Серия
Сага за войната на разлома (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Silverthorn, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 76 гласа)

Глава 14
Елвандар

Лесът бе притихнал. Над главите им се простираха могъщи прастари клонаци, скриващи дневния светлик; меко зелено сияние обгръщаше всичко наоколо, заличавайки резките сенки, и сред него лъкатушеха смътно очертани пътеки, водещи незнайно накъде.

Бяха навлезли в леса на елфите още преди два часа, преди обед, а все още не срещаха ни знак, ни помен от елфи въпреки очакванията на Мартин, че ще ги пресрещнат скоро след като минат река Крудий.

— Струва ми се, че ни следят — каза хадатът на Мартин и Арута.

— Да, от няколко минути — отвърна Мартин. — Мернах ги преди малко.

— Ако ни следят елфи, защо не се покажат? — попита Джими.

— Може да не са елфи. Ще сме в пълна безопасност едва когато навлезем в границите на Елвандар. Стойте нащрек.

Продължиха да яздят. Скоро дори птичите песни секнаха и гората сякаш затаи дъх. Мартин и Арута подкараха конете по тясна пътечка. Тишината изведнъж се разкъса от пронизително изсвирване, последвано от врясъци. Покрай главата на Бару профуча камък и след него — порой от камънаци и клони. Иззад дърветата и храстите наскачаха рояци дребни космати фигури и със свиреп вой се спуснаха към ездачите.

Арута пришпори коня си, сниши глава под надвисналите клони и препусна към една от групите от четири-пет същества с ръст колкото малки деца. Те запищяха от ужас и се пръснаха. Принцът си избра едно и го подгони. Пътят на дребното същество се оказа запушен от струпана от пролетен порой маса сухи клонаци, храсти и камъни, и то се извърна с лице към него.

Арута тъкмо бе дръпнал юздите и бе вдигнал сабята, но гневът му внезапно се уталожи. Съществото изобщо не се опита да го нападне, а заотстъпва заднишком в гъстата плетеница зад гърба си и след като нямаше повече накъде, спря и го загледа с ужас.

Лицето му беше съвсем като човешко, с кестеняви очи. Имаше чип, но също така напълно човешки нос над необичайно широка уста. Устните му се бяха изопнали назад и под тях се показваха два реда остри бели зъби, но очите му се бяха облещили от страх и по косматите му бузи се стичаха сълзи. Инак наподобяваше по-скоро средно голяма маймуна.

От храстите изведнъж изскочиха още няколко същества и се надигна врява. Виеха свирепо, тупаха по земята с крака и размахваха прашки и тояги, но Арута усети, че всичко това е повече за показ; някои се засилваха уж да скочат срещу него, но щом той се обърнеше, изпищяваха уплашено и се дръпваха.

Спътниците му скоро дотичаха и малкото същество заклещено от Арута сред клонаците, заплака окаяно. Бару дръпна юздите и спря до принца.

— Когато го нападнахте, другите се затекоха след вас. Струпалите се около тях същества бързо зарязаха привидната си ярост, полумаймунските им, полудетски личица посърнаха и те си забърбориха на някаква бърза и непривична за ушите на хората реч.

Арута прибра сабята.

— Спокойно, нищо лошо няма да ви направим.

Горските твари сякаш го разбраха и млъкнаха. Заклещеното го гледаше боязливо.

— Какво са? — попита Джими.

— И аз не знам — отвърна Мартин. — От малко момче ловувам из тези лесове, но такива като тях не бях срещал.

— Това са гвали, Мартин Дълголъки.

Ездачите се обърнаха и видяха на тясната пътечка зад себе си петима елфи. Едно от съществата се затече към тях, посочи с укор хората и заговори напевно:

— Калин, човеци идва тук. Иска убива Ралала. Кажи тях спре убива Ралала.

Мартин слезе от коня.

— Добра среща, Калин! — Двамата с елфа се прегърнаха, останалите го поздравиха поред, после Мартин ги заведе при чакащите си приятели и каза: — Калин, сигурно помниш брат ми.

— Поздрави, принце на Крондор.

— Чест и почитания, принце на елфите. — Арута изгледа накриво заобиколилата ги тумба гвали. — Дойдохте тъкмо навреме. Щяха да ни надвият.

Калин се усмихна.

— Едва ли. Изглеждате силна чета. — Елфът се приближи до него. — Отдавна не сме се виждали. Какво ви води в лесовете ни, Арута, и то с такава странна свита? Къде са ти охранниците и пряпорците?

— Тя е дълга за разправяне. Ще ми се да го споделя с майка ти и с Томас.

Калин кимна в съгласие. За елфите търпението бе същността на живота им.

