Нино Ричи
Къде отиде тя (29)

Двадесет и седма глава

През по-голямата част от нощта валя дъжд, силен и проливен дъжд, като по едно време тежките капки заудряха тъй силно по стъклата на балконската врата, все едно ситен чакъл се сипеше върху тях. В един момент се събудих, ужасен от мисълта, че дрехите на Рита са останали на двора, но после си спомних, че малко след вечеря, тя ги бе внесла вътре. През остатъка от нощта не успях да се отърся от видението на нейните цветни дрехи, разпръснати из градината в двора, като си представях образно как силният вятър ги подема и ги разпръсва из долината, та дори и отвъд нея. После щяха да са нужни часове, даже дни, за да бъдат събрани и това ще представлява едно безнадеждно лутане сред калта и студа. И Рита ще ни чака пред къщата, мен и Джон, да се завърнем, ала сега точно бе невъзможно да се излиза навън, сред този пороен и продължителен дъжд.

На сутринта, като слязох долу, заварих Рита до кухненската маса сама.

— Джон излезе да се поразходи — обясни ми тя.

Слънчевата светлина, проникваща откъм балкона, заливаше всичко наоколо. На небето се виждаха само няколко отдалечаващи се облака и това бе всичко, което напомняше за снощния дъжд.

— Ще се забави ли много?

— Не зная. Понякога обича да се усамотява. Не ми каза да го чакаме, ако поискаме да излезем или нещо подобно.

За пръв път ние наистина оставахме съвсем сами в къщата. И двамата се чувствахме неудобно при мисълта за времето, с което щяхме да разполагаме.

— Значи ти и Джон добре се разбирате? — запитах я аз.

— Всичко е наред.

Не можех обаче да се отърва от чувството, че трябва да внимавам как говоря с нея, но не бях сигурен от какво точно трябва да се пазя.

— Не искам да изглеждам прекалено любопитен. Питам само, защото никога досега не съм говорил за това сериозно с него.

— Ние сме просто приятели, ако за това питаш — отвърна ми тя, но бузите й леко се зачервиха. — Както вече ти казах.

— Нямам предвид това. Просто се чудя какво може да се крие в неговото минало, това е всичко.

Тази тема май я разтревожи повече, отколкото очаквах.

— Всъщност това не е чак толкова важно — опита се да ме успокои Рита. — Мисля, че ще попътуваме още малко. След като видяхме Германия, може би ще се отбием още някъде. Заради спомените му от войната и така нататък.

— Но ти наистина ли беше там? В Германия?

— За кратко. — Тя се поколеба за миг, преди да продължи. — Той ме заведе в своето родно село, съвсем близо до Мюнхен. Очаквах да видя някакво малко, китно селце, понеже това бе впечатлението, което си бях изградила от неговите разкази. Но вместо това се озовахме в някакво наскоро изградено предградие, от онези, които можеш да видиш навсякъде по света. Предполагам, че през войната селото му е било изравнено със земята при бомбардировките. И тогава той се превърна в един най-обикновен турист, който само оглежда наоколо. С никого не пожела да се срещне, в нищо не поиска да разгледа по-обстойно. Сякаш бе отишъл там по-скоро заради мен, а не заради самия себе си. Или поне така ми се стори.

— И все пак какво ти направи най-силно впечатление?

— Не зная. Може би какъв е той всъщност. И колко малко притежава.

Тя като че бе разбрала и още нещо, което не можеше — или пък не желаеше — да изкаже с думи, но успя да го представи пред мен като недоизказано предупреждение, като многозначителен намек да не се интересувам прекалено много от това, което става между тях.

— Е, той ми изглежда съвсем порядъчен човек — глуповато заключих аз.

Неловкостта между нас отново се възцари. Глождеше ме съмнение дали нямаше да е по-добре, ако тя въобще не бе идвала тук. Нали това бе главното събитие сега, около което гравитираше всичко останало. Всичко онова, което не подлежеше на обсъждане, всичко онова, което не намираше своето разрешение и което бе причината в гърлото ми да заседне противно лепкава буца, сякаш се бях озовал съвсем близо до водата, вперил отчаян взор в нея, тя стигаше досами нозете ми, но в същото време устните ми съхнеха, защото умирах от жажда.

