Нино Ричи
Къде отиде тя (18)

Шестнадесета глава

След заминаването на Рита аз за кратко се озовах в нещо като мъгла, бях неспособен да събера енергия, достатъчна за извършването на нещо повече от най-обикновените ежедневни задачи. Още със ставането си сутрин, че и в продължение на следващите няколко часа аз по-скоро симулирах нещо като намерение за работа, преди накрая да се настаня пред телевизора или да се върна в леглото. И така се оказа, че дните ми започнаха да се сливат в една безкрайна поредица. Само понякога преживените от мен дни, подобно но отделни острови, се обединяваха в общ поток от затихващото ми самосъзнание. Все едно че тялото ми вехнеше бавно, чувствах го полумъртво, сякаш вцепенено от някакъв продължителен и дългоочакван животински сън, след който най-накрая ще настъпи денят, когато сърцето ми ще престане да бие и аз повече никога няма да се събудя.

В университета сроковете за предаване на есетата и на другите писмени работи идваха и отминаваха, както и датите за удължаването на периодите. Рискувах да ме уволнят като преподавател, да се проваля при защитата на докторската си степен и въобще да ме изхвърлят, но не можех да се пробудя и да се заредя с енергия, за да предотвратя тези беди. След като един от моите професори ме подтикна да действам по-енергично, аз най-после се реших да посетя центъра за медицински консултации към университета с намерението да си набавя документ, който ще позволи в досието ми да впишат само проблемите и психичните ми затруднения, но не и провалите в работата ми.

Всъщност това бе същият център за психологически консултации, който бях посещавал преди няколко години като млад студент. Всичко тук изглеждаше непроменено оттогава, с изключение на странните спомени, които ме връхлетяха от предишните ми идвания тук — същите тесни и преплетени като лабиринт коридори, същата чакалня, смътно напомняща за център на този лабиринт. Рецепционистката ми се усмихна зад едно от гишетата, после ми подаде входния формуляр за попълване, който беше необходим за консултациите. Изражението на лицето й беше такова, сякаш прикриваше какво мисли за такива като мен — толкова различаващи се от нея. И при предишните си посещения тук като студент ми се бе случвало да изпитвам нещо подобно, така че сега връзката между тогавашните и сегашните ми преживявания и вълнения просто се възобнови. Дори започнах да си задавам въпроса не съм ли, в крайна сметка ненормален, и след като попадам, и то не за пръв път в място за лечение на психични проблеми, то по всяка вероятност наистина съм болен.

Този път ме прикрепиха към една по-зряла жена, с лек чуждестранен акцент, привлекателна и с добре поддържана външност. Но най-важното за мен бе, че ми вдъхна доверие като професионалист. Или може би бе от онези жени, които умееха да докосват някаква съкровена струна в душата. Кабинетът й бе тесен, но по нищо не напомняше университетска канцелария. По перваза под прозореца имаше няколко саксии с цветя, а на пода — ръчно тъкан килим. Зададе ми няколко въпроса и ме дари с няколко плахи, но все пак окуражителни усмивки. Долавяше се известна срамежливост в подхода й, с което всъщност ме улесни, може би защото очаквах да бъда посрещнат по-скоро като странно създание, вместо да се опитват да ме приласкават с престорена интимност.

Разказах й за самоубийството на баща си преди година и за смъртта на майка си, когато бях още съвсем малък. Досега все си мислех, че тези теми е редно да не бъдат засягани, ала изведнъж изненадващо осъзнах колко малко значение имат за мен, че дори можех да ги пренебрегна.

— А сега за бебето — продължи моята консултантка. — За малкото момиче. Говоря за периода след смъртта на майка Ви. Не ми казахте какво се е случило с нея.

— О. С нея сега всичко е наред. Тя дойде да живее с нас.

— И Вашият баща я прие?

— Да. Не, всъщност не.

И така неусетно за себе си се увлякох в разказа си за Рита, за това как ние се отнасяхме към нея, как се грижехме за отглеждането й, за това как накрая тя ни напусна. А накрая логично стигнах до инцидента, при който баща ми я удари, докато леля ми и аз безучастно гледахме отстрани.

— Сега може да изглежда глупаво — продължих аз, — но тогава ние имахме едно куче. Баща ми искаше да го убие, понеже свикна да души пилетата ни, а Рита се опита да му попречи.

— Как го уби?

— С пушката си.

— Той през цялото време ли държеше тази пушка насочена?

— Да. Искам да кажа, че я спусна или нещо подобно, когато трябваше да свали колана си. Ала не си спомням вече какво точно стана тогава.

— И тогава я удари?

— Да.

— А вие какво си помислихте?

— Не зная. Какво ли не ни мина тогава през главите на мен и на леля ми. Че той е решил да я убие.

— Това беше ли възможно?

— Не вярвам.

— Но тогава не сте го знаели.

