Нино Ричи
Къде отиде тя (30)

Двадесет и осма глава

Когато се прибрахме, заварихме Джон да приготвя обяда, приведен над една тенджера на печката. Вратата на спалнята му беше разтворена и на леглото му се виждаше оставена една малка раница.

Само миг ми бе необходим, за да се досетя, че именно Джон е бил онзи човек, когото видях в далечината на брега на реката.

— Ние бяхме на реката — казах му аз.

— Аха.

— Там долу има един горещ извор. Майка ми обичаше да ходи там.

Най-после погледите ни се кръстосаха и аз вече със сигурност знаех, че той е бил онзи, когото бях видял там, на брега. Явно е търсел горещия извор.

— Намери ли го? — попита ме той.

— Не.

По време на целия обед ме преследваше натрапчивото чувство, че този въпрос виси между нас с неоспорима яснота и то толкова осезателно, че дори не бе необходимо да се изказва на глас. Нещо, което не зная как точно да опиша, бе засилило моята увереност — може би изражението, което се четеше в очите му — погледът му, който изразяваше едновременно потвърждение и молба, все едно че си бяхме споделили някаква съкровена тайна. Внезапно осъзнах с пълна сила физическото му присъствие: ако се пресегна с ръка, ако опра дланта си о кожата му, ще мога да усетя как неговата плът реално се докосва до моята, ще се уверя, че съществува, че през всичките тези години не е бил само плод на въображението.

Усетих как заради измамата му в мен се надига вълна от гняв. Исках само едно — да го оставя да си тръгне, но едва след като открито поставя въпроса пред него. Вече се бяхме уговорили къде да отидем следобед и преди да се усетя, бяхме на път с моята кола. И тримата усещахме онова чувство на едва сдържано напрежение, което бяхме изпитали в зоологическата градина преди няколко месеца в Канада. Джон предложи разходка до някакво археологическа експозиция в съседния град и от задната седалка ми даваше кратки указания, докато се взираше в разстланата на коленете си карта на пътищата в района, а на мен бе предоставена задачата да се оправям сред плетеницата от тесните криви улички на града. За беля пропуснах един завой и след секунди се озовахме в една задънена улица. Едва успях да обърна колата, а задната броня задра в една ниска каменна преграда, бележеща канавката край пътя.

— Може би трябваше да опитаме по онази улица, която води нагоре — обадих се аз.

— Скоро ще пристигнем — успокои ме Джон. — Само трябва да се изтеглиш още малко в обратната посока.

Най-после се добрахме до сградата, която търсехме: беше голяма, разположена на края на стария квартал и с вид на средновековен дворец. Вътре ни посрещна един чевръст мъж с посивяла коса, който говореше доста добре английски — оказа се, че бил уредникът на музея. Веднага щом узна, че идваме отвъд океана, ни предложи да ни разведе наоколо. Първо ни поведе към една полутъмна зала, приличаща повече на пещера, в която бяха изложени различни остъклени витрини, с обяснителни надписи на всяка. Ние се оказахме единствените посетители. Заради нас, естествено, уредникът бе принуден да включи осветлението и да отмести с изискан жест преградата на входа, сякаш осигуряваше достъп до някаква по-специална стая, както в един дом се осигурява стая за роднини, неочаквано пристигнали на гости.

На входа на сградата, в която се помещаваше археологическата експозиция, се четеше: „СЕЛИЩЕ НА ПЪРВИТЕ ЕВРОПЕЙЦИ, ДАТИРАНО СЕДЕМ ХИЛЯДИ ГОДИНИ ПРЕДИ НАШАТА ЕРА“. Не схванах за какво става дума, докато не го видях с очите си: някакви неясни, на мен поне, находки, които свидетелстваха за присъствието на Homo erectus по тези земи и които са били намерени в околностите на града, когато е строена новата линия на експреса за Неапол. На една от фотографиите на първия панел бе показано мястото на откритието — заграден участък, вътре изкопана от булдозери земя, както и някакви неясни метални конструкции. На съседния панел бе нарисувано това, което въображението на художника бе подсказало за облика на мястото преди седем хиляди години: то приличаше на подгизнала ливада, с набучени по нея колове и много върби наоколо. В далечината се забелязваше стадо бизони, които кротко пасяха сред гъстата трева, а на преден план един дребен и прегърбен мъж или по-скоро получовек, подклаждаше огъня пред отметнатото покривало на входа на окаяната си колиба.

Уредникът веднага ни представи съответния коментар:

— Първите хора, които се заселили тук, са се местели между планините и равнините през пролетта и есента и вероятно са следвали пътечките, проправени от дивите зверове. После, след около сто хиляди години, тези пътеки се превърнали в предпочитани от пастирите пътища за стадата им, а дори и до днес някои от тези планински пътища се използват. Можете да се уверите колко е свързано всичко, как този дребен човечец, изобразен на картината, всъщност е вашият далечен прародител.

