Реймънд Фийст
Сребротрън (5)

Глава 2
Крондор

Градът тънеше в дрямка. Откъм Горчивото море се беше спуснала гъста мъгла, загърнала цял Крондор в тежката си белота. Столицата на Западните владения на Кралството не си отдъхваше ни час, но обичайните нощни звуци се бяха удавили в почти плътните бели валма, загърнали като в мантии фигурите на случайните минувачи. Всичко изглеждаше по-унило, не толкова рязко, както обикновено, все едно че градът най-сетне бе намерил покой.

Но за един от обитателите на града тези нощни условия бяха почти идеални. Мъглата бе превърнала всяка улица в тесен тъмен проход и всяко каре сгради — в самотен остров. Безкрайният сумрак едва се прекъсваше от уличните фенери по ъглите — малки крайпътни убежища от топлина и светлина за минувачите, преди отново да се гмурнат сред влажния мрак на нощта. Но между тези нищожни приюти от светлина отдалият се на нощен труд бе благодарен на допълнителната закрила, защото тихите му стъпки съвсем се заглушаваха и ловките му движения оставаха напълно скрити за очите на случаен зрител. Джими Ръчицата си вършеше работата.

Около петнадесетгодишен, Джими вече го брояха за един от най-надарените членове на Шегаджиите — Гилдията на крадците. Джими си беше крадец, дето се вика, почти от рождение, улично момче, издигнало се от дребни отмъквания на плодове от пазарните сергии до пълноправен член на Шегаджиите. Не знаеше кой е баща му. Майка му се препитаваше с проституция в Бедняшкия квартал, докато не издъхна в ръцете на някакъв пиян моряк. Оттогава момчето бе попаднало в гилдията и се беше издигнало светкавично. Най-удивителното в издигането на Джими не беше възрастта, защото Шегаджиите се придържаха към възгледа, че щом едно хлапе се е опекло за кражби, трябва да го пуснеш да се развихри. Провалът си имаше цена. Бездарният крадец бързо се оказваше мъртъв крадец. И стига да не бе заплашен друг Шегаджия, смъртта на един крадец с ограничен талант не беше кой знае каква загуба. Не, най-удивителното нещо в светкавичното издигане на Джими беше в това, че той бе почти толкова добър, колкото си въобразяваше, че е.

Сега с ловкост, граничеща със свръхестественото, той се вмъкна в стаята. Безмълвието на нощта се нарушаваше само от хърканията на изобщо неподозиращите визитата му домакини. За осветление му послужи бледият отблясък от далечния уличен фенер. Джими се огледа, напрегнал всичките си сетива. Едва доловима промяна в скърцането на дъските под краката му и малкият крадец намери онова, което търсеше. Липсата на оригиналност у търговеца в избора на скривалище го накара да се засмее наум. С пестеливо движение хлапето отмести хлабавата дъска на пода и ръката му бръкна в тайника на тепавичаря Триг.

Триг изсумтя насън и се извърна в постелята, предизвиквайки ответното изхъркване на дебелата си жена. Джими замръзна на място, сдържайки дъха си, докато двете спящи туловища в леглото не се укротиха. След което измъкна тежката издута кесия и грижливо я върза на широкия си колан под туниката. Постави дъската на мястото й и се върна при прозореца. С малко късмет щяха да минат няколко дни преди кражбата да се открие.

Седна с гръб навън на перваза, вдигна ръце и се хвана за стряхата. Издърпа се рязко нагоре и се озова на покрива. Наведе се през ръба, притвори с леко бутване кепенците и придърпа куката с връвта така, че вътрешното резе да се върне на мястото си. После бързо издърпа връвта и се засмя тихо, представяйки си колко ще се обърка тепавичарят, докато се мъчи да разбере как са му откраднали златото. Остана да лежи още малко по корем върху керемидите, вслушан дали вътре не са се разбудили. След като не последва никакъв звук, Джими се отпусна.

Стана и закрачи тихо по „Булеварда на крадците“, под което име бяха известни покривите на града. Скочи леко от покрива на къщата на Триг върху съседния, после седна на керемидите да си огледа плячката. Кесията бе живо доказателство за скъперничеството на тепавичаря, скътал голяма част от приличните си доходи. Парите щяха да му осигурят прилично съществуване за няколко месеца, стига да не ги проиграеше набързо на комар.

Смътен шум накара Джими да легне по очи на покрива и да замръзне, притиснат до керемидите. Чу го отново — леко шумолене откъм другия скат на покрива. Хлапакът прокле наум лошия си късмет и прокара нервно пръсти през влажните от мъглата къдрици на кестенявата си коса. Някой друг по покривите щеше да му навлече само неприятности. Тази нощ Джими работеше без благословията на Нощния майстор — навик, който му беше докарвал ругатни и бой няколкото пъти, когато го бяха хващали, но ако сега застрашеше на всичко отгоре и работата на някой друг Шегаджия, очакваше го доста повече от няколкото сурови думи и пердаха. В гилдията с Джими се отнасяха като с възрастен, беше си спечелил това положение с умението и хитростта си. В замяна от него се очакваше да се държи като отговорен член и възрастта не можеше да му послужи за извинение. Рискуваше ли живота на друг Шегаджия, можеше да загуби своя.

