Серия
Сага за войната на разлома (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Silverthorn, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 76 гласа)

Глава 12
На север

Нагоре по пътя препускаше самотен ездач. — Ако е тоя, който си мисля, ушите ще му отрежа — изсумтя Арута.

— Тогава побързай да си наточиш ножа, братко. Виж само как подскача на седлото — засмя се Мартин.

Само след няколко мига пророчеството на Мартин се потвърди и Джими дръпна юзди пред тях ухилен. Без изобщо да крие неудоволствието си, Арута се обърна към Лаури:

— Ти не ми ли каза, че си го качил на кораба за Крондор с Гардан и Доминик?

Лаури го изгледа безпомощно.

— Там беше, кълна се.

— Някой няма ли да каже „здрасти“? — попита Джими. Гледаше ги невинно като паленце, в една от най-фалшивите пози, които беше способен да си придаде, и за Арута се оказа много трудно да съхрани строгостта си. Лаури прикри смеха си, като вдигна ръка и се окашля.

Арута поклати глава и сведе поглед към земята. Най-накрая рече:

— Е добре, сега пък каква ни е версията?

— Първо на първо — отвърна Джими. — Аз се заклех; за вас може нищо да не означава, но все пак си е клетва и тя ни обвързва „докато не й съдерем кожата“. А има и още една дреболия.

— Каква е тя?

— Следяха ви, докато напускахте Сарт.

Арута се изправи на седлото, изненадан колкото от небрежния тон на хлапака, толкова и от разкритието.

— Откъде си сигурен?

— Първо, човека го познавам. Един търговец от Квесторско око, всъщност контрабандист, нает от Шегаджиите. Беше изчезнал след като проникването на Козодоите в гилдията стана известно на Праведника и се намираше в хана, когато Гардан, Доминик и аз чакахме кораба. Аз се качих на кораба с Гардан и монаха и се измъкнах малко преди да вдигнат котва. И второ, нямаше я обичайната му свита, както когато си върти търговията. Той обикновено се държи шумно и показно, когато се прави на почтен търговец, но в Сарт си криеше лицето под дълбока качулка и се вреше по ъглите. Нямаше да зареже обичайната си роля на такова място, освен ако не е принуден от особени обстоятелства. И ви проследи от хана, докато не му стана ясно кой път ще хванете. Но най-важното е, че беше съдружник на Смеещия се Джак и на Златистия.

— Хаврам! — възкликна Мартин. — Човекът, който според Джак е привлякъл него и Златистия при Козодоите.

— Сега, след като не могат да разчитат на магията, за да те намерят, ще разчетат на шпиони — добави Лаури. — Съвсем логично е да са поставили някого в Сарт, който да изчака да слезеш от абатството.

— Той видя ли те, като тръгна? — попита принцът.

Джими се засмя.

— Не, но аз го видях като тръгна. — Мъжете го изгледаха озадачено и момчето добави: — Погрижих се за него.

— Какво си направил?

Джими ги изгледа самодоволно.

— Дори едно малко градче като Сарт си има сенчестите страни, стига да знае човек как да ги потърси. Използвах репутацията си на крондорски Шегаджия и дадох да се разбере кой съм. Определени хора, които предпочетоха да останат анонимни, ми се представиха и изразиха желанието си да не се разкриваме един друг пред градската стража в замяна на дребна услуга. И понеже повярваха, че все още съм важна клечка в гилдията, предпочетоха да не ме набутат в залива, особено след като подсладих сделката с кесия злато, която си носех. След това им споменах, че на една особа в Западните владения много ще й липсва един определен търговец, отседнал във въпросния хан. Схванаха бързо. Лъжетърговецът сега най-вероятно е на пътешествие към Кеш по дъблинския път на робите и усвоява предимствата на ръчния труд.

Лаури поклати глава.

— Това момче не си поплюва.

Арута въздъхна тежко.

— Изглежда, че отново съм ти длъжник, Джими.

Джими продължи:

— На един час зад нас идва малък керван. Ако яздим бавно, до привечер ще ни настигнат. Може да ни наемат като охранници и да продължим с тях, а Мурмандамус да си търси колкото си ще тримата ездачи, тръгнали от Сарт.

Арута се засмя.

— Какво да правя с теб? — И побърза да го пресече, преди Джими да успее да му отговори: — Само не ми казвай, че искаш да ставаш херцог на Крондор. — Погледна коня му и добави: — И изобщо не ми казвай откъде си намерил този кон.

 

 

Дали съдбата, или пък действието на ишапийския талисман помогнаха на Арута и спътниците му, но никаква неприятност не ги сполетя по пътя им до Илит. Предвиждането на Джими, че ще ги настигне керван, се оказа точно. Оказаха се пет окаяни фургона, охранявани от двама измършавели наемници. След като търговецът се успокои, че не са разбойници, на драго сърце прие да му станат спътници, с което си спечели още четирима охранници, и то само срещу едното хранене.

Пътуваха така две седмици, без нищо да ги притесни. В двете посоки по крайбрежния път между Квесторско око и Сарт ги подминаваха амбуланти, дребни прекупвачи и кервани с различна големина, с десетки стражи. Арута беше доволен, че ако някой шпионин го разпознае сред тълпите наемни охранници по пътя, това ще е чиста случайност.

