Серия
Сага за войната на разлома (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Silverthorn, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 76 гласа)

Глава 1
Среща

Корабът бързаше към дома. Вятърът смени посоката и гласът на капитана закънтя.

Екипажът плъзна горе по такелажа да улови капризния порив и да уталожи нетърпението на капитана час по-скоро да стигнат пристанището. Опитен мореходец беше капитанът, с тридесетина години зад гърба си в кралския флот, а от тях седемнадесет години командваше собствения си кораб. А и „Кралски орел“ си беше най-добрият кораб във флотата на краля, но все пак на капитана му се искаше малко по-силен да е ветрецът, скоростта да е малко по-добра, че мира нямаше да му намери душицата, докато не свалеше пътниците си живи и здрави на брега.

Причината за тревогите на капитана бяха тримата мъже, застанали на фордека. Двамата от тях, русокосият и тъмнокосият, стояха до перилото и се смееха, явно си говореха за нещо весело. И двамата бяха снажни — по над шест стъпки високи, и всеки имаше осанка на воин или пък на ловец. Луам, кралят на Островното кралство, и Мартин, по-големият му брат и херцог на Крудий, си говореха за много неща — за лов и пирове, за пътувания и за политика, за войни и раздори. Говореха си понякога и за своя баща, херцог Боррик.

Третият мъж, не толкова висок и широк в раменете, се беше облегнал на перилото малко по-встрани, потънал в мисли. Арута, принцът на Крондор и най-младият от тримата братя, също се бе унесъл в миналото, но не мислеше за баща си, убит по време на войната, станала вече известна като „Войната на разлома“. Беше забил поглед в смарагдовите вълни пред носа на кораба и съзираше в това морскозелено две искрящи зелени очи.

Капитанът отново погледна нагоре и нареди да опънат още платна. Озърна се пак към тримата мъже на фордека и за пореден път отправи тиха молитва към Килиан, Богинята закрилница на моряците, и му се дощя най-сетне да види пред очите си високите кули на Риланон. Защото тези тримата бяха най-важните особи на Кралството и умът му не побираше хаоса, който щеше да се стовари над държавата, ако някоя зла орис сполетеше кораба.

Арута едва чуваше виковете на капитана и шумната суетня на хората му по палубата и реите. Уморен бе от събитията през последната година и не обръщаше много внимание на това, което ставаше наоколо. Само за едно можеше да мисли — че се връща в Риланон, при Анита.

Усмихна се на себе си. Първите му осемнадесет години бяха минали някак незабележимо. После дойде нашествието на цураните и околният свят се бе променил невероятно. Той самият се бе оказал един от най-надарените пълководци на Кралството, намерил бе неочаквано в лицето на Мартин най-големия си брат и на всичко отгоре се бе натъкнал на безчет страхотии и чудеса. Но най-удивителното нещо, на което се беше натъкнал, се наричаше Анита.

След коронацията на Луам двамата се бяха разделили. Близо година Луам развяваше кралското знаме из източните предели пред владетелите на Изтока, както и пред съседните крале, и ето че сега се връщаха у дома.

Гласът на Луам прекъсна унеса на Арута:

— Какво ли вижда малкото ми братче в тия вълни искрометни?

Арута вдигна глава, а бившият майстор-ловец на Крудий, наричан някога Мартин Дълголъкия, се усмихна на най-малкия си брат.

— Едногодишния си данък залагам, че виждаш две зелени очи и дръзка усмивчица.

Луам отвърна:

— Що за залог е това, Мартин? Откакто напуснахме Риланон, съм получил от Анита три писма, все за разни държавни дела. Те все я задържат в Риланон, докато майка й се върна в именията им едва месец след коронясването ми. Арута, по груби сметки, е получавал средно по две писма от нея всяка седмица. Човек може да си направи някои заключения от това.

— Ако и мен ме чакаше толкова пламенна жена като нея, щях да умирам от желание да се върна — съгласи се Мартин.

Арута беше затворен човек, ставаше мрачен, когато се наложеше да разкрие дълбоки чувства, и двойно повече се засягаше, когато станеше дума за Анита. Беше влюбен до полуда в стройната млада жена, замайваше се от движенията й, от гласа й, от погледа й. И макар двамата да бяха единствените му достатъчно близки хора в Мидкемия, с които можеше да сподели настроенията си, той още от момче не понасяше шегите за своя сметка.

