Метаданни
Данни
- Серия
- Житията на светците (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Where She Has Gone, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Стамен Стойчев, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Нино Ричи. Къде отиде тя
Канадска. Първо издание
ИК „Персей“, София, 2009
Редактор: Миглена Севдалинова
Коректор: Елена Спасова
ISBN: 978-954-8308-08-3
История
- — Добавяне
Седма глава
На следващата сутрин — помня, че се случи събота — тя отново пристигна в апартамента. Като отворих след позвъняването й, я заварих облегната на вратата на противопожарната стълба, свита и трепереща от студ.
— Излязох да напазарувам и твоят апартамент се случи по пътя. Иначе нямах намерение да те безпокоя.
Беше облечена със старото си, прекалено голямо за ръста й зимно палто, с което я помнех още от гимназията, но сега вече доста поовехтяло.
— Няма поводи за безпокойство. Наистина. Хайде, влизай.
И двамата стояхме сковано до вратата в коридора, докато тя се събличаше.
— Закусвала ли си тази сутрин?
— Всъщност, не.
— Е, добре, ще приготвя нещо.
Тя се настани край масата в кухнята, в ъгъла до радиатора, докато аз се заех със закуската. Слънцето огряваше кухнята и подчертаваше оранжевите и червените кичури в косата й.
— Бих искала още веднъж да ти се извиня. За снощи. Не исках да се стига дотам.
— Да не говорим за това.
Тя подви краката си на стола и скри ръцете си в раздърпаните ръкави на пуловера. Имах чувството, че мога да я вдигна от мястото, където седи така, както беше скромно облечена, и въобще нямаше да усетя тежестта й. Много добре помнех как изглеждаше като бебе, колко отчайващо тънки бяха крачетата й, колко мека и нежна беше гушката й, как винаги, когато я взимах на ръце, се страхувах нещо в нея да не се прекърши.
— Надявам се с Елена да се разбирате в новата квартира — подметнах аз. — Може би, ако поговориш с нея за вашите отношения, тя…
— Напоследък с нея не е много лесно да се разговаря.
— Мисля, че си права.
Нахранихме се в кухнята. Топлината от печката и от радиатора сгряваше толкова много помещението, че дори фурната се запоти.
— Имаш ли някакви планове за днес? Искам да кажа, след като привършиш с пазаруването.
— Всъщност нищо сериозно.
Излязохме навън рано следобед. Тръгнахме едва ли не на шега на юг към Ниагарския водопад — Рита въобще не беше ходила там, въпреки че беше сред предпочитаните маршрути за излети на жителите на Мърси.
— Помня го от филма — замислено изрече тя. — С Мерилин Монро[1]. Онзи, в който нейната лодка бе влачена от водата към ръба на водопада.
Времето се случи доста студено. Покрайнините на града бяха засипани с неразтопени късове лед, останал след замръзването на снощния сняг. Но извън крайните квартали студът като че ли бе изсмукал цялата влага от шосето. Напредвахме по магистралата, прекосяваща нови и съвсем наскоро изградени предградия, простиращи се на много километри далеч напред. Остатъците от по-стари селища със странно звучащи имена като Стрийтсвил, Порт Кредит, Лорн Парк бяха почти изцяло погълнати от неуморно разрастващия се мегаполис. Техните ширнали се сред голото поле покриви приличаха на море с вълни от камари сняг и се забелязваха едва–едва над редиците от храсти, очертаващи трасето на магистралата. Още по-нататък къщите постепенно започнаха да отстъпват, за да бъдат заместени от складове и административните сгради с остъклени и блестящи като сребро фасади. Тук-там се виждаше по някоя фабрика, която стърчеше унило, изолирана насред морето от асфалт и мръсен сняг. Гледайки снежния пейзаж от добре стопленото купе на колата, и двамата се чувствахме все по-удобно дори само по простата причина, че сме така уютно закътани. Неволно си спомних как прекарвахме, когато Рита още беше много малка и често се случваше да оставаме сами в къщата на баща ми — тя се настаняваше в креслото му във всекидневната и ние кротувахме на топло край камината, докато навън беше студено, ветровито и неприветливо.
Щом отминахме Хамилтън, аз отбих по едно второстепенно шосе. Сега вече бяхме сред голото поле, в което само тук-там се виждаха оголени овощни дръвчета и добре опънатите редове от някакви насаждения, за които отначало не се досетих, че са лозя. Странно бе да се видят лозя сред тази равна, покрита с обилен сняг провинция. Лозите бяха замръзнали в редовете подобно на поклонници, отправили се на дълго пътешествие и ненадейно застигнати от коварно връхлетелите ги студове.
— Почти като у дома е — изрекох аз, но после добавих, като видях, че Рита не ме разбра: — Говоря за лозята. Същите са и в Италия.
— О…
Ние по принцип рядко говорехме за Италия. Само понякога ми хрумваше да споделя с нея нещо от ранните си детски спомени, защото още в следващия миг започваше да ми се струва, че звуча фалшиво.
