Серия
Сага за войната на разлома (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Silverthorn, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 76 гласа)

Глава 16
Морелайн

Синкава мъгла загърна каньона. Арута даде знак да спрат и Джими се вгледа с присвити очи напред. Край тясната пътека, водеща ги към Морелайн, бучеше водопад. Вече бяха навлезли дълбоко сред Великите северни планини, в зоната, отделяща лесовете на елфите от Северните земи. Морелайн се намираше по-нависоко в планините, в едно пусто и скалисто място под ридовете на билото. Трябваше да изчакат връщането на Мартин, тръгнал напред да огледа прохода. След като се разделиха с водачите си елфи, се бяха превърнали в боен отряд, навлязъл във вражеска територия. Колкото и да разчитаха на талисмана на Арута, че ще го скрие от магията на Мурмандамус, не се съмняваха, че той очаква скоро да стигнат Морелайн. Изобщо нямаше съмнение, че ще се натъкнат на неговите слуги, беше само въпрос на време.

Мартин се върна и им даде знак, че пътят напред е чист, след което внезапно вдигна ръка да изчакат и затича надолу по пътеката, като внезапно махна на Бару и Роалд да тръгнат с него. Двамата скочиха от конете, а Лаури и Джими хванаха поводите им. Арута се озърна назад зачуден какво ли е видял Мартин, а Джими продължи да се взира напред.

Мартин и другите двама скоро се върнаха — водеха Галайн. Принцът въздъхна облекчено и каза на елфа:

— Мислехме, че няма да дойдеш.

— Вождът ни ме прати да ви догоня и да ви предам сведения няколко часа след като тръгнахте. Намерихме Оппала и той ни каза две важни неща. Първо, зоната около езерото се обитава от някакъв жесток звяр, макар че от описанието на гвалито не можахме да разберем как точно изглежда. Томас ви моли да сте предпазливи. Второ, има и друг подстъп към Морелайн. Той реши, че е изключително важно да ви го съобщя. — Галайн се усмихна. — Освен това реших, че ще е от полза да видя дали не ви преследват.

— И?

— Двама моределски съгледвачи засякоха дирята ви на миля северно от лесовете ни и тръгнаха след вас. Единият сигурно щеше да изтича напред да предупреди, че се приближавате към Морелайн. Щях да ви догоня по-рано, но трябваше да се погрижа никой от двамата да не се измъкне и да донесе. Мисля, че вече няма риск. — Мартин кимна — беше сигурен, че елфът е убил и двамата. — От други няма следи.

— Връщаш ли се? — попита го Мартин.

— Томас ме остави сам да реша. От този момент едва ли има полза да се връщам. По-добре да тръгна с вас. Не мога да прекося „Дирите на Безнадеждния“, но поне дотам още един лък ще е от полза.

— Добре дошъл — каза Арута.

Мартин яхна коня си, а Галайн се затича напред да оглежда пътя. Продължиха бързо нагоре покрай многобройните водопади. По тези височини поройните дъждове, та дори и снегът не бяха рядкост, освен в най-жарките летни месеци, до които все още имаше време. Нощите бяха влажни, макар и не толкова студени, както се опасяваха, и можеха да нощуват, без да палят огън. Елфите ги бяха снабдили с храна за път — сушено месо, питки от лешниково брашно и сушени плодове — подсилваща, макар и жалка храна.

Пътят най-сетне ги изведе на висока планинска ливада над клисурата. Водите на сребристото, искрящо под следобедните лъчи езеро галеха заоблените му брегове. Чуваха само птичи песни и шумоленето на вятъра в клоните. Джими се огледа.

— Как може… да е толкова хубав денят, щом по пътя ни чакат толкова ужасни неща?

Роалд го погледна.

— Във войнишкия занаят има едно правило: тръгнеш ли на смъртен бой, няма смисъл да си мокър, гладен и уморен. Освен ако не е абсолютно необходимо. Порадвай се на слънцето, момко. То поне е даром.