— Не. Само че не това се оказа най-важно тогава. Нито това дали всъщност й беше чак толкова разгневен. Всичко стана само защото тя винаги беше там. Той искаше тя да изчезне, да се изпари или нещо от този сорт. Поне така си мислех тогава. Всички мислехме, че ако направо я убие, всичко ще се разреши много по-лесно.

— О.

И двамата с консултантката доста се изненадахме, че сме стигнали едновременно до един и същ извод. После ненадейно се спусна завеса от неловка тишина.

— Всичко може да бъде прието за нормално — накрая първа заговори консултантката. — Пък и тогава сте били още дете.

— Да.

Към края на сеанса тя забързано вписа още няколко реда в бележника си, преди да ми съобщи, че на следващия ден мога да получа необходимото ми извинително писмо.

— А сестра ви? — заинтересува се тя. — Още ли се виждате с нея?

— Да. Сега тя живее тук, в града. Дори следва тук, в същия университет.

— А вие погаждате ли се с нея?

— Да.

Отново потънах в ежедневието, изпълнено с гледане на телевизия и със спане. Сякаш бях откраднал частица от времето, извън обичайния му ход, което беше еднакво откъснато и от миналото, и от бъдещето. Дори ми се струваше, че сегашното ми състояние ме приближава до някаква критична точка на разпадане, след която внезапно ще престанат да бъдат валидни житейската логика и причинно-следствените връзки, критична точка, след която животът ми ще бъде лишен от смисъл и перспектива. Може би точно така хората решаваха да посегнат на живота си, защото не могат да се избавят от празнотата, в която чезнат, защото са достигнали до такъв момент, при който съществуването им вече не е логически оправдано.

Понякога все пак излизах от апартамента си. При един от тези случаи се отбих в кафенето на Колидж стрийт, където Елена работеше като сервитьорка. По време на почивката й седнах до нея в едно от задните сепарета, докато тя си пиеше кафето и пушеше цигара след цигара. Отново се беше разхубавила, косата й беше пораснала, беше подменила дрехите си, особено полите си. Като че ли бе решила да скъса с досегашната си небрежност. Беше започнала да работи, при това доста мотивирано, вършеше енергично и умело всичко, което трябваше, сякаш наистина бе майстор в тази професия. Избликналата досега спотаявана енергия я караше да изглежда като човек, който разчита единствено на себе си да се справи в свят като този, в който всички ние бяхме принудени да живеем, да има работа и професия, да умее сама да се издържа. Когато я гледах, изпитах искрено облекчение, че поне една малка част от света все още функционира, че поне една малка част от света е здрава и подредена.

Най-после Рита й се беше обадила от Лондон, приблизително една седмица след заминаването си.

— Как е тя? — попитах я аз.

— Не зная. Предполагам, добре. Всъщност не обсъждахме подробности.

Беше разговаряла и с госпожа Амхърст, която се бе завърнала в Мърси, за да довърши приготовленията си за преместването си в Англия. Очевидно Рита й бе телефонирала и й бе разказала някаква версия за своето пътуване из Европа с група туристи.

— Каза ли ти истината? — попитах аз.

— Коя истина по-точно?

— Че трябвало да се разведри, да се поразходи. И че например, е спечелила някакви пари.

— Това не е от нещата, за които майка ми ще попита. Тя не иска да знае нищо повече от това, което е длъжна да знае.

— Може мислиш така, защото не й казваш всичко.

— Какво да й кажа? Че Рита излиза с шестдесетгодишен мъж? Или че съм лесбийка?

Към нас едновременно се извърнаха няколко глави, обаче Елена въобще не им обърна внимание.

— Зная какво си мислиш сега: че съм прекалено сурова към майка си — продължи тя. — Но не помниш ли, че тогава бяхме още деца? А от нашата майка, вече зряла жена, би трябвало да се очаква разумно поведение. Когато баща ни умря, докато ние двете бяхме там, тя не изтрезня през цялото време. Така че от нея не можем да очакваме кой знае каква подкрепа. Даже и окуражителна дума. Нищо не получихме. Особено Рита. Всъщност Рита най-много се смущаваше, когато майка ни започваше да се меси в нейните работи. Когато беше съвсем малка, майка ни все я упрекваше, че заради произхода й от някакви там италиански емигранти от нея нищо няма да излезе. Държеше се с нея така, както се държат селяните с кокошките, които не снасят яйца.

Зад горчивата нотка в интонацията й прозираше някакъв недоизказан въпрос, прозираше съмнение, което сякаш подканваше да бъде опровергано.

— Ще се видиш ли с нея, преди да се върне в Англия? — попитах я аз.

— Да. Не, всъщност не съм сигурна. Ще видим.

