Нино Ричи
Къде отиде тя (8)

Шеста глава

Не бе изтекло много време, откакто се прибрахме в града, когато един следобед Рита се появи неочаквано в апартамента ми, понесла в ръце куп учебници.

— Чудех се дали не мога да остана за малко при теб — заговори тя от прага, избягвайки да ме погледне в очите.

Похабените обложки на учебниците им придаваха вид на усърдно четени. Най-отгоре тя крепеше един роман с още по-оръфани корици.

— Наред ли е всичко в квартирата ти?

— Да. Просто се нуждаех да се махна за малко от там. Това е.

Настани се на масата в кухнята, както бе свикнала от есента. Веднага пръсна учебниците около себе си и стовари върху тях тетрадката си със записки. Когато влязох да видя как се е настанила, тя вече бе успяла да разтвори романа, скрит между страниците на един от учебниците.

— Искаш ли кафе или нещо друго?

— Разбира се. С удоволствие.

Досега всъщност почти не бях разговарял с нея за смъртта на господин Амхърст. Като че ли на езика на всеки от нас бе застинало нещо недоизречено, някаква загадъчна заключителна мисъл, която Рита така и не можеше да се насили да произнесе. А пък аз така и не успявах да налучкам правилния начин да разнищя този деликатен въпрос.

— По-скоро имах предвид как си с парите — добавих аз. — Ако не ти представлява проблем да говорим по тази тема.

— Не зная. Майка ми всъщност не се разпростря много подробно по въпроса. Но нали мога по всяко време да започна работа, при това на половин работен ден.

— Мисля, че бих могъл да ти дам известна сума, колкото да покриеш най-належащите си нужди.

— Не си длъжен да правиш това.

Но аз вече се бях отправил към моята стая. Седнах на стола пред бюрото и й написах чека. Отначало се поколебах за сумата, но след кратък размисъл попълних графата: хиляда долара. Това представляваше по-малко от половината от вноската, която получавах ежемесечно от моите братовчеди под формата на ипотека за бащиния ми дял във фермата. Ала когато й връчих чека, Рита се засрами неочаквано дълбоко.

— Не мога да приема това — заяви тя с категоричен тон.

В следващия миг се почувствах досущ като баща ми: неговите емоции винаги се изразяваха чрез подаръци, най-вече парични суми. При това тези внезапни прояви на щедрост понякога имаха неочаквани размери.

— Не си длъжна да работиш през семестъра.

— Ще ти ги върна, след като поработя през лятната ваканция.

— Това урежда чудесно и двама ни.

Неусетно се свечери. Поканих Рита да остане и да вечеряме заедно. Налях от виното, което си бях донесъл от Мърси — така се случи, че тъкмо тогава разполагах с цял галон. Докато се суетях около приготвянето на вечерята, тя ми се притече на помощ и наряза зеленчуците върху кухненската маса с типичните си внимателни, добре премерени движения. Ако трябваше да я сравнявам с Елена обаче, то колкото и да звучеше странно, именно Елена бе тази, която създаваше впечатление за домошар, чувстваше кухнята като свое пространство. В техния апартамент тя като че ли по инстинкт непрекъснато прибираше и почистваше най-старателно чашите, чиниите, купите и въобще приборите за хранене, най-вече пепелниците и винаги поддържаше завиден ред; докато при Рита биеше на очи някаква колебливост в подобни занимания, сякаш тя така и не успяваше да вникне в тяхната същност.

— Все си мисля за нещо, което спомена в едно от писмата си от Африка — заговори отново тя. — Ставаше дума за първата ни среща, след като се бях преместила да живея в дома на семейство Амхърст.

Успях да си припомня какво имаше предвид: бе изтекла повече от година, откакто беше напуснала фермата на баща ми. Една неделя, след църковната служба, двамата Амхърст ме чакаха в колата си, за да ме поканят на обяд у тях. Цялата сцена бе запечатана в паметта ми като кадър от филм: баща ми, застанал настрани, застинал като прикован върху каменните стъпала пред църквата, а отпред — очакващият ме автомобил и сянката от силуета на Рита, която едва се мержелееше на задната седалка.