Другата възможност можеше да се окаже не по-малко неприятна. Ако из града действаше без разрешение на гилдията някой гастролиращ крадец, задължението на Джими беше да донесе за него. Това донякъде щеше да смекчи собственото му нарушение, особено ако предадеше на гилдията полагащите й се две трети от златото на тепавичаря.

Джими пропълзя до билото на покрива. Трябваше само да зърне самоволния крадец и веднага да докладва за него. После Нощният майстор щеше да разпространи описанието му и рано или късно щяха да го навестят биячите на гилдията и да го научат на прилично поведение, дължимо пред Шегаджиите от гастролиращи любители. Джими се вгледа надолу, но не видя нищо странно. Как така нищо? Оглеждайки се, той зърна слабо движение с ъгълчето на окото си и се обърна. След като отново не видя нищо, седна и зачака. Тук имаше нещо, което подложи на изпитание вроденото му остро любопитство.

Когато се задействаше, това вродено остро любопитство беше единствената слабост на Джими — наред с неохотата, която изпитваше понякога, щом се наложеше да дели плячката си с гилдията. Отрастването му сред Шегаджиите бе възпитало у него особено отношение към живота — скептицизъм, граничещ с цинизъм — чувство, твърде развито за възрастта му. Необразован си беше, но хитър. Едно нещо обаче знаеше със сигурност: звуците не идват току-така от нищото… освен ако не е намесена някаква магия.

Джими се закроти на мястото си, мъчейки се да отгатне какво ли може да е онова, което шумолеше отпред, а не се виждаше. Или някой невидим дух си беше размърдал задника на ръбестите керемиди, нещо напълно възможно, но малко вероятно, или пък там се спотайваше нещо много по-материално.

Джими се втренчи в сумрака и когато ушите му отново доловиха шумолене, успя да зърне нечие смътно движение. Някой се спотайваше в мрака, загърнат при това в черно наметало. Джими можеше да го засече само когато се раздвижеше. Промъкна се още малко към билото на стръмния покрив, за да си осигури по-добра гледка, и се озова точно зад фигурата. И надникна отново. Спотайващият се помръдна да намести плаща си и космите по гърба на Джими настръхнаха. Фигурата пред него беше изцяло облечена в черно и носеше тежък арбалет. Не беше никакъв крадец, а Козодой!

Джими се прилепи към покрива. Да се натъкнеш на излязъл по работа член на Гилдията на смъртта не беше най-добрият начин да си осигуриш живот до дълбоки старини. А на всичко отгоре имаше изрична заповед — всяка вест за братството на убийците да бъде донасяна на часа, и тази заповед идваше не от кого да е, а лично от Праведника, тартора на Шегаджиите. Джими предпочете да изчака, залагайки на дарбите си в случай, че го разкрият. Макар да не притежаваше легендарните качества на един Козодой, разчиташе все пак на самоувереността си на петнадесетгодишен хлапак, превърнал се в най-младия майстор-крадец в историята на Шегаджиите. Ако го разкриеха, нямаше да е първото му бягство по Булеварда на крадците.

Времето течеше и Джими чакаше, с неприсъща за възрастта му дисциплина. Крадец, който не можеше да остане неподвижен на място с часове, ако се наложи, не оставаше жив за дълго. От време на време чуваше и мерваше движенията на убиеца. Дълбокият респект на Джими към членовете на Гилдията на смъртта, граничещ със страхопочитание, бързо започна да спада, защото човекът пред очите му не показваше кой знае какво умение в стоенето неподвижно. Джими отдавна бе усвоил хитрината да отпуска и стяга полекичка мускулите си, за да не се схванат. И освен това, прецени той, легендите често преувеличаваха, а в случая това беше само от полза за Козодоите, за да поддържат хорския страх.

Убиецът изведнъж се раздвижи, отметна плаща си и надигна арбалета. Джими чу приближаващия се тропот на конски копита. Долу по улицата минаваха конници и убиецът бавно сниши оръжието. Явно подминаващите не бяха очакваната от него мишена.

Джими се повдигна още малко на лакът, за да види по-добре непознатия, след като плащът вече не го прикриваше. Убиецът леко се извърна да вдигне наметалото и за миг разкри лицето си. Малкият крадец присви крака, готов да скочи ако се наложи, и го огледа. Не успя да различи почти нищо характерно, освен че е тъмнокос и дребен на ръст. А после убиецът сякаш погледна право към момчето.

Сърцето на Джими заби гръмко и той се зачуди как убиецът не чува толкова силен туптеж. Но мъжът отново се извърна и замръзна в нощното си бдение и Джими тихо се отпусна под билото на покрива. Вдиша бавно, мъчейки се да потисне внезапно обзелото го желание да се изкиска. След като и то отмина, се отпусна и отново рискува да надникне.