След партито за рождения ден на Рита Сид отново се бе сврял в своята дупка, в която имаше навика от време на време да изчезва. Понякога вечер виждах светлина в апартамента му или чувах стъпките му по противопожарната стълба, но после доста дни не проявяваше никакви признаци на живот. В края на краищата, един ден го срещнах пред нашата сграда. Някак си бе успял да разбере, че Рита е заминала.

— Знаех си, че ще замине на това пътешествие — сподели той с мен. — Да кръстосва туристическите маршрути и така нататък.

— Да, правилно си отгатнал.

Днес той бе в обичайното си състояние, безгрижен и същевременно отегчен, със същата обезоръжаваща усмивка на лицето, която служеше сякаш за да прикрива онова, което действително го вълнува.

— Както и да е, искам да знаеш, че нищо не е имало между нас — изрече той. — Тя просто е симпатично хлапе.

Месец след заминаването на Рита все още нямах известие от нея. Накрая получих пощенска картичка от Париж. Представляваше репродукция на една от прочутите скици с пастели на Дега — балерина на фон от бледозелено, съвсем неземно зелено. В текста на гърба нямаше поздравления, а само една нищо не значеща фраза: „Само за да знаеш, че съм добре“, подписана с инициалите й. Под този ред Джон бе добавил две изречения: „Съжалявам, че те нямаше, когато заминахме. Надявам се при теб всичко да е наред.“

Трогна ме простотата на нейната бележка. Представях си Рита напълно променена, недостъпна за мен, но запазила своята същност, същност, която така добре познавах благодарение на всичко, което ни свързваше, и на откровенията между нас, които дълбоко ценях. Колкото повече си мислех за нейния престой в Европа, колкото повече си представях туристическите забележителности, които вероятно е посетила, толкова повече у мен се засилваше усещането за близост, а не за дистанция, както подсказваше елементарната логика. Та нали тя се намираше на континента, където и двамата сме се родили, макар че никога не сме били там заедно. Ако можех да променя нещо, на първо място бих се постарал един ден да се завърна там с нея, сред планините, сред ветровитите улички на нашето село, споменът за които вероятно е кодиран в ДНК-то на нейните клетки. Щяхме да крачим, хванати за ръце, за да й показвам тази къща или онази улица, да й откривам неясната история за нейния произход, която тя може би ще изслуша с напрегнато внимание.

В нейната пощенска картичка обаче имаше нещо, което създаваше усещане за недоизясненост и то се дължеше на двете фрази, написани от ръката на Джон. Самото им присъствие, дори беглото впечатление от този стегнат, внимателно изписан текст подсказваше, че тук нещо не е наред. Отново ми мина през ума, че почти нищо не зная за този мъж; и все пак най-странното бе, че нито за миг не се съмнявах, че Рита е в безопасност благодарение на него. Отново се замислих за деня, в който успях да го проследя до прага на дома му, как го бях видял да се спира пред пасажа с магазините, спомних си и онази странна, необяснима енергия, която в онзи миг като че ли премина от него към мен и чийто произход и досега не можех да си обясня.

Една вечер не издържах и подкарах колата си право към апартамента на Джон. Стори ми се, че забелязах някаква светлина в стаята му откъм улицата, затова веднага се отдръпнах в страничната пресечка, за да не бъда забелязан през прозореца и за да мога да огледам всичко по-внимателно. Да, това бе мястото: отлично си спомнях магазина на долния етаж, както и бледожълтата фасада на къщата. Може би за заблуда на крадците, че вътре има някой, Джон бе оставил в апартамента да се включва автомат за осветлението. Не след дълго обаче зърнах някакъв силует да прекосява осветеното пространство първо в едната посока, а после в другата. Моментално настръхнах от зародилото се в мен подозрение, сякаш в някакъв недостъпен за съзнанието ми участък от мозъка иззвъня тревожно звънче. Но скоро осъзнах, че бе възможно да има някакво съвсем просто, разумно обяснение на случилото се, като например, че той своевременно е дал апартамента си под наем или го е отстъпил на свой приятел за временно ползване. Можеше да е помолил някой близък да го наглежда. Първата ми мисъл бе, че всичко това е напълно възможно, искам да кажа, някой да влезе вътре и да се разхожда из стаите. Обяснението ми за ставащото в апартамента на Джон си пасна на мястото подобно на акробат, който се приземява точно след някое салтомортале. Вече ми се струваше, че по-добре започвам да разбирам, що за човек е. И все пак за миг ми се стори, че неясният силует отсреща продължава да плува в съзнанието ми като някакъв смътен блян. Останах вторачен в прозореца още няколко минути, надявайки се, да получа по-надеждно свидетелство за ставащото зад него, да проумея какво се опитва да ми каже този загадъчно светещ прозорец. Накрая светлината угасна и върху стъклото остана единствено отражението от неоновата реклама на магазина отсреща, която осветяваше и другите, досега тънещи в мрак съседни прозорци.