Успокоено най-после, уплашеното допреди малко от Арута гвали изтича при събратята си. Те го огледаха да не би да е пострадало нещо, пооправиха разрошената му козинка и го потупаха по гръбчето да се успокои след преживяното, после се смълчаха и загледаха елфите и хората.

— Какви са тези същества? — попита Мартин.

Калин се засмя и около лазурните му очи се събраха бръчици. Беше висок колкото Арута, но по-слаб и от принца.

— Както вече казах, наричат се гвали. Този негодник тук се казва Оппала. — Той потупа по главата маймунката, която беше притичала до него. — Той им е нещо като водач, макар това понятие да не им допада много. Може би просто е по-бъбрив от останалите. — Елфът огледа спътниците на принца. — А тези с теб кои са?

Арута му ги представи един по един и Калин кимна.

— Добре дошли в Елвандар.

— Но какво представляват тези гвали? — попита Роалд.

— Просто ги има. По-добро обяснение не мога да ви дам — отвърна Калин. — Преди са живели с нас, макар че това посещение им е първото от цяло поколение насам. Простодушен народец, коварството им е чуждо. Боязливи са и обикновено избягват срещи с непознати. Уплашат ли се — бягат, освен ако не се почувстват застрашени или ако не са притеснени за нещо. Тогава се правят на много свирепи. Но да не ви заблуждават острите зъбки — те са за по-корави орехи и лешници. — Принцът на елфите се обърна към Оппала. — Защо се опитахте да изплашите тези хора?

Гвалито заподскача възбудено.

— Повула прави малко гвали. Тя не може ходи. Ние уплаши човеци убива Повула и малко гвали.

— Много си пазят малките — поясни Калин. — Ако наистина бяхте посегнали на Повула и бебенцето й, щяха да рискуват да ви нападнат. Ако не е било раждането, изобщо нямаше да ги видите. — Извърна се към Оппала. — Спокойно. Всичко е наред. Тези човеци са наши приятели. Няма да наранят Повула, нито бебето й.

Като чуха това, останалите гвали се изсипаха иззад дърветата, обкръжиха групата и загледаха хората с открито любопитство. Запресягаха се и заопипваха дрехите на ездачите, така различни от зелените туники и кожени ботуши, които носеха елфите. Арута изтърпя опипванията само една минута и се обърна нетърпеливо към Калин.

— Иска ми се по-скоро да се срещна с майка ти. Стига приятелите ти да са приключили.

Джими набръчка нос, щом едно гвали се пресегна от близкия клон да го погъделичка под мишницата.

— Тия изобщо ли не се къпят?

— Не, за съжаление — отвърна Калин и се обърна да сгълчи гвалитата. — Хайде, стига. Трябва да тръгваме. — Гвалитата го послушаха и се скриха сред дърветата с изключение на Оппала, който изглеждаше малко по-самоуверен от останалите. — Ако ги оставиш, ще те опипват цял ден, но като ги разпъдиш — не се сърдят. — Обърна се към Оппала. — Отиваме в Елвандар. Вие се погрижете за Повула. Заповядайте при нас, когато решите.

Гвалито се ухили и закима енергично, след което също изчезна сред дърветата при събратята си.

Калин изчака, докато Мартин и Арута се качат на седлата, и каза:

— Оттук сме само на половин ден път до Елвандар.

И елфите затичаха през леса. Конниците ги последваха. Единствен Мартин не се учуди от скоростта, наложена от приказните същества. И конете трудно се справяха, а пеша да издържиш на такова бягане половин ден беше просто немислимо.

След малко Арута се изравни с Калин, чиито дълги тънки нозе гълтаха пътеката с лекота, и попита:

— Откъде идват тези същества?

— Никой не знае, Арута — извика му Калин. — Но са много смешни. Някъде от север, навярно отвъд големите планини. Появят се, поостанат някой и друг сезон, после изчезнат. Понякога ги наричаме „малки горски духчета“. Дори нашите следотърсачи не могат да ги проследят, след като си отидат. Почти петдесет години са минали от последното им гостуване и цели двеста от предишната им поява.

— Томас как е? — попита Мартин.

— Принц-консортът е добре.

— А детето?

— Момчето също е добре. Здраво, хубаво дете, макар че може да излезе нещо по-различно. Нали носи… особена кръв в жилите си.

— А кралицата?

— Майчинството й се отразява добре — отвърна с усмивка големият син на владетелката на елфите.

След това се умълчаха. За Арута се оказа трудно да поддържа разговора и да се пази от гъстите дървета наоколо, макар че това изобщо не затрудняваше Калин. Продължиха плавно през леса и всяка изминала минута го доближаваше до Елвандар и до сбъдването на крехката му надежда… или до рухването й.

Скоро пътуването свърши. Само допреди миг още се провираха из гъстия лес, а ето че изведнъж се озоваха на огромна поляна. С изключение на Мартин, всички за пръв път съзираха Елвандар.

