Серия
Сага за войната на разлома (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Silverthorn, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 76 гласа)

Глава 13
Звезден пристан

Вятърът плющеше над водата и мяташе парцали бяла пяна. Гардан се взираше в Звезден пристан и съжаляваше, че трябва да довери съдбата си на някаква си скапана баржа, вместо да стигне до академията с езда. Но така ли иначе, тя беше на остров. И преди бе понасял презморско пътуване, но макар да бе изкарал целия си живот в крайморски град, мразеше да пътува по вода, колкото и да не искаше да си го признае.

Бяха тръгнали от Крондор с кораб. Минаха по крайбрежието, докато не стигнаха теснините между Горчиво море и Морето на сънищата, което си беше по-скоро голям разлив, отколкото истинско море. В Шамата бяха взели коне и продължиха срещу течението на Даулин до изворите й — Великото звездно езеро. Сега стояха и чакаха баржата да спре. Караха я двама мъже в груби ризи и панталони — местни селяци, ако се съдеше по външността им. След малко Гардан, брат Доминик, Касуми и шестимата цурански стражи щяха да стъпят на плоската палуба и да ги превозят на острова Звезден пристан, на около миля оттук.

Беше необичайно студено за сезона и Гардан потръпна. Пролет бе, но късният следобед не беше топъл, както би трябвало по това време на годината.

— Аз съм беглецът от топли земи, а не вие, капитане — изсмя се Касуми.

Гардан отвърна с тъга:

— Не е това. Че е хладно, хладно е, но има и нещо друго. Откакто оставих принца, не ме напуска някакво мрачно предчувствие. — Брат Доминик от другата му страна не каза нищо, но изражението му показа, че изпитва същото.

Касуми кимна. Останал бе в Крондор да пази краля, а когато пристигнаха вестите от Арута, се бе подчинил на заповедта на Луам да придружи Гардан и монаха на Ишап до Звезден пристан. Освен желанието му да се види отново с Пъг, имаше нещо в заповедите на Луам, което го караше да смята, че за краля безопасното пристигане на монаха в Звезден пристан е жизненоважно.

Баржата опря на брега и един от весларите стъпи на сушата.

— Ще трябва да направим два курса, за да прекараме конете, ваша милост.

Касуми, който беше старши, отвърна:

— Добре. — Посочи петима от хората си и каза: — Тези ще тръгнат първи. Ние след тях.

Гардан не възрази, че ще изчака с втората група. Не изпитваше голямо желание да изтърпи отново изпитанията по вода. Петимата цурани поведоха животните си на борда и мълчаливо заеха местата си.

Баржата потегли и Гардан впери поглед след нея. Освен смътните признаци на човешка дейност на далечния остров крайбрежието на Великото звездно езеро изглеждаше пусто. Защо ли, зачуди се Гардан, би избрал човек да се засели сред тази пустош? Според легендата някаква звезда бе паднала от небето и така бе възникнало езерото. Но както и да беше възникнало, никаква общност не се беше, поселила по бреговете му.

Единственият останал цурански войник каза нещо на Касуми на техния си език и посочи на север. Касуми проследи погледа му.

Гардан и Доминик също погледнаха. В далечината над хоризонта, изпреварвайки прииждащата нощ, към тях в небосвода се носеха плавно няколко крилати фигури.

— Тези пък какви са? — учуди се Касуми. — Толкова големи птици досега не бях виждал на вашия свят. Сякаш са почти с човешки ръст.

Гардан примижа. Изведнъж Доминик извика:

— Ишап да ни е на помощ! Връщайте се на брега!

Весларите се обърнаха и като видяха, че Гардан и другите вадят оръжия, забързаха към брега. Приближаващите се странни силуети вече се виждаха ясно. Един от лодкарите извика уплашено и се помоли на Дала да ги закриля.

Съществата бяха гротескни подобия на хора — голи, от мъжки пол, със синкави кожи и здрави мускулести тела. Раменните и гръдните им мускули се напрягаха, задвижвайки подобните им на прилепи криле. Главите им наподобяваха на маймунски, имаха и дълги опашки. Гардан ги преброи: бяха точно дузина. Тварите се спуснаха над групата му с непоносимо силни писъци.

Конят му се вдигна на задните си крака и Гардан се сниши, едва отбягвайки протегнатите ръце на едно от съществата. Чу крясък зад себе си, обърна се и видя как един от лодкарите бе отнесен нагоре. Съществото увисна за миг във въздуха, пляскайки с мощните си криле и стиснало нещастника за врата. После с писък разкъса гърлото на весларя и го пусна във водата.

Гардан замахна със сабята срещу следващото същество, което се опитваше да го сграбчи по същия начин. Острието го порази в лицето, но то само се отдръпна с плясък на крилата си — на лицето му не остана никаква рана, — сгърчи се в гримаса, разтърси синкавата си глава и отново се понесе в атака. Гардан се изви назад, съсредоточил цялото си внимание върху протегнатите напред криви ръце. Съвсем човешките пръсти с дълги нокти се извиха около стоманата на париращото оръжие на капитана. Само конят да се беше задържал достатъчно на едно място, за да можеше да измъкне и щита…

— Що за твари са това? — викна Касуми.

Баржата опря в брега и петимата цурански воини скочиха на сушата.

Някъде отзад се чу гласът на Доминик:

— Ефирни същества, сътворени от черна магия. Оръжията са без полза.

Цураните не се смутиха от това и нападнаха съществата без колебание, все едно че се сражават с обикновен противник. Макар ударите им да бяха безполезни, явно им нанасяха болка, защото съществата се отдръпнаха, разколебани за кратко.

Касуми и Доминик бяха вдигнали щитовете си, готови да посрещнат нова атака. Съществата налетяха отново.

Касуми избегна нападението на две от тварите, разчитайки на щита, на здравия меч и на калената си в битки пъргавина. Но Гардан разбра, че нямат надежда да се спасят — да се изтощят бе само въпрос на време. На свой ред нападащите ги чудовища не показваха признаци на умора и връхлитаха със същата ярост, с която се бяха появили.

Доминик замахна с боздугана си и една от тварите изпърха с криле и нададе злобен, изпълнен с болка писък. Макар земните оръжия да не можеха да прережат сътворената с магия кожа и плът, можеха поне да трошат кости. Съществото закръжи, мъчейки се отчаяно да се задържи във въздуха, но бавно започна да се спуска към земята. Едното му крило плющеше безпомощно — Доминик бе прекършил рамото му.

Гардан избегна нова атака и се извърна настрани. Зад двете връхлетели към него същества зърна третото, тъкмо докосващо земята. Щом нозете му я докоснаха, съществото нададе разкъсващ ушите вой, пръсна се в облак искряща енергия и изчезна сред ослепителен блясък, огрял вечерния сумрак. На брега остана само едно обгорено петно. Доминик изрева:

— Направени са от въздух! Не могат да допират земята!