Най-сетне, някъде по залез-слънце, забелязаха отдалече светлините на Илит. Арута яздеше отпред с двамата охранници на търговеца Янов. Задържа на място, докато предният фургон се изравни с него, и подвикна:

— Пред нас е Илит, Янов.

Водещият фургон подмина и дебелият търговец, облечен в свила и коприна, му махна радостно. Янов се беше оказал жизнерадостен бърборко, който нямаше навик да изслушва какво му разправят другите, и набързо скалъпената версия на Арута бе приета без много въпроси. Доколкото принцът можеше да прецени, Янов нито го беше виждал някога, нито имаше по какво да го познае.

След като и последният фургон отмина напред, четиримата се събраха и Мартин рече:

— Скоро ще се отървем от този керван и можем да потърсим други коне. Тези трябва да си починат.

— С удоволствие ще се разкарам най-после от този Янов — въздъхна Лаури. — Кряка като някоя продавачка на риба и не млъква.

Джими поклати глава с престорено съчувствие.

— И не оставя човек да разкаже някоя история край огъня.

Лаури го изгледа сърдито, а Арута побърза да ги усмири.

— Стига. Сега пак сме една от многото групи странници. Ако барон Таланк разбере, че съм тук, ще стане официално събитие. Ще почнат едни празненства, турнири, ловове и приеми и всичка между Великите северни планини и Кеш ще разберат, че се намирам в Илит. Таланк е свестен човек, но много обича гуляите.

— Не е единственият — изсмя се Джими, подвикна и пришпори коня си напред. Мъжете го изгледаха стъписани, но облекчението, че са стигнали Илит, бързо ги завладя и ги накара да препуснат след момчето.

Щом се изравни с първия фургон, Арута подвикна:

— Успех в търговията, майстор Янов!

Търговецът ги изгледа, зачуден дали не са се побъркали. Приличието изискваше да им плати някой петак за добрата служба.

Стигнаха портите и спряха. Един по-голям керван тъкмо влизаше в Илит и още неколцина пътници чакаха ред да минат. Джими спря зад една кола със сено и се обърна да срещне приятелите си, които още се смееха на малката му закачка. Застанаха на опашката, загледани към стражата, пропускаща колите. Дните бяха мирни и войниците проверяваха влизащите в града съвсем небрежно.

— Момчето се огледа с любопитство — Илит бе първият голям град, откакто бяха оставили Крондор, и оживеният му ритъм го изпълни с чувството, че е в родния си дом. Но до портите мерна някаква самотна присвита фигура. Непознатият наблюдаваше много съсредоточено преминаващите. По кариралото наметало и кожените панталони лесно можеше да се разбере, че е от планинците на племето хадати. Косата му падаше до раменете, но на темето беше прибрана в дълга опашка и носеше над очите си навит, стегнат на тила шал. Две дървени кании лежаха на коленете му — в тях бяха дългата тънка сабя и късият меч, с който бяха прочути сънародниците му. Но най-удивителното у този мъж беше лицето му — около очите, от челото и надолу по скулите лицето му беше боядисано в костено бяло, както и брадичката под устата. Непознатият явно изгледа подминаващия принц, а когато Джими и Мартин влязоха след Арута и Лаури, стана и тръгна след тях.

Джими изведнъж се разсмя на глас, все едно че Мартин му каза нещо много смешно, протегна се и се огледа бързо и предпазливо през рамо. Планинецът мина бавно през портала зад тях и напъха в движение сабята и полумеча си зад колана, стягаш шарения му пояс.

— Хадатът ли? — попита го тихо Мартин. Джими кимна и херцогът рече: — Бързо око имаш. След нас ли тръгна?

— Да. Дали да не се отървем от него?

Мартин поклати глава.

— Ще се оправим с него след като се настаним. Ако се наложи.

Поеха по тесните градски улици, посрещнати отвсякъде от шумовете и веселата глъч на охолен градски живот. Пред разтворените врати на дюкяните светеха фенери и търговците щедро хвалеха стоката си на излезлите да попазаруват и да се поразходят в хладната привечер граждани.

Дори в този ранен час на вечерта развеселените гуляйджии се срещаха в изобилие. Тълпи освободили се от служба охранници на кервани и моряци, с месеци не видели суша, се шляеха, търсейки забавления според кесиите си. Свадлива банда подпийнали мъжаги, наемници, ако можеше да се съди по външността им, прекоси улицата с шумни викове и смях. Единият се блъсна, без да иска, в коня на Лаури и го подкачи с престорено гневен глас:

— Ей, ти! Гледай как си караш крантата бе! Че ще взема да те науча на добро държане! — Мъжът посегна уж да измъкне сабята си за радост на веселата си компания. Лаури се засмя заедно с непознатия, докато Мартин, Арута и Джими се заоглеждаха да не стане някоя нежелана свада.

— Прощавай, друже — отвърна певецът, а мъжът го изгледа къде със сърдита гримаса, къде със смях и отново посегна уж да извади оръжието си.

Друг от наемническата банда го избута грубо настрана и му рече:

— Я иди да си допиеш. — Усмихна се на барда и подвикна: — Все така ли яздиш по-лошо, отколкото пееш, Лаури?

Лаури моментално скочи от седлото и прегърна непознатия в мечешка прегръдка.

