Серия
Сага за войната на разлома (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Silverthorn, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 76 гласа)

Пролог
Здрач

Слънцето се скри зад върхарите. Последните лъчи топлина докоснаха земята и остана само розовата сянка на деня. От изток бързо се спусна мастиленочерен мрак. Вятърът се вряза през хълмовете като добре наточено острие и пролетта сякаш се превърна в блед спомен от отдавнашен сън. Зимният лед още се държеше по заслонените сред горските сенки преспи, лед, който запука силно под петите на тежки ботуши. От вечерната тъмница на светлината на огъня излязоха три фигури.

Старата вещица вдигна глава и очите й се разшириха, щом видя тримата. Оногова, най-отляво, тя познаваше — плещестия ням войн с дългия перчем и бръснатата глава. Дохождал бе веднъж при нея да търси вещерските й умения за странен ритуал. Макар да беше могъщ главатар, тя го беше прогонила, защото нравът му бе зъл и макар неща като добро и зло рядко да значеха нещо за вещицата, дори за нея имаше някои граници. Освен това тя не питаеше особена любов към моредел, особено ако си е отрязал сам езика в оброк към силите на мрака.

Немият войн я изгледа със сините си очи, така неприсъщи за неговата раса. Беше по-широкоплещест от повечето си събратя, дори за същество от планинските кланове, които си бяха с по-яки ръце и рамене от братовчедите си в лесовете. Немият носеше златни халки на ушите — поставянето им беше болезнено, понеже ушите на моредел нямаха мека част. А на двете си бузи имаше по три белега — мистични символи, чийто смисъл вещицата знаеше добре.

Немият даде знак на спътниците си и най-десният сякаш му кимна. Трудно бе да се прецени, защото бе облечен в дълго наметало с качулка, която криеше лицето му. Двете му ръце пък бяха скрити в събраните под гърдите широки ръкави. Закачуленият заговори и гласът му заехтя някак отдалече.

— Дошли сме знаци да ни прочетеш.

Гласът беше съскащ, почти като змийски, и в него се долавяше нещо много чуждо. Едната му ръка се показа и вещицата се дръпна ужасена, защото ръката беше грозна, люспеста — все едно че притежателят й имаше животински нокти, покрити със змийска кожа. Едва сега тя разбра що за същество стои пред нея: жрец от змийския народ на пантатиите. В сравнение със змийския народ моредел изглеждаха направо хубавци.

Тя заряза съществата отляво и отдясно и насочи вниманието си към това по средата. Стърчеше почти с цяла глава по-висок от немия и телосложението му беше още по-внушително. Яките мускули на тялото му блестяха на светлината на огъня. Лицето му чак плашеше с почти съвършената си красота. Но това, което я накара да ахне, много повече от вдъхващата му страхопочитание външност, беше клеймото на гърдите му.

— Знаеш ли ме? — запита той вещицата.

Тя кимна.

— Зная кой ще да си.

Той се наведе към нея и лицето му се освети от огъня отдолу, разкривайки нещо от същинската му природа.

— Да, аз съм — прошепна й той с усмивка. А тя изпита страх, тъй като зад красивата външност, зад тази мила усмивка видя образа на самото зло, зло толкова чисто, че чак непоносимо. — Дошли сме знаци да четеш — повтори той с влудяващо леден глас.

Тя се изкиска.

— И за могъщ като теб ли имало предели?

Усмивката на красивия моредел бавно се стопи.

— Не можеш сам да си предскажеш бъдещето.

Примирена пред вероятната си участ, тя рече:

— Трябва ми сребро.

Моределът кимна. Немият бръкна в кесията на колана си, извади една монета и я хвърли пред вещицата. Без да я пипа, тя забърка в каменна купа зловонна смес от съставки, които знаеше само тя. Когато сместа стана готова, вещицата я изля върху сребърника. Чу се съскане — както от монетата, така и от змийския мъж. Покритата със зеленикави люспи лапа взе да прави знаци и вещицата се сопна:

— Без тия дивотии, змийо! Магията от знойните ти земи ще развали четенето ми.