А ни очакваше цяла една сутрин, която трябваше все с нещо да запълним, а след нея щяха да заредят толкова много дни, седмици, години дори.

— Можем да се поразходим малко — предложи ми тя.

Аз не можех да понеса мисълта, че ще ни се наложи отново да прекосим цялото село, където всички ще се постараят да не ни изпускат от очи.

— Може би извън селото, в околността.

Накрая поехме по един черен коларски път, който се спускаше с много завои към долината и криволичеше недалеч от очертанията на селото. След тазнощния обилен дъжд въздухът бе кристално свеж, а тревата и храстите — натежали от влага. Минахме покрай някакъв непознат старец, местния дърводелец може би, който усърдно работеше, ниско приведен над своя тезгях. Той само ни кимна мрачно вместо поздрав, след което ни проследи със замислен поглед, докато отминавахме покрай него, преди отново да се залови за работата си.

След два километра пеша пред нас се появиха очертанията на най-крайните къщи на Кастилучи, разположени по протежението на долината, която тук се стесняваше до трудно проходима клисура.

— Това ли е селото, откъдето е баща ти? — попита ме Рита.

— А ти откъде знаеш за това село?

— Така поне ми го описваше леля Таормина. Много неща ми е разказвала за него.

Винаги съм се срамувал донякъде заради спомените си от леля Таормина. Като дете се заблуждавах, че тя е много мудна и глуповата. Но през годините, които преживя в нашия дом цялото семейство на чичо Умберто, тя се нагърби с ролята на втора майка за Рита.

— Какво толкова ти е разказвала?

— Не зная или по-точно вече не си спомням всички подробности. Но помня, че повечето бяха легенди за разни духове и призраци. Как, например, разкопали гроба на някаква жена, обявена от местните хора за вещица, и как той се оказал празен.

Имаше нещо в тези разкази, което не можех да схвана, може би защото тя имаше свои спомени от онова време, които не съвпадаха с моите или е гледала доста по-различно на събитията от миналото ни, при това далеч невинаги откъм най-безнадеждната гледна точка. Внезапно ме осени мисълта, че тя съвсем не е била толкова отчуждена от нас, докато е живяла в къщата ви в Мърси. Бях си въобразил съвсем безпочвено, че тя е живяла настрани от нас, но явно в нея се е криела друга личност, която в действителност е била реален член на нашето семейство, която е говорела като нас и е имала същите спомени като нас, която е попивала всички разкази, докато е седяла на коленете на леля си.

— Тогава ти би трябвало да говориш много добре италиански — отбелязах аз. — Щом си могла да я разбираш.

— Мисля, че наистина е така. Макар че никога не съм се замисляла за това.

— Само че сега си забравила италианския.

— Понякога все пак ми се струва, че доста добре мога да разбирам какво ми се говори на италиански. Ето например — онези жени вчера — техният език ми се стори толкова познат. Но може би само така ми се струва. Също като думите, които някак си сами се оформят, преди да проникнат в съзнанието ми.

Вече се бяхме отдалечили доста. Зад нас остана Вале дел Соле само като неясно очертание от покриви с покрити с мъх керемиди и от белеещи се варосани стени на склона на хълма.

— Ето, цялото това място — продължи да споделя Рита с мен. — И как се чувствам тук сега. Мисля си, че наистина съм оттук и че тук е моето минало, тук съм израсла и едва сега започвам да проумявам, че съм някоя друга, може би онова малко момиче, което се учи да говори италиански или което действително бих била, ако всичко се бе развило по-различно. Но в същото време си казвам, че това не може да е вярно.

— Звучиш ми доста разочароващо.

— Не е така. Предполагам, че по някакъв начин се освобождавам. Да узная, че тук съществува друга моя идентичност, в която да се вглеждам, дори и да крие проклятие за мен.

Приближихме до реката. Тук гледката се оказа по-различна от онази, на която с Луиза се бяхме натъкнали, когато стигнахме до горещия извор. Реката течеше по-спокойно, може би защото беше по-широка, а засетите с пшеница ниви слизаха по-полегато до песъчливите й брегове. Нямаше никакви стръмни крайбрежни скали като онези, покрай които се бяхме разхождали с Луиза.