Напоиха конете и след благословения отдих продължиха напред. Пътеката, за която им беше споменал Калин, северно от езерото, намериха лесно, но се оказа стръмна и трудна за преминаване.

Някъде към залез-слънце се върна Галайн с добрата новина, че напред има хубава пещера, в която могат да си напалят огън.

— Дълбока е и въздухът излиза през процепи, така че димът ще се отвява. Мартин, ако тръгнем веднага, може да ни остане време да уловим и малко дивеч.

— Не се отплесвайте много с лов — предупреди Арута. — На връщане дайте сигнал с гарвановия грак, дето го правиш така добре, за да не се нанижете на върховете на сабите.

Мартин кимна и подаде поводите на коня си на Джими.

— Най-много два часа след залез. — Двамата с Галайн поеха назад към езерото.

Роалд и Бару поведоха и след малко стигнаха описаната от Галайн пещера. Лаури и Бару събраха сухи клони и за пръв път от няколко дни си накладоха огън, макар и малък. Насядаха край него и зачакаха Мартин и Галайн.

 

А Мартин и Галайн също чакаха, притиснали се до земята под прикритието, което си бяха направили от чимове и храсти. Бяха сигурни, че ще засекат всяко животно, което се приближи до брега. Позицията им беше срещу вятъра, лъхащ откъм езерото. Бяха лежали спотаени около половин час, когато чуха тропот на конски копита, отекващ от скалите долу по урвата.

Двамата изпънаха лъковете и запазиха пълна тишина. На поляната излязоха дузина конници в черно. Главите им, покрити със странни шлемове като онзи, дето го бяха видели в Сарт, се въртяха непрестанно, търсейки нещо… или някого. Зад тях се появи и Мурад, с пресния белег на бузата му от сабята на Арута.

Черните кръвници спряха конете край самото езеро, но останаха по седлата. В привидно спокойното изражение на Мурад се долавяше някакво напрежение. Постояха мълчаливо няколко минути, докато животните се напият, а после потеглиха отново — по пътеката към пещерата. След като се скриха от погледите им, Мартин прошепна:

— Трябва да са се промъкнали между Ябон и Камен връх, за да избегнат лесовете ви. Татар излезе прав, че ще се придвижат към Морелайн да ни срещнат.

— Малко неща в живота могат да ме смутят, Мартин — отвърна Галайн. — Но тия Черни кръвници са едно от тях.

— Чак сега ли стигна до това заключение?

— Вие, човеците, понякога сте склонни да преувеличавате.

— Скоро ще се доберат до Арута и останалите — каза Мартин. — Ако Мурад разбира от следи, лесно ще ги намери в пещерата.

Галайн стана.

— Да се надяваме, че Бару си разбира от занаята и ги е прикрил добре. Ако не, поне ще ги нападнем в гръб.

Мартин отвърна с мрачна усмивка.

— Голяма утеха за ония в пещерата, няма що. Тринадесет срещу петима и само един изход.

Без повече приказки двамата се затичаха по пътеката зад четата на моредела.

 

— Конници! — прошепна Бару и Джими моментално засипа огъня с донесената за всеки случай пръст. Лаури го докосна мълчаливо по рамото и му даде знак да се оттегли в дъното на пещерата, за да му помогне да укротят конете. Роалд и Арута се приближиха към входа, за да видят какво става навън.

Спусналият се мрак изглеждаше непрогледен след светлината на огъня, но очите им скоро привикнаха и те видяха подминаващите пещерата ездачи. Последният дръпна юздите малко преди останалите да се подчинят на нечия тиха команда и да спрат. Огледа се, сякаш усетил, че наблизо има нещо. Арута опипа неволно талисмана на шията си с надеждата, че моределът просто е проявил предпазливост и не го е подушил.