— Роалд, кучи сине!

Двамата се затупаха и запрегръщаха, след което Лаури го представи на спътниците си.

— Тази черна душица е Роалд, мой добър приятел от детството и неведнъж спътник по пътищата. Баща му държеше ферма до нашата.

Мъжът се засмя.

— И бащите ни изхвърлиха и двамата от къщите почти в един и същи ден.

Лаури го запозна с Мартин и Джими, но когато дойде ред на Арута, го представи с уговореното име Артур.

— Е, приятно ми е, че се запознах с приятелите ти, Лаури — каза учтиво наемникът.

Арута бързо се огледа.

— Момчета, задръстваме движението. Хайде да си намерим подслон.

Роалд им махна с ръка да тръгнат след него.

— Отседнал съм в едно място на съседната улица. Прилично е, общо взето.

Джими пришпори напред, без да сваля очи от приятеля на певеца, и набързо го прецени. По всичко личеше, че е кален във войнишките несгоди и че се е препитавал с оръжието достатъчно дълго за да го сметне човек за опитен в занаята само заради това, че още е жив. Забеляза озъртането на Мартин и се зачуди дали хадатът още ги следи.

Странноприемницата носеше името „При северняка“ и се оказа твърде прилично заведение, въпреки че бе близо до пристанището. Едно хлапе до конюшнята остави жалкото си ядене и се надигна да прибере конете.

— Погрижи се добре за тях — заръча му Роалд. Момчето явно го познаваше.

Мартин му подхвърли един сребърник, а Джими забеляза как хлапакът го хвана ловко във въздуха и докато му подаваше юздите на коня си, му показа кукиш. Двамата моментално се разбраха и момчето кимна късо.

Влязоха в гостилницата и Роалд махна с ръка на едно от слугинчетата да им донесе ейл на една маса в ъгъла, близо до вратата към двора пред конюшнята и по-настрана от обичайната гмеж подпийнали гости. Наемникът си издърпа стол, свали тежките си кожени ръкавици и седна. Заговори така, че да го чуват само събеседниците му около масата.

— Лаури, последният път като се видяхме… кога беше? Преди шест години? Ти тогава замина с един ламътски патрул да видиш цураните и да напишеш песен за тях. А сега си тръгнал с… — Роалд посочи Джими с пръст, — с този крадльо. Какво става?

Джими го изгледа с гримаса.

— Знакът ли?

— Знакът, я. — Другите не разбраха и Роалд обясни: — Тоя момък, Джими, показа знак на конярчето, за да не го закачат тукашните крадци. Да знаят, че е дошъл крадец от друг град, че ще спазва приетите правила и очаква уважение от тяхна страна. Прав ли съм?

Джими кимна одобрително.

— Прав си. Показах им, че няма да… работя без тяхно разрешение. Че ще се държим прилично. Момчето ще им предаде.

— Вие как разбрахте? — попита тихо Арута.

— Аз не съм разбойник, но не бих казал и че съм светец. Бил съм с какви ли не компании през годините. Инак общо взето съм си най-обикновен войник. Допреди година служих като наемник в Свободния набор на ябонците. Бих се за краля и отечеството срещу един сребърник на ден и за каквото още ми падне подръка. Седем години се задържах във войската. От момците, които подписахме с нашия капитан, оцеляхме по един на петима. Всяка година оставахме в Ламът, а капитанът ни излизаше за нов набор. Всяка пролет се връщахме на фронта с по-малък брой хора. — Роалд заби поглед в халбата пред себе си. — Бил съм се с бандити и разбойници, и с какви ли не ренегати. И в морската пехота съм служил, пирати сме гонили. И в Касапската долина бях, когато по-малко от тридесетина мъже трябваше да удържим срещу цели двеста таласъма, докато Браян, господарят на Високи замък, не дойде да ни прибере. Но не съм и допускал, че ще доживея деня, в който проклетите цурани ще спрат войната. Не — въздъхна той, — никак не съжалявам, че сега трябва да пазя жалките керванчета, дето и най-изгладнелият разбойник няма да си направи труд да нападне. Най-големият ми проблем напоследък е събуждането. — Наемникът се усмихна. — От всичките ми стари приятели ти беше най-добрият, Лаури. На тебе живота си бих поверил, ако не жените и парите си. Дайте сега да му ударим по още една, пък после да разтягаме лъжите.

Откритият му нрав допадна на Арута. Слугинята им донесе още ейл и Роалд плати, въпреки протестите на Лаури.

— Днес дойдох с един голям скрибуцащ керван от Свободните градове. Устата ми пресъхна от прахта по пътя след цял месец тътрене, а златото в кесията тъй или инак ще го изхарча. Като ще е утре, защо да не е днес?

Мартин се засмя и рече:

— Само първото пиене, друже Роалд. Другото остави на нас. Но я ми кажи, да си виждал хадатски планинец тъдява?

— А, има ги много — махна с ръка Роалд. — За някой определен ли питаш?

— Един със зелени и черни карета по наметалото и с бяла маска на лицето — уточни Мартин.

— Тия със зеленото и черното са от най-северните кланове — поясни Роалд. — Не съм виждал такъв човек. Но виж, бялата боя… — Двамата с Лаури се спогледаха.