Джон се доближи до Рита. В зле осветената зала, приличаща повече на праисторическа пещера, ние сякаш също се преобразихме в получовеци, подвластни единствено на животинските закони за заплаха, преследване и спасение чрез бягство. Припомних си какво си мислех за Джон, когато го следях до дома му и колко примитивна беше връзката между нас тогава. Все едно че оттогава непрекъснато го следях. Той бе тук, до мен, на разстояние само от един скок и дори надушвах миризмата му, а мускулите ми се стягаха заради близостта му.

За миг Джон се спря пред един от следващите експонати, рамо до рамо с Рита, за да й покаже някаква подробност. Като ги видях, ме прониза ледена тръпка: за пръв път долових приликата между тях, заради еднаквите извивки на раменете, заради еднаквото очертание на гърба. Внезапно ми просветна каква бе истината.

Почти в същия миг се извърнаха едновременно и се вгледаха в мен.

— Случило ли се е нещо? — попита ме Рита.

— Не, не, нищо не се е случило.

Уредникът се премести към следващия експонат, каза, че е част от пода на някакво помещение в праисторическото селище. Всъщност представляваше неголямо пространство със здраво утъпкана почва, осеяно с разпилени кости, сред които най-ясно личаха бивните на непознати за мен, но вероятно доста едри животни, както и примитивни отломки от дялани камъни, едва различаващи се от парчетата скали наоколо. Уредникът се впусна в пространни обяснения за това колко много можело да се научи от тези находки, какви задълбочени изводи били направени въз основа на наблюденията върху тях, защото тези окаяни парчета от зъби и скални отломки били добре запазени, въпреки изтеклите хилядолетия, и всичко свързано с тях доказвало неоспоримата приемственост между безчет поколения. Аз пък, кой знае защо, се замислих за отчаяните си опити да възстановя истината, но не за праисторическото, а за моето собствено минало. Изненадващо се оказа, че май бе по-лесно да се разгадае какво се е случило с нашите далечни предшественици, от които ни делеше необозримата пропаст на времето, отколкото какво се е случило с моите родители, живели тук само преди няколко десетилетия. Всъщност беше ми трудно да осмисля не само събитията от моето минало, но и тези, които се бяха случили преди броени минути.

— Удивително е да си мислиш, че те са живели тъкмо тук, където сме ние сега — прошепна Рита. — Какво ли са изпитвали, за какво ли са копнеели?

— За същото, за което копнеем и сега — веднага й обясни уредникът. — Да има с какво да се храним. Да има къде да спим. И да имаме огън за през нощта, за да ни пази от студа.

Неусетно стигнахме до края на експозицията. И тъкмо се бяхме отправили към изхода, когато Рита и уредникът се увлякоха в оживен разговор, а аз веднага се възползвах, за да дръпна Джон настрани. Сърцето ми биеше до пръсване.

— Искам да поговоря с теб. Свързано е с Рита.

Той ме изгледа напрегнато, но не ми се стори изненадан, а като че ли по-скоро се постара да прикрие, че е очаквал този ход от мен.

— Да, разбира се.

— Тази вечер. След вечеря. Можем двамата да отидем в кръчмата на селото.

Рита и уредникът продължаваха да разговарят до изхода на залата. Той й посочи някаква дървена конструкция, не знаех каква бе тя, но очевидно бе доста стара, вградена в стената покрай вратата. Представляваше нещо като голямо дървено колело, с корита, закрепени по периферията му, които позволяваха някакви предмети да бъдат прехвърляни през стената.

— Жените през Ранното средновековие използвали тези корита, за да оставят бебетата си в тях — обясни й уредникът на музея. — До това обаче се стигало само когато някоя жена не желаела да задържи бебето си. Защото оттатък тази стена се намирал един средновековен манастир.

— Какво искате да кажете? — попита го Рита.

— Слагаш бебето си тук и бавно завърташ това голямо дървено колело. Отвътре чака една от монахините, за да поеме бебето и да го отнесе вътре в манастира, където да бъде отгледано. Така всичко е ставало много удобно, без да се виждат очи в очи, без да си задават неуместни въпроси.

Рита погали с длан грапавото дърво на едно от коритата. Мястото бе достатъчно голямо, за да побере едно бебе, увито в пелени.

— Не ми се вярва Светата църква да е одобрявала подобни деяния — замислено изрече тя.

— Понякога е по-добре да се действа така, вместо да се оставят нещастните незаконно родени малки създания да загинат, захвърлени по полето — възрази й уредникът, — така че е имало случаи, когато църквата действително е проявявала милосърдие.

След като се разделихме с полумрака на изложбената зала, слънцето навън ни заслепи. От паркинга в далечината се виждаше долината, заедно с надвисналия над нея град. Единият му край опираше до извисяващ се стръмно нагоре хълм, след който имаше впечатляващ с дължината си виадукт, част от новата магистрала, извеждаща автомобилите от тукашния край чак до Неапол. За миг Джон се спря и се загледа натам като капитан на мостика на кораба, който единствен от целия екипаж предугажда надигащата се буря. Смътно ми напомни как изглеждаше преди няколко месеца, когато го видях през прозореца на апартамента му в Торонто — тогава огледа улицата долу със същия зорък поглед. Но после внезапно осъзна, че с Рита го чакаме, обърна се към нас и извинително ни кимна. Ние се качихме в колата и потеглихме обратно към Вале дел Соле.