— Ти ми каза, че тогава си се почувствал зле, защото съм ти се сторила недостъпна. Че си ме възприел като някаква картина, така поне ти се е сторило. Предусещал си, че има нещо скрито зад тази картина, макар да не си могъл да проумееш какво.

Останах искрено изненадан все пак колко откровен съм бил в писмата, след като винаги се бях старал да пиша, възможно най-внимателно, предпазливо и уклончиво.

— В най-общи линии сигурно така е било.

— Не зная. Но така поне го беше написал. Сега, като се замисля за онова, което се случи, и за нещата, които тогава въобще не съм разбирала, се убеждавам колко глупаво е изглеждало.

— Е, ти беше само едно хлапе.

— Да, да, това поне го зная. Но всичко звучи доста тъжно, нали?

Вечеряхме във всекидневната. Рита се бе настанила в края на дивана — обичайното й място в тази стая. Вече имахме навик да се храним там — така беше още от есента, когато тя често оставаше да вечеря при мен. Предпочитахме всекидневната, за да не се ръгаме с лакти и колена край тясната маса в кухнята.

— Понякога си мисля колко е странно, че съм прекарала първите си шест години във фермата на баща ти, а после въобще престанах да се виждам с него — продължи Рита. — При това нито веднъж не се срещнахме. Аз никога не пожелах да го видя. Все едно, че онова, иначе приятно място, за мен бе престанало да съществува, след като се изнесох, макар че къщата, в която израснах, се намираше само на няколко километра от фермата. Ала си спомням как изглеждаше фермата и какво имаше там. И този мой детски спомен никога не се промени. Навярно сега там всичко е доста по-различно.

— Ако толкова искаш, един ден мога да те заведа.

— Помниш ли нашите съседи през улицата? Как се казваха? Помня само че и двамата бяха толкова руси, че приличаха на албиноси. Все си мисля, че са принадлежали към сектата на менонитите^[1].

— Да, там живееше господин Дик и жена му. Никога не сме имали нищо общо с тях.

— Веднъж аз сама, по свое усмотрение, влязох в техния двор. Помня го съвсем ясно, сякаш бе вчера. Трябва да съм била около петгодишна. Просто прекосих улицата, ей така, без въобще да се замислям, сякаш внезапно ми се стори напълно възможно, щото никаква невидима стена не ми препречваше пътя към тях. И така се озовах на съвсем различно място, в един чудесен двор, сред който се издигаше тяхната малка червена къщичка, може би единственото, което те са притежавали, заедно с един обор до нея, и дървета, навред дървета, все едни такива, огромни, поне такива ми се сториха тогава. От къщата се показа един мъж, такъв един едър, рус, с ботуши — знаех, че трябваше да съм изплашена, но той ми се усмихна, пристъпи към мен и просто ме вдигна на ръце, все едно че нищо лошо не съм извършила. Все едно че съм попаднала именно там, където е трябвало. Заведе ме в едно от помещенията на обора, което се оказа пълно с гълъби. Трябва да е имало стотина, накацали по гредите, но имаше също и в гнездата по стените. Той ме доближи до едно от тези гнезда и там видяхме една гълъбица. Мъжът леко я отмести, за да ми покаже яйцата, които тя мътеше. Просто ми показа тези яйца, сякаш споделяше някаква тайна с мен.

Навън започна да вали сняг, на едри парцали, който се сипеше обилно по перваза и по улицата, затрудняваше движението на колите и камионите и заглушаваше техния шум.

— Смешно е какви неща понякога си спомнят хората — довърши Рита. — Като Елена. Като някои от нещата, които тя споделя.

— Като например?

— Не зная. Някои от нещата, които говори за баща ни, например.

Едва се бе докоснала до храната. Сега сведе поглед надолу, местейки очи от чинията към вилицата.

— Какви неща?

— Ами ето нещо, което каза тя. Ама не на мен, а на една от своите приятелки. Нещо за това, че сме били осиновени и така нататък.