Лицето му помръкна и Луам подхвърли:

— И стига си ми се въсил, Буреносно облаче. Не само че съм ти кралят, но все пък съм ти батко и като нищо ще те напердаша, ако се наложи.

Галеното име, измислено от майка му и невероятната представа как Негово величество пердаши на коляно принца на Крондор накараха Арута най-после да се усмихне. Той помълча и отрони:

— Притеснявам се да не съм я разбрал погрешно. Макар и сърдечни, писмата й звучаха някак официално и на места — отчуждено. Пък и толкова млади ухажори има в двореца ти.

— Откакто се измъкнахме от Крондор, съдбата ти е предрешена, Арута — намеси се Мартин. — Прицелила се е в тебе още от самото начало, като ловец, прицелил се в сърна. Още преди да стигнем в Крудий, докато се криехме, те гледаше някак по-особено. Не, чака те тя, изобщо не се съмнявай.

— Освен това — добави Луам — и ти си й издал чувствата си.

— Е, не чак толкова подробно. Споделих само привързаността си.

Луам и Мартин се спогледаха.

— Арута — каза Луам, — стилът ти на писане е страстен като на чиновник, съставящ сметката за годишния данък.

Тримата се разсмяха. Няколкото месеца пътуване заедно напълно бяха променили отношенията им. Мартин беше и наставник, и приятел на другите двама като момчета, беше ги учил да ловуват и да скитат из лесовете. Но по онова време той също така беше човек от простолюдието, въпреки че като майстор-ловец имаше почетно място в личната свита на херцог Боррик. След разкритието, че е незаконен син на баща им, и на тримата им трябваше известно време, за да се приспособят. Дотогава всеки от тях бе търпял домогванията на търсачи на лична изгода, суетните клетви за приятелство и вярност от страна на търсещи протекцията им особи, а през изминалото време и тримата бяха получили нещо повече. Всеки от тях виждаше в другите двама хора, на които може да се довери, с които може да сподели най-съкровените си тревоги, които разбират какво означава това внезапно и нечакано издигане в сан и които познават сами тежестта на новите отговорности. В другите двама всеки от тях бе намерил истински приятели.

Арута поклати глава.

— Може би трябваше да го разбера от самото начало, но се съмнявах все пак. Тя е толкова млада.

— Искаш да кажеш, на годините на майка ни, когато се е омъжила за баща ни? — подхвърли Луам.

Арута го изгледа скептично.

— Ти за всичко ли имаш готов отговор?

Мартин го плесна по рамото.

— Естествено. — После добави тихо: — Нали затова е крал. — Луам го изгледа насмешливо намръщен, а най-големият брат продължи: — Тъй че като се върнем, поискай й ръката, скъпи ми братко. След това ще събудим стария отец Тъли до огнището, ще се вдигнем — и хайде в Крондор за весела сватба. А и аз ще зарежа най-после тия проклети пътувания и ще мога да се върна в Крудий.

Глас отгоре подвикна:

— Земя!

Впериха погледи напред и опитното ловджийско око на Мартин първо различи далечните очертания на брега. Той мълчаливо прегърна двамата си братя. След малко вече и тримата виждаха смътните очертания на високи кули в лазурната синева.

— Риланон — въздъхна Арута.

 

По дългия коридор енергично крачеше крехка фигурка и шумоленето на тежката й пола и топуркането на малките пантофки съпътстваше целенасочения й марш. Царствено красивите черти на височайшата особа се бяха стегнали в изражение, което трудно можеше да се нарече милозливо. Стоящите на стража по коридора гвардейци не отместваха глави, но очите им проследяваха преминаващата покрай тях дама. Не един от тях се досещаше коя е вероятната жертва на поредното й прословуто раздразнение и се подсмихваше вътрешно. Грубо събуждане очакваше певеца — в буквалния смисъл на думата.

По най-безпардонен и неприсъщ за благородна дама начин принцеса Карлайн, сестрата на самия крал, профуча край един слисан слуга, който се опита едновременно да отскочи от пътя й и да се поклони, като в резултат на това усилие се озова по гръб на пода, докато полите на Карлайн вече замитаха крилото за гости на палата.