Гардан замахна с все сила към връхлитащото го отдясно същество и почти го събори на земята — то само я допря, но това се оказа достатъчно, за да се взриви като първото в рояк искри. В паниката си, докато падаше, то се пресегна и улови съществото до себе си за дългата опашка, сякаш искаше да се спаси от чакащата го гибел, и искрящата енергия се плъзна по опашката на второто и то също избухна.

Трима от шестимата войници лежаха мъртви на земята. Съществата — бяха останали вече девет — закръжиха над оцелелите бойци, но в действията им нямаше и помен от предпазливост. Едно от тях се спусна над Доминик, който се присви да посрещне атаката, но вместо да се стовари върху него, запляска с криле, мъчейки се да го събори. Гардан се хвърли към него изотзад, сграбчи го за краката и го стисна, опрял лице в голото бедро на съществото. Стомахът му се обърна от непоносимата воня, побрала в себе си миризмата на всичкия леш по земята. Тежестта привлече съществото надолу, то изпищя, заразмахва яростно криле, но не успя да удържи и Гардан го придърпа към земята. Също като другите, съществото се пръсна в рояк искри.

Гардан мигом се изтърколи настрани, опарен от лютата болка по мишците и гърдите, където се бе опрял в съществото в мига на взрива. Беше се обгорил, но превъзмогна болката, усетил прилив на надежда. На брега бяха останали вече седмина — самият той, Касуми, Доминик, трима войници и оцелелият лодкар, който размахваше дълго весло — а съществата вече бяха само осем.

Нападащите ги твари закръжиха над главите им, извън обсега на оръжията на оцелелите. А когато започнаха да се спускат в нова шеметна атака, недалече от брега се чу усилващо се свистене. Гардан зашепна молитва към Тит, бога на воините, дано да не е някое ново чудовище, идващо на помощ на враговете им. Още някоя нелепа твар щеше със сигурност да наруши равновесието.

Над пясъчната ивица сред ореол от светлина се появи мъж, облечен в проста черна туника и панталони. Гардан и Касуми начаса познаха Пъг и му извикаха предупредително. Чародеят се огледа спокойно. Едно от съществата го забеляза, нададе безумен вой и се понесе към него.

Пъг остана на място, без никаква видима защита. Летящата твар стигна на десетина стъпки от него и се блъсна в невидима преграда. Като ударило се в каменна стена, съществото се срина на земята и изчезна в ослепителен блясък.

Съществата, кръжащи над главите им, нададоха ужасени врясъци, разбрали, че имат пред себе си противник, неуязвим срещу силата им — завиха бързо на север и панически отлетяха.

Пъг размаха ръце и от изпънатите му длани излетя синьо огнено кълбо, догони изчадията, пръсна се и ги обгърна в облак пулсираща светлина. Ефирните чудовища отвърнаха с приглушени писъци, загърчиха се и западаха към водата. Щом всяко от тях докоснеше повърхността й, избухваше в зелен пламък.

Пъг тръгна към останалите почти без дъх войници. Някаква необичайна суровост се долавяше в изражението му и погледът му излъчваше странна сила. Но щом стигна до тях, лицето му се промени и отново стана по момчешки ведро, както Гардан го помнеше, въпреки двадесет и шестте му години. Пъг се усмихна и каза:

— Добре дошли в Звезден пристан.

 

Огънят изпълваше стаята с уютна светлина. Гардан и Доминик отдъхваха в широките кресла край камината, а Касуми по цурански обичай седеше кръстато на възглавничките на пода.

Кълган налагаше с мехлем обгарянията по тялото на капитана и сумтеше като сърдита стопанка, вбесена от глупавото си дете. Двамата се познаваха от годините, прекарани в Крудий, толкова добре, че старият маг можеше да си позволи да погълчи чернокожия ветеран.

— Как може да си такъв тъпак, да посягаш на онова — и най-големият идиот знае, че съставено от първични елементи същество освобождава енергия, щом се върне в първоначалното си състояние — предимно топлина и светлина.

На Гардан му омръзна да го гълчат и се сопна:

— Добре де, откъде да знам? Касуми, ти знаеше ли? Доминик?

Касуми се разсмя, а Доминик отвърна:

— Честно казано, и аз не знаех.

— И ти си ми един жрец — измърмори капитанът. — Кълган, ако си свършил, може ли да хапнем? От цял час дишам миризмата на тази топла храна и вече се побърквам.

Пъг, облегнат на стената до камината, се разсмя.

— Едва от десет минути, капитане.

Седяха в стая на първия етаж на голяма строяща се сграда. Касуми каза:

— Радвам се, че кралят разреши да навестя академията ти, Пъг.

— Аз също — рече брат Доминик. — Макар да сме ви много благодарни в Сарт за преписите, които ни изпратихте, все още имаме смътна представа за намеренията ви. Бихме искали да научим повече.

— С удоволствие посрещам всеки, който идва тук с любов към познанието, брат Доминик — рече Пъг. — Какво пък, може някой ден за отплата да пожелаем да посетим прочутата ви библиотека.

При тези думи Кълган вдигна глава и каза:

— Аз лично с радост бих се възползвал от това, приятелю Доминик.

— По всяко време сте добре дошли — отвърна монахът.

— Само внимавайте с този — рече Гардан и кимна към Кълган. — Изтървете ли го в онези ваши подземия, изобщо няма да го намерите. Пристрастен е към книгите като мечок към мед.

В стаята влезе възхитителна тъмнокоса жена с големи тъмни очи, следвана от двама слуги, които носеха големи подноси с храна. След като ги поставиха на масата в другия край на помещението, тя каза:

— Мили гости, време е за вечеря.

— Брат Доминик, това е съпругата ми, Катала — представи я Пъг.

Монахът кимна почтително.

— Милейди.

Хубавицата се усмихна.

— Моля ви, просто Катала. Тук не държим на формалностите. Монахът отново сведе глава и пристъпи към посочения му стол.

После се извърна към скърцащата врата и за пръв път, откакто капитанът го беше срещнал, самообладанието му рухна. В стаята нахълта Уилям, следван от люспестия зеленикав Фантус.

— Ишап да се смили над грешната ми душа! Това огнедрейк ли е?

Уилям се затича към татко си, прегърна го и изгледа предпазливо новодошлите. Кълган поясни:

— Това е Фантус, господарят на това имение. Всички останали живеем тук благодарение на неизчерпаемото му търпение. — Фантус изгледа за миг Кълган с червените си очи и изсумтя; сякаш да изрази пълното си съгласие, след което очите му обходиха с алчен блясък храната на масата.

— Уилям, кажи добре дошъл на Касуми — подкани Пъг момчето си.

Уилям се усмихна и заговори на цурански. Касуми му отвърна нещо и се засмя.

Доминик изгледа сцената с жив интерес и Пъг поясни:

— Синът ми владее еднакво добре както нашия език, така и цурански. Двамата с жена ми го обучаваме прилежно, защото повечето трудове тук са на цурански. Това е един от проблемите, пред които съм изправен в усилието си да донеса познанията на Висшия път на Мидкемия. Повечето от нещата, които мога да сътворя, зависят от начина на мислене, а в чародейството мисля на езика на Цурануани. Един ден Уилям ще ми бъде от голяма помощ — ще ми помогне да открия начини да върша чародейства на мидкемийски, тъй че да мога да науча обитателите на нашия свят.