— Това на мен поне ми изглежда съвсем неоспоримо.

— Не става дума точно за това. А за това как тя го представя.

Още гледаше втренчено надолу към чинията си.

— И това те безпокои, така ли? — запитах я аз.

— Просто… тя се опитва да го представи, сякаш той не е бил съвсем в ред. Защото ние сме били момичета и така нататък. За начина, по който ни зяпал понякога.

Нищо не пасваше с онова, което ми бе известно за господин Амхърст. Той винаги ми бе изглеждал толкова безобиден, със своите срамежливи анекдоти и шеги, със своето момчешко страхопочитание пред съпругата си. А спрямо Рита и Елена неизменно се държеше като… като гордеещ се с дъщерите си баща, сякаш те бяха нещо изключително специално, което той не можеше да разбере и да оцени докрай.

— Да не би нещо да ти е сторил? — учудих се аз.

— Не. Наистина. И въобще не става въпрос за нещо подобно.

Ала все още не дръзваше да ме погледне в очите.

— Сякаш тя се стараеше да го отдалечава от мен — изрече Рита след една мъчителна пауза. — Все едно, че той бе всичко, което съм имала, но тя бе решила и това да ми отнеме.

И заплака. Веднага се надигнах и прибрах чинията й, но след като тя, сломена, продължи да се присвива, се видях принуден да се доближа още до нея и да я прегърна за утеха.

— Тя му е сърдита, това е всичко — рекох й аз. — Не може да му прости, че умря и я изостави.

Останахме така смълчани няколко минути, докато тя продължаваше да рони сълзи. После леко се извърна към мен, така че можа да отпусне глава върху рамото ми. По едно време, без въобще да съзнавам какво върша, се приведох и леко я целунах по челото.

— Сега олекна ли ти? — попитах накрая.

— Да. — Избърса очите си. — Извинявай.

— Няма за какво да се извиняваш.

Когато тя си тръгна, снегът още не бе престанал да се сипе навън. Докато тя се отдалечаваше по тротоара, я проследих с поглед от ъгловия прозорец, преди да се скрие от очите ми зад ъгъла. Дълго след това продължавах да усещам притискането на тялото й към моето, топлината на кожата й при допира на моите устни.

Тази нощ за пръв път от доста време сънувах баща си. Той се появи от водоема, в който се бе удавил, целият покрит с водорасли и коренища като някакво божество от загадъчно подводно царство. Едновременно беше и не беше той, отново се бе превърнал в онзи източник на униние и смрачаване, какъвто бе за мен през целия си живот. Но заедно с това символизираше и нещо по-елементарно, по-обобщено, може би свързано със способността на всички бащи да заемат своето специално място в мислите и чувствата на децата си. След това се събудих посред нощ и мисълта за Рита се прокрадна в съзнанието ми, а сърцето ми се сви от спомена за безкрайното търсене на истинския й баща. Сякаш и двамата с нея се криехме в някакъв непрогледен мрак и лазехме из него, насочвани само от животинския си инстинкт в издирването на онова, което можеше да ни защитава и в същото време да ни наранява.

Веднъж, докато още бе съвсем малка, Рита и аз тихомълком се бяхме скрили от баща ми зад редицата празни щайги в обора. Щом чухме стъпките му, моментално притихнахме и затаихме дъх. Всъщност нямаше никаква причина да се крием. Всичко стана просто така, като на игра. Хрумна ни да си поиграем на криеница. Тогава Рита да е била малко над три годинки и още ме слушаше за всичко. Тогава, през процепите на щайгите, възприемахме баща ми като някакъв враждебен нашественик, долавяхме дори най-лекото разтърсване на земята под стъпките му, но крачките му постепенно се отдалечиха и той си излезе. Тогава ми се прииска да притисна Рита до гърдите си, за да премахна страховете й. Но нали бях с десет години по-голям от нея, успях да се сдържа и само й помогнах да се измъкне от скривалището, преди да я изпратя до къщата.