Малката луна, единствената, изгряла до този момент, за миг излезе от тънките облаци и околността пред пещерата леко се освети. Планинецът Бару чак сега разпозна Мурад и се вкочани. После посегна към меча си, но Арута го стисна за китката и изсъска в ухото му:

— Още не!

Бару потръпна от усилието да потисне желанието си да отмъсти гибелта на рода си. Гореше от жажда да нападне моредела, без да го е грижа от смъртта, но трябваше да помисли и за спътниците си.

Роалд стисна хадата за врата и опря брадичката си до неговата, така че да може да му прошепне в ухото почти без звук.

— Ако онези в черното те съсекат преди да се добереш до Мурад, каква чест ще донесеш на паметта на селото си?

Бару пусна дръжката на меча.

Мурад бавно оглеждаше околността. Очите му се приковаха в пещерата, присвиха се и за миг Арута усети, че се впиват в него. После се отместиха бавно… и конниците отминаха.

Арута изчака, после излезе, за да огледа, и изведнъж чу глас:

— Помислих, че те е прогонила някоя пещерна мечка. Арута се извъртя с разтуптяно сърце и сабята му излетя от ножницата, но видя Мартин и Галайн. Прибра оръжието и каза:

— За малко да ви избия.

— Изглежда, имат нареждане бързо да стигнат някъде — каза Галайн. — Няма да е зле да ги проследим. Ще тръгна напред и ще бележа пътя им.

— А ако е тръгнала и друга банда на Тъмните братя? — попита Арута. — Ако ти хванат дирите?

— Само Мартин може да ги различи. Никой планински моредел не може да проследи дирята на елф. — Метна лъка си на рамо и забърза след ездачите.

 

Галайн се върна тичешком и им махна към гората вляво от пътя. Бързо слязоха от конете и ги поведоха колкото се може по-надълбоко сред дърветата.

— Идва патрул — прошепна Галайн.

Тримата с Мартин и Арута бързо се върнаха до храсталака край пътя, откъдето можеха да проследят минаващите.

Минутите течаха мъчително бавно. После по скалистия път се занизаха ездачи — смесена група от моредели и хора. Моределите бяха загърнати в наметала и си личеше, че са горски обитатели от юга. Подминаха ги без да се спират, а когато се скриха от погледите им, Мартин процеди през зъби:

— Вече и отстъпници се стичат под пряпореца на този Мурмандамус. Не съм кръвожаден, но човеци, хванали се на служба при един моредел за злато, с радост бих избил.

Върнаха се при другите и Галайн прошепна на Арута:

— Имат лагер край пътя, на една миля по-нагоре. Хитри са — обходът е труден и ще трябва да оставим конете ви тук, инак ще трябва да пробием на галоп през стана.

— Колко е оттам до езерото? — попита принцът.

— Само няколко мили. Но щом подминем лагера, ще сме над линията на гората и прикритие няма, освен надолу през скалите. Бавно ще е и е по-добре да стане през нощта. Сигурно са пръснали съгледвачи, а на пътя към моста ще има много охрана.

— А какъв е този втори подстъп, за който е споменало гвалито?

— Ако сме го разбрали добре, като се спуснете долу до Дирите на Безнадеждния, ще намерите някаква пещера, или пукнатина, която ще ви отведе през скалата нагоре до повърхността на платото и до езерото.

Арута се замисли.

— Да оставим конете тук… Лаури се усмихна кисело.

— Вярно, що пък да не ги вържем за дърветата? Ако умрем, бездруго няма да ни трябват.

— Старият ми командир не си поплюваше с войници, които баят за смърт преди битка — изсумтя Роалд.

— Стига! — отсече Арута. — Мислех за това непрекъснато. Стигнах чак дотук и ще продължа, но… който иска, вече може да се оттегли и няма да възразя. — Погледът му ги обходи един по един — Лаури, Джими, Бару и Роалд. Отвърнаха му с мълчание.

Арута ги изгледа отново и кимна енергично.