— Храната ще изстине, господа — подкани ги Катала.

— А жена ми не позволява да се говори за магии край тази маса — каза Пъг.

Кълган изсумтя, а Катала обясни:

— Ако го позволявах, тези двамата нямаше и един залък да могат да хапнат.

Въпреки болките си Гардан пъргаво зае мястото си.

— Мен поне не е нужно да ме каните два пъти. — Седна и единият от слугите започна да пълни голямото сребърно плато пред него.

Вечерята продължи приятно, в сладки приказки за дребни неща. Сякаш ужасиите през изминалия ден престанаха да съществуват с падането на нощта и никой не спомена за тъжните събития, довели Гардан, Доминик и Касуми до Звезден пристан. Никой нищо не каза за патилата на Арута, за заплахата на Мурмандамус, нито за злото пророчество, открито в абатството. Поне за кратко забравиха всякакви страхове и неволи и светът се превърна в едно топло място сред стари приятели и нови гости, изпълнени с радост от това, че са заедно.

После дойде ред Уилям да си вземе лека нощ с всички присъстващи поред. Доминик бе поразен от приликата между детето и майката, макар че жестовете и речта на момчето силно напомняха за бащата. Фантус се бе нахранил от чинийката на Уилям и зашляпа тромаво след момчето към детската стая.

— Колкото до дрейка, още не може да ми го побере умът — изпъшка Доминик, след като си излязоха.

— Той е галеник на Кълган, откакто се помня — рече Гардан. Кълган припали лулата си и изпуфтя:

— Ха! Вече не е. Това момче и Фантус станаха неразделни, откакто се запознаха.

— Между тях става нещо необичайно — сподели Катала. — Понякога ми се струва, че дори си говорят.

— Госпожо Катала, тук едва ли има нещо, което да е обичайно — рече Доминик. — Това сборище на магьосници, тези постройки…

Пъг стана от масата, покани ги да се разположат край камината и когато насядаха, каза:

— Трябва да разберете, че на Келеуан, когато се учех в Конгрегацията, това, което тук ви се струва ново и непривично, там отдавна е установено и покрито с патината на древността. Братството на чародеите е установен факт, тъй както обичайното разпространение на знания.

Кълган изпухтя блажено с лулата.

— Както впрочем си е редно да бъде.

— Изграждането на академията можем да обсъдим утре — каза Пъг, — след като ви разведа из нашето поселение. Тази нощ ще прочета писмата на Арута и на абата. Знам всичко, което е принудило Арута да тръгне от Крондор, Гардан. Какво обаче се случи от Сарт дотук?

Капитанът разказа накратко за събитията от Крондор до Сарт. Брат Доминик запази почтително мълчание, тъй като капитанът не пропусна нищо съществено. После дойде ред на монаха и той обясни каквото знаеше за нападението над свещената обител. Когато свърши, Пъг и Кълган му зададоха няколко въпроса, но се въздържаха от коментар.

— Новините, които ни носите, са повод за дълбока тревога — каза Пъг. — Но все пак вече е късно, а и смятам, че на този остров има и други, с които е добре да се посъветваме. Предлагам на всички да си починем и да подновим беседата бодри утре заран.

Гардан едва потисна прозявката си и кимна. Кълган стана и тръгна да придружи Касуми, брат Доминик и капитана до стаите им.

Пъг стана от камината, приближи се до прозореца и се загледа мълчаливо в светещия сърп на малката луна, забулена от сивите дрипи на облаците. Катала пристъпи до мъжа си и го прегърна.

— Новините те разтревожиха, съпруже.

— Както винаги, четеш мислите ми. — Той се обърна, притегли я към себе си, вдиша сладкия мирис на косата й и я целуна по бузата. — Надявах се, че оттук насетне единствените ни грижи ще са да изградим тази академия и да отгледаме децата си.

Тя го погледна усмихната, с безкрайна любов в очите.

— При нас в Турил, на Келеуан, имаше една поговорка: „Животът е задача. Да живееш значи да я решиш.“ — Пъг се усмихна и тя каза: — Все пак е вярно. Какво мислиш за новините, които донесоха Касуми и другите?

— Не знам. — Той нежно погали кестенявата й коса. — Но напоследък нещо ме терзае. Доскоро се заблуждавах, че е свързано с грижите около строителството, но е нещо повече. Нощите ми са изпълнени със сънища.

— Знам, Пъг. Виждам как се мяташ насън. Време е да ми кажеш за тях.

— Не исках да те тревожа, обич моя. Мислех си, че са само призраци от миналото, утайка от тревожните спомени. Но сега… не съм сигурен. Един от тях се връща все по-често. Глас от някакво тъмно място, който ме вика. Зове ме, моли ме за помощ.

Тя замълча. Познаваше добре мъжа си и щеше да изчака, докато сам сподели какво го измъчва. Най-сетне Пъг промълви:

— Познат ми е този глас, Катала. Чувал съм го и преди, по времето, когато бедите се бяха стоварили върху нас с цялата си сила, когато изходът от Войната на разлома висеше на косъм, когато съдбата на два свята тежеше на раменете ми. Това е Макрос. Неговия глас чувам сега.

Катала потръпна и се притисна още по-силно до гърдите на Пъг. Името на Макрос Черния, чиято библиотека трябваше да послужи за семе, от което да израсте цветът на магическата академия, й беше добре познато. Макрос бе онзи мистичен чародей, следовник нито на Висшия път като Пъг, нито на Низшия като Кълган, а нещо съвсем друго. Беше живял достатъчно дълго, за да изглежда безсмъртен, и можеше да провижда бъдещето. Замесен бе и във Войната на разлома в името на някаква вселенска игра с живота на човешката раса срещу залог, известен единствено нему. Отървал бе Мидкемия от опасния разлом в пространството и времето, магическия мост между родния му свят и този на Катала. И най-вече — тя знаеше от какво е породена тревогата на Пъг. Макрос беше мъртъв.

 

Гардан, Касуми и Доминик гледаха възхитени мащабния строеж. Наетите в Шамата каменоделци и зидари полагаха блок след блок и вдигаха високите стени на академията. Пъг и Кълган бяха наблизо и оглеждаха строителния план на майстор-зидаря, ръководещ работата. Пъг махна с ръка на гостите да се приближат.

— Това е жизненоважно за нас и вярвам, че ще ни извините за малко. Тук се работи вече от няколко месеца и държим градежът да не прекъсва.

— Това здание ще бъде огромно — каза Гардан.

— Ще има двадесет етажа, с няколко по-високи кули за наблюдение на небесата.

— Невероятно — промълви Доминик. — Такава сграда може да приюти хиляди.

Сините очи на Кълган заискриха весело.

— Според това, което ми е разправял Пъг, нашето тук е малка част от Града на чародеите на другия свят. Там израснал цял град, в една гигантска конструкция. Като си свършим своята работа, след години, тукашното ще е едва една двадесета от онова там, ако не и по-малко. Все пак има място да се разраства, ако се наложи. Някой ден може би академията ще покрие целия остров на Звездния пристан.