Убиецът отново зачака и Джими — с него. Зачуди го оръжието на Козодоя. Тежкият арбалет съвсем не беше най-добрият избор за опитен стрелец, защото отстъпваше по точност на средно добър лък. По-подходящ беше за не толкова обучен в стрелбата, а и защото ударът беше силен. Веднъж Джими беше видял стоманена кираса, изложена в една кръчма. Металният нагръдник беше с дупка колкото юмрука му, пронизана от стрелата на тежък арбалет. Бяха я овесили на стената не заради големината на дупката, съвсем обичайна за оръжието, а защото носещият я воин някак бе оживял. Но оръжието си имаше недостатъци. Освен че ставаше неточно на повече от дузина разкрача, имаше малък обхват.

Джими протегна врат да изгледа отново Козодоя и усети леко пукване под дясната си ръка. Премести предпазливо тежестта си на лявата. Изведнъж една от керемидите под дланта му се счупи със силно пращене, плъзна се надолу и се разби с трясък върху каменната настилка на улицата. За Джими това прозвуча като небесен гръм, предвещал съдбата му.

Убиецът се завъртя с нечовешка бързина и стреля. Единствено подхлъзването на Джими опази живота му, защото нямаше да може да залегне достатъчно бързо, за да избегне стрелата, но тежестта му осигури нужната бързина. Срина се върху покрива и чу как металната стрела профуча над главата му. За кратък миг си представи как главата му се пръсва като зряла тиква и отправи тиха благодарствена молитва към Банат, бога покровител на крадците.

По-нататък го спаси рефлексът му, защото вместо да се скове на място, той се превъртя светкавично. А на мястото, където лежеше допреди миг, с трясък се стовари острието на сабя. Съзнавайки, че няма да може да надбяга убиеца, хлапакът скочи присвит на кълбо и с едно движение измъкна камата от ботуша си. Никак не си падаше по битките, но още в началото на кариерата си беше проумял, че понякога животът му може да зависи от използването на камата и се упражняваше с нея най-старателно, когато му останеше свободно време. Съжаляваше само, че този нощен набег по покривите не му бе позволил да си вземе и меча.

— Бързо се помоли на боговете, които са те довели тук, момче — изсъска убиецът. На Джими тази реплика му се стори неуместна, защото само отвличаше говорещия. Убиецът замахна, оръжието изсвистя във въздуха, където допреди миг стоеше Джими, и хлапакът хукна.

Втурна се по покрива и се метна обратно върху сградата на тепавичаря. Миг след това чу и тежкия скок на преследвач. Затича се бясно напред и се озова пред зейнала пропаст. В бързината му беше излязло от ума, че от тази страна на сградата има широка пресечка и че съседната сграда е невъзможно далече. Закова се на място и се обърна.

Убиецът се приближаваше бавно, насочил върха на сабята си към Джими. Изведнъж на хлапака му щукна нещо и той заподскача и затупа бясно с пети по керемидите. Само след миг на шумотевицата се отзова гневен глас отдолу:

— Крадец! Обират ме!

Джими моментално си представи надвесения през прозореца тепавичар — как вдига по тревога градската стража, и много му се дощя убиецът да си представи същото. Суматохата долу със сигурност щеше да изпълни улиците около къщата с патрули и любопитни зяпачи. Хлапакът бързо се помоли дано наемникът да реши да побегне, вместо да си отмъщава.

Убиецът обаче не обърна внимание на виковете на стопанина и продължи да се приближава към Джими с насоченото оръжие. Замахна отново, а Джими се сниши, свря се под гърдите му, замахна с камата и усети как върхът й промуши ръката на Козодоя, държаща сабята. Оръжието издрънча долу на паважа, а убиецът изрева от болка, заглушавайки виковете на тепавичаря. Джими чу как кепенците се тръшнаха и се зачуди какво ли се е превъртяло в ума на нещастния дебелак при този рев над главата му.

Убиецът избегна втория замах на Джими и измъкна кама от колана си. Отново настъпи, вече без приказки, стиснал оръжието в лявата си ръка. Джими чу виковете долу от улицата и едва се сдържа да не извика за помощ. Никак не беше сигурен, че ще надвие Козодоя, въпреки че убиецът се биеше с по-слабата ръка, но не изпитваше и голямо желание да обяснява какво търси на покрива на тепавичаря. А освен това ако извикаше помощ, докато стражата дойде, докато се качи по стълбите и стигне до покрива, работата щеше отдавна да е приключила.

Джими заотстъпва чак докато петите му не стъпиха на ръба на покрива. Убиецът се стегна, а момчето чакаше точно това. Присви се, моментално отстъпи назад и полетя надолу. Убиецът тъкмо замахваше и след като оръжието му не срещна очакваната; съпротива, изгуби равновесие и се преметна. Джими обаче успя да се улови за ръба и по-скоро усети, отколкото видя прелитащия покрай него убиец.

За миг Джими увисна с пламнали от болка длани, мишци и рамене. Толкова просто беше да се пусне и да полети надолу в тихия мрак. Но момчето стисна зъби да преодолее умората и болката, напрегна стенещите си мускули и отново се покатери на покрива. Легна задъхан на керемидите, после се превъртя и погледна надолу.