— Добре. Връзваме конете и оставяме всичко излишно. Тръгваме пеш.

 

Моределът оглеждаше виещата се надолу пътека — беше добре осветена от луните. Кацнал бе на една скална издатина пред огромна канара. Беше застанал така, че никой изкачващ се по пътя нямаше да може да го забележи.

Мартин и Галайн се бяха прицелили в гърба му, докато Джими се промъкваше зад скалите. Щяха да се опитат да се промъкнат незабелязано, но ако моределът ги видеше, двамата щяха да го пронижат преди да може да вдигне тревога. Пуснаха Джими да тръгне пръв, защото се прецени, че като най-дребен ще вдигне най-малко шум. Последва го Бару — планинецът се промъкваше между скалите с вродената си ловкост. Лаури и Роалд се затътриха много бавно и Мартин се зачуди дали ще може да задържи целта си на мерник през цялата седмица, която щеше да изтече, докато най-сетне минат. След това се запромъква и Арута и лекият полъх на вятъра издаде скърцането на ботуша му по скалата, докато се смъкваше в тясната падина. Запрепъва се и се добра до другите, незабелязан от поста. След секунди го последва Мартин, после и Галайн.

Бару даде знак, че остава в тила, и Арута кимна и тръгна. Последваха го Лаури и Роалд. Преди да се обърне и да тръгне след тях, Джими се наведе към Мартин и Арута и прошепна:

— Само да се върнем живи, ще ви пищя цяла седмица! Мартин го плесна по рамото и го подбутна напред. Арута погледна брат си и промълви:

— Аз също.

 

Лежаха мълчаливо в падината край пътя, зад ниския скален рид, отделящ ги от преминаващите конници. Затаиха дъх вкочанени, а конниците сякаш забавиха бездруго мудния си ход. Стояха така дълго и мъчително, изтръпнали от страх да не ги открият. И малко преди всяка жила по телата им да закрещи и всеки мускул да заболи, ездачите от патрула ги подминаха. Арута си пое облекчено дъх, претъркули се, надникна и се увери, че пътят е празен. Кимна на Галайн и елфът пое отново по дефилето. Другите го последваха безшумно.

Нощният вятър бръснеше по скалното чело на планината. Арута опря гръб в канарата и погледна накъдето му сочеше Мартин. Галайн се беше притиснал в отсрещната стена на процепа, през който се провираха. Бяха прехвърлили един от ридовете източно от тесния път и на пръв поглед се бяха отклонили от целта, но това отклонение се беше оказало наложително, за да избегнат все по-нагъсто движещите се моределски патрули. Сега пред очите им долу се разгръщаше широк каньон, а зад него се издигаше високо плато. В средата на платото дори оттук се виждаше малко езеро. Вляво от тях пътят обръщаше по ръба на каньона и се скриваше отново зад отсрещните ридове, ясно очертани от светлината на трите луни.

Там, където пътят се прилепваше до ръба на каньона, се издигаха две еднакви каменни кули — досущ като близнаци. Други две стърчаха отсреща на платото. Между тях вятърът поклащаше тесен мост. По върховете на четирите кули горяха факли и пламъците им лудуваха бясно под напора на вятъра. Движещите се фигури по моста и по бойниците подсказваха, че мястото се охранява зорко.

— Морелайн — въздъхна Арута.

— Явно са се страхували, че ще доведете цяла армия — обади се Галайн.

— Имаше такава идея — подхвърли Мартин.

— Прав беше, като го сравни с пътя към Сарт — каза Арута. — Щеше да е също толкова зле. Щяхме да изгубим хиляда души само докато стигнем дотук — ако изобщо стигнехме. А по моста, в колона по един… Щяха да избият всички.

— Виждате ли онова черно нещо оттатък езерото? — попита Мартин.