След като се озова пред една определена врата, тя се поколеба. Пооправи разрошената си коса и вдигна нежната си ръчица да почука, но спря. Сините й очи се присвиха от яд при мисълта, че е длъжна да чака да й се отвори вратата, затова просто я бутна и нахлу вътре без никакви предупреждения.

В стаята беше тъмно, тъй като пердетата все още бяха спуснати. Върху голямото легло под камарата одеяла лежеше една също толкова голяма буца, която изстена, щом Карлайн затръшна вратата зад себе си. Принцесата запристъпва на зигзаг между нахвърляните безразборно по пода дрехи, стигна до прозорците и дръпна рязко пердетата, така че в спалните покои да нахлуе ярката утринна светлина. Откъм буцата последва нов страдалчески стон и изпод завивките надникна едно изнурено лице с кървясали очи.

— Карлайн — последва сух хрип. — Да ме умориш ли си решила?

Тя се върна при леглото и се сопна:

— Ако не беше гулял цяла нощ и бе дошъл за закуска, както е редно, щеше да чуеш, че са видели кораба на брат ми. Само след два часа ще са на пристанището.

Лаури, трубадурът от Тир-Сог, пътешественик и бивш герой от Войната на разлома, и в последно време дворцов бард и постоянен компаньон на нейно сиятелство принцесата, изправи уморено гръб и разтърка сънените си очи.

— Не съм гулял. Графът на Долт настоя да чуе всички песни от репертоара ми. Пях му почти до призори. — Той примигна, усмихна се на Карлайн и почеса изрядно подкастрената си руса брадичка. — Този човек има невероятна издръжливост, но също така и великолепен вкус за музиката.

Карлайн приседна на ръба на леглото, наведе се и леко го целуна, но ловко се отдръпна от двете ръце, които се пресегнаха да я прегърнат. Задържа го на разстояние с длан, опряна на гърдите му, и каза:

— Чуй ме добре, влюбчиво славейче. Луам, Мартин и Арута скоро ще са тук и в момента, в който Луам приключи с дворцовия си съвет и всичките останали формалности, ще му поставя въпроса за женитбата ни.

Лаури се озърна панически, сякаш търсеше някой ъгъл, в който да се свре. През последната година отношенията им се бяха задълбочили до степен на неудържима страст, но Лаури изпитваше почти инстинктивен страх на тема женитба. Виж сега, Карлайн… — почна той.

— „Виж сега, Карлайн“ — как ли пък не! — прекъсна го тя и заби пръст в гърдите му. — Слушай, палячо, мен ме ухажва цяла кохорта източни принцове, синовете на половината херцози в Кралството и кой знае още колко други едва ли не просят за позволение да се доближат до мен. А аз винаги ги пъдя. И за какво? За да може някакъв си празноглав музикант да си играе с чувствата ми, така ли? Е, не, време е да обръщаме страницата.

Лаури се ухили, отметна сплъстената си руса коса от челото си и преди тя да успее да се дръпне, я придърпа към себе си и я целуна дълго. После я пусна и каза:

— Карлайн, любов на живота ми, моля те. Това вече сме го обсъждали.

Очите й, полупритворени по време на целувката, моментално се разшириха.

— Обсъждали сме го вече, така ли? — кипна тя. — О, не! Ще се женим и точка. — Тя бързо се изправи, за да избегне новата прегръдка. — Стана истински дворцов скандал. Принцесата и нейният любовник — бардът — дори не е оригинално. Станах за подигравка. По дяволите, Лаури, та аз съм почти на двадесет и шест. Повечето жени на тази възраст вече са омъжени от осем, девет години. Да умра като стара мома ли искаш?