— Какво? — попита Мартин.

— Излязъл е да търси кръвна мъст.

— Лична работа — каза Роалд. — Въпрос на кланова чест, един вид. От мене да помните, това с честта при хадатите хич не е шега работа. В това нещо са неумолими като проклетите цурани горе в Ламът. Или е тръгнал да мъсти за нечие престъпление, или да връща дълга на клана си, но каквото и да е, само глупак би застанал на пътя на един хадат, излязъл на кръвна мъст. Много са люти, пипнат ли веднъж дръжката на меча.

Роалд довърши пиенето си и Арута каза:

— Ако нямаш нищо против, остани да хапнеш с нас.

Боецът се засмя.

— Всъщност гладен съм като вълк.

Поръчаха и щом им донесоха яденето, разговорът се завъртя около преживяното през последните години от Лаури и Роалд. Роалд заслуша с възторг разказа на Лаури за приключенията му по време на Войната на разлома, въпреки че сладкодумецът пропусна връзката си с кралската фамилия и това, че ще се жени за сестрата на краля. Накрая ченето на наемника увисна от удивление.

— Не съм чувал някой певец да не раздува хвалбите си, а ти си най-лошият в това отношение от всички, които познавам, Лаури, но това за другия свят звучи толкова чудновато, че чак съм склонен да ти повярвам. Невероятно!

Лаури го изгледа като ужилен.

— Аз да се хваля?

Докато се хранеха, ханджията дойде при тях и се обърна към Лаури.

— Доколкото виждам, сте певец. — Лаури мъкнеше със себе си лютнята по навик, беше почти като част от тялото му. — Ще зачетете ли този дом с песните си?

Арута беше готов да възрази, но Лаури каза:

— Разбира се. — И поясни на Арута. — Можем да поостанем малко, Артур. В Ябон дори когато един певец си плаща яденето, е прието да пее, щом го поканят. Така си трупам сметка, един вид. Като мина друг път оттук, мога да пея и да се храня, дори да нямам пари.

Той отиде до подиумчето в ъгъла до входната врата на гостилницата и седна на трикракото столче. Взе да настройва струните на лютнята и когато се увери, че всички звучат добре, подхвана песента си. Беше една простовата мелодия, известна по всички кътчета на Кралството, и се пееше навсякъде в гостилници и пивници. Мелодията беше приятна, но думите — малко сладникави.

Арута поклати глава.

— Ужасно.

Другите се засмяха.

— Така е — рече Роалд, — но те я харесват. — Той кимна към посетителите.

— Лаури пее каквото се харесва, а не каквото е хубаво. Така се храни човекът — каза Джими.

Лаури довърши песента под гръмките аплодисменти на посетителите и подхвана нова — този път игрива и доста неприлична, каквито се пееха от моряците из Горчиво море, в която се разправяше за един пиян моряк, срещнал русалка. Група развеселени моряци, току-що слезли от кораба, взеха да припяват и да пляскат с ръце в ритъм, а един извади дървена свирка и умело се включи в мелодията. Настроението в гостилницата бързо се вдигна и трубадурът подхвана нова неприлична песничка, разправяща какво правела жената на един капитан, докато мъжът й бил в открито море. Тук моряците съвсем го удариха на веселба, а онзи със свирката скочи и затанцува пред тезгяха, без да спира свирнята.

Тъкмо в разгара на веселието входната врата се отвори и влязоха трима души. Джими ги изгледа как тръгнаха бавно из дългото помещение и въздъхна.

— Ох-ох, ето ти я белята.

Мартин проследи погледа му.

— Познаваш ли ги?

— Не, но са ми ясни. Големият ще го почне.

Въпросният мъж очевидно беше тарторът на тримата. Беше висок червенобрад наемник, с гърди като бъчва и доста затлъстял. На колана си носеше две ками, но друго оръжие нямаше. Коженият елек едва закриваше шкембето му. Двамата зад него също имаха вид на наемни войници. Единият беше въоръжен с цял наръч ножове, от малко стилето до дълга кама. Другият носеше на колана си дълъг ловджийски нож.

Червенобрадият дебелак поведе приятелите си право към масата на Арута, като подвикваше грубо на този и онзи и избутваше всеки, който му се изпречеше на пътя. Макар и грубиянско, поведението му беше донякъде дружелюбно, тъй като размени груби шеги с неколцина от гостите, с които явно се познаваше. Скоро и тримата се озоваха пред масата на Арута. Дебелакът изгледа четиримата седящи около нея и се ухили широко.

— Седнали сте на мойта маса. — По говора му личеше, че е някъде от южняшките Свободни градове.

Той се наведе, опря юмруци между чиниите с храна и рече:

— Чужденци сте. Затова ви прощавам. — Джими зяпна и неволно се дръпна — от устата на дебелака лъхна смрад, сякаш не беше спирал да пие три дни и три нощи, а зад усмивката му лъснаха прогнили зъби. — Ако бяхте от Илит, щяхте да знаете, че Лонгли е в града и че всяка нощ сяда на тая маса в „Северняка“. Напуснете веднага и няма да ви убивам. — При което отметна глава назад и гръмко се разсмя.