Убиецът лежеше неподвижно и неестествено извърнатият му врат показваше ясно, че вече не е жив. Момчето потръпна и бързо се сниши, когато видя двамата притичващи по уличката мъже. Те награбиха трупа, обърнаха го, вдигнаха го и се забързаха. Джими се замисли. Това, че убиецът си имаше съдружници, беше сигурно доказателство, че начинанието не е лично, а на Гилдията на смъртта. Но кого бяха чакали да мине по улицата в този късен час? Огледа се и претегли риска да се позадържи тук още малко, за да задоволи любопитството си срещу сигурната поява на градската стража само след няколко минути. Любопитството надви.

Сред мъглата отекна тропот на конски копита и скоро в светлото петно около горящия срещу дома на Триг уличен фенер се появиха двама ездачи. Кой знае защо, точно в този момент Триг реши да отвори отново кепенците и да се развика. Очите на Джими се разшириха, щом ездачите вдигнаха погледи към прозореца на тепавичаря. Хлапакът не беше виждал единия повече от година, но го познаваше много добре. Малкият крадец си направи изводи от видяното, поклати глава и реши, че е крайно време да офейква. Но мъжът, когото видя долу, накара Джими да реши, че работата му за тази нощ далеч не е свършила. Нощта най-вероятно щеше да се окаже дълга. Той се надигна и закрачи по Булеварда на крадците към приюта на Шегаджиите.

Арута дръпна юздите и вдигна глава към мъжа по нощница на прозореца, който ревеше с цяло гърло.

— Лаури, според теб за какво е тази врява?

— Доколкото мога да разбера нещо от тези ревове и писъци, онзи господинчо горе току-що е станал жертва на някакъв грабеж.

Арута се засмя.

— Това и сам го предположих.

Не познаваше добре Лаури, но му допадаше хитрината и чувството за хумор у странстващия певец. Досещаше се, че има някаква неприятност между Лаури и Карлайн и че заради това Лаури го беше помолил да го придружи в пътуването му до Крондор. Карлайн щеше да дойде след седмица с Анита и Луам. Но Арута отдавна беше решил, че това, което Карлайн не желае да споделя с него, не е негова работа. Освен това, ако Лаури беше изпаднал в немилост пред Карлайн, Арута можеше да изпита само съчувствие към него. След Анита Карлайн беше последната личност, с която държеше да се скара.

Принцът огледа района. По прозорците на околните сгради се появиха сънени физиономии и започнаха да викат някой да им обясни какво става.

— Е, скоро някой ще дойде тук да проучва. Май ще е най-добре да си продължим по пътя.

Думите му излязоха пророчески, защото двамата се сепнаха от нечий глас, доехтял от мъглата:

— Насам!

От мрака изникнаха трима мъже със сивите плъстени шапки и жълтите табарди на градската стража. Най-левият патрулен — мъжага с биче телосложение и дебели навъсени вежди, носеше в едната си ръка запален фенер, а в другата — дебела тояга. Мъжът по средата беше в напреднала възраст, пред пенсия, ако се съдеше по външността му, а третият беше младок, но и на двамата им личеше, че имат опит с уличните крамоли — дланите им лежаха на дръжките на мечовете почти небрежно.

— Какво става тук? — попита с добродушна насмешка и в същото време властно най-старият.

— Някаква бъркотия в онази къща, стража. — Арута посочи прозореца на тепавичаря. — Двамата просто минавахме.

— А, вие тук ли бяхте, ваша милост? Е, предполагам няма да възразите да поостанете малко, докато разберем каква е тази работа. — Водачът на патрула даде знак на младока да огледа.

Арута мълчаливо кимна. Точно в този момент от вратата на къщата изхвърча едно пуфтящо кълбо с почервеняло лице, размаха ръце и се развика:

— Крадци! Обраха ме, влезли са ми в стаята, имота ми ограбиха! Питам аз, какво ще става сега, щом един честен, тачещ закона гражданин като мен не може да спи безопасно в леглото си, в собственото си легло? — Като видя Арута и Лаури, още по-силно се развика: — А, тия значи са крадците? — И изрева, насъбрал цялото достойнство, на което беше способен в омачканата си нощница: — Какво направихте със златото ми, скъпото ми златце къде е?

Мъжът с бичия врат дръпна развикалия се за ръката толкова силно, че го завъртя като пумпал и му изръмжа:

— Затваряй си устата, скъперник такъв!

— Скъперник значи! — изрева Триг. — И какво, питам аз, ви дава право да наричате един гражданин, един почтен, спазващ закона гражданин скъпер… — Млъкна и на лицето му се изписа неверие като видя излизащата от мъглата група конници. В челото на групата яздеше висок чернокож мъж, облечен в табарда на капитан от Кралската дворцова гвардия на принца. Забелязал сборището на улицата, той даде знак с ръка на хората си да спрат.

Арута тъжно поклати глава и каза на Лаури:

— Дотук с тихото ни пристигане.

Капитанът подвикна:

— Стража, какво става тук?

Старшият на стражата отдаде чест.

— Точно това се канех да разбера, капитане. Доколкото разбрахме, тия двамата тук… — Той посочи Арута и Лаури.

Капитанът приближи с коня и се разсмя. Старшият го изгледа накриво, без да знае какво да каже. Гардан, бившият сержант в гарнизона на Крудий, дръпна юздите и отдаде чест.