Обиколиха дългата стена и се озоваха пред няколко постройки, напомнящи по-скоро за малко селце. Беше пълно с мъже и жени, дошли откъде ли не, облечени най-различно — от Кралството и от Кеш. На площада в центъра на селото играеха тумба деца, сред тях беше и Уилям. Доминик се огледа и зърна Фантус, изтегнал се недалече от хлапетата до един праг под слънцето. Децата ритаха бясно една парцалена топка и се мъчеха да я вкарат в една обърната каца. Играта като че ли нямаше никакви правила и ред.

Доминик се засмя.

— И аз съм играл на това като момче по шестъците.

— Аз също — отвърна с усмивка Пъг. — Много от това, което замисляме, тепърва ще се прилага, тъй че засега децата нямат много задължения. И като че ли нямат нищо против да е така.

— Що за място е това? — попита Доминик.

— Засега тук е домът на новата ни общност. Крилото, където сме настанени с Кълган и семейството ми, както и няколко стаи за обучение, са единствената част от академията, готова за използване. Само тя е довършена. Тези, които идват в Звезден пристан, за да се учат и служат на академията, отсядат тук, докато не се приготвят нови квартири в основната сграда. — Даде им знак да го последват до една голяма постройка, издигаща се над останалите в селцето. Уилям ги видя, остави играта и закрачи до татко си. Пъг сложи ръка на рамото на момчето.

— Как са уроците днес?

Момчето се намръщи.

— Не много добре. Нищо не се получава.

Лицето на Пъг стана сериозно, но Кълган подбутна закачливо детето да се върне при играещите.

— Я потичай, момче. Не се притеснявай, баща ти беше същата дебела глава като мой ученик. Ще си дойде с времето.

Пъг се усмихна криво.

— Дебела глава ли?

— Може би „плитък ум“ ще е по-точно — рече Кълган.

— Докато съм жив, Кълган ще ми се подиграва — въздъхна Пъг.

Отвътре сградата се оказа куха като раковина. Единственото й предназначение като че ли бе в това да побере една огромна маса, минаваща по цялата дължина на залата. Освен нея имаше само една голяма камина.

Пъг седна и подкани другите също да седнат.

Доминик остана доволен от топлината на огъня. Макар да беше късна пролет, въздухът тук беше доста хладен.

— А какви са тези жени и деца наоколо?

Кълган измъкна лулата от колана си и започна да я тъпче с табак от кесийката.

— Децата са синове и дъщери на онези, които се заселват тук. Смятаме да организираме училище за тях. Пъг изповядва странни възгледи — как един ден всички в Кралството ще започнат да се учат, но аз лично не си представям всеобщото образование да се превърне в мода. Колкото до жените, те са или съпруги на магьосници, или самите те са магьоснички — жени, които обикновено смятат за „вещици“.

Доминик като че ли се притесни.

— Вещици?

Кълган запали лулата си с пламъче от върха на пръста си и издуха гъст облак дим.

— Какво толкова намирате в една дума? Те практикуват магия. По причини, които така и не са ми ясни, мъжете поне се радват на много места на известна търпимост за това, че практикуват магии, докато жените ги изхвърлят от всяка община, когато се разбере, че притежават силата.

— Но все пак се смята, че жените извличат мощ от това, че служат на тъмни сили.

Кълган махна пренебрежително с лулата си.

— Глупости. Това си е чисто суеверие, простете за грубостта. Източникът на тяхната сила не е по-тъмен от нашия, а поведението им обикновено е далеч по-деликатно от това на някои по-въодушевени, макар и заблудени слуги на някои храмове.

— Вярно е, но вие говорите е признат служител на легитимен храм — възрази Доминик.

Кълган го изгледа в очите.

— Простете ми за забележката, но въпреки репутацията на Ишапийския орден, че имат по-широки възгледи за нещата, вашите думи звучат крайно ограничено. Какво толкова, ако тези окаянички не служат непременно в някой храм? Защото какво излиза? Че ако една жена служи в храм, тя е свята, но ако силата я споходи в някоя схлупена колиба сред леса, е вещица, така ли? Дори старият ми приятел отец Тъли трудно би преглътнал подобна догматична дивотия. Всъщност вие не говорите за съществения въпрос за доброто и злото; става дума просто за това кой се е включил в по-добра гилдия.

Доминик се усмихна:

— Значи вие се стремите да създадете по-добра гилдия?

Кълган издуха поредния облак дим.

— В известен смисъл — да, въпреки че не това е основната ни цел, а по-скоро — усилието да се съхрани колкото може повече познание за чародейството.

— Простете ми за грубите въпроси, но едно от задълженията ми беше да определя източника на вашата мотивация. Кралят е ваш могъщ съюзник и нашият храм беше загрижен да не би зад вашата дейност да се крият някакви тайни помисли. Прецени се, че след като ще идвам тук…

— Защо да не поразпитате какво правим и да видите какво ще ви кажем? — довърши Пъг.

— Доколкото познавам Пъг, той винаги е държал на честта — намеси се Касуми.

Доминик продължи.

— Ако изпитвах някакво съмнение, нямаше да кажа нищо. Това, че целите ви са най-висши, е без съмнение. Просто…

Пъг и Кълган попитаха едновременно:

— Какво?

— Напълно ясно е, че преди всичко се стремите да създатете тук общност на учени. Това само по себе си е повече от похвално. Но вие няма вечно да сте тук. Някой ден вашата академия може да се окаже могъщо оръжие в грешни ръце.

— Повярвайте, взимаме всички възможни мерки, за да избегнем този риск — каза Пъг.

— Вярвам — кимна Доминик.

Пъг изведнъж се вслуша и каза:

— Идват.

Кълган го изгледа напрегнато и попита:

— Гамина?

— Да — каза Пъг. — Връзката бе по-добра от всякога. От седмица на седмица силата й расте. — После обясни на другите: — Прочетох съобщенията, които ми донесохте снощи, и поканих тук двама души, които смятам, че може да ни са от помощ.

— Гамина е… способна да приема и да изпраща мисли със забележителна яснота — каза Кълган. — До този момент тя е единствената, за която знаем, че е надарена за това. Пъг ми е разправял за подобна дарба на Келеуан, прилагана по време на обучението му, но тя е изисквала подготовка на приемащия.

— Подобно е на умствения досег, прилаган от някои жреци, но при нея, изглежда, не е нужен физически контакт, нито близост дори — обясни Пъг. — Нито съществува опасност да попадне в плен на съзнанието, до което се докосва. Гамина е изключително рядък талант. — Доминик се впечатли, а Пъг продължи: — Тя досяга ума и е все едно, че ти говори. Храним надежда един ден да проумеем този природен талант и да открием начин и други да се научат на това.

— Чувам, че идват — каза Кълган и стана. — Моля ви, господа, Гамина е твърде плаха душа. Преживяла е трудни времена. Не го забравяйте и бъдете внимателни с нея.