Джими пръв скочи и изломоти:

— Не знаехме, ваша милост. — Усмихна се плахо, а останалите се спогледаха. Арута им даде мълчаливо знак, че предпочита да оставят масата, за да избегнат свадата, и Джими си придаде много уплашен вид. — Ей сега ще си намерим друга.

Мъжът, който се нарече Лонгли, спипа Джими за ръката над лакътя.

— Хубаво момченце, а? — Той се обърна към спътниците си. — А може и момиче да е, облечено като момче, виж го какъв е хубавелко. — Изсмя се и се обърна към Роалд. — Приятелче ли ти е? Креватен любимец?

Джими завъртя очи към тавана и каза:

— Това не трябваше да го казваш.

Арута се пресегна през масата и сложи ръка на рамото на досадника.

— Пусни го.

Лонгли обаче извъртя свободната си ръка, удари го и принцът отхвърча назад.

Роалд и Мартин се спогледаха примирено, а Джими вдигна десния си крак, измъкна камата, затъкната в ботуша му, и преди някой да успее да реагира, опря острието между ребрата на Лонгли.

— Мисля, че е по-добре да си намериш друга маса, приятел.

Едрият мъж погледна надолу към малкия крадец, който не стигаше и до брадичката му, после погледна камата, и се разсмя гърлено:

— Ма ти си бил много смешен бе, момчурляк!

И сграбчи китката на Джими невероятно бързо. Стисна го наглед съвсем леко, но момчето пусна камата и по лицето му изби пот.

В ъгъла Лаури продължаваше да пее, още не разбрал какво става на масата на приятелите му. Другите наоколо, свикнали с ежедневието из крайбрежните кръчми, се заотдръпваха да отворят място за предстоящата свада. Арута седеше на пода, още зашеметен от удара, после посегна към дръжката на рапирата си.

Роалд кимна на Мартин и двамата се изправиха бавно, давайки да се разбере, че не вадят оръжие.

— Виж какво, приятел, дай да не се разправяме — каза Роалд. — Ако знаехме, че това е твоята маса, щяхме да стоим настрана. Ще си намерим друга. Само пусни момчето.

Мъжът отметна глава и се изсмя.

— Ха! Той ще ми каже! Ще го задържа аз. Знам един дебел изкупчия от Квег. Сто жълтици ще ми даде за такъв хубавец, мръсникът му с мръсник. — Огледа намръщено масата и погледът му се спря на Роалд. — Вие се махайте. Момченцето първо ще се извини, че се е опитало да наръга Лонгли в ребрата, после може и да го пусна. А може и да иде при дебелия квеганец.

Арута бавно се надигна. Все още беше трудно да се прецени дали Лонгли сериозно си търси боя, но след като го бяха ударили, не смяташе да му дава предимства с колебанието си. Само че местните явно познаваха Лонгли и ако дебелакът се канеше просто да се заяде, а Арута първи извадеше оръжие, щеше да привлече гнева им върху себе си. Двамата приятели на побойника гледаха нащрек.

Роалд отново хвърли поглед на Мартин и надигна халбата си уж да си довърши пиенето. После изведнъж замахна и плисна ейла в лицето на Лонгли, след което халоса оня с ножовете отстрани по главата с тежката калаена халба. Очите на мършавия се подбелиха и той се смъкна на пода. Третият се разсея от внезапния ход на Роалд и не забеляза юмрука на Мартин, докато силният удар на херцога не го отпрати през съседната маса. При това внезапно раздвижване по-благоразумните гости побързаха да освободят помещението. Лаури спря да свири и се изправи на подиума да види какво става.

Един от мъжете зад тезгяха, без изобщо да се интересува кой е виновникът за свадата, скочи през дървения плот и кацна върху най-близкия от биещите се, който случайно се оказа Мартин. Лонгли продължаваше да стиска здраво Джими за китката и да трие кафявата пяна от лицето си. Лаури остави грижливо лютнята на подиума, засили се, скочи през една от масите и се озова на гърба на рижата брада. Стегна ръце около гърлото на едрия побойник и започна да го души.

Лонгли залитна, но остана на крака с увисналия на врата му Лаури, изгледа Роалд, който вече сериозно се бе приготвил за бой, и изрева:

— Не трябваше да лискаш тоя ейл в лицето ми. Сега вече побеснях!

Джими вече пребледняваше от болка, а Лаури извика:

— Помощ! Това не е врат, а дънер!

Арута се изправи тъкмо когато Роалд цапардоса Лонгли в лицето. Едрият примигна, после замахна рязко и хвърли Джими в Роалд, като събори и наемника, и Арута, и тримата паднаха един върху друг. С другата си ръка се пресегна назад, спипа Лаури за туниката и го прехвърли през главата си върху масата. Единият й крак се счупи и Лаури се изтъркаля върху Роалд и Арута, докато двамата се мъчеха да станат.

Мартин, който се беше счепкал със слугата от тезгяха, набързо свърши с него, като го хвърли обратно зад плота. След това се пресегна, сграбчи Лонгли за рамото и го обърна към себе си. Очите на червенобрадия светнаха, като видя, че има срещу себе си достоен противник. Двамата моментално се счепкаха в мъжка борба, стиснали се за вратовете с една ръка и с другата на китката на другия. Олюляваха се дълго време така, след което запристъпваха насам-натам, търсейки по-изгодна позиция.