Усмихнатият в средата хвана змиеподобния за лакътя и кимна на старицата.

Вещицата изграчи със свито от страх гърло:

— Кажи ми тогаз, ама право: що искаш да знаеш? — И погледна съскащия на каменния под сребърник, покрил се вече със зеленикави мехури.

— Време ли е? Сега ли аз да почна онова, що беше отредено? От монетата изригна яркозелен пламък и заигра във въздуха.

Вещицата проследи танца му и очите й съзряха нещо в пламъка — нещо, което никой освен нея не можеше да отгадае. После промълви:

— Кървавите камъни се подреждат в Огнен кръст. Ти си онова, което си. Онова, за което си роден… стори го! — Последната дума я изрече почти в ужас.

На лицето й се изписа изненада и моределът попита:

— Какво още, дърто?

— Не си без враг. Един е твоето проклятие. Не си и без съюзник, че зад тебе… Не разбирам. — Гласът й изтъня и заглъхна.

— Какво? — Моределът вече не се усмихваше.

— Нещо… нещо огромно, нещо далечно, нещо… зло. Моределът млъкна, после се обърна към змийския мъж и заговори тихо, но властно:

— Е, тръгвай тогава, Катос. Приложи странните си дарби и открий къде се таи слабостта. Дай име на врага ни. Издири го.

Змиеподобният се сви в поклон и се изниза от пещерата. После моределът се обърна към немия си спътник и каза:

— А ти вдигай пряпорците, пълководецо мой, и събери верните кланове в полята на Исбандия, под кулите на Сар-Саргот. Най-високо развей оня пряпорец, който избрах за себе си, и нека всички разберат, че започваме онова, което ни е предречено. Ти ще си господарят на битките, Мурад, и всички ще знаят, че стоиш най-високо сред слугите ми. Чака те слава и величие. А после, щом онова побъркано влечуго открие врага ни, ще поведеш напред Черните убийци. Нека ни служат ония, чиито души са мои, като намерят нашия враг. Издири го! Унищожи го! Тръгвай!

Немият кимна и напусна пещерата. Моределът с клеймото на гърдите се извърна към вещицата.

— Е, отрепко човешка, знаеш ли що за тъмни сили се надигат?

— Зная, пратениче на гибелта, че как да не зная. Кълна се в Господарката на мрака, зная.

Той се изсмя — студено и без капка веселост.

— Нося знака — рече и посочи рождения белег на гръдта си, който сякаш засия свирепо под светлината на огъня. Личеше, че не е просто безформен белег, а магически талисман, защото беше оформен в съвършена рисунка на дракон в полет. Той вдигна пръст и посочи нагоре. — Имам силата. — Завъртя в кръг вдигнатия си пръст. — Аз съм предреченият. Аз съм съдба.

Вещицата кимна, съзнала, че смъртта се е втурнала да я стисне в прегръдката си. Изведнъж замълви сложно заклинание и ръцете й се развъртяха бясно във въздуха. Под свода на пещерата взе да се сбира сила и странно напрежение изпълни нощта. Воинът пред нея само поклати глава. Тя изрече заклинание към него, достатъчно силно, за да го попари на място, но той си остана невредим и ухилен в зла усмивка.

— Изпитваш ли ме с жалките си дарби, пророчице?

Разбрала, че е безполезно, тя бавно затвори очи и седна вкочанена до огъня, очаквайки съдбата си. Моределът насочи пръста си към нея и от него излетя сребриста мълния и порази вещицата. Тя изкрещя от болка и избухна в нажежен до бяло пламък. За миг тъмният й силует се сгърчи сред адския пламък и след това пламъкът угасна.

Моределът погледна пепелта на пода — беше с очертанията на човешко тяло, — изсмя се гърлено и излезе от пещерата.

Навън спътниците му го чакаха, хванали юздите на коня му. По-надолу се виждаха светлините от бивака на ордата му, още малка, но обречена да се разрасне. Той яхна коня си и каза: — Към Сар-Саргот!

Дръпна рязко юздите, извърна коня и поведе немия и змиеподобния надолу по склона.