Високо над околните гори се издигаха гигантски многоцветни дървета. Листата по най-горните клони сякаш блестяха под следобедното слънце. По висящите дървени мостчета и вити пътечки, свързващи дебелите стволове, се мяркаха фигури. Немалко от тези гигантски дървета можеха да се видят само тук, с лъскаво сребристи, златни и дори снежнобели листа. Започнеше ли да се свечерява, дървесата на Елвандар засилваха със своя, вътрешна светлина и в този приказен град никога не настъпваше пълен мрак.

Докато прекосяваха поляната, Арута чу възторжените гласове на спътниците си.

— Ако знаех… — промълви Роалд, — и да ме вържехте нямаше да можете да ме спрете да тръгна с вас.

Лаури се съгласи.

— Струва си няколкото седмици бродене из горите.

— Сказанията на певците и пет пари не струват — каза Бару. Арута изчака да чуе и коментара на Джими, но след като иначе словоохотливият хлапак не каза нищо, принцът се извърна да го погледне. Джими яздеше смълчан и захласнат, очите му пиеха околното великолепие, така различно от всичко, което бе виждал досега. Стигнаха до огромния дървесен град и ушите им доловиха тихото бръмчене от кипящия вътре живот. От една от страничните пътеки към тях се приближи ловна дружинка — елфите носеха едър сръндак към отделеното извън дърветата място за посичане на уловения дивеч.

Спряха при самите дървета. Калин нареди на спътниците си да се погрижат за конете на гостите и поведе групата с Арута по витото стълбище, всечено в дънера на невъзможно огромен дъб. Стъпиха на една платформа и минаха покрай неколцина стрелари, които поставяха пера на купищата приготвени стрели пред нозете им. Един от тях поздрави Мартин, той отвърна на поздрава и го попита дали би могъл да злоупотреби малко с щедростта им. Майсторът елф се усмихна, подаде му цял наръч фино издялани стрели и младият херцог напълни почти опразнения си колчан. Поблагодари му на елфски език и продължи със спътниците си.

Калин ги поведе по ново дървено стълбище към нова, още по-висока платформа. Спря се и се обърна към тях:

— Оттук нататък за някои от вас може да се окаже трудно. Вървете по средата на пътеките и площадките и не поглеждайте надолу, ако ви става лошо от височината. Някои хора се боят от високото. — Последното го каза така, сякаш му беше непонятно.

Прекосиха площадката и се заизкачваха по нови стъпала, и така — все по-нагоре, и навсякъде срещаха елфи, всеки забързан по работата си. Мнозина от тях бяха облечени като Калин, в простото облекло на горското племе, но се срещаха и пременени в яркоцветни роби, ушити от фина тъкан, или в ярки туники и панталони, също толкова пъстри. Жените им бяха до една красиви, макар и с някаква странна, нечовешка хубост. Повечето мъже изглеждаха млади, не по-възрастни от Калин. Но Мартин си знаеше, че далеч не е така. Някои от забързаните около тях елфи наистина бяха млади — на по двадесет, най-много тридесет години, но други, също така младолики на вид, бяха на по неколкостотин. Макар самият Калин да изглеждаше по-млад от Мартин, той имаше зад гърба си вече над сто години опит и беше учил на ловуване сегашния херцог като момче.

Продължиха по един широк около двадесет стъпки пасаж, изпънат по дължината на огромни клонаци, и стигнаха до голям кръг дървесни стволове. Сред дърветата беше издигната голяма платформа от гъсто сплетени клони и на подиума върху нея стояха два трона. На малко по-високия от двата седеше елфска жена, чиято строгост само усилваше безмерната й красота. Най-поразителното в изящно изваяното й лице с витите вежди бяха светлосините й очи. Косата й беше светлорижа със златисти жилки, като на Калин, и създаваше впечатление, че е озарена от слънчевата светлина. На главата й лежеше корона — само едно златно венче, прибрало косата й назад, но това несъмнено бе самата Агларана, кралицата на елфите.

На трона до нея седеше човек. Фигурата му беше внушителна — с половин педя по-висок от Мартин. Косата му беше пясъчноруса, а лицето му беше младо, макар че в чертите му се долавяше вековечна зрялост. Мъжът се усмихна на приближаващата се група и усмивката му придаде още по-младежки вид. Лицето му наподобяваше донякъде лицата на елфите, макар и с известна разлика. Очите му бяха почти сиви, а веждите — не толкова извити. Не беше толкова ъгловато като техните и завършваше с волева квадратна челюст. Ушите му, които се показваха над златното кръгче, прибрало косата му, бяха изпънати и остри. А гърдите и раменете му изглеждаха много по-яки, отколкото на елф.

Калин пристъпи пред тях и се поклони.

— Майко кралице, принце пълководецо, почетени сме от гости.