Лаури изправи гръб и разтърси глава.

— Това не е човек!

Изведнъж се усети, че е седнал върху Роалд и Арута, и се отмести.

Джими се изправи и залитна. Лаури вдигна очи към момчето, а Арута успя някак да стане.

— Какво искаше да направиш, като я извади тая кама? — попита Лаури малкия крадец. — Да ни избиеш всички ли?

Джими погледна сърдито двамата пристъпващи в кръг мъжаги.

— Никой не може да ми говори така. Не съм играчка за разни простаци.

— Не го приемай толкова навътре — изпъшка Лаури и понечи да се изправи. — Човекът просто искаше да се позабавлява. Поне така ми се струва. — Краката му се подкосиха и се наложи да се хване за Джими, за да не падне.

Лонгли пръхтеше и опъваше жили срещу Мартин. Херцогът мълчеше. Беше се привел напред, компенсирайки по-едрото туловище на противника си с по-високия си ръст. Свадата, заплашваща в началото да премине в кръвопролитие, се беше свела до съвсем поносима борба, макар и малко грубичка. Лонгли изведнъж дръпна назад, но Мартин само последва движението му, пускайки дебелия му врат, но без да изтърве китката му. После само с една стъпка се озова зад едрия мъжага и извъртя болезнено ръката му зад главата. Лицето на дебелака се сгърчи от болка, а Мартин натисна и бавно го смъкна на колене.

Лаури подаде ръка на Роалд да се изправи и войникът тръсна глава да се съвземе. Когато погледът му се проясни, изгледа борещите се с око на познавач и каза:

— Май не му е много удобно така.

— Предполагам, че затова му почервеня лицето — каза Джими.

Роалд понечи да му отвърне, но нещо го накара бързо да извърне глава към Арута. Джими и Лаури го последваха и очите им се разшириха.

Арута видя как го зяпнаха и рязко се обърна. В разгара на свадата до масата тихо се беше приближила закачулена фигура в черно наметало. Непознатият беше застанал вкочанено зад Арута, с готова за удар кама в дясната ръка. Очите му изведнъж се оцъклиха и устата му се размърда беззвучно.

Арута замахна и изби камата настрани, но погледът му се впи в мъжа, застанал зад оногова с черното наметало. Хадатският воин, когото Джими и Мартин бяха забелязали при портите, стоеше стегнат, със сабя, готова за нов удар. Беше намушкал убиеца отзад, предотвратявайки атаката му срещу принца. Умиращият се смъкна на пода, а хадатът бързо прибра сабята в канията и каза:

— Хайде с мен. Има и други.

Джими бързо огледа мъртвия и вдигна абаносовата фигурка с верижката от врата му. Арута се извърна към Мартин и викна:

— Мартин! Козодоите! Довърши го!

Мартин кимна на брат си и с едно рязко извиване, което едва не измъкна ръката на Лонгли от рамото му, го наведе още повече. Лонгли затвори примирено очи и херцогът вдигна ръка да я стовари върху темето му, но каза:

— Каква полза? — И само бутна дебелака напред.

Едрият мъж рухна по лице на пода, а после седна и заразтрива рамото си.

— Ха! Добре ме овърша, ловецо. Намини пак някой път насам.

Хукнаха към конюшните. Конярчето едва не припадна като ги видя да тичат към него с оръжия в ръце.

— Къде са конете ни? — викна му Арута и момчето им посочи към дъното на конюшнята.

— Няма да издържат дълго тази нощ — каза Мартин. Арута зърна други коне, свежи и нахранени, и попита:

— Тези на кого са?

— На господаря, ваша милост. Но ще се продават на търга другата седмица.

Арута даде знак на останалите да оседлаят свежите коне, а момчето облещи очи и изхълца:

— Моля ви, ваша милост, само не ме убивайте!

— Никой няма да те убива, момче.

Хлапакът се дръпна страхливо назад, докато оседлаваха животните. Хадатът взе едно от резервните седла на хана и оседла един кон за себе си. Арута скочи на седлото и хвърли на момчето кесия.

— Дръж. Кажи на господаря си да продаде нашите и да си покрие разликата с това, което има в кесията. Задръж част и за себе си.

Излязоха от конюшнята и поеха по тясната улица. Ако се вдигнеше тревога, скоро щяха да затворят градските порти. При една смърт в гостилничарска свада можеше да се очаква всичко. Можеха да ги подгонят или да ги оставят на мира, в зависимост от това кой от началниците на стражата е дежурен тази нощ, както и от много други неща. Арута реши да не рискува и затова препуснаха бързо към западната порта на града.

Градските стражи не обърнаха особено внимание на шестимата конници, които профучаха покрай тях в галоп и се стопиха от погледите им по големия път към Свободните градове. Не бяха вдигнали тревога.

Продължиха така, докато Илит не се превърна в смътно сияние далече зад гърбовете им. Чак тогава Арута им даде знак да спрат, обърна се към хадата и каза:

— Трябва да поговорим.

Слязоха и Мартин ги отведе на една полянка недалече от пътя. Джими се залови с конете, а Арута попита:

— Кой си ти?

— Аз съм Бару, по прякор Змееубиеца — отвърна хадатът.

— Славно прозвище — каза Лаури и обясни на Арута: — За да си спечели такъв прякор, Бару е убил змей.