— Здание някакво — отвърна озадачено Галайн. — Не е нормално тук да има здание, каквото и да е здание, макар че от валхеру може да се очаква всичко. Това е крепост. Трябва да е построена от валхеру, макар че не съм чувал за такова нещо.

— Къде ще намерим сребротръна? — попита Арута.

— Според легендите той има нужда от вода, така че трябва да е някъде на брега на езерото — отвърна Галайн. — Нищо повече не се знае.

— Първо кажи как да стигнем там — рече Мартин.

Галайн коленичи и почна да чертае по земята.

— Ние се намираме тук, а мостът — ето тук. Някъде долу при основата има малка пещера или по-скоро пукнатина, достатъчно голяма, за да се провре през нея едно гвали, така че според мен може да се мине. Може да е комин в скалата, по който ще се изкачите, или да свързва пещери. Но Оппала ни каза ясно, че е прекарал известно време със своите събратя на платото. Не са останали дълго заради онова „лошо нещо“, но го описа доста подробно, така че Томас и Калин са сигурни, че не греши.

— Забелязах една цепнатина в скалите от другата страна на каньона, така че ще се промъкнем покрай входа на моста, докато онази черна сграда остане между нас и стражите. Там ще намерите нещо като улей надолу. Дори да е стръмно, ще можете да се спуснете с въжета, а след това аз ще ги издърпам и ще ги скрия.

— Голямо удобство, ако решим да се изкатерим обратно, няма що — подхвърли Джими.

— Утре вечер ще ги спусна пак — поясни Галайн. — Ще ги оставя спуснати до призори. После пак ще ги издърпам. И следващата вечер — пак. Мисля, че ще мога да се скрия в цепнатината. Най-много да се изтегля в храстите. И ще гледам да се пазя от моределите — добави Галайн с усмивка. — Ако въжетата ви потрябват по-рано, просто извикайте.

Мартин погледна Арута.

— Докато не знаят, че сме тук, имаме шанс. Те все още се оглеждат на юг, смятат, че сме някъде между Елвандар и тук. Стига да не се издадем.

— Какво пък, по-добър план не бих могъл да измисля — вдигна рамене Арута. — Да тръгваме.

Запълзяха бързо между скалите към каньона. Трябваше да се спуснат в него преди изгрев-слънце.

 

Джими пълзеше, скрит в сянката под моста. Ръбът на каньона се намираше на около сто и петдесет стъпки над тях, но все още имаше опасност да ги забележат. Появи се малка черна цепнатина, момчето се обърна към Лаури и прошепна:

— Разбира се. Трябваше да е точно под моста.

— Ето я! Точно под моста, както каза Галайн.

— Да се надяваме само, че няма да си направят труда да погледнат надолу.

Предадоха си вестта от ухо на ухо и Джими се напъха в цепнатината. Беше много тясно само първите десетина стъпки, после улеят се уширяваше и навлизаше в пещера. Джими се извърна към другите и каза:

— Подайте ми факел и кремък.

Взе ги и в същия миг нещо изшумоля зад гърба му. Джими се обърна и камата сама се озова в ръката му. Смътната светлина, струяща през процепа, по-скоро пречеше — заради нея по-голямата част от пещерата изглеждаше мастиленочерна. Джими затвори очи, разчитайки на другите си сетива, и отстъпи, молейки се безмълвно на бога на крадците.

Отново чу някакво стържене над главата си, като от нокти върху скала, чу и нечие тежко дишане. И веднага си спомни за приказките на гвалито за „лошото нещо“, дето изяло един от съплеменниците му.

Шумът се чу отново, този път по-близо, и Джими адски съжали, че е толкова тъмно. Чу вдясно от себе си гласа на Лаури и изсъска:

— Тук има някакво животно!

Лаури каза нещо на останалите и се чу как изпълзя назад, после до ушите на момчето стигна шепотът на Роалд:

— Мартин идва.