Двамата владетели на Елвандар станаха и пристъпиха да поздравят гостите си. Кралицата и Томас срещнаха Мартин с нескрита обич, а към останалите проявиха вежливост и топлота.

— Добре дошли, ваше височество — обърна се Томас към Арута. Арута отвърна:

— От сърце благодаря на Нейно величество и Негово височество.

Около платформата седяха и други елфи. Арута позна в един от тях стария съветник Татар от гостуването му преди време в Крудий. Представиха ги набързо, кралицата ги подкани да станат и се преместиха на друга площадка, където насядаха вече не толкова официално. Поднесоха им плодове, храна и вино и Агларана каза:

— Много се радваме да видим сред нас стари приятели и да срещнем с добре дошли нови. Но все пак хората рядко ни навестяват без сериозна причина. Каква е вашата, принце на Крондор?

Докато хапваха и пийваха, Арута им разказа историята си. Елфите го слушаха, до един смълчани. Щом Арута свърши, кралицата каза:

— Татар?

Старият съветник кимна.

— „Безнадеждното дирене“.

— Нима нищо не знаете за сребротръна? — попита Арута.

— О, не — отвърна кралицата. — „Безнадеждното дирене“ е древна легенда при нас, елфите. Знаем за растението айлебера. Знаем и за свойствата му. Тъкмо за това се разказва в легендата за „Безнадеждното дирене“. Татар, обясни, моля те.

Старият елф, първият, който в очите на Джими и останалите показваше някакви признаци на възраст — едва доловими бръчки около очите и изсветляла почти до бяло коса — каза:

— В паметта на нашия народ има един принц на Елвандар, който се сгодил. Любимата му била ухажвана от един воин моредел, когото тя отхвърлила. В гнева си той я отровил с отвара от айлебера и тя потънала във вечен сън. Така принцът на Елвандар започнал своето безнадеждно дирене, за да намери онова, което би могло да я изцери, стръка на айлебера, сребротръна. Силата му била такава, че можел както да убива, така и да изцерява. Но айлебера расте само на едно място, в Морелайн, а на вашия език — „Черното езеро“. Това е място, свързано с мрачните сили, достъпно само за моредел — в него никой елф не може да пристъпи. Според легендата принцът на елфите обикалял около границите му, докато със стъпките си не изсякъл около него пропаст. Защото той не може да пристъпи в Морелайн, нито може да си отиде, докато не намери онова, което ще изцери любимата му. Казват, че до ден-днешен обикаля там.

— Но аз не съм елф — каза Арута. — Аз ще отида в Морелайн, стига само да ми покажете пътя.

Томас огледа събралите се на площадката.

— Не само ще ви го покажем. Нозете ви ще поставим на пътя към Морелайн, Арута — рече той, — но не и преди да отдъхнете и да се посъветваме. Първо трябва да си починете и да поспите преди нощния пир.

Срещата приключи и елфите се разотидоха, останаха само Калин, Томас, кралицата и групата с Арута. Мартин каза:

— Как е синът ви?

Томас се усмихна широко и махна с ръка да го последват. Преведе ги по мост, заслонен от гъсти клони до една стаичка, издълбана в ствола на гигантски бряст, където в люлчица спеше бебе. Изглеждаше не повече от шестмесечно, спеше дълбоко и явно сънуваше нещо, защото пръстчетата му леко потръпваха. Мартин огледа детето и веднага забеляза какво бе имал предвид Калин с думите, че в жилите му тече особена кръв. Бебенцето приличаше повече на човешко, отколкото на елфско, ушичките му бяха съвсем леко изострени и имаха мека част като у хората. Кръглото му личице беше с издути бузки и в чертите му се долавяше нещо, което подсказваше на Мартин, че прилича повече на татко си, отколкото на кралицата. Агларана се пресегна и го погали нежно.

— Какво име му дадохте? — попита Мартин.

Кралицата отвърна тихо:

— Калис.

На елфския език името означаваше „чедо на зеленината“ и напомняше за живот и растеж. Име, носещо добро предзнаменование.

После го заведоха в определени за тях стаи в дървесния град, в които намериха приготвени корита с топла вода и чисти постели. Скоро всички се изкъпаха и заспаха, освен Арута. Умът му странстваше между заспалата Анита и сребристия стрък, растящ край брега на черно езеро.

 

Мартин седеше самичък, потопен в наслада от първата си вечер в Елвандар от цяла година. Повече от всяко друго място, дори от замъка на Крудий, това бе негов дом. Играл бе тук като момче заедно с децата на елфите.

Тихи елфски стъпки го накараха да се обърне.

— Галайн — промълви той щастлив, че вижда най-стария си приятел. Прегърнаха се и Мартин каза: — Очаквах да те видя по-рано.