— Само това не, любов моя — отвърна той, едва сдържайки усмивката си. Освен безспорната й красота и нищожния шанс някой да я вземе за застаряла мома, тя беше с цели десет години по-млада от него и той я смяташе за малка — усещането се подсилваше и от честите й, по детински необуздани избухвания. Лаури вдигна безпомощно ръце. — Просто съм си такъв, скъпа моя, какво да направя? Тук се заседях по-дълго от където и да било като свободен човек. Ще призная обаче, че това пленничество беше доста по-приятно от предишното. — Ставаше дума за годините, които бе изкарал като роб на Келеуан, света на цураните. — Но знае ли човек кога ще ме засърби отново да се заскитам по света? — Забеляза, че ядът й се надига от всяка дума, излязла от устата му, а трябваше да си признае, че тъкмо той най-често предизвиква избухливия й нрав. Побърза да смени тактиката. — Освен това не знам дали от мен ще излезе добър… какъвто там се пада съпругът на сестрата на краля.

— Ти гледай да свикваш, и по-бързо. А сега ставай и се обличай.

Тя му подхвърли панталоните от пода, Лаури ги сграбчи и бързо започна да ги надява. След като се облече, застана пред нея и я прегърна през кръста.

— От деня в който те срещнах, станах твоят най-покорен поданик и обожател, Карлайн. Никога не съм обичал и никога няма да обичам никоя жена така, както обичам теб, но…

— Знам, знам. От месеци слушам едни и същи оправдания. — Тя отново го сръга в гърдите. — Ти винаги си бил на път — добави Карлайн с насмешка. — Винаги си бил свободна личност. Не знаеш дали ще изтърпиш, ако трябва да стоиш вързан на едно място… макар че доколкото забелязах, успя някак си да изтърпиш толкова време в палата.

Лаури вдигна очи към небесата и изпъшка:

— Е, вярно е.

— Виж какво, любовнико мой. Тези твои извинения могат да ти свършат работа, когато си взимаш сбогом с някоя окаяна щерка на ханджия, но пред мен не минават. Ще видим какво смята Луам за всичко това. Предполагам, че все има някой стар закон в архивите, отнасящ се за прост поданик, забъркан със знатни особи.

Лаури се ухили.

— Има. На баща ми му се изплаща един златен суверен, две мулета и нива обезщетение, че си се възползвала от мен.

Карлайн изведнъж се закикоти, помъчи се да спре, но се разсмя на глас.

— Проклетник такъв. — Притисна се плътно до него, отпусна глава на рамото му и въздъхна. — Така и не мога да ти се разсърдя за дълго.

— Понякога ти създавам поводи — промълви той, прегръщайки я нежно.

— Да.

— Е, не чак толкова често.

— Внимавай, момченце. Докато ние си приказваме тук, братята ни вече влизат в залива. С моя милост можеш да се държиш колкото си искаш свободно, но не знам как ще погледне кралят на всичко това.

— А бе и мен си ме притеснява този въпрос — отвърна загрижено Лаури.

Настроението на Карлайн изведнъж се смекчи.

— Не бой се — успокои го тя. — Луам ще направи каквото го помоля. От малка още нищо не ми е отказвал. А тук не е Крудий. Той знае, че нещата тук са по-други и че вече не съм дете.

— Това и аз съм го забелязал.

— Измамник. Виж какво, Лаури. Ти не си някакъв си прост селяк или ратай. Говориш повече езици и от най-„образованите“ благородници, които познавам. Разбираш от четмо и писмо. Бил си къде ли не, дори в света на цураните. Имаш повече качества да управляваш от мнозина, които са родени за това. Освен това, след като мога да си имам по-голям брат, който беше ловец, преди да стане херцог, защо да си нямам за съпруг един бивш трубадур?

— Логиката ти е желязна. Просто нямам думи. Обичам те с цялата си душа, но другото…

— Твоят проблем е, че имаш способности, за да управляваш, но просто не искаш да поемеш отговорността. Просто си мързелив.

Той се засмя.

— Ами точно затова татко ме изхвърли от къщи, когато станах на тринайсет. Каза, че от мен така и няма да излезе добър фермер.