Арута погледна озадачено Мартин, който кимна почтително.

— Да убиеш родственик на дракона се иска кураж, сила и много късмет. — Змейовете бяха първи братовчеди на драконите. Различаваха се от тях само по ръст. Да се биеш с такъв звяр означаваше да се изправиш срещу стихия от остри нокти и големи зъби, висока дванадесет стъпки.

Хадатът се усмихна чак сега.

— Ловец сте, както личи по лъка ви, херцог Мартин. — Роалд се опули, като чу това, а Бару добави скромно: — Най-вече е въпрос на късмет.

Роалд зяпна Мартин.

— Херцог Мартин?… — После погледна Арута. — Но тогава вие трябва да сте…

— Принц Арута — каза хадатът. — Синът на лорд Боррик и брат на нашия крал. Ти не го ли знаеше?

Роалд поклати глава смаяно и се обърна към Лаури.

— За пръв път, откакто те знам, разказа само част от историята.

— Ти да знаеш само колко още има за разправяне — отвърна Лаури. — Бару, виждам, че си северняк, но не знам от кой клан си.

Хадатът опипа наметалото на рамото си.

— Това показва, че съм от рода на Ордвинсон от клана на Железни хълмове. Народът ми живее край мястото, което вие, градските хора, наричате „Небесното езеро“.

— И си тръгнал на кръвна мъст?

Мъжът посочи навития шал на челото си.

— Така е. Търсач на пътя съм.

— Ще рече, свят човек… ъъ, ваше височество — обясни Роалд, а Лаури допълни:

— Посветен воин. На шала са изписани имената на всичките му предци. Няма да намерят покой, докато не свърши мисията му. Дал е клетва или да изпълни кръвната мъст, или да умре.

— Как ме позна? — попита Арута.

— Видях ви на път за мирната среща с цураните в края на войната. Моят клан едва ли ще забрави някога онези дни. — Мъжът се загледа в огъня. — Щом нашият крал ни призова, дойдохме да се бием с цураните и воювахме повече от девет години. Силни противници бяха, готови да умрат за едната чест, мъже, които си знаят мястото на Колелото. Достойна борба беше. А сетне, през пролетта на последната година, цураните надойдоха с голяма чет. Три дни и три нощи се бихме, отстъпвайки срещу висока цена. На третия ден ние, дошлите от Железни хълмове, бяхме обкръжени. И никой от клана на Железни хълмове не отстъпи. До един щяхме да загинем, ако лорд Боррик не беше разбрал, че сме притиснати. Ако баща ви не бе щурмувал, за да ни спаси, сега само ланският вятър щеше да шепне имената ни.

Арута си спомни, че в писмото на Луам за смъртта на баща им се споменаваше за хадатите.

— Но какво общо има смъртта на баща ми с мен?

Бару сви рамене.

— Не знам. Исках да науча нещо повече край портите. Много хора минават оттам и разпитвах, за да намеря диря по пътя си. А после ви видях, като минахте. Помислих, че ще е интересно да разбера защо принцът на Крондор влиза в един от градовете си, предрешен като прост войник. Да мине и времето, докато търся следа. А сетне се появи убиецът и не можех да седя кротко и да гледам как ще ви заколи. Вашият баща спаси мъжете на народа ми. Аз спасих вашия живот. Може би това отплаща дълга отчасти. Знае ли някой как се върти Колелото?

— В хана каза, че имало и други — каза Арута.

— Мъжът, който се опита да ви убие, ви проследи до хана, погледа ви малко и после излезе навън. Поговори с някакво улично хлапе, даде му пари и момчето побягна. После видя тримата, които се сбиха с вас, и ги спря, преди да го подминат. Не чух какво си казаха, но им сочеше хана и тримата влязоха.

— Значи боят е бил инсцениран — каза Арута.

Джими, който беше вчесал и нахранил конете, се приближи до огъня.

— По-вероятно е знаел за нрава на Лонгли и го е разпалил, като му е казал, че трима непознати са му седнали на масата, за да не вземе да иде в някоя друга кръчма и да се разминем.

— Сигурно е смятал да ни задържи, докато пристигнат другите, а после е видял сгоден случай и е решил да не го пропуска — каза Лаури.

— Ако не беше ти, Бару, случаят наистина щеше да се окаже сгоден — каза Арута.

Хадатът го прие като благодарност и отвърна:

— Няма дълг в това. Както вече казах, може би аз изплащам дълг.

— Е, предполагам, че вече си изяснихте всичко — подхвърли Роалд. — Аз ще взема да се връщам в Илит.

Арута и Лаури се спогледаха и трубадурът рече:

— Роалд, стари ми приятелю, мисля, че ще трябва да си промениш плановете.

— Какво?

— Ами, ако са те забелязали с принца, което изглежда много вероятно, понеже по време на свадата в гостилницата имаше поне трийсетина души, онези, които го търсят, сигурно ще решат да те поразпитат закъде сме тръгнали.

Роалд се изпъчи самоуверено.

— Само да се опитат.

— По-добре да не се случва — каза Мартин. — Че решат ли — не си поплюват. Имал съм си работа с моредели, не са от най-милозливите.

Роалд се опули.

— Братството на Тъмната пътека?