— Току-що се върнах от патрул по северния край на леса. Напоследък тук стават странни неща. Чух, че ти можеш да ми осветиш малко пътечката към тях.

— Най-много е пламъче на вощеница, навярно — отвърна Мартин. — Зло някакво се е развихрило, няма съмнение.

Разказа всичко на Галайн и младият елф отрони:

— Ужасно е всичко това, Мартин. — В гласа му се прокрадна искрена тревога за съдбата на Анита. — А брат ти? — Зададен лаконично по обичая на елфите, въпросът съдържаше всички възможни нюанси около премеждията на Арута.

— Държи се някак. Успява понякога да изтласка от ума си всичко лошо; Друг път изглежда направо премазан. Не знам как все пак успява да опази разсъдъка си и да не полудее. Обича я дълбоко. — Мартин поклати глава.

— А ти така и не се ожени, Мартин. Защо?

— Не съм я срещнал.

— Тъжен си.

— С Арута е трудно понякога, но все пак ми е брат. Помня го като дете. Дори тогава беше трудно да се сближиш с него. Навярно причината е в смъртта на майка му, беше много малък тогава. Оттогава е отчужден от всичко. Но при всичката му твърдост и студенина е лесно раним.

— Много си приличате двамата.

— Не отричам — съгласи се Мартин.

Галайн помълча.

— Ние ще помогнем, доколкото можем.

— Трябва да заминем за Морелайн.

Младият елф потръпна.

— Лошо място е това, Мартин. Наречено е „Черното езеро“, но името няма нищо общо с цвета на водата. Същински кладенец на безумието. Моределите ходят там, за да ги споходят сънища за мощ и власт. Намира се на Тъмната пътека.

— И е било място на валхеру?

Галайн кимна.

— А Томас?

Въпросът отново съдържаше купища неизречени мисли. Галайн беше особено близък с Томас, следвал го бе във Войната на разлома.

— Той няма да тръгне с вас. Има си невръстен син. Калис ще бъде мъничък толкова кратко, само няколко години. Един добър баща трябва да бъде с бебчето си. А освен това е много рисковано.

Не беше нужно да казва нищо повече, защото Мартин го разбра. С очите си беше видял как в онази нощ Томас едва не се поддаде на обсебилия го безумен дух на валхеру. Това за малко щеше да му струва живота. Доста време още трябваше да мине преди Томас да се почувства достатъчно уверен, за да се изправи пред страшното предизвикателство на собственото си наследство и отново да разбуди ужаса, въплътен в недрата на собствената му душа. И щеше да рискува да стъпи в място, таящо силата на валхеру, едва когато усети, че обстоятелствата са достатъчно безизходни, за да поеме този риск.

Мартин се усмихна криво.

— Тогава ще отидем сами — само ние, жалки човеци с нищожните си дарби.

Галайн отвърна на усмивката му.

— Никак не сте за окайване вие, и се съмнявам, че дарбите ви са толкова нищожни. — Усмивката му се стопи. — Все пак няма да е зле преди да тръгнете да се допитате до нашите Заклинатели. Тъмна сила се крие в Морелайн и магия, способна да надмогне и сила, и храброст.

— Скоро ще говорим с тях. — Мартин извърна глава към приближилия се елф, с Арута и останалите зад него. — Май му е дошло времето. Ти ще дойдеш ли?

— Нямам място аз в кръга на стареите. Освен това цял ден не съм ял. Ще си почина. Намини после да си поговорим.

— Добре.

Мартин стана да се присъедини към групата на Арута и елфът ги отведе отново при съвета. След като всички насядаха пред Агларана и Томас, кралицата рече:

— Татар, говори от името на Заклинателите: кажи какъв съвет имате за принц Арута.

Татар пристъпи в средата на кръга и заговори:

— Странни неща стават от няколко лунни кръга насам. Очаквахме племената на моредел и таласъмите да започнат да се връщат на юг към родните си краища, от които бяха прогонени във Войната на разлома, но това не стана. Съгледвачите ни на север засичат пълчища от таласъми, стичащи се през Великите северни планини към Северните земи. Моределски съгледвачи се осмеляват да нарушават границите ни. Гвали отново дойдоха при нас; казват, че местата, които обитават, вече не им харесвали. Понякога е доста трудно да ги разберем, но знаем, че идат от север. Това, което ни разказахте вие, принц Арута, дълбоко ни безпокои. Първо — защото споделяме мъката ви. Второ — защото явленията, за които говорите, подсказват за могъща сила на злото, чиято ръка е дълга и чиито слуги са плъпнали надлъж и шир. Но най-вече сме обезпокоени заради собствената си история.