— Добре дошли в своя град, ваше височество.

При тези думи останалите конници също отдадоха чест на своя принц.

Арута отвърна на поздрава, след което се здрависа с Гардан. Стражарят и тепавичарят ги гледаха онемели.

— Певецо — каза Гардан, — радвам се, че и с теб се виждаме отново. — Лаури прие поздрава с усмивка и махна с ръка. Познаваше се с Гардан съвсем малко, преди Арута да го изпрати в Крондор да поеме командването на града и дворцовата гвардия, но чернокожият войник с посребряла коса му допадаше.

Арута се извърна към скованите стражи и слисания шишко. Стражите бяха свалили шапки и старшият измърмори:

— Ваше височество, много моля за прошка. Не ви познах. Не съм искал да ви оскърбя, ваше благородие.

Арута поклати глава развеселен.

— Никого не си оскърбил, стражарю. Вие си изпълнявахте дълга, и при това както трябва. — После се обърна към Гардан. — Впрочем, как, в името на небесата, успя да ме намериш?

— Херцог Калдрик ни изпрати точния маршрут с новината, че идвате от Риланон. Очакваше се да пристигнете утре, но казах на граф Волней, че най-вероятно ще се опитате да се промъкнете тази нощ. След като яздите от Саладор, имаше само една порта, през която можеше да влезете… — той посочи по улицата към източната порта, невидима оттук през гъстата сивота — … и ето ни тук. Пристигнахте дори по-рано, отколкото очаквах. Къде са останалите от свитата ви?

— Половината гвардейци придружават принцесата към имението на майка й. Останалите са на бивак на шест часа езда от града. Не можах да изтърпя още една нощ на пътя. Освен това има да се свършат куп неща. — Гардан погледна принца озадачено, но Арута допълни само: — Останалото ще разбереш, като поговоря с Волней. — Е — той погледна към тепавичаря, — кой е този гръмогласен приятел?

— Това е Триг тепавичарят, ваше височество — отвърна старшият. — Твърди, че някой нахълтал в стаята му и го обрал. Казва, че се събудил от тупурдия на покрива му, бой е имало.

Триг го прекъсна.

— Биха се над главата ми, над… самата ми… глава… — Чак сега се усети на кого говори и гласът му изтъня. — Ваше височество — довърши смутено дебелакът.

Стражарят с дебелите вежди го изгледа свирепо.

— Разправя, че чул някакъв писък и после си дръпнал като костенурка главата от прозореца.

Триг закима енергично.

— Все едно че някой проклетник извършваше убийство, ваше височество. — Мъжът с бичия врат сръга здраво Триг в ребрата, ядосан от прекъсването.

Младият стражар излезе от мъглата откъм страничната уличка.

— Това го намерих върху купчина смет от другата страна на улицата, Берт. — Младокът подаде сабята на убиеца. — Имаше малко кръв по дръжката, но острието беше чисто. Имаше и малка локва кръв насред уличката, но никакъв труп.

Арута даде знак на Гардан да прибере оръжието. Младият стражар, забелязал гвардейците и явния авторитет на двамата новодошли, подаде сабята и побърза да свали шапка.

Арута взе оръжието от Гардан, огледа го, не видя нищо забележително по него и го върна на стражаря.

— Връщай гвардейците си, Гардан. Вече е много късно и почти не им остана време за сън.

— А крадецът? — викна тепавичарят. — Че това ми беше имотецът, цял живот съм го събирал! Сега какво да правя?

— Моите съжаления, добри ми тепавичарю, но бъдете сигурен, че стражата ще направи всичко възможно да ви върне ограбеното — каза принцът.

Берт се обърна към Триг.

— Сега, уважаеми господине, съветвам ви да се приберете и да поспите колкото остава до заранта. Утре можете да внесете оплакване на дежурния сержант на стражата. Ще му опишете какво ви е взето.

— Какво ми е взето? Злато, човече, това ми е взето! Имането ми, цялото ми имане!

— Злато значи? Хм — отвърна му Берт най-спокойно, с глас на врял и кипял в подобни случки. — В такъв случай ви съветвам да се приберете, а от утре да започнете отново да си трупате имането, щото е сигурно колкото тая мъгла в Крондор, че от него и един петак няма да видите. Но хич не се отчайвайте, добри ми господине, вие сте оправен човек и златото бързо идва в ръцете на хора от вашия сой и с вашите възможности.

Арута потисна смеха си, защото въпреки личното си нещастие човекът изглеждаше много смешно в раздърпаната си ленена нощница и килнатата над носа му нощна шапчица.

— Добри ми тепавичарю, ще ви обезщетя. — Той измъкна камата от колана си и я връчи на стражаря Берт. — Това оръжие носи фамилния ми герб. Единствените други като него се носят от братята ми, краля и херцога на Крудий. Върнете го утре в двореца и ще ви го заменят с цяла торба злато. Не искам да има нещастни тепавичари в Крондор в деня на завръщането ми. А сега ви желая на всички лека нощ. — Арута пришпори коня си и поведе спътниците си към палата.

След като принцът и гвардейците се скриха в сумрака, Берт се обърна към Триг.