Тя се отдръпна нежно от него и му заговори със сериозен тон:

— Нещата се променят, Лаури. Това поне съм разбрала от живота. Преди смятах, че съм влюбена — на два пъти, но ти си единственият мъж, който може да ме накара да забравя коя съм и да се държа толкова свободно. Когато съм с теб, нищо друго няма значение и това е чудесно, защото изобщо престава да ме интересува кое е благоразумно и кое — не. Но сега съм длъжна да се съобразявам. Така че гледай да решиш, и то скоро. Ще си заложа всичките накити, че само след ден Арута и Анита ще обявят годежа си. Което значи, че скоро всички ще отидем в Крондор за венчавката им. А след като се оженят, аз ще се върна тук с Луам. И ти сам трябва да решиш дали ще се върнеш с нас, Лаури. — Тя го изгледа твърдо в очите. — Прекарах чудесно с теб. Изпитах неща, които не съм си въобразявала, че са възможни, докато се отдавах на момичешките си блянове по Пъг и след това с Роланд. Но ти трябва да избереш. Ти си първият ми любовник и завинаги ще си останеш най-скъпата ми любов, но когато се върна тук, ти или ще си моят съпруг, или един хубав спомен.

Преди да успее да й отговори, тя пристъпи до вратата.

— Винаги ще те обичам, измамнико. Но времето изтича. А сега, хайде с мен да посрещаме краля.

Излязоха бързо навън при каляските, подготвени да закарат посрещачите на пристанището. Лаури, трубадурът от Тир-Сог, пътешественик и герой от Войната на разлома, усещаше с всяка фибра на тялото си близостта на жената до себе си и се чудеше какво ли ще изпита, ако му откажат тази близост веднъж завинаги. Представата за това го натъжи безкрайно.

 

Риланон, столицата на Островното кралство, очакваше своя крал. Сградите бяха окичени със знамена и цветя. По покривите гордо плющяха флагове, а над улиците, по които щеше да премине кралската свита, бяха изпънати безчет разноцветни гирлянди. Наричан „Перлата на кралството“, Риланон се простираше по склоновете на многобройни хълмове и хълмчета — възхитителна гледка от изящни кули, въздушни арки и вити мостове. Бившият крал Родрик се бе захванал с благоустройството на престолния град, украсил бе сградите в околностите на двореца с фасади от красив мрамор и кварц, превръщайки столицата в искрящо под лъчите на следобедното слънце вълшебство.

„Кралски орел“ бавно се приближи до кея. По терасите и покривите на зданията, както и по улиците с гледка към пристанището, градските тълпи огласяха въздуха с възгласи в чест на завръщащия се млад крал. В продължение на много години Риланон бе стоял забулен под черния облак на лудостта на крал Родрик и макар Луам все още да беше непознат за по-голямата част от гражданството, хората го обожаваха, защото бе щедър. Освен това една от първите му заповеди беше да се смъкнат данъците.

Лоцманът с майсторска лекота подведе кораба на полагащото му се място, привързаха го за кея и стълбата се спусна.

Луам слезе пръв. Както изискваше традицията, той падна на колене и целуна родната земя. Очите на Арута, останал вкочанен на палубата, обходиха тълпата на кея, за да зърнат Анита, но не можа да я види сред напиращите да поздравят Луам знатни особи и мигновено го жегна студенина.

Мартин побърза да сръга крондорския принц, тъй като според протокола той трябваше да слезе втори. Арута се забърза по стълбата с Мартин само на крачка след него. Погледът на принца засече сестра им, която остави стоящия до нея бард, затече се неудържимо напред и прегърна Луам. Макар останалите от свитата на посрещачите да не бяха толкова несдържани в етикецията, от придворните и стражите, очакващи с радост краля, се надигнаха спонтанни възгласи. След това Арута се озова в прегръдката на Карлайн и тя го целуна горещо по бузата.

— Ох, колко ми липсваше киселата ти физиономия! — въздъхна тя щастливо.

Арута, който си беше надянал мрачната маска, така присъща му, когато потънеше в размисъл, се сепна и попита:

— Каква кисела физиономия?

— Изглеждаш все едно си глътнал някое жабе и то още мърда в гърлото ти — каза Карлайн с невинна усмивка.

Мартин се засмя гръмко, а Карлайн вече прегръщаше и него. Отначало той се вдърви — още не беше свикнал толкова с припознатата си сестра, колкото с двамата си братя, но после се отпусна и също я прегърна. Карлайн промълви:

— Умрях от скука тук без трима ви.

Забелязал застаналия малко встрани Лаури, Мартин поклати глава.