— Винаги съм си мислила, че когато си живял в Италия, си правил вино и всичко останало, което вършат хората там.
— Честно казано, отдавна съм забравил.
— Когато бях в Англия, неведнъж се напрягах да си представя как би могла да изглежда Италия. С нейните заоблени хълмове и така нататък.
Преди няколко години тя бе на посещение в Англия, за да се запознае с тамошните роднини на госпожа Амхърст.
— На твое място аз не бих сравнявал Англия с Италия. Но мисля, че и така би могло да се разсъждава, особено като човек си припомни за всички онези старинни сгради в Англия и останалите неща, наследени от миналото.
Знаех, че госпожа Амхърст е заминала за Англия, като формалният повод бе да прекара там великденските празници. Обаче истинската причина бе да прецени възможностите някога завинаги да се завърне в родината си. Рита не бе споделяла много с мен за това пътуване на госпожа Амхърст. По-скоро можеше да се каже, че тя и Елена си бяха разменили само по няколко реплики от общ характер, но с престорено позитивен тон, което ме караше да възприемам казаното по точно противоположен начин.
— Елена замисля да организира парти в нашия апартамент за Велики петък — добави тя. — Понеже майка ни я няма, за да се навърта наоколо. Може и ти да ни посетиш в Мърси.
— Не зная. Може би няма да дойда.
— Е, да, тя ще покани основно своите приятели. Макар че си мисля, че, от друга страна, тя иска да организира нещо като мой рожден ден.
— Добре, че поне тя се е сетила, защото аз бях забравил.
От край време никога не сме се старали да честваме нейните рождени дни. Всяка година се сещах за тази дата най-често не преди, а ден-два след нея. Може би все още ми беше безкрайно притеснително да си спомням за кръвта на майка ми, изтекла след раждането на Рита.
— Има един човек, с когото бих искала да се запознаеш — отрони Рита. — Може би и той ще бъде там.
Значи най-после е намерила някое момче. Останах доста изненадан колко спокойно ми го съобщи. Може би именно нейното спокойствие ме подразни най-много.
— Някого, с когото се срещаш? — попитах я аз, но въпросът ми прозвуча по-напрегнато, отколкото ми се искаше.
Сега тя наистина се изчерви.
— О, не е това, което си мислиш. Той е просто един приятел.
Последва кратка, но безкрайно неловка пауза.
— Вече съм му говорила за теб — добави тя.
— И какво му разказа?
— Нищо особено. Само най-общи неща.
Бе станало късно следобед, когато стигнахме до Ниагарския водопад. Самият град изглеждаше смален и доста по-невзрачен в сравнение с последния път, когато бях идвал тук като невръстно момче с моето семейство, макар че и тогава бяхме дошли след туристически сезон. И тогава половината туристически атракции бяха затворени, градът беше замрял и цареше неприятно униние, както след отпътуването на някой гостуващ цирк след края на местния панаир. Помнех как баща ми по време на онзи излет бе изпаднал в доста необичайно за него добро настроение, как се разхождахме покрай десетките павилиони, как щедро вадеше десетачки и двадесетачки от джобовете си, за да ни плаща билетите за всички зрелища. Помня още как той и чичо Алфредо се смееха на експонатите по щандовете на Рипли и мадам Тюсо. Само че тогава бяха изтекли няколко години, откакто Рита ни бе напуснала.
Спряхме сред един огромен, почти напълно опустял паркинг, разположен край шосето, което стигаше чак до терасите за наблюдение на водопадите. Веднага щом излязохме от колата, се разделихме с топлия уют, царящ в нея, за да бъдем изложени на суровия и хапещ остър вятър, който ни просмукваше на всичкото отгоре с леденостудена влага. Дори и на толкова голямо разстояние от водопадите, пръските им на гъсти талази се разнасяха и тук, леко и нежно обагряни във всичките цветове на дъгата, отразявайки лъчите на залязващото слънце, преди да започнат да замръзват като вледенена роса върху паважа. Спускащата се надолу камениста пътека се виеше покрай изсечените в скалите тераси за наблюдение и сгушените покрай тях павилиончета за продажба на дребни сувенири. Тук-там имаше ледени късове, останали от студените нощи, въпреки че си личеше старанието на местните хора да посипят със сол най-опасните и най-хлъзгави наклони. Когато се спускахме по един от тях, Рита инстинктивно ме улови под лакътя, търсейки в мен надеждна опора, но щом наклонът свърши, тя побърза да отдръпне ръката си от моята.
— Като че ли не избрахме най-подходящото време в годината, за да посетим водопадите — отбелязах аз.
— Не зная. Можеш да напишеш дори едно есе на тази тема. За силата на природата и така нататък. Също като писмата, които имаше навик да ми пишеш от Африка.
— Сега пък ме караш да се смея.