— Е, драги ми господине, виж как всичко свърши добре — рече той и подаде камата на тепавичаря. — А на всичко отгоре имахте и честта да сте един от малцината простосмъртни, които могат да се похвалят, че са говорили лично с принца на Крондор, въпреки малко странните и объркани обстоятелства. — На хората си каза: — Ние да си тръгваме на обиколката. В такава нощ из Крондор ни чакат още забавления. — Даде им знак да го последват и се скри в избеляващата мъгла.

Триг остана сам. Помая се, след което лицето му грейна и той извика на жена си, както и на всички, които все още надничаха от околните прозорци:

— Ей, говорих с принца! Аз, Триг тепавичаря!

И готов да литне от щастие, тепавичарят помъкна шкембето си към топлата постеля, притиснал камата на Арута до гърдите си.

 

 

Джими се провираше през тесните тунели. Проходът беше част от сложната плетеница канали и разни други подземни съоръжения, обичайни за тази част от града, всяка крачка от които се контролираше от Шегаджиите. Подмина един боклукчия — несретник, който се препитаваше, ровейки в сметта, стичаща се размита от водата в канавката към канала. Човекът ровичкаше мръсната тиня с тояга, за да намери някоя паднала монета. Всъщност само се правеше, че ровичка, а си беше караул. Джими му махна с ръка и се сниши под една провиснала греда, изпаднала явно от някое срутено мазе, и се озова в широка зала, изровена сред лабиринта от тунели. Ето това беше самото ядро, явката на крадците. Приютът на Шегаджиите.

Джими си взе меча от стойката за оръжия, намери си един тих кът и се свря в него, притеснен от проблема, пред който се беше оказал. Според правилата трябваше да се изповяда за непозволеното си проникване в къщата на тепавичаря, да се лиши от повечето злато и да изтърпи наказанието, което Нощният майстор решеше да му наложи. Все едно, до утре следобед гилдията щеше да знае, че стиснатият тепавичар е обран. След като се разбереше, че наоколо не е действал някой гостуващ крадец, всички подозрения щяха да паднат върху него и още неколцина други, за които се знаеше, че имат навик да шарят нощем без позволение. И всяко наказание, което го чакаше тогава, щеше да е два пъти по-жестоко, защото не си го е признал сега. Въпреки това Джими не можеше да мисли само за личния си интерес, защото разбираше, че целта на убиеца не е била някой друг, а самият принц на Крондор. А Джими беше прекарал достатъчно време с Арута, докато Шегаджиите криеха принца и принцеса Анита от хората на Батира, за да изпитва към принца симпатия. При това Арута му беше подарил този меч, който момчето почти винаги носеше на бедрото си. Не, Джими не можеше да пренебрегне наличието на убиеца, но и не можеше да реши какво да предприеме.

След дълги разсъждения Джими реши. Най-напред щеше да се опита да предупреди принца, а след това — да пробута сведението за убиеца на Алвърни Бързака — Дневния майстор. Алвърни му беше приятел и позволяваше на Джими малко повече волности от Гаспар да Вей, Нощния майстор. Алвърни нямаше да спомене на Праведника за това, че Джими се е ослушал да докладва веднага, стига хлапакът да не се забавеше прекалено. Което означаваше, че Джими трябваше бързо да се добере до Арута, а после веднага да се върне и да говори с Дневния — най-късно преди утре привечер. Всяко забавяне щеше да компрометира Джими дотолкова, че дори и Алвърни нямаше да може да го отърве. Колкото и великодушен да беше застаряващият Бързак, вече в залеза на кариерата си, все пак си беше Шегаджия. Предателството към гилдията бе недопустимо.

— Джими!

Джими вдигна глава и видя нахълталия в приюта Дейз Златистия. Макар и доста млад, чаровникът крадец имаше солиден опит зад гърба си в облекчаването на стари самотни дами от излишното им имущество. Разчиташе повече на неотразимата си русолява външност, отколкото на ловкостта. Дейз се завъртя да му покаже финото си облекло.

— Какво мислиш?

Джими кимна одобрително.

— Шивачи ли обираме вече?

Златистия замахна закачливо да го удари, Джими лесно му убягна и младежът приседна до хлапака.

— Не бе, смотано улично пале такова. Сегашната ми „благодетелка“ е вдовицата на прочутия майстор пивовар Фалън. — Джими беше чувал за него. Ейлът и бирите му се ценяха толкова високо, че понякога бяха дори на трапезата на покойния принц Ерланд. — И заради добрата стока на покойния й съпруг, работа, която сега тя върти, е получила покана за приема.

— Прием ли? — Джими разбра, че Златистия се е докопал до някоя добра клюка и много го сърби да я каже, но когато той сам реши.

— А — отвърна Златистия, — ама аз още ли не съм ти споменал за сватбата?

Джими завъртя очи нагоре от досада, но продължи играта.

— Каква сватба, Златист?

— Как каква? Кралската сватба, разбира се. Е, нас ще ни сложат далече от кралската трапеза, но няма да сме най-открая.

Джими се изправи като ужилен.

— Кралят? В Крондор!

— Естествено.

Джими стисна Златистия за ръката.

— Я дай отначало.