— Там, нагоре, е мястото, където майка ни често ходеше — обясних й аз. — Един горещ извор.

— Ще го потърсим ли?

Веднага щом й споменах за това място, ми се стори, че ще прозвучи прекалено интимно, ако отново заговоря за него.

— Доста е далеч. Може би някой друг път.

Слязохме до брега. Но там, където попаднахме, нямаше брод, а само еднообразно русло, обгърнато със сребристобелееща се и някак си призрачна тишина, която още пазеше спомен за тазнощния порой. Рита си събу обувките и нагази в плитчината. Някъде там, по-надалеч от клисурата, оформена от издатината, върху която бе кацнало селото Кастилучи, видях да се мярка някаква неясна фигура, преметнала раница през рамо. Докато я следях с поглед, тази загадъчна фигура се доближи до едно тясно мостче и започна да върви към отсрещния бряг, но отдалеч създаваше неповторимата илюзия, че ходи по водата.

Рита и аз се поразтъпкахме още малко покрай брега, докато стигнахме до една вдадена в реката скала. Приседнахме там, малко отдалечени един от друг, като Рита още беше боса. Тук, в тази смълчана долина, въздухът почти напълно бе застинал, тъй като не полъхваше никакъв ветрец. Слънцето ни заливаше с топлината си немилостиво и всичко наоколо изглеждаше пресъхнало.

Между нас неочаквано се възцари незапомнено спокойствие, сякаш се бяхме озовали на някакъв кръстопът и за миг бяхме застинали, разколебани какво решение да изберем.

— Помня как ме посещаваше, когато бях малка — заговори Рита. — По-скоро мен и Елена. В онези неделни следобеди. Смешно е сега като си помисля, но тогава сякаш ме пробождаха игли, докато времето се нижеше безкрайно бавно и нищо друго не ми оставаше, освен просто така да седя и да си мисля за разни неща. Това е останало запечатано в паметта ми — че всичко отминава и че ти никога няма пак да се върнеш.

— Никога не съм си мислел, че си се тревожела дали ще дойда, или не — признах й аз.

— Направо полудявах, ако не дойдеше. Сигурно съм си въобразявала, че завинаги си ме изоставил или нещо подобно. Сега ми е трудно да пресъздам какво чувствах… все едно, че ти беше вътре в мен като бял дроб или сърце, като нещо, с което не можех да се справя. Никога не съм мислила за това като за любов или нещо подобно. Беше нещо повече… лудост някаква. Като че ли не знаеш докъде свършва твоето собствено тяло. Просто лудост.

— Само ако знаех… — промълвих аз.

Но в същото време много добре знаех, че нямаше да има никакво значение, защото всичко тогава се случваше безмълвно, отвъд царството на думите, които можеха да му придадат някаква форма.

— Елена ми спомена веднъж нещо важно — продължи Рита. — Беше след смъртта на баща ни. Тогава тя беше много гневна, също както и ти я описа пред мен. Та тя все повтаряше, че хората като нас — тя имаше предвид и теб — хора без истинско семейство, били патетични. И че целият свят бил така нагласен, че ако не му пасваш, ако не правиш това, което ти е присъщо, тогава си никой.

— Такива сме ние двамата — кимнах аз. — Това обяснява всичко.

— Да.

Тя начерта една линия в пясъка с палеца на крака си и веднага след това бавно я изтри с ходилото си.

— Понякога ми идва да се разкрещя — рече тя. — Само като се замисля за това. За всичко, което няма никакъв смисъл.

— Не бива да се разсъждава така.

Но беше истина: начинът, по който нещата можеха да се окажат невъзможни и да не могат да бъдат обяснени или оправдани. Съществуваше само една разделителна линия, която прекосяваше съзнанието и след която не оставаше нищо, освен опустошение.

— Елена ми каза за теб нещо, което много ме разтревожи — признах й аз. — Нещо свързано с твоето следване и така нататък.

— Е, добре де. Нали я знаеш каква е. Винаги е склонна да преувеличава.

— Каза ми, че не си взимаш изпитите.

— Тя ли ти каза това?

— Не е ли вярно?