— Не ще да е било чак толкова скучно. Карлайн му отвърна игриво:

— Няма закон, според който само мъжете могат да се забавляват. И освен това той е най-добрият мъж, когото съм познавала, като изключа братята си.

Мартин само се усмихна. Арута продължаваше да се озърта за Анита.

Лорд Калдрик, херцогът на Риланон, първи съветник на Негово величество и брат на дядото на Луам по майчина линия, се ухили широко, когато силната кралска десница разтърси отривисто ръката му.

— Е, дядо, как е кралството ни?

— Добре е, кралю мой. След като най-сетне се върнахте.

Арута посърна още повече и Карлайн го скастри:

— О, я се стегни, Арута. Тя е в Източния парк и те чака.

Арута я целуна по бузата, забърза се покрай подсмихващия се Мартин и профуча край Луам, като подвикна:

— С позволението на ваше величество.

Изненадата на лицето на Луам бързо се замени с веселие, докато Калдрик и останалите придворни останаха зяпнали от странното поведение на крондорския принц. Луам се наведе към ухото на Калдрик и прошепна:

— Анита.

Сбръчканото лице на Калдрик грейна в лъчезарна усмивка и той се изкиска разбиращо.

— Значи скоро пак ще заминавате. Тоя път за Крондор и венчавката на брат ви?

— Бихме предпочели да се позадържим тук, но традицията налага принцът да сключи брак в своя град, а пред традицията сме длъжни да се прекланяме. Но едва ли ще е по-рано от няколко седмици. Тези неща искат време, а междувременно и кралството трябва да се управлява, макар че, както виждаме, си се справил добре и без нас.

— Може би, ваше величество, но след като кралят вече си е в Риланон, много неща, чието решаване беше отложено през тази година, ще бъдат предоставени за вашата преценка. Петициите и другите неща, които ви бяха препратени по време на пътуването, са само една десета от това, което ви чака.

Луам простена шеговито.

— Май ще трябва да наредим на капитана отново да опъва платната.

Калдрик се усмихна.

— Хайде, ваше величество. Градът иска да види краля си.

По стихналите алеи на Източния парк тихо крачеше самотна фигура. Рано беше все още, докато разцъфтят добре поддържаните лехи. Някои по-сърцати стръкчета излагаха на показ плаха пролетна зеленина, а и подкастрените живи плетове бяха вечнозелени, но като цяло паркът все още представляваше по-скоро повяхнал символ на зимата, отколкото свежо обещание за пролетта, която щеше да се развихри едва след няколко седмици.

Погледът на Анита се зарея над ширналия се долу Риланон. Палатът се издигаше на най-високия хълм в центъра на града, заеман някога от яка каменна цитадела, която все още служеше за негово ядро. Седем високи сводести моста прехвърляха лъкатушещата в подножието на хълма река. Следобедният вятър беше мразовит и Анита придърпа тънкия копринен шал на раменете си.

Тя се усмихна неволно, потънала в спомени. Зелените и очи леко се премрежиха при мисълта за покойния й баща, принц Ерланд, и за всичко, което се бе случило през последната година и нещо: как Ги дьо Батира бе пристигнал в Крондор и се беше опитал да я принуди да сключи с него дворцов брак и как Арута се бе появил в Крондор инкогнито. Крили се бяха заедно под закрилата на „Шегаджиите“ — крадците на Крондор — повече от месец, докато успеят да се измъкнат от града. В края на Войната на разлома тя бе отпътувала за Риланон, за да присъства на коронясването на Луам. Междувременно се беше влюбила до уши в по-младия брат на краля… и ето че сега Арута се завръщаше в Риланон.

Стъпките на ботуши по каменната настилка я накараха да се обърне. Очакваше да види някой слуга или страж, дошъл да я уведоми за пристигането на краля в залива, но към нея се приближаваше уморен мъж във фино, но омачкано пътно облекло. Тъмнокафявата му коса беше разрошена от вятъра и тъмни кръгове обкръжаваха хлътналите му очи. Изпитото му лице, толкова скъпо на сърцето й, се беше навъсило както винаги, когато Арута обмисляше нещо много сериозно. Докато се приближаваше към нея, тя за кой ли път се възхити на гъвкавата му, почти котешка стъпка. А когато се озова пред нея и й се усмихна — плахо, срамежливо дори — неспособна да си наложи приучената от толкова години дворцово възпитание сдържаност, Анита усети сълзите, стичащи се по бузите й.