Ухилен, чаровният, но не особено схватлив младеж започна да му обяснява доверително.

— Вдовицата Фалън е уведомена не от кого да е, а лично от главния снабдител на двореца, с когото се познават от седемнайсет години, че им трябват допълнителни доставки за един месец напред, цитирам: „за кралската сватба“. Човек спокойно може да заключи, че кралят ще дойде за собствената си сватба.

Джими поклати глава.

— Не бе, тъпак. Не е кралят. Това са Анита и Арута.

Златистия изглеждаше готов да се нацупи от забележката, но после очите му светнаха от любопитство.

— Че какво те кара да мислиш така?

— Кралят се жени в Риланон. Принцът се жени в Крондор. — Златистия кимна, давайки да се разбере, че му звучи смислено. — Аз се криех с Анита и Арута; беше само въпрос на време да се оженят. Той затова се е върнал. — Дейз го изгледа озадачено и Джими бързо добави: — Или ще се върне скоро.

Умът му заработи трескаво. Не само Луам щеше да пристигне в Крондор за сватбата, но и всяка по-знатна особа от Запада, а и немалко от Изтока. А щом и Дейз знаеше за сватбата, значи половината жители на Крондор също го знаеха, а другата половина щяха да го научат преди утре привечер.

Унесът на Джими се прекъсна от появата на Смеещия се Джак, Нощният старши и първи помощник на Нощния майстор, който застана пред двамата младоци с ръце на бедрата и рече:

— Нещо май ти се върти в главичката, момче?

Джими никак не си падаше по Джак. Беше вечно кисел, със стиснато чене, често избухваше и проявяваше неоправдана жестокост. Единствената причина за високия му пост в гилдията беше умението му да държи здраво в юздите си побойниците на гилдията и другите по-горещи глави. Неприязънта между Джими и Джак беше съвсем взаимна, защото тъкмо хлапакът му беше лепнал прякора „Смеещия се“. Откакто Джак бе попаднал в гилдията, никой не помнеше да го е чувал да се смее.

— А, нищо — отвърна Джими.

Джак присви очи и изгледа Джими и Дейз изпитателно.

— Чувам, че край източната порта е имало някаква врява. Не си се мяркал там тази нощ, нали?

Джими запази безизразна физиономия и изгледа Дейз все едно че въпросът се отнася за него. Златистия поклати отрицателно глава. Джими се зачуди дали Джак вече е разбрал за Козодоя. Ако знаеше и ако някой го беше мернал наоколо, хлапакът не можеше да очаква и капка милост от биячите на Джак. Все пак, ако Джак имаше улики, щеше направо да го обвини, а не да го разпитва. Хитруването не беше отличителна черта за Джак. Затова Джими подхвърли с най-невинна физиономия:

— Пак ли някоя пиянска свада? Не, аз си спах повечето време.

— Добре. Значи си свеж — каза Джак. Врътна глава към Дейз, давайки му да разбере, че е време да се разкарва. Златистия се надигна и напусна без въпроси, а Джак вдигна ботуша си на пейката до Джими. — Стягай се, че тази нощ ни чака работа.

— Сега? — намръщи се Джими, пресметнал набързо, че нощта му е отишла. До изгрев-слънце оставаха някакви си пет часа.

— Специална поръчка. Лично от него — поясни мъжът, като се подразбираше Праведника. — Някакви кралски работи гласят в палата, а идва и посланикът на Кеш. Снощи е пристигнал цял товар с дарове. Сватбени. Ще ги откарат в двореца най-късно утре до обед, така че тази нощ е единственият ни шанс да ги отарашим. Рядък, при това. — Тонът му не оставяше и сянка на съмнение, че участието на Джими не е желателно, а задължително. Хлапакът се надяваше да подремне малко, преди да хукне към палата, но явно нямаше да стане. Той попита примирено:

— Кога и къде?

— След час, до големия склад една пресечка над хана „Щипещия рак“, до пристанището.

Джими знаеше мястото. Кимна и без повече приказки остави Смеещия се Джак. Заизкачва се по стъпалата към улицата. Въпросът с убийците и заговорите трябваше да изчака още няколко часа.

 

 

Мъглата продължаваше да тегне над Крондор. Кварталът със складовете до пристанището обикновено беше тих в ранните часове на утрото, но тази нощ всичко наоколо изглеждаше като от друг свят. Джими се промъкваше между огромните бали със стока, твърде малоценни, за да оправдаят допълнителния разход с прибирането им в складове и по същата причина — незастрашени от обир.

Суров памук, фураж, камари дървен материал — всичко това образуваше влудяващо заплетен лабиринт, през който Джими се движеше тихо. Зърнал беше, докато идваше насам, неколцина пристанищни пазачи, но нощната влага и щедрият подкуп ги бяха задържали под навеса им край огъня. Освен ако не се вдигнеше някоя голяма крамола, нищо нямаше да ги отвлече от топлото. Шегаджиите отдавна щяха да са се махнали от района преди задрямалите пазачи да се размърдат.

