монах и излезе от килията. В коридора на абатството един безмълвен монах му даде знак да го последва. Отведе го в покоите на абата, където го чакаха отец Джон и брат Антъни.

— Добре е, че намерихте време да навестите Миках, ваше височество — каза абатът.

Арута се разтревожи.

— Но Миках ще се оправи, нали?

— Ако е волята на Ишап. Все пак е много стар.

Брат Антъни изсумтя недоволно, но абатът продължи.

— Ние тук размислихме над един проблем, който трябваше да се реши. — Бутна едно малко ковчеже към Арута и той се пресегна и го вдигна от масата.

Ковчежето очевидно беше много старо, с фина дърворезба и излъскано от времето. Щом го отвори, видя вътре кадифена подложка с положен върху нея малък талисман. Беше бронзов чук — миниатюра на онзи, който носеше Миках, с връвчица, промушена през дупката на дръжката.

— Какво е това?

— Сигурно сте разсъждавали над това как врагът ви ви намира където и да идете — отвърна Антъни. — Възможно е някаква сила, може би онзи змиежрец, да ви е видял с магически кристален взор някакъв, знам ли. Този талисман е наследство от древното ни минало. Изработен е в най-старата известна обител на вярата ни, в абатството на Ишап край Ленг. Това е най-могъщото изделие, сътворено от човешка ръка, което притежаваме. Ще ви прикрива от всякаква кристална магия. За всеки, който ви следи с помощта на чародейски изкуства, вие просто ще изчезнете. Срещу смъртни очи защита нямаме, но ако сте достатъчно предпазлив и прикриете самоличността си, би трябвало да успеете да стигнете до Елвандар, без да ви засекат. Но никога не го сваляйте от себе си, за да не ви намерят отново с чародейство. То също така ще ви направи неуязвим срещу всяко нападение като това, което преживяхме снощи. Същество като онова няма да може да ви уязви — въпреки че врагът ви ще може да поразява другите, които са с вас, защото те ще бъдат незащитени. Арута постави талисмана на врата си и промълви:

— Благодаря ви.

Абатът стана.

— Дано Ишап ви закриля, ваше височество, и знайте, че винаги можете да намерите подслон тук, край Сарт.

Арута отново благодари и излезе от стаята на абата. На връщане към стаята си и докато стягаше вързопа с вещите си за път, премисли всичко, което бе научил. И се отърси от всякакво съмнение, решен на всяка цена да спаси Анита.