Старият маг отвори вратата и влязоха мъж и малко момиче. Мъжът беше много стар, с оредяла коса, спускаща се до раменете му като бял дим. Едната му ръка лежеше на рамото на момичето. Той ходеше превит, а под червената му роба изпъкваше гърбица. По бледите му очи, втренчени в пустото, личеше, че старецът е сляп.

Но това, което прикова вниманието им, беше момичето. Облечено бе в прости дрехи и изглеждаше не повече от седемгодишно — крехко същество, което плахо стискаше старческата длан, опряна на рамото му. Имаше огромни сини очи, които сияеха на бледото, нежно изваяно личице. Косата на момичето беше почти бяла като на стареца, с леко златист блясък. Това, което най-много порази Доминик, Гардан и Касуми, бе непреодолимото чувство, че едва ли някога в живота си са виждали толкова красиво дете. В детинските му черти отсега се долавяше бъдещата ненадмината женска красота.

Кълган помогна на стареца да се настани на стола до неговия. Момичето предпочете да остане право, с ръце на рамото му. Пръстчетата му шареха нервно, сякаш се боеше да не го лишат от досега до стареца. То огледа тримата непознати като току-що доведено от гората наплашено диваче, без да положи никакво усилие да скрие недоверието си.

— Това е Роджън.

Слепецът се приведе напред в стола си.

— С кого се срещам? — Въпреки преклонната му възраст лицето му изглеждаше живо и усмихнато. Личеше, че него, за разлика от детето, го радва възможността да се срещне с новодошлите.

Пъг представи тримата, седящи срещу Роджън и Кълган, и слепецът се усмихна широко.

— Радвам се да се запознаем, господа.

— А това е Гамина — каза Пъг.

Доминик и другите двама се стъписаха, щом гласът на момичето прокънтя в главите им.

„Здравейте.“

Устните на детето не се бяха помръднали. Тя стоеше неподвижно и се взираше в тях с големите си сини очи.

— Тя проговори ли? — попита Гардан.

— С ума си — отвърна Кълган. — Другояче не умее. Роджън се пресегна и потупа ръцете на детето.

— Гамина се е родила с тази дарба, макар че едва не подлудила майка си с безмълвния си плач. — Лицето на стареца помръкна. — Баща й и майка й били пребити с камъни от своите съселяни за това, че са родили демон. Били нещастни, суеверни хорица. Но се побояли да убият детето, за да не би да придобиела „естествената“ си форма и да ги избие всички. Затова я оставили в гората да я разкъсат хищниците… Нямаше и три годинки.

Гамина погледна стареца с пронизващия си поглед. Той се извърна с лице към нея, сякаш я виждаше, и промълви:

— Да, тогава те намерих. И заговори на другите:

— Живеех в гората, в една изоставена ловджийска колиба. Аз също бях прогонен от родното си село, но много години преди това. Предсказал бях смъртта на селския мелничар и ме обвиниха заради това. Дамгосаха ме за вещер. Пъг поясни:

— Роджън притежава така нареченото „второ зрение“, дарбата да провижда, навярно като компенсация за това, че се е родил незрящ.

Роджън се усмихна и потупа ръчичката на момиченцето.

— Приличаме си ние двамата, в много неща. Бях започнал да се боя какво ще стане с детето, когато умра. — Млъкна и заговори на момичето, трогнало се от думите му. То трепереше и от очите му бликаха сълзи. — Кротко — сгълча го леко старецът. — И аз ще си отида един ден — с всички е така. Но се надявам да не е скоро — добави той с хриплив смях и продължи разказа си: — Дойдохме от едно село край Саладор. Когато се разчу за това чудно място, поехме на път. Половин година ни трябваше, докато стигнем пеш дотук, главно заради старческата ми немощ. Но тук намерих хора като нас, които виждат у нас източник на знание, а не повод за боязън. Сега сме у дома си.

Доминик поклати глава удивен, че старецът и малкото дете са могли сами да прекосят стотиците мили, и развълнувано попита:

— Вече започвам да разбирам донякъде това, което се прави тук. Има ли много други като вас двамата?

— Не чак толкова, колкото би ми се искало — отвърна Пъг. — Някои от по-изтъкнатите чародеи отказват да се присъединят към нас. Други се боят от нас. Не са склонни да разкрият талантите си. Трети просто не знаят за съществуването ни. Но някои, като Роджън, ни намират сами. Събрали сме досега петдесетина души, практикуващи едно или друго чародейство.

— Но това е твърде много! — възкликна Гардан.

— В Конгрегацията имаше две хиляди Велики — каза Касуми.

— Имахме и още близо две хиляди, следващи Низшия път — добави Пъг. — А онези, които обличаха черния халат, знака, че си станал Велик, бяха едва една пета от започналите обучението, и то при условия много по-сурови, отколкото сме в състояние да наложим тук, или бихме искали.

Доминик го погледна.

— А какво ставаше с онези, които се провалят в учението?

— Убиваха ги — сухо отвърна Пъг.

Доминик съобрази, че не е желателно да продължават темата. Личицето на момичето трепна боязливо и Роджън побърза да го успокои.

— Кротко, чедо. Никой няма да ти направи нищо лошо. Той разказва за едно далечно място. А ти един ден ще станеш велика учителка.

Момичето се отпусна и за миг на лицето му се изписа гордост. Явно беше, че обожава стареца и вярва на всяка негова дума.

— Роджън, напоследък става нещо, което бихме могли да проумеем с помощта на твоите дарования — каза Пъг. — Искаш ли да ни помогнеш?

— Толкова ли е важно?

— Не бих те молил, ако не беше жизненоважно. Животът на принцеса Анита е в опасност, а принц Арута е застрашен от някакъв неизвестен враг.

Момичето се угрижи, или това поне разчетоха Гардан и Доминик в изражението му. Роджън килна глава настрани, сякаш се вслуша в нещо, и отрони:

— Разбирам, че е опасно, но ние дължим много на Пъг. Той и Кълган са единствената надежда за хора като нас. — Двамата се смутиха от думите му, но не отвърнаха нищо. — Освен това Арута е брат на краля, а техният баща е подарил този чудесен остров, на който да се поселим. Как биха се чувствали хората, ако знаят, че са могли да помогнат, а не са го сторили?

Пъг тихо заговори на Доминик:

— Второто зрение на Роджън е… по-различно от всичко, за което съм чувал. Вашият орден е прочут с познанията си в областта на пророчествата. — Доминик кимна. — Той провижда… „възможности“ е може би най-точната дума. Онова, което би могло да се случи. Това, изглежда, изразходва голяма част от жизнените му сили, а макар да е по-здрав, отколкото изглежда, той все пак е на преклонна възраст. По-лесно е, ако само един човек разговаря с него, и тъй като вие най-добре разбирате магическото естество на това, което става, смятам, че ще е по-добре вие да му разкажете каквото знаете. — Доминик се съгласи и Пъг добави: — Моля всички останали да запазим мълчание.