Старият елф замълча за малко, после продължи: — Много преди да прогоним племето на моредел от нашите лесове заради това, че избраха Тъмния път, народът на елфите беше един. Онези от нас, които са живели из горите, са били по-отдалечени от тогавашните ни господари, валхеру, и заради това са се предпазили от покварата да бленуват за власт. Другите, които са живели в по-голяма близост с владетелите ни, са се изкусили от тези сънища и са се превърнали в моредел. — Старият елф погледна кралицата и Томас и двамата кимнаха. — Но онова, за което твърде рядко се говори, е причината, поради която сме се разделили с моредел, някогашните ни събратя. Никой човек досега не го е чувал.

— В мрачната ера на Войните на хаоса по тези земи са настъпили много промени — продължи Татар. — От някогашния народ на елфите са се образували четири групи. — Мартин се приведе заслушан. Макар да знаеше за елфите повече от всеки друг човек, това бе ново и за него. До този момент той беше вярвал, че само елфите и моределите са потомци на древния елфски род. — Най-мъдри и могъщи, от числото на най-великите Тъкачи на заклинания и учени били елдар. Те полагали грижи за всичко, което господарите ни плячкосвали из необятния космос — тайни трудове, мистично познание, загадъчни изделия, несметни богатства. Тъкмо те положили основите на днешния Елвандар, придавайки му вълшебен облик. Изчезнали са във Войните на хаоса, защото били сред най-приближените слуги на господарите ни, и се смята, че са погинали заедно с тях. За елфите и за Братството на Тъмния път, еледел и моредел на нашия език, знаете нещо. Но има още една група наши родственици, тъй наречените гламредел, което име в превод означава „хаотичните“ или „гламавите“. Те се изменили във Войните на хаоса и се превърнали в народ на безумни воини — диваци. Известно време елфи и моредели останали едно цяло и се защитавали срещу нападащите ги безумци. Дори след като племето на моредел било изтласкано от Елвандар, те си останали заклети врагове на гламредел. Ние отбягваме да говорим за онези времена, защото макар да става дума за еледел, моредел и гламредел, целият елфски род всъщност е една раса, дори до днес. Просто част от народа ни е тръгнала по пътя на мрака.

Мартин беше смаян. Въпреки всичко, което му бе познато за древната култура на елфите, и той, както и други хора, бе смятал моределите за отделна раса, свързана с елфите, но все пак различна. Едва сега осъзна защо елфите не обичат да обсъждат родството си с моредел. Виждаха в тях не само далечни родственици, а свои кръвни братя, и скърбяха, че са ги изгубили в съблазънта на Тъмния път.

Татар продължи:

— Древните ни сказания разказват за времето, когато на север се е разгоряла последната битка, когато армиите на моредел и техните слуги таласъмите най-сетне съкрушили гламредел. Моределите се развилнели и изтребили до крак безумните пи братовчеди. Смяташе се, че гламредел са били изтребени от тях до последното отроче, за да не се въздигнат отново и да оспорят господството на моредел. В това се крие най-черният позор в паметта на нашата раса — че един дял от рода ни е изтребил до крак друг… Но това, което засяга пряко вас, е следното: сред бойните пълчища на моредел изпъквал ескадронът на Черните кръвници — отряд моределски воини, лишени от смъртната благодат и превърнали се в чудовища с една-едничка цел: да убиват в името на господаря си. Веднъж убити, Черните кръвници възкръсват и се надигат, за да изпълнят волята на своя повелител. И щом възкръснат от смъртта, те могат да бъдат спрени само с магически средства, като телата им бъдат напълно унищожени или като се изтръгнат сърцата им. Връхлетелите ви конници по пътя за Сарт са били Черни кръвници, принц Арута.

— Преди битката за пълното заличаване на гламредел, моределите вече били навлезли дълбоко в недрата на Тъмния път, но нещо ги е накарало да се спуснат до тези нови дълбини на ужас. — Съветникът въздъхна. — Така те се превърнали в сечиво в ръцете на обезумяло чудовище, на властелин, който се стремял в подражание на изчезналите валхеру да покори целия наш свят. Тъкмо той сбрал под знамената си цялото племе на моредел и той сътворил и въздигнал тази отврат — Черните кръвници. Ала в онази последна битка получил смъртоносна рана и с неговата гибел моределите престанали да бъдат народ. Вождовете им се събрали, за да изберат наследника му. Помежду им настъпил раздор и те се разцепили като таласъмите — на малки племена, кланове и родове, и никога повече не могли да се обединят под единна власт за дълго. Обсадата на Карс преди петдесет години беше нищожна схватка в сравнение с мощта на моредел, събрана от онзи техен водач. Но след смъртта му ерата на моредел сякаш свършила. Защото той бил ненадминат и недостижим — обаятелно, хипнотично същество със странни дарби, способно да обедини моредел в единен народ и държава.

Старият елф помълча и после тихо промълви:

— И този техен властелин се казвал Мурмандамус.