Джими стисна отчаяно дръжката на камата и си помисли: „Ами да, щом е за бой с разни животни, и аз щях да пратя първо Мартин“. Очакваше всеки момент херцогът на Крудий да скочи до него и дори се зачуди какво толкова се бави.

После нещо изведнъж се размърда в тъмното и тръгна към Джими и той моментално, почти инстинктивно се дръпна назад. Нещо се удари в крака му под коляното и се чу щракане на челюсти, Джими отскочи, сви се на кълбо, извърна се при падането и тупна върху нещо, което не беше скала. Замахна, без да се колебае, с камата и усети как острието й потъна в нещо меко. Дръпна се като ужилен от гърба на невидимата още твар и чу съскането й и щракането на зъбите й. Съществото се извъртя бързо и Джими пак отскочи и шибна главата си в някаква скална издатина.

Зашеметен, Джими се смъкна по стената, а нещото отново се хвърли срещу него и отново не можа да го улучи. Все още замаян, младият крадец посегна напред с лявата си ръка и усети, че е стиснал животното за врата. Също като приказния юнак с тигъра, не можеше да го пусне — докато го държеше така, звярът не можеше да го достигне. Съществото се замята и го повлече по каменния под, а Джими замушка яростно в твърдата сбръчкана кожа, но от ударите му нямаше почти никаква полза. Звярът се замята яростно, заблъска го в скалата и Джими изпадна в паника — имаше чувството, че ръката му ще се откъсне от рамото. Удряше с камата ужасен и сълзи на страх потекоха по бузите му.

— Мартин? — извика или по-скоро изхлипа Джими. Защо се бавеше? Най-после късметът май го беше изоставил. За пръв път, откакто се помнеше, се почувства напълно безпомощен — нищо не можеше да направи, за да се измъкне. Усети, че ще повърне, вцепени го смъртен ужас. Ужас, а не онази възбуждаща тръпка пред опасността по време на гонитбите по Булеварда на крадците — чист, затъпяващ сетивата ужас.

А съществото се мяташе освирепяло и го блъскаше в стената и… и изведнъж спря. Джими мушна още веднъж и един глас каза:

— Мъртво е.

Все още замаян, малкият крадец отвори очи. Пред него стоеше Мартин, зад него бяха Бару и Роалд; наемникът държеше запален факел. А до момчето се беше проснал огромен гущер, седем стъпки дълъг и с крокодилски челюсти. Дръжката на ловния нож на Мартин стърчеше от тила му. Бившият майстор-ловец коленичи до Джими и попита:

— Добре ли си?

Още в паника, Джими се дръпна от звяра, осъзна, че е жив и здрав, и затръска глава.

— Не, хич не съм добре. — Изтри сълзите си и повтори: — По дяволите, хич, ама хич не съм добре. — Сълзите му отново бликнаха и той изхлипа: — По дяволите! Помислих, че…

Арута се спусна най-сетне от цепнатината, спря се и го изгледа. Докосна го леко по рамото и му каза:

— Стига. Всичко свърши. Нищо ти няма.

Ядосан от слабостта си, Джими възкликна:

— По дяволите! Помислих, че ще ме довърши. Никога не съм се плашил толкова…

— Това гущерче може да изплаши всеки, Джими — каза Мартин. — Виж му зъбките само.

Джими потръпна, а Арута се опита да го успокои.

— Всички се плашим. Просто най-после срещна нещо, което да ти вземе страха.

Джими кимна.

— Дано само да си няма по-голям брат наоколо.

— Рани ли те?

— Само съм ожулен. Но много.

— Скално влечуго — каза Бару. — От по-големите. Добре, че го убихте с тоя нож, милорд.

На светло звярът изглеждаше внушителен, но не чак толкова ужасен, колкото хлапакът си го представяше в тъмното.

— Е, и това ли е „лошото нещо“?

— Сигурно. И ти се изплаши, а представи си как е изглеждало в очите на мъничките гвали. — Мартин вдигна факела. — Хайде да поразгледаме къде сме.