Мартин кимна, а Лаури рече:

— Плюс това, сега си свободен.

— И такъв смятам да си остана.

Арута реши да опита другояче.

— Не би отказал на своя принц, нали?

— Моите уважения, ваше височество, но аз съм си свободен човек. Не съм на служба при вас, нито съм нарушил закона. Нямате власт над мен.

— Виж какво — заговори Лаури, — тези убийци сигурно здраво ще се разтърсят за всеки, който е видян с нас. И макар да си корав като гьон, доколкото те знам, с очите си съм виждал на какво са способни и не бих рискувал да ме спипат сам.

Решимостта на Роалд изглеждаше непоклатима.

— Можем да измислим някаква награда за службата ти — подхвърли Мартин.

Очите на Роалд моментално блеснаха.

— Колко?

— Остани с нас, докато си свършим задачата, и ще ти платя… сто златни суверена — отвърна Арута.

— Готово! — отвърна без колебание Роалд. Беше повече от четиримесечната заплата дори за един опитен охранник на керван.

След това Арута се обърна към Бару.

— Спомена, че търсиш някаква следа. Можем ли да ти помогнем с нещо в кръвната мъст?

— Сигурно. Търся едного от ония, дето ги наричате „Братството на Тъмната пътека“.

Мартин повдигна вежди.

— Че ти какво общо имаш с моределите?

— Търся един едър моредел от хълмовете на Ябон, с коса на кичур, ето така — той очерта с ръце конска опашка — и с по три белега на всяка буза. Казаха ми, че е дошъл на юг с някаква черна мисия. Надявах се да чуя нещо за него от пътниците, защото такъв като него ще се отличава сред южните си събратя.

— Ако е и без език, значи е същият, който ни нападна по пътя за Сарт — каза Арута.

— Той трябва да е. Мурад се казва и е главатар на Гарвановия клан на моределите, кръвни врагове на моя народ от зората на времето. Дори и тия от племето му треперят пред него. Белезите по лицето му показват, че е сключил договор с тъмни сили, макар че почти нищо друго не се знае за него. Не са го виждали от години, отпреди Войната на разлома, когато блатните воини на моределите нахлуха през хълмистите граници на Ябон. Заради него е Кръвната мъст. Видели са го отново преди два месеца, водел банда черноризци край едно от нашите села. Без никакъв повод се спрял, само за да унищожи селото, изпепелил го и избил всички до крак, освен едно пастирче, което ми го описа. Беше моето село. — Мъжът въздъхна почти примирено. — Щом се е въртял край Сарт, значи натам трябва да замина. Много живя тоя моредел.

Арута кимна на Лаури и певецът се окашля.

— Всъщност, Бару, ако останеш с нас, той най-вероятно сам ще дойде да те потърси.

Бару озадачено погледна принца и Арута му разказа за Мурмандамус и неговите слуги и за издирването на лека за Анита. Когато свърши, хадатът се усмихна мрачно.

— Тогава ще се наема на служба при вас, ваше височество, стига да ме приемете, щом съдбата ни събра. Вас ви преследва моят враг и ще му взема главата преди той да вземе вашата.

— Добре — отвърна Арута. — Ще бъдеш добре дошъл, защото сме тръгнали по опасен път.

Мартин изведнъж се вкочани, после тръгна към дърветата и в същия миг Бару скочи и закрачи след него. Останалите се размърдаха, но Арута им даде знак да запазят тишина. Смълчаха се в тъмното и скоро чуха онова, което бе разтревожило двамата. В нощта отекна тропот на конски копита — някой препускаше по пътя откъм Илит.

Минаха няколко дълги минути и тропотът от копитата заглъхна на югозапад. След още няколко минути Мартин и Бару се върнаха.

— Ездачи — прошепна Мартин. — Дузина, ако не и повече. Препускаха по пътя, сякаш ги гонеха демони.

— Черноризци ли? — попита Арута.

— Не — отвърна Мартин. — Тези бяха човеци и макар да се виждаше трудно в тъмното, смятам, че бяха корава дружина.

— Козодоите може да са наели още главорези, ако са решили, че се налага. В Илит такива като тях — колкото искаш — каза Лаури.

Джими се съгласи.

— Може би двама-трима да са били Козодои, но…

— Този път води към Свободните градове — каза Бару.

— Ще се върнат. — Арута се обърна към Роалд, чието лице едва виждаше под бледите лъчи на луната. — Вашият барон Таланк е сложил нова митница на около пет мили надолу по пътя. Минахме днес следобед оттам с кервана. Изглежда, напоследък се е развихрила контрабанда от Натал. Ще разберат от стражите, че никой не е минавал, и ще се върнат.

— Тогава трябва да тръгваме — каза Арута. — Въпросът е как да стигнем до Елвандар. Смятах да хванем пътя на север за Ябон и после да свием на запад.

— На север ще срещнете доста хора, които ви знаят от войната, ваше височество — възрази Роалд. — Особено край Ламът.

— Накъде тогава? — попита принцът.

— Можем да отцепим право на запад, да минем Южния проход и да обиколим Сивите кули покрай западните склонове и през Зеленото лоно — предложи Мартин. — Опасно е, но…

— Но таласъмите и тролите са ни познати противници — каза Арута. — Добре. Да тръгваме.