— Арута…

Останаха дълго притиснати един в друг, без нищо да могат да си кажат. После той бавно наклони главата й назад и я целуна. Без думи й изрече цялата си обич и копнеж и тя пак без думи му отвърна. Погледът му се гмурна в очите й, зелени като морето, погали осеяното с малки лунички носле, толкова прелестно несъвършенство на иначе съвършената белота на кожата й. Усмихна се уморено и въздъхна:

— Върнах се.

И веднага се засмя на тази своя съвсем ненужна реплика. И тя се засмя. И на Арута му стана някак леко от това, че държи в ръцете си тази млада жена, че вдъхва аромата на рижата й коса, сплетена по някакъв сложен начин според последната дворцова мода. Омая изпълни душата му от това, че отново е с нея.

Без да пуска ръката му, тя промълви.

— Толкова дълго те нямаше. Уж щеше да е само за месец. После още един, и още… Нямаше те повече от половин година. Не можах да се насиля да сляза на пристана. Знаех си, че като те видя, ще се разплача. — Бузите и бяха влажни от сълзите. Тя се усмихна и ги изтри.

Арута стисна ръката й.

— Луам непрекъснато се сещаше за нови и нови благородници, които трябваше да посетим. Нали разбираш, кралски задължения — провлече той с тъжна насмешка.

Откакто се бе запознал е Анита, Арута така и не можеше да изрече чувствата си пред момичето. Силно увлечен по нея от самото начало, след бягството им от Крондор той непрекъснато се бореше да потисне бушуващата страст. Анита го притегляше, и в същото време той виждаше в нея почти дете, на което тепърва предстои да стигне пълнолетие. А като балсам за душевните му рани беше близостта й, като никой друг тя умееше да долавя настроението му, да усеща как да смекчи тревогите му и да го измъкне от мрачния размисъл. И той беше обикнал мекия й нрав.

Мълчал беше с нея чак до вечерта преди да се наложи да отпътува с Луам. Излезли бяха да се поразходят по същите алеи и си говориха чак до късно през нощта, и макар да не си казаха нищо съществено, Арута бе останал с чувството, че са стигнали до някакво разбирателство. Но лековатият, а понякога и официален тон на писмата й го беше притеснил, изпълнил го беше с боязън, че в онази нощ я е разбрал погрешно. И ето че сега се взираше в лицето й уверен, че не се е заблудил. Каза й без предисловия:

— Откакто заминахме, почти нищо не съм правил, освен да мисля за теб.

Видя сълзите, бликнали отново от очите й, и тя отвърна:

— И аз, Арута.

— Обичам те, Анита. Бих искал винаги да си до мен. Би ли се съгласила да се омъжиш за мен?

Тя стисна ръката му и промълви „Да!“, а после го прегърна отново. Умът на Арута се замая от радост. Той я притисна до гърдите си и прошепна:

— Ти си радостта ми. Сърцето ми.

Дълго останаха така — принцът и крехката принцеса, едва стигаща до брадичката му. Шепнеха си тихо и всичко друго наоколо сякаш престана да има значение, всичко освен близостта им. А после нечие притеснено покашляне ги измъкна от унеса. Обърнаха се и видяха един от кралските гвардейци, застанал на входа на парка. Той каза:

— Ваши височества, Негово величество идва насам. След няколко минути ще бъде в Тронната зала.

— Трябва да тръгваме — каза Арута.

Той предложи ръка на Анита и я поведе покрай гвардееца, който закрачи зад тях. Ако се бяха озърнали през рамо, щяха да видят как стражът се мъчи да скрие широката си усмивка.

 

Арута стисна за последно ръката на Анита и зае мястото си до вратата, докато Луам влизаше в огромната тронна зала. Когато кралят се доближи до подиума, на който стоеше тронът му, придворните се сведоха в поклон, а дворцовият церемониалмайстор удари три пъти по пода с обкования си с желязо жезъл. Един херолд извика:

— Чуйте всички! Чуйте всички! Нека се разнесе вестта: Луам, първи с това име и по милостта на боговете законен владетел, се завърна при нас и сяда на трона си. Да живее кралят!