Намираха се в тясна, но висока пещера. Подът се издигаше леко нагоре и навътре от пукнатината, през която бяха влезли.

Джими беше охлузен и натъртен от глава до пети, но тръгна напред.

— Все още аз съм ви специалистът в катеренето по места, където не са ни канили.

Минаха през върволица кухини, всяка малко по-широка от предишната, и започнаха да изпитват смътно безпокойство. Кухините сякаш нямаха край, платото беше голямо и почти не се усещаше, че се качват нагоре.

— Въртим се по спирала — каза Джими. — Бас държа, че сега сме някъде над мястото, където Мартин уби онова влечуго.

По едно време пътят свърши. Джими се огледа и посочи нагоре. На три стъпки над главите им в свода се виждаше тесен отвор.

— Коминът — каза Джими. — Катериш се с опрян в едната страна гръб и се изтикваш с крака по другата.

— А ако се разшири много? — попита Лаури.

— Тогава падаш. Съветвам ви да се катерите бавно.

— Щом гвалитата са се изкатерили, трябва да можем и ние — каза Мартин.

— Да ме прощава ваша милост, но да не искате да кажете, че и по дърветата можете да висите като тях? — подхвърли Роалд.

— Аз съм пръв — каза Джими. — Не държа някой от вас да се изтърве и да ме смаже. Стойте настрана от отвора, докато не ви извикам.

Мартин го надигна и Джими се вмъкна в комина. Оказа се удобен — достатъчно тесен, за да изпълзи нагоре. На другите щеше да им е трудно, особено на Мартин и Бару, но все щяха да се проврат някак. Момчето бързо се изкатери на тридесетина стъпки и се озова в нова пещера. Без светило не можеше да се прецени, но по ехото на дъха му личеше, че е голяма. Наведе се да им извика да се качват.

Изкатериха се бързо. Пещерата се оказа цяла каменна гора от сталактити и сталагмити, тук-там образувани от колони. От нея извеждаха много проходи.

— Колко сме се изкачили според теб, Джими? — попита Мартин.

— Не повече от седемдесет стъпки. Няма и на половината.

— А сега накъде? — попита Арута.

— Освен да ги пробваме един по един — отвърна Джими. Избраха си напосоки един проход и тръгнаха.

След няколко часа обикаляне Джими подвикна:

— Стигнахме.

Арута се промъкна да надникне. Над главата на момчето се виждаше тясна цепнатина. Светлината, струяща от нея, почти го заслепи след сумрачните тунели.

— Излиза сред някакви канари — каза Джими. — На стотина разкрача сме от черната сграда, откъм моста. Голяма е, на два етажа.

— Стражи?

— Не видях.

— Оставаме тук докато се стъмни — каза Арута. — Джими, стой и слушай.

 

Джими слушаше. На платото беше мъртвешки тихо, само вятърът донасяше по някой случаен звук. Чуваше се или откъслечна дума, или скърцане на ботуши откъм моста. Веднъж му се стори, че чува някакъв нисък гъгнив звук откъм тъмното здание, но не беше сигурен. Слънцето вече се бе спуснало зад ридовете, но небето все още беше светло. Трябваше да са минали цели два часа след обичайното време за вечеря, но толкова високо в планините, малко преди Средилетие и толкова на север, здрачът тук настъпваше много по-късно, отколкото в Крондор. И друг път му се беше отваряла работа по време за ядене, припомни си момчето, но това, кой знае защо, не утеши стомаха му.

Най-после стана тъмно и Джими поне се успокои, а и другите, изглежда — също. Нещо в това място направо им късаше нервите и дори сдържаният обикновено Мартин сипеше тихи ругатни, че трябва да стоят и да чакат. Нещо чуждо и враждебно лъхаше от това място и Джими разбираше, че ще се почувства в безопасност едва когато го остави на мили зад гърба си и когато това преживяване се превърне само в спомен.

