Нино Ричи
Къде отиде тя (20)

Осемнадесета глава

На следващия ден се отбих в квартирата на Елена, след като първо я потърсих в кафенето, където ми казаха, че днес не е на смяна. Тя ми показа оставеното върху кухненската маса писмо от Рита — в тънък син плик с френска пощенска марка.

— Ако искаш, можеш да го прочетеш — предложи ми Елена. — Не че в него е написано много.

Писмото напомняше за кратък журналистически репортаж, в него се споменаваха сбито само оскъдни сведения за това как са пътували и кои места са посетили — Лондон, Париж, и някакъв малък град в Лотарингия. Всичко бе разказано в множествено число — „ние“ посетихме, „ние“ видяхме — макар че тя нито веднъж не бе използвала името Джон. Към края на писъмцето разказваше и за един манастир, където от терасата на покрива се любували на гледката на така наречената Черна гора отвъд границата между Франция и Германия. Тази подробност ми се стори странна, след като дотогава Рита само бе изброявала сухо фактите около пътуването им. Или може би това впечатление бе резултат от наслоилите се неловки преживявания от моето посещение в жилището на Джон. Не можех да бъда сигурен, но нещо ми подсказваше, че зад всичко това се крие нещо повече, отколкото Рита признаваше в писмото си до Елена.

Самата Елена в този момент продължаваше да седи срещу мен край кухненската маса с типичната си невъзмутимост, която винаги добавяше нещо застрашително към изражението й.

— Продължавам да се чудя за този Джон… — заговорих аз.

— Какво толкова се чудиш?

— Не мога точно да определя. Просто недоумявам, това е.

— Казах, че той изглежда съвсем нормален, ако това толкова те притеснява. Много по-добър е от онзи Сид.

— Какво знаеш пък за него?

— Ами трудно е да не го забележиш. Той се появи тук отново след края на партито за рождения й ден. Но Рита не пожела да се види с него.

— Не знаех. — Това хвърляше различна светлина върху нашата среща на улицата. — И защо не е поискала да се види с него?

— Не съм я питала.

— Значи той пак се е появил тук, но ти просто си го отпратила?

— О, преди това се помота тук за малко. Нали знаеш, опита се да ме заговори, да се направи на много умен. Но скоро след това започна да се държи твърде странно.

— Това поведение не ми се вижда много типично за него.

— Е, добре де, работата е там, че тя така влияе на мъжете. Всички в един момент започват да изгарят от желание да се грижат за нея. И да проявяват бащинска загриженост.

— Каква бащинска загриженост? От нейна или от тяхна страна?

— Трябва да признаеш, че е способна да привлича вниманието на мъжете. Което за мен логически може да се обясни само с това, че никога не е имала баща.

Тя винаги ме изненадваше с изводите си, след което всичките ми наблюдения по отношение на Рита започваха да ми изглеждат съвсем повърхностни. Така и не се научих да отделям в изказванията на Елена истината от преувеличенията. На пръв поглед тя само натрупваше дребни факти, които обаче неизбежно водеха до доста сериозни изводи, особено ако добавеше нещо, което дотогава старателно бе премълчавала, нещо което я бе измъчвало или притеснявало.

— Вие двете някога разговаряли ли сте за нейния баща? — попитах внезапно. — Говоря за истинския й баща.

— Не помня това някога да се е случвало. Пък и няма как да знаем нещо за него. Искам да кажа, че ако някой би могъл да знае какъв е бил той, това може да си само ти.

В този момент тя би могла да ме запита какво всъщност знаех за него, но двамата с Елена никога не стигахме до подобни откровения. Тя предпочете да остави това предизвикателство неразрешено, сякаш искаше да ми даде възможност самостоятелно да реша дали да се задълбавам в този проблем, или — не. Но все пак тя щеше да бъде тази, която да диктува правилата за общуването ни, тя щеше да определя, доколко бихме могли да се сближим. В един момент на върха на езика ми бе да й споделя всичко, което се бе запазило в паметта ми за бащата на Рита, но се опасявах, че ще прозвуча несигурно, най-вече в собствените си уши — та нали всичко се бе случило преди толкова много години. Бях съхранил само смътни и доста откъслечни спомени, подобно на надписите върху запокитени на тавана кутии със стари вещи, които никой никога не е отхлупвал. Неусетно се замислих как с годините избледняват дори показанията на свидетелите на престъпления, накрая дори най-дребните различия започват да ни се струват съмнителни. Вече не можех да определя колко висок бе онзи мъж, с какво бе облечен, какъв бе тенът на лицето му. Ала въпреки годините, някои детайли все пак се бяха запечатали упорито в главата ми… кръжащите наоколо мухи, жегата, шумоленето на листата, две очи, тайно надзъртащи от портата на обора. Тези две очи продължаваха да бъдат с изключителна важност, като нещо невъзвратимо изгубено. Никога не бях очаквал да ги видя отново, много отдавна ги бях приел като нещо необяснимо, което разума ми не можеше да обхване, ала все пак нейде в гънките на подсъзнанието ми те се спотайваха като нещо възстановимо, както се запомня мястото на последната среща с някой важен за нас човек, както се запомня развръзката на някакво жизненоважно събитие, което свързва всички разхлабени дотогава нишки между нещата и всичко изгубено отново се намира.