Роджън се пресегна през масата и хвана ръцете на монаха. Доминик се изненада от силата, съхранила се в тези сгърчени старчески пръсти. Макар самият той да не можеше да прорицава, процесът му беше познат от опита с надарените с подобна дарба братя от ордена. Най-напред прочисти ума си от всякакви други мисли и заразказва историята от момента, в който Джими се бе натъкнал на убиеца Козодой в Крондор, до деня, в който Арута беше напуснал Сарт. Роджън го слушаше мълчаливо. Гамина се бе вкочанила. Когато Доминик заговори за пророчеството, наричащо Арута „Губителя на мрака“, старецът потръпна и устните му се раздвижиха беззвучно.

szvnr_starecut.png

Докато монахът говореше, в стаята се възцари злокобна тишина. Дори огънят в камината сякаш затихна. Гардан неволно се присви в стола си, сякаш го лъхна внезапен мраз.

Монахът млъкна, но Роджън продължи да стиска ръката му. Беше вдигнал глава, сякаш се бе заслушал в нещо много далечно. Устните му известно време помръдваха беззвучно, после бавно започнаха да се оформят думи, но толкова тихо, че оставаха неразличими. Най-сетне той заговори ясно и твърдо:

— Има някакво… присъствие… същност някаква. Виждам град. Могъщ бастион с много кули и дебели стени. По стените стоят горди мъже, готови да го защитят докрай. А сега… градът е под обсада. Виждам го победен, кулите му са лумнали в пламъци… Превзет е градът. Паднал е и безчислени диви орди се втурват по улиците му. Бранителите му са притиснати жестоко и се оттеглят към някаква цитадела. Онези, които похищават жени и деца и плячкосват… не са хора. Виждам ония, от Тъмната пътека, и техните слуги таласъми. Вилнеят по улиците и от оръжията им капе кръв. Виждам странни стълби, които се издигат, за да щурмуват цитаделата, и странни мостове от светлина. Сега тя пламва, всичко пламва, всичко е в пламъци… край.

Последва миг тишина и Роджън продължи:

— Виждам огромна войска, струпана сред просторна равнина, и странни пряпорци се веят над нея. Черноризи фигури седят безмълвно по конете. Над тях стои… моредел… — Очите на стареца се просълзиха. — Той е… красив… и зъл. Носи знака на дракона. Стои на хълм, а под него маршируват армии и пеят бойни химни. Окаяни роби, хора, теглят могъщи обсадни машини.

Отново настъпи тишина. След това старецът пак почна:

— Виждам друг град. Образът е треперлив и неясен, защото бъдещето му не е така сигурно. Слънцето крие лика си зад сиви облаци… а градът стене от болка. Мъже и жени, оковани в синджири, безкрайни редици. Бият ги с камшици… някакви същества, мъчат ги и ги изтезават. Отрупани са на един голям площад пред своя завоевател. Издигнали са му трон… над могила… могила от трупове. На него седи… онзи, красивият… злият. До него стои друг… черно расо крие чертите му. А зад тях двамата има нещо… не мога да го видя, но то е истинско… има го… то е… тъмно… Безплътно е и го няма, но… но е там. То докосва онзи на трона. — Роджън стисна леко ръцете на Доминик. — Почакай… — Старецът замълча. Ръцете му затрепераха, а след това с окаян глас, почти с хлип, той изплака: — О, богове милостиви! То ме вижда! То ме вижда! — Устните на стареца потръпнаха и Гамина впи ръчичките си в рамото му с широко отворени очи, стисна го здраво и на личицето й се изписа ужас.

Изведнъж Роджън нададе ужасен стон, стон на неподправена болка и отчаяние, и тялото му се вкочани.

Най-неочаквано умовете на всички присъстващи в стаята бяха пронизани от непоносима пареща болка. Гамина изпищя безмълвно.

Гардан стисна главата си в шепи, изпаднал почти в несвяст от нажежената до бяло, разкъсваща болка. Лицето на Доминик посивя като пепел и той се изпъна в стола си с неистов вик. Касуми стисна очи и понечи да се изправи. Лулата на Кълган изпадна от вкочанените му устни и той стисна слепоочията си. Пъг се олюля, мъчейки се да опази всяка останала трошица от чародейната си мощ, за да издигне някаква духовна преграда срещу онова, което разкъсваше ума му. Изтласка със сетни сили чернотата, която се бе опитала да го надвие, пресегна се и докосна детето.

— Гамина — изхриптя той.

Писъкът в ума на детето не секна и то се впи отчаяно в дрехата на стареца — неволно, сякаш искаше по някакъв начин да го измъкне от ужаса, пред който се бе изправил. Очите на момичето се бяха разширили до невъзможност и безсловесният му стон доведе всички в стаята почти до лудост. Пъг се хвърли напред и сграбчи детето за рамото. Гамина не усети докосването му и умът й продължи да крещи от болка за Роджън. Пъг напрегна сетните си сили и изтласка за миг ужаса и болката от излъчените й мисли.

Главата на Гардан клюмна на масата, Касуми също рухна; Кълган понечи да се изправи, но не можа. Освен Пъг и Гамина, само Доминик по някакъв начин запази самообладание. Нещо вътре в душата му се мъчеше да се пресегне към ума на детето, колкото и да му се искаше да се отдръпне от болката, която му причиняваше Галина.

Първичният детски ужас едва не подкоси коленете на Пъг, но той успя да се овладее, прошепна заклинание и момичето притвори клепачи и рухна по очи. Болката секна моментално. Пъг прегърна изпадналото в несвяст момиче, стъписан от яростта на удара, и седна.

Доминик имаше чувството, че главата му ще се пръсне, но успя да се задържи на ръба на съзнанието. Тялото на стареца си остана вкочанено от болката, само устните му помръдваха немощно. Доминик изрече лечебно заклинание, предназначено да спре болката, и най-сетне Роджън се отпусна и се смъкна без сили в стола. Но лицето му си остана сгърчено от ужаса и болката и той хрипливо проплака нещо, което монахът не можа да разбере, а после изгуби съзнание.

Пъг и монахът се спогледаха смутено. Доминик усети, че го обгръща мрак, и преди да изпадне в несвяст, се удиви защо магьосникът е толкова изплашен.

 

Гардан крачеше неспокойно из стаята, в която ги бяха нагостили предната вечер. Кълган, който седеше край камината, му каза:

— Ще изтъркаш пода, ако не седнеш.

Касуми се беше отпуснал кротко на възглавничката до магьосника. Гардан седна до цуранина и въздъхна:

— Това проклето чакане…

Доминик, Пъг и неколцина знахари се мъчеха да помогнат на Роджън. Бяха отнесли стареца от залата за срещи почти мъртъв. Писъкът в ума на Гамина бе засегнал всички на една миля околовръст, макар да бе поразил по-слабо онези, които се бяха оказали по-далече. При все това няколко души в строящата се сграда бяха останали доста време в безсъзнание. Когато писъците й секнаха, останалите с ума си бяха притичали да разберат какво става и бяха заварили всички в голямата зала припаднали.

Катала се беше появила скоро и се бе разпоредила да ги отнесат по стаите, където щяха да се погрижат за тях. Останалите се бяха съвзели след няколко часа, но Роджън — не. Видението му бе започнало преди обед, а сега вече се беше смрачило.