Изкачи се на повърхността и остана да пази, след него изпълзяха Мартин и останалите. Бяха се уточнили предварително и се разделиха на три групи: Бару с Лаури, Роалд с Мартин и Джими с принца. Щяха да обиколят брега на езерото да търсят растението и когато една от групите го намереше, трябваше да се върне при скалите и да изчака останалите.

Арута и Джими трябваше да тръгнат към черната сграда, като се бяха разбрали преди това да огледат отзад. Стори им се разумно най-напред да проверят за охрана, преди да започнат търсенето около зданието на валхеру. Нямаше как да се разбере отношението на моределите към него. Можеше да изпитват суеверен трепет като елфите и да го отбягват, освен по времето на някой тайнствен ритуал, или пък вътре да гъмжи от тях.

Джими се промъкна в тъмнината, приближи се до стената и се притисна до нея. Камъните му се сториха необикновено гладки. Погали ги с длан и се увери, че са лъскави като мрамор. Арута изчака, извадил сабята, докато момчето обиколи.

— Никой не се забелязва — прошепна му хлапакът. — Освен стражите на моста.

— А вътре? — попита Арута.

— Вътре не знам. Голямо е, но има само една врата. Да погледнем ли? — попита Джими с надеждата, че принцът ще каже „не“.

— Да.

Джими го поведе покрай стената, завиха и се озоваха пред единствения вход. Над вратата имаше полукръгъл голям прозорец, от който струеше светлина. Малкият крадец даде знак на Арута до го повдигне и се изкатери до корниза. Хвана се за ръба, набра се на мускули и надникна.

От другата страна на вратата имаше нещо като преддверие с под от мраморни плочи. По-навътре се виждаше разтворена двукрила врата, зад нея — мрак. Стената под прозореца му се стори странна. Камъкът отвън беше само облицовка.

Джими скочи долу и каза:

— Нищо не се вижда.

— Нищо?

— Само някакъв коридор, който води в тъмното. Стражи като че ли няма.

— Хайде тогава да претърсим около езерото, но да държим под око и сградата.

Джими бързо се съгласи и тръгнаха към езерото. Зданието беше започнало да човърка много настойчиво чувството му за „нещо странно“, но хлапакът тръсна глава и се съсредоточи в търсенето.

Минаха няколко часа в обикаляне покрай брега. Водните растения бяха малко — платото беше почти голо. От време на време се чуваше леко шумолене и Арута реши, че е от другите две двойки.

Небето взе да изсветлява и Джими го дръпна да се скрият. Принцът с неохота остави ровенето из тревата и се върнаха при цепнатината. Лаури и Бару бяха вече там, а след няколко минути се върнаха и Мартин и Роалд. Никой не бе намерил сребротрън.

Арута замълча и обърна гръб на останалите. Стисна юмруци, сякаш поразен от непоносима болка, и всички се взряха в него. Една сълза се стече по бузата му. Той се обърна към приятелите и прошепна прегракнало:

— Трябва да е тук.

Изгледа ги един по един и всички прочетоха скръбта и покрусата в очите му. Ако не намереха сребротрън, Анита загиваше.

Мартин се натъжи повече от всички — за миг сякаш видя баща си в онези скръбни мигове малко след загубата на лейди Катерин. Сърцето на отгледания от елфите ловец се сви при мисълта, че брат му може също като лорд Боррик да преживее остатъка от живота си в самотни нощи пред камината, до празното кресло и само с един портрет, в който да се взира. Загинеше ли Анита, сърцето на Арута щеше да умре и радостта завинаги щеше да го напусне. Не, не можеха да загубят надеждата.

— Тук някъде трябва да е — прошепна Мартин.

— Има само едно място, където не сме търсили — добави Джими.

— Вътре в зданието — каза Арута.

— Значи ни остава само едно — каза Мартин.

— А бе все някой трябва да влезе да огледа — каза Джими. Прозвуча му отвратително.