След посещението ми в квартирата на Джон сънищата ми внезапно станаха много по-живи. Няколко пъти сънувах, че пак съм проникнал в неговия апартамент и крача от стая в стая, опитвайки се да предотвратя някаква неясна заплаха. Но повечето от сънищата ми представляваха някаква неописуема каша от разпилени образи, връзките между които така и не ми се изясняваха докрай. Приличаха на късчета от мозайка, които някой лекомислено бе разпилял. Истинските ми спомени се преплитаха и все пак продължаваха да остават достатъчно реални, понякога избледняваха или се сливаха с други впечатления от някоя облачна сутрин, или изплуваха от нищото. Беше ми много трудно да ги сортирам така, че да отделя реалните от напълно въображаемите. Имах чувството, че дори стените пазят следи от моите бавно гаснещи видения; все ми се струваше, че един ден ще се пробудя окончателно и че тогава ще се случи най-странното — всичките ми блянове ще се сбъднат, като при някой герой от фантастичен роман, чиято памет напълно се променя, когато заспи.

Понякога сънувах, че отново ми се привиждат сънищата, спохождали ме като дете. Най-лошото беше, че през деня не можех да сглобя разпокъсаните фрагменти от поредния сън, особено когато ставаше дума за сън в съня.

Отново и отново се връщах в бляновете си, като в някаква безкрайна регресия, като в зала с огледала, отразяващи образите в моите мислени представи. В сънищата ми бликаха безчет хаотични, откъслечни спомени. Всевъзможните асоциации приличаха на неспокойната повърхност на накъдрено от вълни море и плаваха сред сивия фон на измисления свят, в който всичко можеше да е възможно. Това можеше да се е случило, но онова пък можеше да е само плод на сън в съня, което ме караше да подозирам, че този блян може някога и да се е сбъдвал. Често ме спохождаше един особено натрапчив сън, който ме връщаше много години назад: отново бях дете в Италия, двама войници, германци, дойдоха една нощ в стаята на майка ми, за да я отведат нанякъде. Доколкото си спомнях сега, през двойното було на завеса, виждана през друга завеса, тези войници трябваше да имат нещо общо с историите, на които се бях наслушал, за разквартируваните през войната в нашата къща германци. Това би трябвало да се е случило десетина години преди моето раждане, когато майка ми още е била момиче. Един от тях искаше да бъде твой баща, ми беше казала майка ми. Това бе всичко, което си спомнях. Но аз, разбира се, не проумявах какво се е опитвала да ми обясни, не схванах шегата, която си беше позволила, така че поредицата от спомени ми изглеждаше напълно реална, като нещо, което не бих могъл да си измисля. Войниците бяха дошли, майка ми беше разговаряла с тях. Или пък цялата ми версия за събитията, заедно с всички подробности и откъслеци от полузабравени подробности, които ми предлагаше моето съзнание, беше само една история, която си бях измислил, въз основа на грешни допускания или на детската логика.