— Изпуснах два от курсовете си, това е всичко. След като баща ни се разболя. Това е цялата история.

— Но тя ми каза, че си била много объркана.

— Може би наистина съм. Може би тъкмо в това е проблемът.

Сега, като седеше до мен, ми изглеждаше напълно разумна, с ясно съзнание, уверена и силна.

— Когато бях малка — продължи тя, — често си мислех, че в мен живеят две същества. Едно истинско и едно друго, много по-грозно, каквото смятах, че съм отвътре, някакъв специален каприз на природата. Другото ми аз, онова, което не беше толкова специално, а по-скоро беше съвсем нормално и най-обикновено, получаваше средни оценки, в нищо не беше специално и си имаше най-обикновени приятелки със средни качества, че на всичкото отгоре вършеше само най-нормални постъпки. После установих, че лесно можех да заблуждавам хората, да се преструвам, че съм само едно обикновено момиче, и хората охотно ми вярваха. От дълго време мисля, че това, което през целия си живот съм правила, е да се преструвам. Така внезапно осъзнах, че не зная кое от тези две същества всъщност е реалното. И се наложи да избирам коя да бъда.

— И ти кое от двете същества избра? — попитах я аз.

— Не зная. Не зная.

Тя зарови крак в пясъка.

— Може би точно заради това не мога да се реша… — добави тя, — да бъда обикновена. Може би защото си мисля, че другите ще се разочароват от мен, както вече се случи с теб.

Тя ме молеше да я освободя, за да може да избере единия от двата пътя, пред които бе изправена, но единият от тях не предвиждаше моето участие.

— Може би се е случило — уточних аз. — Може би заради това ти се спря на този избор. Това не е нещо толкова лошо, искам да кажа да бъдеш обикновена.

Задуха лек ветрец и косата на Рита потрепна на фона на залеза като черен ореол с червеникави оттенъци. За мен беше почти непоносимо да я гледам, да усещам присъствието й, да си вярвам, че целият ми досегашен живот е бил само подготовка за това — да я обичам.

— Мисля, че вече трябва да тръгваме — предложи ми Рита.

Но ние останахме там, без да говорим повече. Искаше ми се тя да пристъпи към мен, да се притисне до мен и да остане така, да усещам тялото й прилепнало до моето както онзи последен път, да го приемам като естествено продължение на моето тяло. Нали сега ни деляха само няколко сантиметра, само малка пролука, изпълнена единствено с въздух, която, разбира се, не беше никаква пречка за нас. Така ние още по-силно се желаехме, а ръцете ми помнеха единствено и все по-осезателно усещането, от което бях тъй безнадеждно лишен, да я държа в прегръдките си.

Накрая тя се надигна, сякаш за да ме освободи от магията на близостта си, отдалечи се и нагази в плитката вода около скалата. После, без да погледне назад, започна бавно да се отдалечава от брега по течението на реката. Водата постепенно стигна до глезените й, после още по-нагоре и намокри подгъва на роклята й. Застанала така, насред течението, тя ми заприлича на една от онези статуи на жени, които могат да се видят на носа на някой кораб, разперили ръце над морската шир. После, все така тихо, тя се извърна и излезе на брега.

— Добре ли си?

— Мисля, че да. Да.

Върнахме се в селото по друг път — по една тясна асфалтирана алея, заобикаляща засетите с жито ниви, покрай малки смълчани махали, от по няколко скупчени и рушащи се къщи. Хладната влага от сутринта бе отстъпила на жегата, която всеки ден по пладне притискаше долината и като че ли изкривяваше всичко, което се изпречеше пред очите ми, а полето замираше в тишина и покой. Алеята постепенно се отклоняваше все повече в посоката, водеща право към селото, но минаваше по-настрани от големия път, така че се затрудних да определя кога точно ще се върнем. Но след като изкачихме един хълм, ние изведнъж се озовахме на пътя, спускащ се към селото.

Щом наближихме покрайнините му, Рита ме хвана за ръка, сякаш това бе навик, отдавна установен между нас. Изминахме последния участък заедно, рамо до рамо като брат и сестра, запътили се към своя дом, кимайки усърдно на всички селяни, с които се разминавахме пътьом.