— По дяволите! — възкликна Гардан. — Не понасям такива неща. Аз съм войник. Тези магически чудовища, тези безименни сили… Враг от плът и кръв ми дайте на мене!

— Много добре знам аз какви ги вършиш с враговете от плът и кръв — обади се Касуми, а Кълган го изгледа с любопитство. — В първите години на войната двамата с капитана се сражавахме един срещу друг при обсадата на Крудий. Едва след като си изяснихме кой кой е, разбрах, че е бил вторият след принц Арута по време на обсадата, както и той — че аз съм командвал щурма.

Вратата се отвори и влезе едър мъж с дълго наметало. Беше с буйна брада и обрулено от вятър и дъжд лице — приличаше на ловец или дървосекач. Мъжът се усмихна и избоботи:

— Само няколко дни да ме няма, и виж ти кой дошъл. Тъмното лице на Гардан грейна в усмивка и той се надигна и протегна ръка.

— Мийчъм!

Здрависаха се и Мийчъм го плесна по рамото.

— Добра среща, капитане.

Касуми също се надигна и се ръкува със стария си познат. Мийчъм беше волник, поверил бе парчето си земя на Кълган и служеше при него, макар да го смятаха повече за приятел на стария чародей, отколкото за слуга.

— Имаше ли късмет този път? — попита Кълган.

Горянинът поглади разсеяно белега на лявата си буза и отвърна:

— Не. Все мошеници.

— Чухме, че наблизо минава керван с врачки и цигани — поясни Кълган на Гардан и Касуми. — Спрели са на стан, на няколко дни път оттук. Пратих Мийчъм да види дали някой от тях не е с истинска дарба.

— Имаше един — каза Мийчъм. — Но като му казах откъде съм, си замълча. Кой знае, може и да се хване на въдицата. — Горянинът се огледа. — Е, няма ли някой най-после да ми каже какво става тук?

Кълган заописва случилото се надълго и нашироко, но вратата се отвори и разговорът секна. Влезе Уилям — водеше за ръка Гамина. Повереничката на стареца изглеждаше още по-пребледняла. Момичето се вгледа в Кълган, в Касуми и Гардан, и гласът му прониза умовете им.

„Простете ми, че причиних толкова болка. Изплаших се.“ Кълган протегна ръце и детето приседна плахо в скута му.

— Успокой се, миличко. Всичко е наред. Разбираме. Другите се усмихнаха окуражително на детето и то като че ли се отпусна. Фантус също влезе в стаята и зашляпа с опашка по пода. Уилям го погледна бързо и каза:

— Фантус е гладен.

— Тоя звяр е гладен по рождение — изсумтя Мийчъм.

„Не — отекна мисълта в главите им. — Той каза, че е гладен. Днес никой не се е сетил да го нахрани. Чух го.“

Кълган леко отмести детето от себе си, за да го погледне в очите.

— Какво искаш да кажеш?

„Той каза на Уилям, че е гладен. Току-що. Чух го.“ Магьосникът изгледа момчето.

— Уилям, ти можеш ли да чуваш Фантус?

Уилям го погледна озадачено и отвърна:

— Разбира се. Вие не можете ли?

„Те си говорят непрекъснато.“

Лицето на Кълган се оживи.

— Но това е удивително! Представа нямах. Нищо чудно, че са толкова близки. Уилям, откога можеш да си говориш с Фантус така?

Момчето сви рамене.

— Откакто помня. Фантус винаги ми говори.

— А ти ги чуваш как си говорят? — Гамина кимна. — Ти можеш ли да разговаряш с Фантус?

„Не. Но мога да го чувам, когато той приказва на Уилям. Мислите му са особени. Трудно е.“

Гардан слушаше стъписан. Чуваше отговорите на Гамина в главата си, все едно че слушаше глас.

Уилям се извърна към дрейка и се сопна:

— Е, добре! — После се обърна към Кълган. — Ще прескоча до кухнята да му донеса нещо. Нали Гамина може да остане тук?

Кълган прегърна нежно момиченцето и то отново се отпусна в широкия му скут.

— Разбира се.

Уилям изхвърча от стаята и Фантус бързо се изтътри след него, подгонен от глада. Щом излязоха, Кълган попита:

— Гамина, а Уилям може ли да говори така и с други същества освен с Фантус?

„Не зная. Ще го попитам.“

Всички я загледаха смаяно как килна леко главичка, сякаш се заслуша в нещо. След малко детето кимна. „Казва, че само понякога. Повечето животни не били много интересни. Интересували се само от храна и от други животни.“

Лицето на Кълган засия, сякаш някой му беше поднесъл скъп дар.

— Чудо на чудесата! Такъв талант. Не сме чували някой досега да е могъл пряко да общува с животни. Някои чародеи са намеквали за съществуването на подобна дарба в миналото, но за такова нещо — никога. Ще трябва да го проучим.

Очите на Гамина се разшириха в очакване. Тя изправи гръбче и извърна глава към вратата и миг след това влязоха Пъг и Доминик. И двамата изглеждаха уморени, но и помен от някаква скръб не се четеше по лицата им.

Преди някой да успее да зададе тревожния въпрос, Пъг каза:

— Жив е все още, въпреки че е страшно изтощен. — Погледна Галина, сгушена в скута на Кълган, сякаш от тази ласка зависеше животът й. — Ти по-добре ли си? — попита я Пъг. Детето се усмихна едва-едва и кимна.

Размениха си нещо безмълвно с очи и Пъг каза:

— Смятам, че ще се възстанови. Катала остана при него. Брат Доминик много помогна с опита си в церителството. Но Роджън е много стар, Гамина, и ако не оцелее, трябва да го приемеш и да бъдеш силна.

Гамина се просълзи, но кимна разбиращо. Пъг поздрави Мийчъм, седна и пак се бърна към детето.

— Гамина, ти можеш много да ни помогнеш. Искаш ли?

„Как?“

— Това, което се случи днес, не се е случвало досега, доколкото знам. Трябва да разбера защо толкова се уплаши за Роджън. — Нещо в поведението на Пъг издаваше дълбока тревога. Той я прикриваше добре, за да не стресне детето, но на Кълган не му убягна.

Гамина го погледна уплашено. Размениха си нещо безмълвно и Пъг каза:

— Каквото и да е било, може да ни помогне да спасим живота на Роджън. Тук е намесено нещо непонятно за нас. Трябва да ни кажеш за него.

Гамина прехапа устни и Гардан се порази от храбростта на крехкото дете. От малкото, което беше чул дотук за съдбата му, трябваше да е преживяло ужасни дни. Това, че беше отраснало в подозрителен и враждебен свят и че всички тези мисли за него ги беше чувало непрекъснато, сигурно го беше довеждало до ръба на лудостта. Да се довери сега на почти непознати хора беше истински героизъм. Добротата и обичта на Роджън сигурно бяха безгранични, за да й помогне да устои на тази нараняваща крехката й душица болка. Гардан си помисли, че ако някой изобщо заслужава титлата „светец“, с която понякога храмовете удостояваха своите герои и мъченици, то това трябваше да е Роджън.