Струваше ми се почти невъзможно някое от тези събития да се е случило. Струваше ми се почти невъзможно, че майка ми е била младо момиче. Струваше ми се почти невъзможно, че въобще е съществувала, че войниците са дошли в нашия забравен сред скалите край и че са били съвсем реални; струваше ми се почти невъзможно, че в света е останало все пак нещо, все пак някакво свидетелство за всичко случило се тогава, че планинските склонове, по които бях израснал, че селото и църквата на хълма не са просто изчезнали, след като съм заминал. Винаги можех да се върна там, стига да заспя. Достатъчно бе да затворя очи и щях да се озова там. Имаше къща, в която бях живял, макар че сега тя сигурно се е килнала, покривът й е рухнал, а прогнилите дъски по пода са леговище на гущери. Отзад в двора имаше голям обор, с оставени да ръждясват панти, с навес от кирпич и с каменна основа на зидовете, сигурно много по-малък, много по-скромен, отколкото го помнех; имаше прастаро корито за свинете, курник и подпори в обора за овцете. Беше ми болно, че тези неща още ме очакваха, макар че бяха изоставени като нещо вредно, каквото никога не са били. Спомнях си и за един мъж, който дойде в кухнята на баща ми в Мърси, свали шапката си и ми каза, че там, в нашето село, дядо е умрял. Той ми се стори като пратеник от отвъдното, като пратеник от свят, който не можеше да съществува, след като аз отсъствах от него, но се оказваше, че продължава да го има. Мъжът ми спомена за някакъв имот, който ми се полагал по наследство: за някаква земя и къщата на дядо ми, но през всичките тези години аз нито веднъж не успях да прекося невидимата граница между моето съществуване тук, в тази страна, и онази, другата страна, в другата реалност, където камъните по улиците и гредите по къщите можеха да бъдат докоснати с ръка.

По някое време през юни, след пощенската картичка и писмото от Рита и след моето посещение в квартирата на Джон, телефонът ми иззвъня точно посред нощ. Отначало нищо не се чу, но после до слуха ми достигна прещракването, характерно само за презокеанските разговори.

— Аз съм.

Беше Рита.

— Къде си?

— Няма значение. Някъде в Швейцария.

Последва още едно забавяне на сигнала, този път може би само за част от секундата. Заради ехото гласът й звучеше трептящ и отекващ в някакво празно пространство.

— Добре ли си?

— Да, добре съм. Съвсем добре. Исках да разбера как си.

Прещракването се повтори.

— Джон с теб ли е?

— Да. Макар и не в момента. Обаждам се от телефонна кабина.

Заглъхването на разговора по линията ме разтревожи. Опасявах се, че тя още в следващия миг ще прекъсне връзката, че времето неумолимо тече.

— Обмислям пътуване до Италия — признах й аз, макар мисълта за това още да не бе напълно узряла в съзнанието ми. — До нашето село.

— О.

— Можем да се срещнем там.

Пауза.

— Не зная.

Гласът й прозвуча безнадеждно крехък, немощен дори, сякаш трепкащите жици, които го пренасяха до мен, едва се справяха със задачата да го съхраняват по дългото трасе.

— Моля те — продължих аз.

— Не зная. Ще видим.

— Просто ела там. Ще те чакам.

— Ще видим.

На сутринта за кратко отново ме загриза съмнението дали този разговор действително се е случил. Струваше ми се, че някакъв глас е бил предаван по невъобразимо дълга куха тръба, а в единия й край виждах Рита, застанала на сянка до малко светло петно, огряно от лъчи. Необходим ми бе само миг, за да се освободя от мъглата на съня, сред който паметта ми бе задрямала, да се заема с организацията на най-неотложните задачи, защото бях сигурен, че ще замина и че ще я чакам там. Искаше ми се така да подредя нещата, че нищо да не бъде оставено на случайността, да няма други варианти, дори мислех за себе си като за място на картата, където тя или щеше да дойде, или — не.

Помня, че веднъж се опитах да й покажа в атласа къде се намира нашето село. Но дори и в най-подробния атлас, който успях да намеря в университетската библиотека, нашето село въобще не беше посочено, така че тя май се усъмни дали наистина съществува такова място, дали пък не бе плод единствено на моето въображение и дали там, сред гъсто сплетените тънки очертания на планинските пътища и на релефните линии на картата, се криеше местоположението на това ненаименувано на картата струпване на истински къщи, с реални хора, крачещи по уличките, където исках тя да се озове. Ако отидеше там, тя би трябвало да извърви своя път. В представите си мислено чертаех линията, която трябваше да следва: малката долина на юг от планините под Швейцария, надолу през равнините по поречието на По, след което трябваше да продължи сред нарастващата жега още много на юг. Страната щеше да я приеме и задържи, защото нали в края на краищата тя бе наполовина нейна рожба и тези хълмове бяха в кръвта й, както и това тъй синьо небе, и тези невзрачни руини, и опечената от слънцето земя. За нея нямаше друго пътуване, освен обратно към корените. Тя бавно се спускаше в моя блян към селото, което можеше да назове свой дом, бях сигурен, че тя непременно ще дойде там, както понякога се озоваваш в края на дълъг, изнурителен път след години скитане из чужди краища.