— Не, нямам подобно намерение. И до днес си мисля, че онези твои писма бяха много романтични. Наистина бяха. Понякога те бяха единственото, което ме интересуваше.
Нямаше как, трябваше да се спуснем до водопадите. С изключение на най-буйните участъци почти цялата река беше покрита с лед и сняг. Но на самия ръб над пропастта водната стихия се вихреше диво и неустоимо. Имаше нещо завладяващо, необяснимо в тези неспирни приливи, вихри, въртопи и срутвания на гигантските водни маси, които бяха забулвани от водния прах и от безчет пръски и пенещи се струи. Имаше нещо завладяващо и в този прастар, от незапомнена древност, стремеж на руслото й, устремено напред, да залее целия континент.
Леещите се водни потоци бяха образували колосални ледени блокове, колони, сводове, хаотично струпани блестящи камари, всичките до една с невероятно фантастични, никъде другаде невиждани форми, закриващи краищата на скалите, приличащи по-скоро на призрачни духове, замръзнали миг след своето пробуждане.
— Наистина е удивително — въздъхна Рита.
Постояхме за кратко така, застинали в безмълвно съзерцание. Внезапен порив на вятъра запрати срещу нас душ от студени водни пръски и Рита побърза да се загърне още по-плътно в палтото си. Застанах зад нея и инстинктивно разтворих моето палто, за да я обгърна, да я притисна към себе си, след което за няколко минути стояхме така, напрегнато застинали, нямо загледани във водопадите, макар че и на двамата ни стана ясно, че по начина, по който я бях обгърнал и притиснал, по начина, по който тя се беше облегнала на мен, бяхме прекрачили някаква невидима граница, чието съществуване сега реално осъзнахме. Кой знае защо си спомних описание от някаква книжка, в която бях прочел как един момък и една девойка, брат и сестра, с мъка си проправяли път по някакъв паянтов мост в една скалиста клисура. И сега ме обзе същото чувство за опасно прекосяване на нещо непознато. В илюстрацията към онази приказка над главите на младите герои се рееше някакъв приказен ангел хранител, ала дори и тогава изходът от дръзкото им начинание си оставаше несигурен, освен ако не продължаваха много внимателно и предпазливо да отмерват всяка своя следваща стъпка.
Слънцето почти се бе скрило зад хоризонта.
— Мисля, че и двамата ще замръзнем, ако останем още малко тук.
В пълно мълчание се върнахме назад към колата. С падането на нощния мрак градчето бе придобило някаква по-друга, леко загадъчна и феерична красота. Малкото работещи през деня магазини сега бяха осветени с неоновите си надписи, предимно в синьо и червено. Подобни светещи реклами се виждаха и над някои ресторанти и музеи. По тротоарите се мяркаха само малцина настръхнали минувачи, забързани към домовете си. На мигащата светлина на светофара премина един старомоден, достолепен шевролет, натъпкан с развеселени тийнейджъри. Автомобилът плавно взе завоя пред нас и се скри зад ъгъла, за да изчезне в мрака на страничната уличка.
Щом излязохме на магистралата, вече нищо не можеше да привлече вниманието ни сред все по-сгъстяващия се мрак по полето. Вместо това гледах само светлините на идващите срещу нас коли от насрещния поток. За миг улових в огледалото за обратно виждане лика на Рита, както се беше облегнала на своя прозорец, нямо загледана навън, в нищото.
— Можем да спрем някъде и да вечеряме, ако искаш.
— Всичко е наред. Не съм гладна.
Вятърът се усили. По магистралата към Бърлингтън задуха толкова яростно, че имах чувството, че в следващия миг ще ни отвее от пътя. После, към Торонто, започна да вали сняг, с дребни и рядко прехвърчащи снежинки, които веднага започнаха да се натрупват от двете страни на шосето. Кой знае защо очертанията на високите сгради в града, вместо да ми се сторят като спасителна гледка, заседнаха като буца на гърлото ми.
Мълчанието, спуснало се между нас, започна да ми се струва потискащо.
— Може пък да се отбием в някое кино, да изгледаме някой филм или нещо подобно — подхвърлих аз.
И двамата като че непрекъснато се надпреварвахме да си разменяме ролите, изнемогвайки в опитите си да измислим как точно да си кажем едно просто „не“.
Когато най-после докарах Рита пред къщата, в която живееше, заварихме Елена да ни чака, залепила лице о предния прозорец, досущ като майка, разтревожена за чедото си. Тя се ограничи само да измери колата с безизразен поглед, скръстила ръце на гърдите си.
— Ще ти позвъня по телефона — обещах аз и макар да знаех, че мога да попадна в полезрението на Елена, се приведох към Рита и докоснах лицето й с устни, в най-бегло подобие на целувка.
Сърцето ми биеше до пръсване.
— По-добре да тръгвам — накани се Рита и без да се озърта назад, излезе на студа и закрачи забързано към къщата.