— Да живее кралят! — отзоваха се хорово събралите се в залата. Церемониалмайсторът отново удари по пода и херолдът извика името на Арута. Арута влезе в залата, с Карлайн и Анита зад него, а след тях и Мартин, както изискваше протоколът. Появата на всеки от тях бе огласена поред. Когато всички се подредиха до Луам, той махна с ръка на Арута.

Арута пристъпи до него и се наведе.

— Попита ли я? — прошепна кралят.

— Какво да я попитам? — с крива усмивка отвърна Арута.

Луам се ухили.

— Дали ще се ожени за теб, тъпак такъв. Разбира се, че си я питал, и ако се съди по идиотската ти усмивка, тя е казала „да“ — прошепна той. — Иди си на мястото, а аз след малко ще го обявя. — Арута се върна до Анита, а Луам даде знак на херцог Калдрик да се приближи и каза:

— Много сме изморени от пътя. Ще ви бъдем много благодарни, ако работният ден свърши по-скоро.

— Има два въпроса, които смятам, че заслужават вниманието на ваше величество днес. Сметките могат да изчакат.

Луам даде знак на Калдрик да продължи.

— Първо — от пограничните барони и от херцог Вандрос Ябонски получихме донесения за необичайно раздвижване на таласъми в Западните владения.

Това моментално отвлече вниманието на Арута от Анита. Западните владения бяха под негова опека.

— А от Крудий вести имате ли, милорд? — попита Мартин.

— От Далечния бряг нито дума, ваша светлост. Досега имаме сведения само от областта между Висок замък на изток и Небесното езеро на запад — за непрестанни потоци от таласъмски орди, придвижващи се на север, и за случайни набези, когато някое село им се изпречи на пътя.

— На север ли? — Мартин погледна Арута.

— Ако позволите, ваше величество? — каза Арута и Луам му кимна. — Мартин, мислиш ли, че таласъмите може да се придвижват, за да се присъединят към Братството на Тъмната пътека?

Мартин се замисли.

Не бих изключил подобна възможност. Таласъмите отдавна служат на моредел. Въпреки че за мен щеше да е по-обяснимо, ако Тъмните братя се придвижваха на юг, връщайки се до родните си места сред планините на Сиви кули. — Тъмните братовчеди на елфите бяха изтласкани северно от Сиви кули от цуранското нашествие по време на Войната на разлома. Мартин се обърна към Калдрик.

— Милорд, има ли някакви сведения за Тъмното братство?

Калдрик поклати глава.

— Нищо освен обичайните им появи в подножията на Зъбите на света, херцог Мартин. Нищо повече. Лордовете на Северен страж, на Железен проход и на Висок замък пращат обичайните си донесения, нищо повече, свързано с Братството.

— Арута, оставяме на вас с Мартин да прегледате тези донесения и да решите какво може да е нужно на Запада — каза Луам и се обърна към Калдрик. — Какво още имаме, милорд?

— Послание от императрицата на Велики Кеш, ваше величество.

— И какво има да каже Кеш на Островите?

— Императрицата е изпратила свой посланик, някой си Абдур Рахман Мемо Хазара-Хан, на Островите, за да се обсъдят и уредят по възможност всички спорове, които могат да съществуват между Кеш и Островите.

— Тази вест безкрайно ни радва, милорд — заяви кралят. — От дълго време граничният раздор в Долината на сънищата пречеше на Велики Кеш и Кралството да поддържат добри отношения. Ще бъде от двойна полза и за двата народа, ако веднъж завинаги уредим този спор. — Луам се изправи. — Но ги известете, че наше величество ще трябва да се отбие в Крондор, тъй като ни чака брачна церемония.

Той се изправи и продължи:

— С най-голяма радост искаме да обявим предстоящото бракосъчетание между нашия брат Арута и принцеса Анита.

Стоящата до братята Карлайн изгледа навъсено Лаури, след което пристъпи към Анита и я целуна. Сред отекващите в залата възгласи Луам обяви:

— Работата ни за този ден приключи.