— Възможно ли е да се е завърнал по някакъв начин? — промълви Арута.

— Всичко е възможно, принц Арута, или поне изглежда така, ако си живял достатъчно дълго — отвърна Татар. — А може и някой да се стреми да обедини отново моредел, призовавайки древното име, за да ги сбере под кървавия си пряпорец. Открит обаче остава въпросът със змиежреца. Толкова омразни същества са пантатийците, че дори моределите ги изтребват, щом се натъкнат на тях. Но това, че един от тях е слуга на днешния Мурмандамус, вещае мрачни съюзи. Предупреждава ни, че може би сме изправени пред немислими доскоро за нас сили. Ако народите на севера наистина се надигат, всички ние отново ще се изправим пред изпитание, сравнимо с нашествието на чуждоземците и заплашващо с гибел нашите народи.

Бару се изправи, показвайки по хадатски обичай, че иска думата. Татар кимна и планинецът заговори:

— За племето на моредел моят народ знае малко, освен че са Тъмни братя и наши кръвни врагове. Но мога да добавя следното: Мурад се смята за велик боен вожд, може би най-великият от живите, способен да предвожда стотици и стотици воини. Това, че той служи с Черните кръвници, само говори за силата на Мурмандамус. Мурад би служил само на някого, от когото се страхува. А този, който е в състояние да внуши страх дори у Мурад, трябва наистина да е страшен.

— Както вече казах и на ишапийците, повечето от тези неща са само предположения. Сега не бива да мисля за нищо друго освен как да намеря сребротръна — заяви Арута. Но разбираше, че се самозалъгва. Твърде много доказателства се трупаха, че заплахата от север е сериозна. Вече не ставаше дума за случайни набези на таласъми над дребни поселения по северните граници. Едно такова нашествие можеше да се окаже далеч по-опасно от цуранското. Пред лицето на тази заплаха отказът му да мисли за нещо друго освен за намирането на лек за Анита си беше празно упорство.

— Нещата може би са свързани, ваше височество — проговори Агларана. — Всичко това разкрива безумното му желание да събере моределите и техните слуги под своя власт. За да го постигне, той трябва да предизвика осъществяването на едно пророчество. Трябва да унищожи Губителя на мрака. И какво успя да постигне? Успя да ви принуди да отидете на единственото място, където ще е сигурен, че ще ви намери.

Джими изправи гръб и изломоти, забравил всякакво приличие и протокол:

— Той ви чака! Той е при Черното езеро!

Лаури и Роалд сложиха ръце на раменете му да го успокоят и Джими смутено седна.

— Момчето го каза — въздъхна Татар. — Премислихме го и по наша преценка точно това става, принц Арута. След дара с талисмана на Ишап Мурмандамус явно замисля друг начин да ви хване в клопката си, иначе рискува съюзът му да се разпадне. Моределите са като всички останали — и те трябва да орат и сеят, и да отглеждат стада. Ако Мурмандамус започне да протака със сбъдването на пророчеството, те могат да го изоставят, освен малцината, които са се врекли, като Черните кръвници. Сигурно вече са му донесли, че сте напуснали Сарт, а шпионите му в Крондор вече трябва да са го известили, че сте тръгнали да търсите цяр за своята принцеса. Да, той ще разбере, че търсите сребротръна и той, или някой от доверените му слуги като Мурад, ще ви чака в Морелайн.

Арута и Мартин се спогледаха. Мартин сви рамене.

— Никога не сме се заблуждавали, че ще е леко. Арута изгледа кралицата, Томас и Татар.

— Благодаря ви за споделената мъдрост. Но ще отидем в Морелайн.

Арута вдигна очи към застаналия до него Мартин.

— Угрижени ли сме?

— Не… премислям нещата, Мартин.

Големият брат седна до Арута на ръба на площадката до стаите, които им бяха дали. Елвандар сияеше сред околния нощен мрак, загърнат в искрящото си вълшебство.

— Какво премисляш?

— Ами това, че може би обсебен от грижите си за Анита, забравих за дълга си.

— Съмнения? Е, поне най-после се разкри. Слушай, Арута, и аз хранех съмнения за това пътуване от самото начало, но ако човек се остави съмненията да го затрупат, нищо не може да постигне. Ти просто трябва да вземеш най-доброто решение и да действаш.

— А ако сгреша?

— Ще сгрешиш и толкова.

Арута опря глава на дървеното перило.

— Въпросът е в залога. Като малък, при една грешка губех само играта. Сега мога да загубя цял народ.

— Може би, но това не отменя необходимостта да вземеш най-доброто си решение и да действаш.

— Нещата започват да ми се изплъзват от ръцете. Чудя се дали няма да е по-добре да се върна в Ябон и да заповядам армията на Вандрос да нахлуе в планините.