Пъг и Гамина отново потънаха в мълчалив разговор. Накрая Пъг каза:

— Говори така, че да могат да чуят всички. Дете, всички тези хора тук са твои приятели и те трябва да чуят разказа ти, за да предпазят Роджън и други хора от нови страдания.

Гамина кимна и всички чуха в главите си: „Аз бях с Роджън.“

— Какво значи това?

„Когато той се… вгледа с вътрешния си взор, отпътувах с него.“

— Как е възможно това? — попита Кълган.

„Понякога, когато някой си мисли неща или ги вижда, аз също мога да виждам това, което вижда или прави. Трудно е, когато мисълта им не е към мен. Най-добре го правя с Роджън. Видях в ума си това, което видя той.“

— Да не искаш да кажеш, че можеш да виждаш провиденията на Роджън? — попита Кълган.

Детето кимна.

— А сънищата му?

„Понякога.“

Кълган нежно я притисна до гърдите си.

— Какво чудесно дете! Две чудеса в един ден! Благодаря ти, милото ми.

Гамина се усмихна и личицето й за пръв път през този ден грейна от щастие. Пъг изгледа магьосника озадачено и Кълган каза:

— Синът ти може да говори с животните. — Пъг зяпна, а старият магьосник продължи: — Но не това е важното в момента. Гамина, какво толкова видя Роджън, че го нарани така?

Гамина се разтрепера и Кълган я сгуши до гърдите си. „Беше лошо. Той видя град в пламъци и хората в него, наранявани от жестоки същества.“

— Знаеш ли кой е градът? — попита Пъг. — Виждали ли сте наяве това място с Роджън?

Гамина поклати глава. „Не. Беше просто град.“

— И друго какво? — попита тихо Пъг.

Момичето потръпна. „Той… видя нещо… човек?… — Последва силно объркване, сякаш умът на детето се бореше с понятия, които не разбираше напълно. — Човекът?… видя Роджън.“

Доминик удивено промълви:

— Но как може нещо във видение да види виждащия? Видението е пророческа картина на това, което е възможно да се случи. Що за същество би могло да усети магическия сплит през времето и вероятността?

— Гамина, какво направи този „човек“ на Роджън? — попита Пъг.

„То ли? Той? Посегна и го нарани. Той… Каза едни думи.“ В този миг в стаята влезе Катала и детето вдигна глава и я погледна.

— Заспа дълбоко — каза Катала. — Мисля, че ще се възстанови. — Жената пристъпи зад стола на Кълган, пресегна се и хвана Гамина за брадичката. — Ти също трябва да поспиш, детето ми.

— След малко — каза Пъг. Катала почувства, че мъжът й е загрижен за нещо съдбовно, и кимна разбиращо. — Малко преди да припадне, Роджън изрече една дума. За мен е важно да разбера къде е чул той тази дума. Смятам, че е чул онова нещо, „лошия човек“, да изрича тази дума във видението. Можеш ли да си спомниш думите, Гамина?

Детето склони глава на гърдите на Кълган и кимна плахо — явно споменът го плашеше.

— Кажи ни — подкани я Пъг.

„Не. Но мога да ви го покажа.“

— Как? — попита Пъг.

„Мога да покажа онова, което видя Роджън.“

— На всички нас? — възкликна Кълган и Гамина кимна. После крехкото момиченце се изправи в скута на Кълган и си пое дълбоко дъх, сякаш да събере сили. Притвори очи и ги отведе в някакво тъмно място.

В небето стремглаво се носеха черни облаци, гонени от зъл вятър. Буря връхлиташе над града. Портите зееха разбити — обсадните машини бяха разтрошили дърво и желязо. Градът загиваше сред алчната стихия на необуздани пламъци. Чудовища и хора безчинстваха с оцелелите му обитатели, криещи се по мазета и тавани, и кръв се стичаше на гъсти вади в уличните канавки. На централния площад бе издигната могила от трупове, висока поне двадесет стъпки. А над мъртвите тела бе поставена платформа от черно дърво и на нея — трон. На трона седеше моредел с удивително красиво лице и се взираше очарован в хаоса, на който слугите му подлагаха града. До него стоеше фигура, облечена в черно расо — качулката и дългите ръкави напълно скриваха вида на съществото и беше невъзможно да се прецени човек ли е, или нещо друго.

Ала вниманието на Пъг и останалите бе привлечено от нещо друго, стоящо зад двамата. Тъмнина, която просто присъстваше там, отзад, нещо странно и невидимо, което само се долавяше. Стаено отзад, на фона на бушуващото безумие, то бе същинският източник на власт. Съществото в черната роба посочи нещо и за миг се видя люспестата му ръка. Незнайно как мрачното присъствие се открои, показа се в умовете на гледащите. Съзнаваше, че го гледат, и отвърна с омраза и презрение. Пресегна се към тях с неземната си мощ и заговори, и словата му донесоха на хората в стаята покруса и отчаяние.

Всички бяха потресени от видението, предадено им от детето. Доминик, Кълган, Гардан и Мийчъм се бяха смразили от непонятната закана, предадена им през Гамина, колкото и да беше всичко сянка на преживяно от друг.

Касуми, Катала и Пъг обаче направо се бяха вцепенили. Когато детето свърши и уморено притвори очи, по лицето на Катала потекоха сълзи, а маската на непоклатима пред нищо сдържаност бе паднала от лицето на цуранина и то се беше изопнало, посивяло като пепел. Пъг, изглежда, бе най-поразен от всички — бе свел глава, потънал в безмълвна покруса.

Кълган се огледа разтревожено. Гамина като че ли беше по-притеснена от реакцията им, отколкото от спомена. Катала усети отчаянието й, взе я от скута на Кълган и я притисна до себе си. Доминик промълви:

— Какво беше това?

Пъг вдигна изнурено глава, сякаш цялата тежест на два свята изведнъж се бе стоварила на плещите му. После заговори с усилие:

— Когато Роджън се освободи от болката, последните му думи бяха: „Мракът. О, мракът.“ Онова, което е видял зад двете фигури. Мракът, който Роджън видя, каза следното: „Натрапнико, който и да си, откъдето и да си, знай, че моята сила иде. Слугата ми отваря пътя. Трепери, защото ида. Тъй както е било, тъй както ще бъде, сега и вовеки веков. Изпитай силата ми.“ Той или то след това е досегнало по някакъв начин Роджън и е предизвикало ужаса и болката.

— Как е възможно това? — промълви Кълган.

— Не знам — хрипливо отвърна Пъг. — Но загадката за това кой се стреми да вземе живота на Арута и кой стои зад всичките черни изкуства, които бяха хвърлени срещу него, добива ново измерение.

— Но има и още нещо — каза Доминик и изгледа недоумяващо Касуми и Катала. — Какъв беше този език? Чух го не по-зле от вас, чух тези чужди слова на Роджън, но не разбрах нито дума.

Отвърна му Касуми:

— Думите бяха… древни. На език, използван само в храмовете. Разбрах съвсем малко. Но бяха на цурански.