Стигнал уреченото място, Джими се огледа, но не видя никого, свря се в един ъгъл и зачака. По навик беше дошъл по-рано от останалите, тъй като обичаше да обмисли нещата, преди да започне акцията. Освен това в заповедта на Смеещия се Джак имаше нещо, което го държеше нащрек. Толкова важна работа рядко се подготвяше в последния момент, а още по-голяма рядкост беше Праведника да позволи действие, което би предизвикало гнева на принца — кражбата на сватбени дарове със сигурност щеше да предизвика гнева на Арута. Но мястото на Джими в гилдията не беше чак толкова високо, за да знае кое е редно и кое — не. Трябваше само да стои нащрек.

Чуха се тихи стъпки и Джими се напрегна. Идващият се движеше предпазливо, както трябваше да се очаква, но заедно със стъпките момчето долови и някакъв странен звук. Беше лекото издрънчаване на метал в дърво и веднага щом осъзна това, Джими скочи встрани. Последва силен удар, пръснаха се трески и една стрела от арбалет разцепи страната на сандъка, където допреди секунда седеше той.

Миг след това от сумрака към него се затичаха две тъмни фигури.

Със сабя в ръка, Смеещия се Джак връхлетя мълчаливо върху Джими, докато спътникът му зареждаше арбалета си за нов изстрел. Джими измъкна оръжията си светкавично, парира замаха на Джак отгоре с камата и удари с меча напред. Джак отскочи настрани и двамата смениха местата си.

— Сега ще те видим колко си добър, момченце — озъби се Джак. — Тоя път ще ти видя кръвчицата и наистина ще се разсмея.

Джими не пожела да се включи в отвличащата беседа. Отвърна само с атака с меча, принуждавайки Джак да отстъпи. Не хранеше никакви илюзии, че е по-добър от Джак — искаше само да удържи още малко, докато измисли как да избяга.

Запристъпваха напред-назад, разменяйки си атаки и парирания, като всеки от двамата гледаше да намери пролука в защитата на другия. Джими опита забивка с острието напред, не улучи, залитна за миг и изведнъж левият му хълбок пламна — Джак бе успял да го перне със сабята си: болезнена рана, която скоро щеше да изцеди силите му, но не фатална, поне засега. В следващия миг Джак атакува, бързайки да се възползва от предимството. Джими заотстъпва, едва отбивайки свирепите му удари.

Внезапният вик към Джак да се дръпне настрани предупреди Джими, че другият нападател е заредил арбалета, и хлапакът отскочи, така че Джак да остане между него и съучастника си. Джак замахна отгоре и силата на удара принуди хлапака да се срине на колене.

Джак изведнъж отскочи назад, сякаш нечия гигантска шепа го беше стиснала за гърлото и го беше отхвърлила. Блъсна се в един от големите сандъци и очите му се оцъклиха от неверие, след което се завъртяха и отпуснатите му пръсти изтърваха сабята. За миг Джими видя на мястото, където допреди миг се намираха гърдите на Джак, кървава маса от раздралата ги метална стрела. Ако не беше внезапната атака, стрелата щеше да е пронизала гърба на момчето. Джак се отпусна без звук и Джими видя, че е прикован за сандъка. Свит на кълбо, Джими скочи и се извърна към другия, който изруга, хвърли арбалета, измъкна сабята си и скочи срещу него. Замахна към главата му, а момчето се сниши и метна дългата си кама. Острието й перна другия по хълбока и мъжът погледна към раната — нищо особено, само колкото да го отвлече. Но този кратък миг беше точно това, от което имаше нужда Джими — той скочи напред, прониза противника си и по лицето на непознатия за миг премина сянка на изумление и неразбиране.

Мъжът залитна назад и Джими рязко измъкна оръжието от гърдите му. После издърпа камата си от хълбока на мъртвия, изтри и двете оръжия и ги прибра в каниите. Огледа и раната си — не беше тежка.

Стисна зъби да преодолее гаденето, олюля се и пристъпи към прикования към сандъка Джак. Двамата никога не бяха изпитвали добри чувства един към друг, но защо беше тази толкова старателно изпипана клопка? Дали всичко това не беше свързано по някакъв начин с опита за убийство на принца. Трябваше да се обмисли, след като поговори с принца, но ако се окажеше, че има пряка връзка, това говореше много лошо за Шегаджиите. Възможността за вероломство от страна на толкова високопоставена фигура като Смеещия се Джак щеше да разтърси гилдията из основи.

Колкото и да беше замаян от тежкото изпитание, Джими никога не губеше здравия си практицизъм. Лиши Джак и съучастника му от кесиите, които се оказаха задоволително пълни, и след като пребърка грижливо приятеля на Джак, забеляза нещо на шията му.

Беше златна верижка, на която висеше абаносова фигурка на козодой. Огледа замислено талисмана, след което го пъхна в джоба на туниката си. Озърна се и видя едно подходящо кътче, където можеше да скрие двата трупа. Издърпа металната стрела от гърдите на Джак, довлече него и другия в нишата между двете бали и ги струпа един върху друг. После превъртя двата повредени сандъка така, че да се виждат здравите им страни. Щяха да минат поне няколко дни преди някой да открие труповете.

Без да обръща внимание на парещата рана и на умората, Джими се огледа, за да се увери, че не го е видял никой, след което потъна в мъгливия сумрак.