— Може и да се получи. Макар че, от друга страна, има места, в които шестима могат да проникнат, а цяла армия — не.

Арута се усмихна криво.

— Предимствата не са много.

— Вярно е, но все пак има едно-две. Според това, което Галайн ми разказа за Морелайн, хитростта и ловкостта ще свършат повече работа от силата. Какво би станало, ако поведеш натам армията на Вандрос и в един момент се окаже, че Морелайн се намира от другата страна на едно хубаво пътче като онова към абатството край Сарт? Помниш ли думите на Гардан, че може да се защити от половин дузина бабички с метли? Ще се обзаложа, че Мурмандамус е оставил там доста повече бабички. Но дори да можеше да надвиеш ордите на Мурмандамус и да победиш, би ли заповядал и на един войник да даде живота си, за да оживее Анита? Не. Ти и този Мурмандамус сте вплетени в една игра. Игра, чийто залог е голям, но все пак игра. Докато Мурмандамус си въобразява, че може да те примами в Морелайн, все още имаме шанс да се промъкнем и да вземем сребротръна.

Арута го изгледа.

— Тръгваме ли?

Знаеше отговора.

— Разбира се. Стига да не задействаме капана, той си остава отворен. Това им е особеното на капаните. Ако не разберат, че вече сме вътре, можем дори да се измъкнем. — Мартин помълча, извърнал очи на север. — Толкова е близо. Отвъд ей ония върхове. Само на седмица оттук. Толкова близо. — Погледна Арута и се засмя. — Ще бъде срамно да стигнем толкова близо и да се откажем.

— Ти си полудял — каза Арута.

— Може би. Но само си помисли. Толкова близо.

Арута също се разсмя.

— Е, добре. Тръгваме още утре.

Шестимата конници потеглиха на следващата заран, с благословията на елфската кралица и на Томас. Редом с ездачите тичаха Калин, Галайн и още двама елфи. Когато Елвандар остана далече зад гърба им, от дърветата се спусна едно гвали.

— Калин!

Елфският принц даде знак да спрат, а гвалито се смъкна от клоните и се ухили.

— Къде човеци отива с Калин?

— Оппала, водим ги към северния път. Оттам ще отидат в Морелайн.

Гвалито се развълнува и поклати рошавата си глава.

— Недей отива, човеци. Място лошо. Малко Олноли изядено там от лошо нещо.

— Какво лошо нещо? — попита Калин, но гвалито побягна с писък, не смеейки дори да изрече отговора.

— Това изпращане не беше от най-приятните — подхвърли Джими.

— Галайн, върни се да намериш Оппала и да разбереш, ако можеш, какво искаше да ни каже — нареди Калин.

— Ще разбера и ще ви догоня — отвърна Галайн и се затича на дълги отскоци назад към избягалото гвали. Арута даде знак да продължат.

Три дни елфите ги придружаваха чак до края на своя лес, до подножията на Великите северни планини. Към обед на четвъртия ден стигнаха до един малък ручей и на отсрещния му бряг зърнаха малка пътечка, водеща към някакъв каньон.

— Тук е границата на владенията ни — каза Калин.

— Какво според теб стана с Галайн? — попита го Мартин.

— Или това, което е разбрал, не си е струвало пътя, или са му трябвали ден-два, докато намери Оппала. Реши ли някое гвали да се крие, трудно ще го намериш. А може и да ви настигне, преди да сте навлезли в недрата на Морелайн.

— А накъде да вървим? — запита Арута.

— Продължете още два дни по тази пътека и ще стигнете до една долина. Като я прекосите, от северната страна ще видите водопад. От него нагоре води друга пътека и горе на платото ще се озовете близо до началото на водопада. Поемете по реката нагоре, докато стигнете изворите й. Оттам ще хванете трета пътека, пак нагоре и на север. Това е единственият път за Морелайн. Ще намерите един каньон, който лъкатуши в кръг около езерото. Викат му „Дирята на Безнадеждния“. От него има само един път за Морелайн — през мост, вдигнат от моределите. Като прехвърлите моста над Дирята на Безнадеждния, сте в Морелайн. Там ще намерите сребротръна. Той е едно растение със светли, сребристозелени тривърхи листа, с плодове като на боровинки. Веднага ще го познаете, защото самото му име го описва точно: тръните му са сребърни. Наберете поне шепа от плодчетата му. Расте край самия бряг на езерото. А сега вървете и дано боговете ви закрилят.

Сбогуваха се набързо и шестимата ездачи поеха, с Мартин и Бару в челото, след тях Арута и Лаури, а най-отзад Джими и Роалд. На първия завой Джими се обърна, но елфите вече не се виждаха. Момчето извърна поглед напред, разбрало, че вече са сами, без съюзници и убежище. Промълви тиха молитва към Банат и си пое дълбоко дъх.